РЕШЕНИЕ
№ 970
гр. Пловдив, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330111789 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, срещу Е. Д. С., с която са предявени обективно, кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД,
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата от 1420, 09 лв.- главница, дължима по Договор за паричен заем №
******** от **********г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и Е. Д. С., вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД с
Приложение № * от *********** г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от
01.12.2016г.; сумата от 341, 39 лв. – договорна лихва за периода от 10.10.2019 г. до
19.11.2020 г.; сумата от 73, 83 лв. – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 20.11.2020 г. до 19.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 18.03.2021 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 2976/ 24.03.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4781/2021 г. на
Районен съд Пловдив, I- ви бр. с-в.
В исковата молба ищецът твърди, че между „Вива Кредит” ООД, в качеството на
заемодател и ответникът, в качеството на заемател, бил сключен Договор за паричен
заем № ******** от ***********. По силата на цитирания договор, ответникът усвоил
сумата от 1500 лв., която следвало да бъде върната, ведно с договорената
възнаградителна лихва на 30 двуседмични вноски до дата 19.11.2020г. Поддържа се, че
договорът за кредит е сключен от разстояние, като потребителят е идентифициран чрез
парола, въведена от него, която в отношенията между страните е приравнена на
квалифициран електронен подпис. Длъжникът е преустановил плащанията, поради
което и не е изпълнил точно задълженията си по договора. С Приложение № * от
1
*******. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от 01.12.2016г., вземанията
по процесния договор за кредит били прехвърли на ищеца. Длъжникът бил уведомен за
осъществената цесия. В случай, че се приеме, че длъжникът не е уведомен за
прехвърлянето на вземането, моли се това да бъде сторено в хода на исковия процес и
което обстоятелство да бъде съобразено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при
постановяване на акта по същество на спора. Предвид изложеното, моли се така
предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения
представител на ответника Е.Д.В него се излагат съображения, че особеният
представител е в невъзможност да получи съобщение за извършеното прехвърляне на
вземанията /цесия/, поради което уведомлението не е достигнало до длъжника и
същият не е пасивно легитимиран да отговаря по иска. Оспорва се наличието на
възникнало между ответника и „Вива Кредит“ ООД валидно договорно
правоотношение. Възразява се, че представеният от ищеца договор за кредит не може
да бъде свързан по какъвто и да било начин с ответника- не е положен саморъчен или
квалифициран електронен подпис от страна на потребителя, нито са налице достатъчно
данни, че именно ответницата е генерирала заявката за получаване на кредит.
Възразява се, че ответницата не е получила сумата в размер от 1500 лв., отразена в
договора за кредит. Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат
отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Вива Кредит” ООД и Е. Д. С. е възникнало правоотношение по повод на сключен
Договор за паричен заем „***********“ № ******* от ***********., по силата на
който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв. /л. 8- 10/. Отразеният в
договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 32%, годишният процент на
разходите е 49, 37 %, а задължението следва да се погаси на пет месечни вноски.
Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на кредитора такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер от 943, 50
лв.
Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му,
длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1)
физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно поставени
изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от
деня от представяне и да отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна
възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по- лош от „редовен“; да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен
заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, която да е валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в размер от
628, 80 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя
към всяка анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника С. е
2
предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към
кредиторното правоотношение.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 74- 76/ се изяснява, че сумата в размер от 1500 лв. е преведена по
банкова сметка, посочена от длъжника Е. Д. С.. Посочено е, че във връзка с кредитното
правоотношение, длъжникът С. е извършила погашения в общ размер от 260 лв. В
открито съдебно заседание от 28.02.2022г. / л. 84- 85/ вещото лице пояснява, че за да
формира своите изводи е ползвал представени му от кредитора първични счетоводни
документи, включително и преводно нареждане, с което е превел по банкова сметка на
ответницата сумата от 1500 лв.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
От приетото по делото в заверен образец преводно нареждане от 26.09.2019г. / л.
81/ се установява, че кредиторът е превел по посочена от ответницата банкова сметка
сума в размер от 1500 лв.
От приетите по делото Рамков договор за прехвърляне на задължения /цесия / от
************. ( 14- 17 ), приложения към него (л. 19 ), потвърждения за извършената
цесия ( л. 21- 22 ) се установява, че ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД е придобил вземанията по процесния договор за кредит.
По правните аспекти на спора:
По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира
процесните суми: съобразно представените по делото Рамков договор за прехвърляне
на задължения / цесия / от ******** ( 14- 17 ), приложения към него (л. 19 ),
потвърждения за извършената цесия ( л. 21- 22 ) се установява, че именно ищецът
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е титуляр на процесните
вземания. В тази насока е налице явна връзка при прехвърлянето на вземанията по
процесния договор за кредит- първоначалният кредитор “Вива Кредит” ООД
прехвърля вземанията с договор за цесия от 01.12.2016 г. на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД. Съдът счита за нужно да посочи и че не е налице
пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен
за осъществената цесия чрез назначения особения представител с връчването на
препис от исковата молба и приложенията към нея ( в тази връзка- Решение № 198 от
18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС ). В процесния случай, към
исковата молба освен договорът за цесия и приложенията към него, са представени и
потвърждения за осъществената цесия, поради което съдът счита, че длъжникът следва
да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и това да се приеме на
основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен факт, настъпил в хода на процеса.
По същество- договорът за цесия е каузален, предвид което длъжникът може да
релевира срещу цесионера всички лични и общи възражения във връзка с договора за
кредит, с които е разполагал и срещу първоначалния кредитор. Освен по изрично
възражение, съдът следи служебно за нищожност на договора и когато: 1.) е нарушена
норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави
– в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о.
на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна
клауза.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
3
"Вива Кредит" ООД като заемодател и Е. Д. С. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв. В тази
връзка, както от приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ, така и от
представеното преводно нареждане се установява, че във връзка с възникналото заемно
правоотношение от 26.09.2019г. длъжникът е усвоил по своя банкова сметка сумата в
размер от 1500 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК повелява,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа,
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № * начин.
В конкретния случай, клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесния договор за кредит
изисква заплащане от потребителя в полза на кредитора, на възнаграждение за
присъщи на последния услуги. Дружеството предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите
(заявката), подадена от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след
като ответницата е подала заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява
задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то кредиторът
не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед
на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Впрочем, изискваната от
кредитора такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от 943, 50 лв. представлява пряк
разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент
на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). Кредиторът не е посочил в
договора допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, с което на практика се цели потребителят да бъде заблуден за
действителния размер на разходите по кредита и цялостното му оскъпяване за
кредитния период.
Същевременно, допълнителните разходи за потребителя не се изчерпват с
договореното възнаграждение в чл. 1, ал. 3 от Договора. Съобразно чл. 4, ал. 2 от
договора, кредиторът изисква и заплащането на сума в размер от 628, 80 лв. -
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: физическо лице- поръчител ( което следва да отговаря
на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер
на цялото задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
4
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват
скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го
като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 1500 лв.). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова за целия размер на вземането
по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане)
или поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото
изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от
Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”
като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума
за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и
чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна
база. Отделно от гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че
сборът на отразените в договора вземания за „неустойка“ и „такса за експресно
разглеждане на документи“, е повече от половината от чистата стойност на усвоения
финансов ресурс ( предоставената сума е 1500 лв., а сборът на посочените две
вземания е 1572, 30 лв. ).
С оглед приетите по-горе постановки съдът счита, че Договор за паричен заем
************************. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
недействителен.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не
съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство,
5
а по- скоро е предвидена последица от прогласяването на недействителността на
правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. В
тази връзка, то законодателят е предвидил, че длъжникът ще следва да върне само
чистата стойност на получения финансов ресурс- доколкото в противен случай би се
стигнало до неоснователно обогатяване на длъжника (в тази насока е и актуалната
практика на Окръжен съд- Пловдив- Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. №
1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д.
№ 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр.
д. № 2151 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по
в. гр. д. № 2269 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
От материалите по делото и предвид дадените по- горе разяснения се установява,
че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 1500 лв. От
заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че
длъжникът е заплатил по недействителния договор сума в общ размер от 260 лв. Както
вече бе коментирано, след като договорът за потребителски кредит е недействителен,
то ответникът не дължи претендираните суми за възнаградителна и мораторна лихва.
Поради изложеното, заплатената сума от потребителя в размер от 260 лв. следва да
бъде насочена единствено за погасяване на дължимата по договора главница. След
като се съобрази заплатената сума в размер от 260 лв., то ответникът дължи на ищеца
единствено сумата от 1240 лв.- главница по Договор за паричен заем
***********************.
Съобразно гореизложеното, предявеният установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 1240 лв. и
като такъв следва да бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния
претендиран размер от 1420, 09 лв., искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и претенциите с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които
се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 341, 39 лв. –договорна лихва за периода от
10.10.2019 г. до 19.11.2020г. и сумата от 73, 83 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 20.11.2020 г. до 19.02.2021г.
Върху вземането за главница се дължи законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 18.03.2021г. / до окончателното й
погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. Съобразно уважената част от исковите претенции, за
исковото производство на ищеца се дължи сума в размер от 520, 30 лв., а за
заповедното производство сумата от 50, 67 лв. Предвид изложеното, ответникът следва
да заплати на ищеца разноски в общ размер от 570, 97 лева.
Съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК се дължат разноски и на ответника. Последният обаче, не е представил
доказателства за сторени такива.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Е. Д. С.,
6
ЕГН: **********, дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД,
ЕИК ********* на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 240 лв.- главница, дължима по Договор за паричен заем
*************************., сключен между „Вива Кредит“ ООД и Е. Д. С.,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД с Приложение № ************** г. към Рамков договор за
прехвърляне на вземания от 01.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (18.03.2021г.) до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница с правно основание
чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от
1 240 лв. до пълния претендиран размер от 1 420, 09 лв.; иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 341, 39 лв. – договорна лихва за
периода от 10.10.2019 г. до 19.11.2020 г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 73, 83 лв. – обезщетение за забава върху главницата
за периода от 20.11.2020 г. до 19.02.2021г., за които суми е издадена Заповед № 2976/
24.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
4781/2021 г. на Районен съд Пловдив, I- ви бр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е. Д. С., ЕГН: **********, да заплати
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК ********* сума в
размер на 570, 97 лева, представляваща сторени разноски в исковото производство и в
рамките на заповедното производство по ч.гр.д. № 4781/2021 г. на Районен съд
Пловдив, I- ви бр. с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
7