№ 404
гр. София , 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на седми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Людмила Цолова
Членове:Светла Т. Станимирова
Женя Димитрова
като разгледа докладваното от Людмила Цолова Въззивно търговско дело №
20211001000035 по описа за 2021 година
за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК .
С решение №4739, постановено на 30.07.2020г. по гр.д.№1491/19г.
Софийски градски съд е отхвърлил предявения от „УП България
9“ЕООД срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите, иск с
правно основание чл. 4 §3 от ДЕС вр. чл. 49 ЗЗД за сумата от 113 651,85
лв., изплатени за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. на основание на чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и
4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.01.2019 г. до
окончателното изплащане, ведно с иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от
34 637,09 лв. за периода от 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г.; осъдил е на
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД Държавата , представлявана
от Министъра на финансите, да заплати на „УП България 9“ЕООД сумата
113 651,85 лв., представляващи имуществени вреди от удържани му за
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. такси на основание на чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
1
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за
енергията от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с
решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, в
сила от 10.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 31.01.2019 г. до окончателното изплащане и обезщетение за
забава в размер на 34 637,09 лв. за периода от 31.01.2016 г. до 31.01.2019 г.,
като е оставил без разглеждане предявените при условия на евентуалност
искове с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД и иск иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД за същата сума, както и акцесорните на тях искове за
обезщетение за забава в същия размер.
Недоволен от така постановеното решение в осъдителната му част е
останал ответникът, който в законоустановения срок е депозирал въззивна
жалба срещу него с оплаквания за недопустимост и неправилност.
Недопустимостта на решението се обосновава с доводи за липса на
процесуално-правна легитимация на Държавата да отговаря по предявения
срещу нея иск за непозволено увреждане; за липса на качество „възложител“
на работа у министъра на финансите спрямо Народното събрание, което ,
според въззивника отговаря на собствено основание. Твърди се,че
осъдителното решение на първоинстанционния съд е и неправилно, поради
това,че държавата не би могла да се разглежда като възложител на работа на
Народното събрание или народните представители, тъй като то се избира
пряко от народа; националната правна уредба не предвижда възможност
Държавата да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на
Народното събрание – такава липсва както в разпоредбата на чл.7 КРБ,така и
в специалния закон - ЗОДОВ. Неправилен, според въззивника, е изводът на
съда, че е налице противоправно бездействие от страна на Народното
събрание в противовес с изискването на чл.22 ал.4 ЗКС, тъй като посочената
разпоредба не му вменява такова абсолютно задължение, а същото е свободно
да преценява дали и какви последици са възникнали от обявените за
противоконституционни разпоредби на закона и как те да бъдат уредени.
Сочи,че в случая правните последици, които възникват с решението на
Конституционния съд се свеждат до това,че от датата на влизането му в сила
такса по чл.35а ЗЕВИ спира да се начислява, като тези правни последици не
създават празнота в закона, не засягат имуществената сфера на адресатите на
2
обявените за противоконституционни разпоредби след 10.08.2014г., поради
което не е необходимо последващо ревизиране на законосъобразно развили се
и приключили публично-правни отношения, които да са останали неуредени.
Твърди се,че съдът с решението си е иззел компетентността на
законодателния орган, като е извършил и то неправилна преценка за наличие
на определени последици и е определил как те да бъдат репарирани., с което
е придал обратно действие на решението на КС в противовес на разпоредбата
на чл.151 ал.2 КРБ. Развита е от въззивника тезата,че уреждането от
Народното събрание на последиците от обявената противоконституционност
на разпоредбите може да бъде извършено не само чрез връщане на платените
такси, но и по друг начин, например – да се въведе, с оглед мотивите в
конституционното решение, предоставяне от страна на Държавата на
насрещна престация /определена услуга/ срещу вече заплатените такси и това
е в изключителна компетентност и право на законодателя. Според въззивника
липсата на предприети действия от Народното събрание по смисъла на чл.22
ал.4 ЗКС не може да бъде квалифицирано като неправомерно бездействие.
Въззивникът намира за неправилен и изводът на съда за наличие на
причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно бездействие
на Народното събрание и твърдените вреди, доколкото това бездействие е
последващо спрямо момента на събиране от ищцовото дружество на таксите.
Неправилно, според него, съдът не е уважил и направеното в производството
пред него възражение за настъпила погасителна давност по отношение на
процесното вземане. Изложил е доводи за настъпване на увреждащото
действие на 04.12.2013г. – когато са били гласувани от Народното събрание
увреждащите разпоредби и поради това, с оглед нормата на чл.114 ал.3 ЗЗД, е
счел,че давността тече от тази дата. По подробно изложени в този смисъл
във въззивната жалба съображения въззивникът прави искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част, а
предявеният срещу Държавата иск за обезщетение от непозволено увреждане
и акцесорният на него иск за обезщетение за забава – отхвърлени. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба „УП България 9”ЕООД е оспорил
наведените в нея оплаквания и направени искания. Поддържа становище за
правилност на обжалваното съдебно решение,поради които прави искане за
3
потвърждаването му с присъждане на понесените пред настоящата инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана
страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима.
Софийски апелативен съд, произнасяйки се по реда на чл.269 ГПК и
като взе предвид данните по делото , констатира следното:
Ищецът „УП България 9”ЕООД е предявил срещу Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, съединени в условията на
евентуалност искове с правно основание /1/ чл.4 §3 ДЕС, /2/ чл.49 вр.45 вр.
чл.7 КРБ, /3/ чл.55 ЗЗД и /4/ чл.59 ЗЗД в размер на 113 651,85лв., всеки от тях
кумулативно съединен с иск по чл.86 ал.1 ЗЗД – за обезщетение за забава за
периода 31.01.2016г. – 31.01.2019г. в размер на 34 637,09 лв. Исковете са
основани на твърдения, че ищецът е производител на електроенергия от
възобновяем източник – ВяЕЦ , чиято произвеждана електроенергия се
изкупувала от „Енерго Про Продажби“ АД по силата на сключен с това
дружество на 20.04.2010г. договор. С § 6 т.2 и т.3 от ПЗР към Закона за
държавния бюджет на РБ за 2014г. бил изменен ЗЕВИ,като били създадени
чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и
4, с които била въведена такса за облагане приходите от електроенергия,
произведена от слънчеви и от вятърни централи в размер на 20% ,която
следвало да се удържа директно от производителите на електрическа енергия.
Твърди се от ищеца,че с решение № 13/31.07.2014г. по конституционно дело
№ 1/14г. Конституционният съд обявил така приетите норми за
противоконституционни, след което на основание чл. 22 ал.4 от ЗКС
законодателят е бил длъжен да уреди в посочения в разпоредбата срок
възникналите правни последици от прилагането на обявените за
противоконституционни норми, но това не било сторено. Като пряко
следствие от тези противоправни действие и бездействие на Народното
събрание ищецът твърди, че претърпял имуществени вреди, изразяващи се в
стойността на удържаната от него такса, възлизаща в общ размер 113 651,85
лв. за периода 24.02.2014г. - 23.09.2014г., съгласно описани в исковата молба
4
8 бр. фактури. Поради това е поискал да бъде обезщетен в размер на
посочената сума, вено със законната лихва и лихва за забава в размер на
34 637,09 лв. за периода 31.01.2016г. – 31.01.2019г. Евентуално предявените
искове са обосновани с твърдения за наличие на неоснователно обогатяване
на Държавата с удържаната му от „Енерго Про Продажби“ АД и преведена от
това дружество в държавния бюджет след решението на Конституционния
съд такса.
Ответникът Държавата, представлявана от Министъра на финансите, е
оспорил допустимостта на исковете,поради тяхната неподведомственост на
гражданските съдилища, както е оспорена и тяхната основателност, с доводи
за липса на нарушение на правото на ЕС,липса на противоправно поведение
от страна на законодателния орган и пряка причинна връзка между него и
твърдените от ищеца вреди. Изложил е аргументи в подкрепа на
поддържания от него довод, че не е налице и неоснователно обогатяване, тъй
като до обявяването на нормите за противоконституционни таксата е
събирана на законно основание. Позовал се е на настъпила погасителна
давност, като по подробно изложени в отговора /аналогични на поддържаните
във въззивната му жалба/ съображения,е поискал съдът да отхвърли
предявените срещу него искове като му присъди направените по делото
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел за
безспорни и установени от ангажираните по делото доказателства изложените
в исковата молба обстоятелства – че ищецът е производител на
електроенергия от сочения възобновяем източник; че за периода 01.01.2014г.
– 09.08.2014г. е произвел и продал въз основа на сключен с „Енерго Про
Продажби“АД договор за изкупуване електроенергия, цената на която му е
била заплатена по 8 бр. фактури след удържането на 20% такса, възлизаща на
посочения общ размер от 113 651,85 лв.; че посочената такса му е удържана и
внесена в републиканския бюджет на основание приетите с § 6 т.2 и т.3 от
ПЗР към Закона за държавния бюджет на РБ за 2014г. изменения в ЗЕВИ, със
създаването на новите чл. 35а ал.1, 2и 3, чл. 35б ал. 1, 2, 3 и 4, чл.35в ал.1, 2 и
3 и чл. 73, ал.1, 2, 3 и 4; че тези разпоредби са били обявени за
противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния
съд, влязло в сила на 10.08.2014г. Въз основа на тези обстоятелства съдът е
5
развил съображения за неоснователност на главния иск с правно основание
чл.4 §3 ДЕС и, след като е направил извод, че същият подлежи на
отхвърляне,е разгледал първия евентуален иск за обезщетение за вреди на
основание чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД. Приел е,че Държавата отговаря по
посочения ред за вреди, причинени на правни субекти от дейността на
народните представители по приемане на противоконституционни законови
разпоредби и от бездействието им да уредят правните последици от тях с цел
осигуряване върховенството на Конституцията. Посочил е,че нормата на
чл.22 ал.4 ЗКС установява задължение за законодателния орган да стори
последното,а бездействието му да стори това ангажира отговорността на
Държавата за причинените на засегнатите от прилагането на
противоконституционните норми правни субекти вреди. Доколкото в случая
събраната от ищеца такса е на основание обявените за
противоконституционни разпоредби, последиците от които Народното
събрание не е уредило , съгласно вмененото му задължение в двумесечния
срок по чл.81 ал.4 от Правилника за дейността на НС, съдът е заключил,че
ищецът е претърпял вреди,съизмеряващи се с размера на платената от него
такса, които са в пряка причинна връзка с действието, респ. последвалото го
бездействие на законодателния орган. Намерил е за неоснователно
направеното от ответната страна възражение за настъпила погасителна
давност, приемайки за начало на теченето й датата 10.10.2014г., до която
Народното събрание е следвало да изпълни задължението си да уреди
последиците от приложението на противоконституционните норми и
констатирайки,че давностният срок не е бил изтекъл към датата на
завеждането на исковата молба 30.01.2019г. Доколкото увреденият има
правото да претендира обезщетение за забава от деня на увреждането, а
ищецът претендира такова от по-късен момент, уважавайки иска за вреди в
пълния му размер,ведно със законната лихва, съдът е уважил и акцесорния
такъв за обзщетение за забава за периода от 31.01.2016г. до 31.01.2019г. в
претендирания размер от 34 637,09 лв.
Тези крайни изводи по спора и обусловения от тях резултат, постановен
от първата инстанция, се споделят изцяло и от настоящия състав на САС.
Неоснователни са развитите във въззивната жалба доводи за
недопустимост на първоинстанционния съдебен акт, като постановен по
6
недопустим иск, поради липса на процесуална легитимация на Държавата да
отговаря по него. Предявеният и уважен от съда иск е не за възстановяване на
недължимо платени публични държавни вземания, които спорове не са
подведомствени на гражданските съдилища, а е такъв за обезвреда,
произнасянето по който е именно в тяхната компетентност. Процесуалната
легитимация на ответника се определя от заявените в исковата молба
твърдения за наличие на предпоставки за ангажиране отговорност на
Държавата за обезщетение за имуществени вреди от противоправни
действия/бездействие на неин държавен орган. А доколко Държавата е
материално-правно легитимирана да отговаря по такъв иск, респ. доколко
съществуват предпоставките за ангажиране на отговорността й, е въпрос,
който би могъл да бъде разрешен само в производството по съществото на
спора. С решението си съдът се е произнесъл по ясно заявени в исковата
молба правопораждащи твърдения на ищеца, а депозираната от него искова
молба е редовна. По същество снего не е упражнен недопустим контрол върху
законодателството и дейността на Народното събрание , а са обсъждани
гражданските последици от акта на единствено компетентния да извършва
контрол върху тази му дейност орган – Конституционния съд на РБ, чиито
решения са задължителни. Въззивникът – Държавата, като отделен правен
субект, може да бъде и е надлежен ответник по иск за обезщетение на вреди,
като при воденето на исковия процес пред първата инстанция тя е била
процесуално представлявана по начина, предвиден в закона /чл.31 ал.1 ГПК/.
Не може да обоснове извод за недопустимост на иска и тезата за липса на
изрична правна уредба, предвиждаща възможност за ангажиране
отговорността Държавата, за вреди от законодателната дейност или
бездействие на нейния орган - Народното събрание. Искът намира правното
си основание в общите разпоредби на ЗЗД, доколкото, с чл. 7 КРБ е
установена пряка отговорност на Държавата за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато
тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, който е специален
закон, уреждащ отговорността на Държавата за вреди при участие в процеса
на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, тя се
реализира на основание прякото действие на чл.7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД /в т.см.
решение по гр. д. № 5002/2014 г., на ВКС ІІІ г. о.; решение по гр. д. №
93/2012 г., на ВКС, ІV г. о., решение по гр.д.№1732/19г. на ІV г.о. на ВКС,
7
решение по гр.д.№4069/19г. на ІV г.о. на ВКС и др./ .
Неоснователни са и останалите възражения на въззивника срещу
материалната законосъобразност на съдебното решение, респ. поддържаните
в производството пред първата инстанция доводи срещу основателността на
предявения иск. Народното събрание е държавен орган, осъществяващ
законодателна власт. Основната му функция е да създава нормативни актове
за регулиране на обществените отношения, а в негова отговорност е тези
актове да съответстват на Конституцията, чиито разпоредби са от
първостепенна важност за управлението на правовата държава, каквато е
Република България. Приемането на противоконституционни норми
дестабилизира обществения ред и, водейки до нарушение на задължението на
законодателната власт да спазва Конституцията, представлява противоправно
деяние от най-висша степен. Противоправно е и бездействието на
законодателния орган да възстанови правото за отношенията, които вече са се
осъществили в резултат на норма, която е била прогласена за
противоконституционна, тъй като такова задължение му е вменено с
разпоредбата на чл.22 ал.4 от Закона за Конституционния съд.Последната е от
императивен характер, което обосновава неоснователност на възражението
на въззивника,че тя установява единствено право на преценка на Народното
събрание дали следва да предприеме съответни действия по приемане на
нормативни разпоредби, уреждащи евентуални последици от прилагането на
противоконституционния закон, но не и негово задължение. С приемането на
противоконституционния закон конституционният ред бива нарушен от
законодателния орган, който с продължаващото си бездействие да го
възстанови, поддържа това нарушение, а това е несъвместимо с правовата
държава. Ето защо докато съществува накърнения конституционен ред и от
това отделните граждани и юридически лица, засегнати от
противоконституционните разпоредби, търпят вреди, възстановяването на
този ред изисква ангажиране на отговорността на Държавата за обезвреда на
общо основание. Тази отговорност, произтичаща пряко от разпоредбата на
чл.7 от Конституцията, е обективна. Наличието на правоотношение по
възлагане на работа между Държавата и законодателния орган не
представлява материално-правна предпоставка за ангажирането й, доколкото
деликтният иск по чл.7 КРБ няма субективен елемент във фактическия си
8
състав /в т.см. решението по гр.д.№2686/19г. на ІV г.о. на ВКС/.
Тъй като решението на Конституционния съд има действие занапред,
съгласно разпоредбата на чл.151 ал.2 изр.3 КРБ, при което платеното преди
постановяването му въз основа на противоконституционния закон, чието
действие до този момент се запазва, е на годно правно основание, увреденият
не може да иска връщането му по реда на неоснователното обогатяване.
Обстоятелството,че до влизане в сила на решението на Конституционния съд
законът се счита валиден, обаче, не освобождава Държавата от
отговорността, чрез законодателния си орган да урежда обществените
отношения, съобразно конституционно установения правов ред. Когато този
ред, освен че е бил нарушен с приемането на противоконституционен закон,
не е бил възстановен за времето на действие на иначе валидния, но
противоречащ на Конституцията, закон, по реда, предвиден в чл.22 ал.4 ЗКС,
възникналите от приложението му имуществени вреди за правните субекти
подлежат на обезщетяване от Държавата, която според нормата на чл. 7 КРБ
отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на
Народното събрание, като държавен орган и на народните представители,
като длъжностни лица, независимо,че последните са освободени от
имуществена отговорност с предоставения им по силата на закон
функционален имунитет.
Не може да бъде споделена тезата на въззивника, основана на буквално
тълкуване на нормата на чл.7 КРБ, визираща „незаконни актове или действия
на нейни органи“, че същата изключва дейността на Народното събрание по
приемането на закони. Отговорността за вреди произтича от общия принцип,
забраняващ да се вреди другиму. Нормотворческа дейност, осъществявана в
отклонение от конституционно установения правов ред, причинява увреждане
във висша степен, тъй като е насочена и рефлектира върху неограничен кръг
от правни субекти, за които съществува задължението в правоотношенията си
да се съобразяват с и да прилагат противоконституционните норми.
Доколкото отговорността на Държавата е формулирана общо с разпоредба на
върховния закон, буквалното й тълкуване, като това на въззивника,
ограничава неоправдано приложението й, а това позволява да бъде допуснато
съществуването в правния мир на увредени вследствие противоправни
действия/бездействия на държавен орган, какъвто е Народното събрание,
9
отношения, без правна възможност това несъответствие с изискването за
правова държава да бъде отстранено, а балансът в обществените отношения –
възстановен.
Предявеният за защита на имуществените права на всеки правен субект,
длъжен да спазва закона, накърнени от противоконституционна дейност на
законодателния орган, респ. от неговото бездействие да спази приет от него
закон, като изпълни свое задължение, произтичащо от него, иск срещу
Държавата за обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди, които са
следствие от тази дейност, е не само допустим, но и основателен при
наличието на предпоставките на чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД.
По делото е установено,че в периода 01.01.2014г. – 09.08.2014г. от
приходите на ищеца от продажбата на произведената от него електроенергия
е удържана и преведена в полза на републиканския бюджет обща сума 113
651,85 лв. въз основа на установени последващо с конституционното решение
противоконституционни разпоредби на ЗЕВИ. Тези факти осъществяват
предпоставките за уважаване на предявения деликтен иск – наличие на
противоправно действие /приемане на противоконституционни законови
разпоредби/ и противоправно бездействие /неприемане на такива, които да
възстановят конституционния ред, като уредят последиците от вече
приложените в правоотношенията противоконституционни разпоредби/,
осъществени от орган на Държавата, за действията / бездействията на който
същата носи отговорност при прякото приложение на чл.7 от КРБ; настъпили
в имуществената сфера на ищеца вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
/неполучен от него приход от дейността му в общ размер 113 651,85 лв./ и
пряка причинна връзка между деянието и вредата. Такава причинна връзка е
налице,противно на обратната теза на въззивника, основана на довода,че
бездействието е последващо спрямо момента на събиране на таксите. Вредата
за ищеца от противоконституционния закон е в състояние на висящност след
прогласяването му за такъв и настъпва в момента на изтичането на срока, в
който законодателният орган е бил длъжен да предприеме действия по
уреждане последиците от приложението му и не е сторил това. Тази вреда
подлежи на обезщетяване в размер на претендираната сума.
Неоснователно е възражението за изтекла погасителна давност.
10
Последната започва да тече, именно съгласно нормата на чл.114 ал.3 ЗЗД, от
10.10.2014г. /изтичането на срока по чл.22 ал.4 ЗКС/, когато е бил завършен
фактическият състав на непозволеното увреждане. Към датата на завеждането
на исковата молба – 31.01.2019г. давността не е била изтекла.Поради това
предявеният от ищцовото дружество срещу Държавата иск с правно
основание чл.7 КРБ вр. чл.49 ЗЗД подлежи изцяло на уважаване с присъждане
на търсената сума,ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба, както подлежи на уважаване и акцесорният на него иск по
чл.86 ЗЗД за обезщетение за забава , текла през периода след 31.01.2016г. до
датата на завеждането на исковата молба.
В изложения от настоящата инстанция смисъл са разрешенията в
практиката на ВКС по аналогични на настоящия случаи – решение по гр.д.
№3804/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№2377/19г. на ІV г.о. на ВКС,
решение по гр.д.№4474/18г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№1732/19г. на
ІV г.о. на ВКС,решение по гр.д.№4069/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение по
гр.д.№4662/19г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д.№3812/18г. на ІІІ г.о. на
ВКС и др.
Постановеното от първоинстанционния съд решение, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер
на 1206,83 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран,Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4739, постановено на 30.07.2020г. по гр.д.
№1491/19г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите, гр.
София ул. „Г.С.Раковски“ № 102 да заплати на „УП България 9“ЕООД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр.София пл.“Позитано“№2 ет.5
11
сумата 1206,83 лв. разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на основания за допустимост на
касационно обжалване,съгласно чл.280 ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12