№ 30
гр. Пазарджик, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20215200500865 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на Районен съд В. , постановено по гр. д.№ 8 от 2021 година
е отхвърлен иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.В., ул. „Св. К.О.“ №16,
срещу “С.К.” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул,„С.” № 29, ет.7 - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен
заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “С.К.” ООД, като
противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът
за връщане на недължимо платена сумата от 180,00 лв., като неоснователни.
Прогласена е за нищожна по иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от
гр.В., ул. „Св. К.О.“ №16, срещу “С.К." ООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. С., ул.„С." № 29, ет.7, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.6.2 от Договор за
паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “С.К." ООД,,
сключен между ИВ. ИЛ. П. и “С.К." ООД, като отхвърля иска за прогласяване
нищожност и на клаузата по чл.6.1 от същия договор, като неоснователен.
Присъдени са разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано от И.П. ,
представляван от адв. Д.Ф.. Решението е обжалвано в частта, в която е
отхвърлен предявения главен иск за прогласяване на нищожността на договор
1
за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г. и кумулативно
съединения главен осъдителен иск за връщане на недължимо платената сума
от 180 лв., както и евентуалният иск за прогласяване на нищожността на
клаузата на чл. 6.1 от същия договор.
Решението било постановено при допуснато от съда съществено
нарушение на процесуалните правила:
В първото заседание по делото с молба с вх. № 263775 от 06.10.2021г,
на ВРС било направено доказателствено искане за допускане на експертиза по
допълнителна задача - какво е движението на паричните потоци по
кредитната сделка и какви плащания е извършвал ищеца и на кои дати. Съдът
не допуснал експертизата , тъй като приел, че чрез констатациите на вещото
лице ,че плащания не са извършвани, въпросът е изяснен.
Този въпрос не бил поставен с нарочно определение на съда като задача
на вещото лице, поради което и съдът не можел да основе решението си
върху приети от него за установени обстоятелства без да изясняването им да е
включено в задачата на експерт .Съдебната практика , на която се позовава
жалбоподателя по този въпрос не е в смисъла , който и придава
жалбоподателя.
В нарушение на принципите на състезателност, равенство и
непосредственост и на установените процесуални правила за назначаване и за
изслушване на експертните заключения, първостепенният съд лишил
жалбоподателя от процесуалното му право да изслуша изводите на вещото
лице по поставената задача и при необоснованост и необективност на дадения
отговор да оспори заключението и да поиска изслушването на повторна
експертиза, респ. на допълнителни задачи — водено ли е редовно
счетоводството на ответното дружество, постъпили ли са в патримониума на
ответника по банков път чрез Easy pay плащания, извършвани от ищеца.
Представят доказателства за извършени плащания, като мотивират
бездействието си в тази насока пред първата инстанция.
Изводът на съда, че ищецът не е погасявал задълженията си по договора
бил неправилен.
Решението било постановено в нарушение на материалния закон:
Неправилен бил изводът на съда, че не е нарушена нормата на чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК.
Неправилно съдът приел, че уговорената с договора неустойка не
съставлява скрита лихва и че като такава не следва да се включи в обхвата на
приложимия в правоотношението ГПР. Това вземане няма характера на
неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е
уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е
именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1
ЗПК, съгласно който текст такива разходи за обезщетения не се вземат
2
предвид при изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее
формално ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на
предоставените в заем средства търговецът си е гарантирал чрез създадените
от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му
изисквания, че ще получи вземането, именувано „неустойка“. Налице са и
други елементи, въз основа на които се формира изводът, че вземането не е
неустойка, а допълнителна икономическа облага за кредитора. Същата се
дължи при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е
разсрочено заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за
задълженията и договорите „Изпълнението на срочното задължение може да
бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се
иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва
заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация,
че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се
предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при
непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът е длъжен да търси
действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД). При извършване на
анализ по правилата на чл. 20 от ЗЗД се формира изводът, че тази воля е била
обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума
некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се
съди и от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи
обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването
на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на
обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да
предостави обещаните обезпечения, то той очевидно би могъл да получи
кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил
процесния договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи кредити“.
Предвид изложеното, волята на страните не е била да се предостави
обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто
възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена „неустойка“ за да се
оправдае изключването й от годишния процент на разходите.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и
възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“
да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона,
а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда
(предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите,
3
което е вид преустановяване на действието на договора), а напротив-
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения
погасителен план, но при по- висока цена, „наименувана“ като неустойка.
С оглед на изложеното, това вземане е допълнителна и гарантирана за
него икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл е и съдебната
практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да
получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс,
независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази
облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на
потребителя като елемент на договорната лихва .
Подобно договаряне на възнаграждението на кредитора е нищожно на
още едно основание. Съгласно чл. 21 от ЗПК, нищожна е клауза от договор за
потребителски кредит, която има за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на този закон. С уговорката за заплащане на допълнителна
лихва под формата на неустойка, доставчикът на кредитен ресурс е
заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да
разпише ясно и точно размера на дължимото му възнаграждение.
По аргумент от чл. 22 ЗПК възнаградителната лихва е съществен
елемент от договорното съдържание на договорите за потребителски кредит,
на което основание недействителността на клаузата за възнаграждението на
кредитора има за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка.
Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за
приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в
процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и
подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР, с което кредиторът
е нарушил императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2, т.
10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Неправилно съдът приел, че косвен нормативен регулатор на
възнаградителната лихва е нормативно установеният максимум на ГПР,
разписан в нормата иа чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на
добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се
счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй
като по аргумент от nap. 1, т. 1 на ДР на ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тя
се явява само един от елементите, включени в общите разходи по кредита. С
решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е изведено
разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява
законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава
договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е
мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се
гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й
4
да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува
ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от
нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови
или подзаконови разпоредби. От това решение е видно, че според СЕС
нормативно установеният максимум на ГПР, регламентиран в национално
законодателство на държава членка не е равнозначно на a priori гарантирана
защита на потребителя от неравноправни клаузи. Това разрешение следва да
се приложи по аналогия и при извършване на преценка за съответствието на
клаузата за договорната лихва с принципите на добросъвестността и
справедливостта при участие в облигационните отношения.
Един от основните аргументи на първоинстанционния съд е, че не е
налице нарушение на добрите нрави е, че кредиторът за разлика от банките не
набира средства от влогове, поради което вземането му е рисково. Този извод
на първостепенният съд противоречи на целите на Директива 2008/48. В
съображение 9 от Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури
високо и равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие
на вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е
предвидено, че „Държавите-членки следва да предприемат подходящи мерки
за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното
правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя
кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на
информация и образоване на потребителите, включително предупреждения
относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността, В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредита без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин. “ Член 8 от Директивата,
транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят
кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те
установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то
те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават
драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане
на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се
приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от
безотговорното си кредитиране, означава да се постановява
незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.
Критерият за „добри нрави“ следва да се определя не спрямо конкретен
субект или група от субекти, а от изискванията на справедливостта и морала.
При определяне на справедливия размер на възнаградителната лихва следва
да се отчетат срока за предоставяне на заемния капитал, поетият риск от
невъзстановяването му в патримониума на кредитора и оттук дали кредитът е
обезпечен или не е и добросъвестната ставка на печалба, т.е. да се прецени
5
каква е нормата на печалба, която да не води до неоснователното обогатяване
на заемодателя. Толкова висока лихва като процесната не е типична дори за
дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на
кредитодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси.
Следвало да се има предвид, че противно на становището на
първоинстанционният съд, рискът при банковите институции е по -висок, тъй
като те предоставят в собственост чужди средства, привлечени чрез
влогонабиране от техните депозанти и за тях са предвидени тежки санкции
при невъзстановяване на привличените средства, докато фирмите по чл. 3 а
ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях рискът е в по-ниска
степен.
С оглед на всичко изложено, уговорената в процесният договор
възнаградителна лихва нарушавала добрите нрави, тъй като с нея се създава
явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея кредиторът е
злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна, възползвайки се от
нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, на която се позовават
в исковата молба, съгласно която е налице противоречие с добрите нрави,
когато възнаградителната лихва надвишава два пъти размера на законната
лихва при обезпечените кредити и три пъти размера на законната лихва —
при необезпечените кредити е приложима и в настоящият случай, тъй като
нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК регламентира максимум на ГПР, в който лихвата
е само един от елементите и правилото за ГПР не следва да се прилага спрямо
лихвата, тъй като прагът на ГПР не е равнозначен на гарантирана защита на
потребителите. Неприложимо е правилото на чл. 46 ЗНА, тъй като
възнаградителната лихва се различава съществено от ГПР, който е с много
по-широк обхват, поради което правилата за формиране на ГПР са
неприложими по аналогия.ЗПК и ЗЗД регламентират различни обществени
отношения, на което основание ЗЗД се прилага субсидиарно за неуредените в
ЗПК случаи.
Неправилен бил и изводът на първостепенният съд, че не е нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Първостепенният съд е мотивирал извода си за законосъобразност на
уговорките относно дължимата лихва с аргумента, че възнаградителната
лихва е уговорена във фиксиран размер, поради което законът не поставя
изискване на потребителя да бъде предоставян погасителен план. С исковата
молба бил въведен различен довод - че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
изисква в договора за кредит да се разпишат условията за прилагане на
дължимата лихва и че макар да няма легална дефиниция на понятието
„условия за прилагане“ на лихвения процент по кредита, от граматическото и
логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба
на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по
чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени
договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че
под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително
6
разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора
предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става
ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин. Нормата на т. 4 § 1 от ДР на ЗПК дефинира единствено какво означава
по смисъла на ЗПК "лихвен процент по кредита", но не и условията за
неговото прилагане, защото тези условия несъмнено могат да бъдат различни
според волята на страните, съгл. чл. 9 от ЗЗД,
В конкретният случай била налице неяснота при какви условия се
прилага уговорения лихвен процент — дали дължимите вноски са анюитетни
или е договорена намаляваща главница - т.е. вноски тип „рата“, т.е. липсва
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент. По този
начин не става ясно как се разпределя лихвеният процент във времето - върху
цялата дължима главница или върху остатъчната главница. Също така в
договора не е отбелязано какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита,
за да може да се прецени при какви условия е приложен лихвеният процент и
дали същият отговаря на посочения от кредитора фиксиран размер. Това
нарушение на закона съгласно изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК води до
нищожност на договора за кредит.
Незаконосъобразен бил и правният извод на съда, че кредиторът не е
допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК
След въвеждането през 2014г. на новелата на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, която
регламентира, че ГПР по кредитите не следва да надхвърлят пет пъти размера
на законната лихва, повечето състави на Окръжни съдилища приемат, че са
недействителни кредитни правоотношения, възникнали след измененията от
2014г. на основание на противоречието на договорената лихва с изискванията
на справедливостта и морала. Неправилно съдът приема, че е ноторен фактът,
че всички фирми за бързи кредити уговарят в общите си условия правото на
отказ на потребителите. Без общите условия да са събрани като доказателство
по делото, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът
необосновано е приел, че кредиторът е разписал в съответствие с нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК императивно изискуемото съдържание на правото
на отказ на ищеца от сключения договор. Поддържаме и всички изложени с
исковата молба аргументи:
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК поставя изискване потребителят
да бъде информиран не по какъвто и да е начин, а правото му на отказ от
договора и условията, при които то може да се случи, да бъдат задължителна
част от договорното съдържание. Законодателят е подчертал важността на
тази защита посредством уреждането на тежки последици, които кредиторът
ще понесе при нарушаването й - съгласно чл. 22 ЗПК, нарушаване изисквания
7
на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК води до недействителност на договора. Поради
това, уредбата в несъбраните като доказателство по делото Общи условия на
правото на потребителя да извърши отказ не съставлява изпълнение на
предвиденото в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК изискване за задължителното
съдържание на договора.
Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на
чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по
договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в
неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен
търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова
материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създават висок риск за средния
потребител да претърпи вреди поради липсата на достатъчна финансова
грамотност на потребителя да осмисли предоставената му информация, ако тя
не е предоставена на разбираем език и подходящ аналитичен вид.
Информацията относно абсолютната дневна стойност на лихвата е от
съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните
данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на
отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не
изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има
за него тежки негативни последици - поради неизпълнение да се погаси
правото му на отказ. Поради значимостта на тази информация за защита на
интересите на потребителя, законодателят е предвидил за неспазването на
изискването по чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК с тежките правни последици по чл. 22
ЗПК — нищожност на цялата кредитна сделка.
Моли решението в обжалваните части да бъде отменено.
Претендира разноски. Направено е и доказателствено искане във връзка
с доводите за доказателствената стойност на заключението на експерта , дал
становище извън поставената му задача.
По искането съдът е постановил нарочно определение в проведеното
открито съдебно заседание.
В срок е постъпил писмен отговор от ответника, който намира жалбата
за неоснователна.
В първоинстанционното производство била допусната съдебно-
счетоводна експертиза по искане на ищеца , като експерта извърши проверка
в счетоводството на дружеството. При тази проверка експерта е установил, че
няма данни за извършени плащания от ищеца по процесният договор за заем.
При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го
установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно.
Заключението, дадено от вещото лице било обективно и кореспондира
със събраните по делото доказателства.
С определение № 260416 от 12.08.2021г., постановено по делото, PC
В. изготвил проект за доклад по делото със съдържанието по чл. 146 ГПК,
8
като изрично е указал на ищеца, че не е ангажирал доказателства за
твърденията си, че е заплатил сумите по процесният договор за кредит. В
законоустановения срок, ищецът не е представил приложените към жалбата
разписки от „Изипей“ ЕАД, въпреки че са му били дадени точни указания в
тази насока, поради което счита ,че възможността за приемане на тези
доказателства е преклудирана.
Правилно първоинстанционният съд приел, че атакувания договор
за потребителски кредит отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Несъстоятелни са доводите, че кредиторът е прилагал ГПР, различен
от посочения в договора, като въззивника се аргументира с тезата, че
неустойката е следвало да бъде включена в ГПР. Посоченото противоречи
пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Уговорената, в чл. 8 от договора,
неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а
именно уговореното, в чл. 6 от договора, задължение на потребителя, в
тридневен срок от подписването на същия, да учреди обезпечение на
задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител. Обезщетението
по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при
изчисляване на ГПР. От тук следва, че неустойката по чл. 8 от договора, не
влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на
възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните,
тя няма такава функция. Съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО
общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси.
Съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи
ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл.
1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4,
буква „а“ от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общият разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единната математическа формула, има съществено значение /в този
смисъл Определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU:
С:2010:685, ш. 69 и 70/. В случая към момента, в който договорът е сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължи, тъй като нейната
изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключване на договора.
Неоснователни били и доводите за заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което
9
в действителност се явявало „калкулиране на допълнителна печалба“. В тази
връзка следва да се съобрази, че твърдението на въззивника за заобикаляне на
закона противоречат на твърденията му за нищожност на неустойката поради
противоречие с добрите нрави. Това е така, защото съгласно трайната
практика на ВКС фактическият състав на заобикаляне на закона инкорпорира
един обективен елемент - две или повече действителни съглашения, като
всяко от тях само по себе си противоречи на повелителните правила,
съдържащи се в нормативните актове, и един субективен елемент - обща
съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на забранен от
правото резултат посредством сключването на сделките. За да е налице
заобикаляне на закона, е необходимо правно недопустимият резултат да е
постигнат с няколко действителни съглашения. Т.е. заобикаляне на закона не
може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока са
изложените от ищцата твърдения.
Несъстоятелни били оплакванията на въззивника, че в процесният
договор кредиторът е направил подвеждащо обявяване на ГПР. С приетата по
делото експертиза било установено, че ГПР, приложим към процесния
договор за кредит, е този посочен в чл. 3.5 на договора, т.е. не е налице
твърдяното от въззивника подвеждане на потребителя при посочване на ГПР
по договора за кредит. Същевременно видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, в същия са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните
по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по
различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48,4 %, изчислен по
формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на
процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен
лихвен процент.
Правилно първоинстанционният съд приел, че клаузата на
възнаградителната лихва по процесния договор за кредит е действителна:
Излагали се твърдения, че с уговорения ГЛП в размер от 40, 05 % се
нарушават добрите нрави, тъй като размерът на възнаградителна лихва,
надвишава трикратния размер на законната лихва. Соченото ограничение, а
именно трикратният размер на законната лихва, надхвърлянето на което,
според него, има за последица противоречие с добрите нрави, почива на
отменени нормативни актове, които не са приложими към дата на сключване
на договора 25.05.2020г. - Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от
30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г., както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за
лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите -
арг. от Решение Ле 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., 11 г.
а
Действително била налице съдебна практика в този смисъл, но тя
10
била неотносима за конкретния случай.
Несъстоятелни били твърденията на въззивника, че
възнаградителната лихва е нищожна на основание чл. 21 ЗПК. Неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
заемополучателя водело до задължение, същият да заплати определена сума
за неустойка по договора. В случай че потребителят предостави посочените,
то същият няма да заплаща неустойка, което е изрично уговорено в чл. 6 от
договора. Договорната лихва по същността си е възнаграждението, което
кредиторът получава от отпускането на кредита на потребителя.
Възнаграждението не зависи от осъществяването на някакво условие, каквото
е заплащането по неустоечната клауза. Функцията на неустойката не е
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по
кредита от потребителя, а цели да обезпечи вземането на кредитора при
съблюдаване на икономическото състояние на длъжника.
Несъстоятелно било твърдението на въззивника, че в договора за
кредит не са посочени условията за прилагане на размера на лихвения
процент. Същото е неправилно, доколкото в договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент .
Нямало нарушение и на чл. 11, ал. 1, т.20 ЗПК.
Ответникът намира доказателствените искания за неоснователни ,
поради настъпила преклузия. Прави възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендиралото от въззивника адвокатско възнаграждение.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение , за да се произнесе по съществото на спора , взе предвид следното:
Предявен са искове от ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.В., ул.
„Св. К.О.“ №16, представляван от адв. Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр. С.,
ул. „Петър Парчевич” №1, ет.5, ап.14, срещу “С.К.” ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул.„С.” № 29, ет.7, представлявано от
управител Н.П.П..
Иска се прогласяване нищожност на Договор за паричен заем
КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., като и осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 180,0лв., представляваща недължимо получена от
него по този договор, ведно със законната лихва върху нея от подаване на
искова молба до изплащането й.
При евентуалност и ако не бъдат уважени главните искове, се иска да
бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от Договор за
паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г.
Доводите във въззивната жалба са почти идентични с първоначално
изложените такива в исковата молба.
В исковата молба се твърди че на 31.01.2019г. ищецът е сключил с
ответното дружество договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364, по
11
силата на който е получил сумата от 1 000лв., при фиксиран годишен лихвен
процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48,40 %.
Уговорено било, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски
с размер на погасителната вноска: 4x33.38 лв. и 9х 90,58лв. с крайна падежна
дата 31.07.2020г. и обща сума за плащане 1 401,64 лв.
Така сключения договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК.
Ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, като към момента на
завеждане на исковата молба бил изплатил в изпълнение на договора сумата
от 1 180 лв.
Сключеният договор бил нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.
11, ал.1, т.9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни
правни последици, на основание на нейното противоречие с добрите нрави
/чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, както и на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл.
11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което било
довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на
финансовите услуги - ответника с цел извличане на изгода за кредитора.
Не били изпълнени и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК -общите условия
по договора да бъдат подписани от потребителя.
Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и
задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК,
тъй като в съдържанието на договора не бил включен размера на лихвения
процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал.4 и
ал.6 ЗПК.
Договорът не бил съобразен с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК
във вр. С чл10, ал. 1, във вр. С чл.19, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл.21 и с чл.22 от
ЗПК, и настъпвали последиците по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, което той е
сторил, но не дължи лихва и други разходи по заема.
Договорът бил недействителен и на още едно основание, кредиторът не
изпълнил изискванията на императивната норма на чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК да
предвиди в договора правото на отказ от договора.
Освен това Договорът за потребителски кредит бил изначално
недействителен и поради обстоятелството, че страните не били уговорили
изрично на осн. чл.13, ал.4 от ЗЕПЕУУ, че положените от тях обикновени
подписи имат правната сила на саморъчен подпис. При което не била спазена
писмената форма за действителност на същият и не било изразено валидно
съгласие за сключването на кредитната сделка. В частност не били изпълнени
и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК -общите условия по договора да бъдат
подписани от потребителя.
12
Уговорката за възнаградителна лихва била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, както и като неравноправна
по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща
изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. С договорения ГЛП в размер
на 40,05 % се нарушавали добрите нрави, тъй като лихвата надхвърляла
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва, каквито размери се приемали в съдебната
практика, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, а
обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. И тъй като към датата на сключване на договора за кредит и
понастоящем размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426
на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за
периода плюс 10 пункта, като основният лихвен процент бил 0,00 % т.е.
размерът на законната лихва е 10,00 %, то трикратният размер на законната
лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният - 20,00%. А в настоящият случай
договорената между страните лихва била в размер на 40,05% годишно.
Освен това към договорената между страните лихва в размер на 40,05 %
следвало да се добави скритата лихва - уговорените по договора като
неустойка за не осигуряване на обезпечение, с което отново надхвърляла
повече от три пъти законната. Това представлявало нарушение на добрите
нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,05% не
отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител или
банкова гаранция представлявала добавък към договорната лихва - скрита
лихва. При което в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, кредиторът не бил
оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.
Вземането по чл.6.2 от потребителския договор нямало характера на
неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало
било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да преодолее ограничението по
чл.19, ал.4 ЗПК, според който разходите за обезщетения не се вземат предвид
при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че ще получи това
вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него
предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за
осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Това вземане било
допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то
съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва.
В този смисъл била и съдебната практика . В случая договореният размер на
възнаградителната лихва от 40,05 % бил в по- висок от обявения на
потребителя, тъй като към него следва да се кумулира и скритата под формата
13
на неустойка лихва, поради следното: За да заобикалят материално-правните
изисквания, регламентирани в чл.19, ал. 4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити,
регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ въвели практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят - осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции и др. към потребителите, който те не могат да удовлетворят. В
последствие в тази връзка включили в договорите за потребителски кредит
санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на
такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да
обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки
за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, освен тази която вече е калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели
законовото изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението
при спазване на критериите, заложени в т.З от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. №
1/09, според което условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай при следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди.
В настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или банкова гаранция била загубила присъщата
на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение или от
банката гарант. Предвидената неустойка била уговорена отнапред
компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника и
компенсирала вредите от риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи
14
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.
Предвидената неустойка в размер на 2018,36 лв. не изпълнявала
обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала заетата сума от 1000 лв.,
без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение, по
никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а и се
начислявала като добавък към платежната вноска. Максимално тежките
вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно
неизпълнение. Същевременно чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено
изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът
на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга.
Следователно размерът на законната лихва е максималното обезщетение за
пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното
правоотношение. От не осигуряването на поръчител, респ. на банкова
гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-
голяма от тази при пълно неизпълнение. Предвиждането в процесния
договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо
значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не
защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла
па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото
облагодетелстване в ущърб на потребителя. И тъй като било уговорено, че
неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно
задължение, а че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди
от настъпило неизпълнение, то и тя била типичен пример за неустойка, която
изначално не притежава обезщетителна функция.
На следващо място неустойката била договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна
логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел
риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на
договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика
така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приемело, че
кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си
осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен
срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за
потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи
гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Заемодателят
не бил търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като
обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за
погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено
условие за отпускане на кредита. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък
15
срок за осигуряване на поръчители или банкова гаранция - едва три дни след
сключване на договора. Неустойката по спорния договор имала санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова
гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи
значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на
добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката по чл.6.2 от договора. В допълнение сочи, че
вземане, което не притежава обезщетителна и обезпечителна функция, а само
санкционната такава по правната си характеристика не съставлява неустойка.
Възнаградителната лихва била и уговорена неравноправно по смисъла
на чл.143 ЗЗП, тъй като при сключване на процесния договор потребителят не
е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, като бил заблуден
от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40,05 %. В нарушение
на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено по обективен и
прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и какъв е действителния размер на
възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора, на което
основание трябва да престира неустойката по чл.6.2 от процесния договор.
Принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по
потребителските сделки, регламентирано в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО,
транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да
се съставят на ясен и разбираем език било тълкувано с преюдициални
заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Тълкуването на СЕС
поставяло като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така
формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и
така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни неразбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение
относно смисъла на определено условие, то се тълкувало по благоприятен за
потребителя начин - чл. 147, ал.2 ЗЗГГ. На плоскостта на. настоящия казус,
доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на
справедливостта и добросъвестността и неравноправно не разяснил на
потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна лихва,
на което основание разписаната в договора лихва от 40,05 % не е породила
валидни правни последици на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП.
И тъй като Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден
като възмезден - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, то и липсата на задължителния
реквизит от съдържанието му, а именно непораждането на валидно
задължение за заплащане на цена на кредитния ресурс имало, съгласно чл. 22
ЗПК за юридическа последица недействителност на заемното
правоотношение.
Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на
договора за потребителски кредит- лихвения процент - представляваща част
16
от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение
нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който
приема, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото па
Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор,
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита на потребителя.Неприложима е и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД, съгласно която е възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе
до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На
плоскостта на процеспия казус, нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва не било възможно да
се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят
не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС,
с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да
изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи,че договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да
изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно
правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член
7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало
за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите
и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо
потребителя.
На още едно основание не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал.1,
т.9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът следва да включи в договорното
съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Действително
ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за
прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо
тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от
ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1,
чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за
потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия
за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за
прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се
начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума но кредита, дали върху
17
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин, дали уговорената лихва е фиксирана или подлежи на промяна. Налице
е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 40,05 % и дали те са
референтен и променлив лихвен процент или не подлежат на промяна в
периода на изпълнение на договора, което е необходимо, за да може както
потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този
указан размер.Тази информация е от съществено значение за защита
интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната
цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП,
регулиращ потребителската защита издигали като основно право на
потребителя правото на информация за характеристиките и цената на
услугите /чл.1. ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на
добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща
МУ да направи своя информиран избор /чл.4. 1 и т. 4 ЗЗП/. Специалните
основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК били
въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за
предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно
положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и
специфичната специализирана и сложно организирана финансова материя.
Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създавали висок риск за средния потребител
да претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подвеждащо
предоставяне на информация от търговеца, или поради липсата на достатъчна
финансова грамотност на потребителя да осмисли предоставената му
информация, ако тя не е предоставена на разбираем език и подходящ
аналитичен вид. Непредоставянето на релевантната за потребителя
информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга
преди сключване на договора и невкпючването й в условията на контракта е
увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката
правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски
кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Ищецът твърди също, че действително приложения в кредитното
правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът
вписвайки в контракта ГПР от 48,40% заблудил потребителя, като
използваната заблуждаваща търговска практика била довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК.. Размерът на ГПР били решаващ за потребителя, защото по
замисъл на Директивата размерът на ГПР има за цел да информира
потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява
кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора
било посочено ГПР да е в размер на 48,4%, но това било неточно и
подвеждащо, тъй като в този размер не била включена скритата под формата
на неустойка договорна лихва. Следователно в договора се предвижвал ГПР в
по-нисък размер от реалния размер на ГПР. Чрез занижаване на размера на
18
ГПР и лихвения процент кредиторът целял да заблуди потребителя за
реалните параметри на договора за кредит, което представлявало
недобросъвестна търговска практика. Съдът на ЕС обаче вече е постановявал,
във връзка с Директива 87/102 /отменена и заменена с Директива 2008/48/, че
предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в
договора за кредит, преследвана с тази директива, и за да бъдат
потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива
изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението и цитираната съдебна
практика).Съгласно член 4, параграфи I и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи
ГПР. както и условията, при които последният може да бъде променям. В
член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в
член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в
който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на
потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение
вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. В този смисъл Решение
от 15 март 2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, в коего е посочено че:В т. 40 и 41
от цитираното решение, GEC е приел, че от член 6, параграф 1 от Директива
2005/29 следва, че заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа
невярна информация и следователно е измамна или по някакъв начин,
включително посредством цялостното представяне, заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на един или няколко
от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във всички случаи подтиква или е
възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Между посочените в тази разпоредба аспекти е
именно цената или начинът на изчисляване на цената. СЕС е извел
разрешението, че търговска практика изразяваща се в посочването в договор
за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Освен това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 48,40 %, което от своя страна
било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК.
Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК в
договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена
19
на кредита и ГПР, разписаните в чл. 1.3 и в чл. 1.5 от договора лихва и ГПР
били недействителни уговорки. А съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата
и за ГПР били задължителни реквизити на кредитния контракт и
неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водело до
отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК била нарушена на още едно
основание -кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в
договора за потребителски кредит общата сума дължима от потребителя.
Разписаното в договора, че общо дължимото от ищеца задължение било
невярно и подвеждащо, тъй като в общото задължение е следвало да бъде
включено и вземането за неустойка по чл.6.2 от същият.
С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят
следвало да върне само чистата стойност на кредита, което той бил стопил.
Предвид това и на основание чл.23 ЗПК, и тъй като потребителят не дължи
лихва и други разходи по кредита, то и заплатената от него сума над
главницата в размер на 792 лв. била платена без правно основание.
На собствено основание били нищожни уговорките по чл.6.2 и 6.3 от
договора за заплащане на неустойка по съображенията, подробно изложени
по горе.
На основание чл. 23 ЗПК, потребителят не дължал лихва и други
разходи по кредита, с оглед на което заплатената от него сума над главницата
в размер на 180 лв. била платена без правно основание.
Направено е искане да бъде прогласена нищожността на Договор за
паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г. като ответника бъде осъден
да заплати на ищцата сумата от 180,00 лв., представляваща недължимо
получена от него по този договор договорна лихва, ведно със законната лихва
върху нея от подаване на искова молба до изплащането й.
При условията на евентуалност се претендира прогласяване
прогласени нищожността на клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 от Договор за
паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г.
В срок е постъпил писмен отговор.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника.
Не се оспорва ,че между страните е бил сключен Договор за паричен
заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г.
Твърдят , че плащания по договора от ищеца не са извършвани.
Намират доводите за недействителност на договора за неоснователни.
Ограничението , на което ищецът основавал претенцията си, а именно
трикратният размер на законната лихва, надхвърлянето на което, според него,
има за последица противоречие с добрите нрави, почивало на отменени
нормативни актове, които не са приложими към датата на сключване на
договора 31.01.2019 г.
20
Съществуващата съдебна практика не била задължителна и
неприложима към процесното договорно отношение, тъй като същата е
постановена при по- различна социално-икономическа обстановка и при
различни условия, различна нормативна база и обществени отношения,
свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него на различни правни
субекти. В тази връзка следва да се отбележи, че след влизането на Република
България в Европейски съюз вътрешното законодателство в областта на
потребителското кредитиране било синхронизирано с европейското, като
основен акцент бе поставен върху установения в Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 година баланс между
гарантираната с Договора за функциониране на ЕС свобода на договаряне в
рамките на установения вътрешен пазар и засилената потребителска защита.
Закона за потребителския кредит въвежда имплицитно ограничение в
размера на законната лихва чрез нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвеждане на
пределен размер на годишния процент на разходите, тъй като същата
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР е компонент при неговото
определяне. В този смисъл и твърдението за недействителност на договорната
лихва не намира опора в действащото законодателство, тъй като към датата
на сключване на процесния договор за кредит, посочената разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК е била в сила.
Не било налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК,
посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в действителност
се явявало „добавък към договорната лихва - скрита лихва“ по кредита.
Доводите на ищеца за заобикаляне на закона противоречели на твърденията
за му нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави.
Не били налице нито обективният, нито субективният елемент от
фактическия състав на заобикаляне на закона. Доколкото ищецът твърди, че
неустоечното задължение е недействително на собствено основание, то
същото не би могло да бъде част от валидно извършените сделки, чрез които
да се постигане забранен от правото резултат. С оглед на това то не би могло
да бъде част от сключените между страните сделки, целящи заобикалянето на
изискването на чл. 19 ЗПК. Още повече, че твърдението, че целта за
заобикаляне на закона е била известна единствено на кредитора по договора,
но не и на ищеца, то това би довело до липса на субективния елемент от
фактическия състав на заобикалянето на закона.
Неоснователни били и твърденията на ищеца, че неустойката е
договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и същата
излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна
функции.
Обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-
гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
21
Поради тази причина при вземане на решение за сключване на договор за
заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е приел да
поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при условие,
че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи
договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя води
до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от
невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото е налице и в
конкретния случай).
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните са съгласили, че в
случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез
включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този начин
съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили неустойка,
която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на
обезпечение в една от двете форми. За яснота на изложението следва да се
отбележи, че действащото българско законодателство дефинира
задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса на
кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставя възможност
на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока,
когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е
намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните
обезпечения.
Всъщност излагайки тези доводи , касаещи мотивите на ответника за
отпускане на кредит и сключване на останалите уговорки , ответникът
всъщност подкрепя тезата за скритото оскъпяване на кредита.
В случай, че ищецът изначално е бил ясно, че не може да предостави
исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД с ясното
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай, че
договореният между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за
осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това
кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок,
ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. В настоящия случай клиентът не е сторил нито едно от двете
неща.
Нещо повече, в конкретния случай в резултат на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили
конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по
22
договора за заем и е изпаднал в просрочие. Едновременно с това и с оглед
обстоятелството, че в конкретния случай ищецът не разполага с имущество,
срещу което да бъде насочено изпълнението, нито е предложил заместващо
обезпечение, към настоящия момент кредиторът е лишен от възможността да
реализира правата си както срещу длъжника - ищец в настоящото
производство, така и срещу трето лице или банката-гарант. Въз основа на
горното твърдя, че в резултат на неизпълнението на задължението на ищеца
за представяне на обезпечение, както и в резултат на цялостното
неизпълнение на задълженията му по договора за заем, представляваното от
мен дружество е претърпяло вреди, които следва да бъдат компенсирани -
чрез заплащане на неустойка в договорения размер.
Независимо от горното, дори да се приеме, че договорената неустойка
излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна
функции, това не обуславя извод за нищожност на целия договор за кредит, а
до нищожност единствено на тази клауза - по аргумент от чл. 21 ЗПК.
В договора ясно бил посочен размерът на възнаградителната лихва и
как е определен фиксираният лихвен процент, поради което тази клауза
изначално няма как да бъде неравноправна.
Неоснователно било и твърдението на ищеца за нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието на представения договор за
потребителски кредит, в същия са посочени всички допускания, взети
предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите.
Нещо повече, редът за определяне на годишния процент на разходите е
дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не
разполагат с правна възможност за неговото определяне по различен начин. В
конкретния случай ГПР в размер на 48.40% е изчислен по формула съгласно
Приложение № 1, като видно от съдържанието на процесния договор
единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент.
В конкретния случай страните са договорили фиксиран, а не променлив
лихвен процент. Предвид това, с оглед обстоятелството, че лихвеният
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК.
В годишния процент на разходите не следвало да се включва и
утговорената неустойка, тъй като това противоречи пряко на разпоредбата на
чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Правните последици от уговаряне на неустоечно задължение, което
противоречи на добрите нрави, се изразявали в неговата нищожност, а не в
трансформирането му в друг вид задължение, преследващо съвсем различна
от първоначално заложената му цел. Уговорената, в чл. 8 от договора,
неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а
именно уговореното, в чл. 6 от договора, задължение на потребителя, в
23
тридневен срок от подписването на същия, да учреди обезпечение на
задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител. Обезщетението
по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при
изчисляване на ГПР. От тук следва, че неустойката по чл. 8 от договора , не
влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на
възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните,
тя няма такава функция. Съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО
Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни
посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси.
Следва да се оцени обективно доколко кредиторът реално е информиран за
разходите предвид изискванията за професионално усърдие.
Неоснователно е и оплакването за допуснато отклонение от изискването
на чл. 11, ал. 1, т.20, предл. последно ЗПК, тъй като същото било относимо
към договори за кредит с предвиден променлив лихвен процент, какъвто
настоящият не бил. В процесния договор изрично било посочено, че
договореният лихвен процент е фиксиран, а не променлив, от което следвал и
изводът, че за кредитодателя няма изискване за посочването размерът на
лихвения процент на ден и липсва основание за обявяване на договора за
нищожен.
На следващо място оспорва твърдението, че договорът за потребителски
кредит е изначално недействителен на основание обстоятелството, че в
нарушение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, потребителят не е изразил съгласието си да
бъде обвързан от приложимите общи условия чрез полагането на подписа си
върху тях. Съгласно чл. 11, ал. 2 от Общите условия към договора за кредит,
налични в уеб сайта на заемодателя, „С натискането на бутона „Изпрати",
Заемателят декларира, че приема така предоставените му условия. Това
действие се счита за подписване от Заемателя на всяка страница от
предоставените документи, при условията, при които те са му предоставени.
Тъй като процесният договор е сключен по условията и по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ под формата на
електронен документ, съгласно ЗЕДЕУУ, при сключването на договора,
общите условия се считат за подписани от заемателя на всяка страница с
извършване на действието по чл. 11, ал. 2 от общите условия.
Молят исковете да бъдат отхвърлени. Претендират разноски.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните
, за да се произнесе , взе предвид следното:
Не се спори по делото , че между страните е сключен Договор за
паричен заем Кредирект на 31.01.2019 година. Не се спори още ,че сумата от
1000 лева , предмет на договора е усвоена от ищеца.
Ищецът се е задължил да върне сумата на 18 месечни вноски при
24
фиксиран лихвен процент 40,05 % и ГПР 48,4%.Посочена е общата сума за
плащане в размер на 1401,64 лева.
Към договора има погасителен план , в който е посочен и размер на
неустойка и вноска , заедно с неустойката.
Такава неустойка е уговорена в чл.6 от договора като в чл.6.1 е
предвидено задължение на заемателя в срок от три дни да представи
обезпечения в съответствие с чл.33 от ОУ. Ако не стори това , съобразно
чл.6.2 от Договора за него възниква задължението да заплати неустойка в
размер на 2018,36 лева / повече от два пъти от размера на кредита/.
Договора е сключен при условията на ЗПФУР и ответникът е
представил данни за провеждане на контактите между страните.
В определението си по чл.140 от ГПК съдът изрично е дал указания на
ищеца ,че следва да докаже твърдението си за изплатени суми по договора.
Преди първото по делото заседание е постъпила молба от ищеца с
доводи относно правната квалификация, изразяване на съгласие със
заключенията на експерта и искане за поставяне на допълнителна задача на
експерта за изясняване на въпроса извършвани ли са от ищеца и какви
плащания.
Представители и на двете страни не са участвали в проведеното
заседание, в което е прието заключението на експерта.
В заключението си експерта е посочил, че при справка в
счетоводството на ответника е установено , че погасителни вноски не са
правени.
Експерта е дал заключение ,че при определяне ГПР е включена само
лихвата , а при включване и на уговорената неустойка ГПР би бил 291,9608%.
В съдено заседание по повод направеното искане в молбата преди
провеждането на заседанието , експерта изрично е заявил, че е направил
проверка относно извършване на погашения и няма такива данни във връзка с
конкретния договор. Отделно от това обстоятелствата относно извършвани
плащания са отразени в заключението на експерта, с него страните са
запознати и на практика не са оспорили обосноваността му.
При тази фактическа обстановка , съдът приема следното:
Безспорно е , както е приел и първоинстанционния съд, че ищцата има
качеството на потребител по договор за кредит , поради което в отношенията
между страните следва да намери приложение ЗПК и ЗЗП.
Ищецът многословно подържа наличие на нищожност на договора ,
като всъщност доводите му се свеждат основно до следното:
Договорът е изцяло нищожен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с
чл.11 ал.1 т.9 и 10 и т.20 от ЗПК и ал.2 на този текст, като по отношение на
25
клаузата за лихви се подържа и нищожност , поради нарушаване на добрите
нрави ,което според ищеца има същия резултат – тоест нищожност на целия
договор. Подробни са доводите относно клаузата за неустойка по смисъла на
чл.6.1 и 6.2 от договора.
По отношение на доводите , касаещи чл.11 ал.2 от договора съдът няма
да излага доводи , тъй като са касае за договор сключен при условията на
ЗПФУР.
Съдът е изложил подробни доводи относно реда за сключване на
договори по ЗПФУР и направил извод , че изискванията на този закон са
спазени и въззивната инстанция изцяло споделя съображенията му.
В конкретния договор формално са съобразени изискванията на закона
,като е посочен годишен процент на разходите, който е съобразен с
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.
Посочен е и лихвен процент, като посочването му е съобразено с
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Съгласно чл.6 ал.1 от договора за паричен заем, заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да
предостави на заемодателя обезпечение, съгласно предвиденото в ОУ , които
не са представени по делото.
Първоинстанционния съд е приел, че макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката е предвидена да се кумулира към дължимото текущо
възнаграждение (договорна лихва), както и към законната лихва, дължима
при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си
функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова
тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите
нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл.143 ал. 1 от ЗЗП.
Въззивната инстанция изцяло се присъединява към тези разсъждения,
но намира ,че съдът е допуснал известно противоречие в мотивите си
приемайки изложеното относно клаузата за неустойка и начина по който е
уговорена и не отчитайки влиянието и върху останалите параметри на
договора.
26
Заобикаляйки закона ответникът всъщност скрито променя параметрите
на договора , по отношение на които има уредба в ЗПК.
Освобождавайки се от задължението си да извърши предварителна
оценка на риска, ответникът отпуска кредит ,като определя кратки срокове и
високи изисквания за обезпечение на кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер с оглед
размера на кредита и съответно увеличава дължимата погасителна вноска.
Неустойката надхвърля двойния размер на кредита.
Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на
практика се стига до различни стойности както на ГПР , така и на лихвата ,
което е онагледено чрез заключението на експерта. Това всъщност
представлява недостатък на договора по смисъла на чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК
,което води до последиците ,визирани в чл.22 от ЗПК.
Отделно от това , съдът споделя и становищата , застъпени в значителна
част от съдебната практика.
Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на
клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се
вземат предвид вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи.
Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
27
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Уговорената в чл. 6 от договора неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна
както по арг. на чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите
от неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението
по т. 3 от ТРОСТК № 1/09 г., със задължителна сила за съдилищата е прието,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията,
обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други
наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти,
както и да извърши преценка за основателност на възражението в
съответствие със задължителна тълкувателна практика на ВКС.
Доколкото в случая размерът на неустойката е повече от два пъти
размера на кредита, то тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя.
Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства
допълнително с размера на неустойката по чл. 4 от договора. Включена по
този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество се добавя
към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и поражда
28
значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството
си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно
обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми,
ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора
от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който
не съответства на вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля
ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр. при определяне ГПР, което обуславя
нищожност на договорната клауза.
Констатира се и противоречие на добрите нрави и добрите търговски
практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.
143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави,
поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до
този извод, съдът прави преценка за естеството на договора за кредит,
съотношение между размера на заема и размера на неустойката, съотношение
на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с вредите от
неизпълнението.
Поради изложеното , съдът намира ,че е основателен главния иск – за
прогласяване нищожността на договора за кредит .
Въпреки изричните указания , ищецът не е доказал твърденията си, че е
извършил плащане по договора, поради което претенцията за присъждане на
сумата от 180 лева няма основание да бъде уважена.
При така изложеното не се налага обсъждане на доводите за
противоречие на клаузата за лихви с добрите нрави.
Все пак съдът намира за необходимо да отбележи следното:
29
Налице е противоречива съдебна практика по този въпрос.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
всеки конкретен случай ,като следва да се има предвид ,че няма
задължителна за съдилищата практика по този въпрос. С изменението на
чл.19 ал.4 от ЗПК е установен контрол, счетен от законодателя за адекватен
върху ГПР и въпреки, че към този момент е бил поставен на вниманието на
практиката този въпрос , той не е намерил законодтелно уреждане.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па
добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД,
е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ.
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи
тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на
страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,
което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане
на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия
субект заемодателят реализира свръх печалба.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на договора обективен критерий за
преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента
на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на ПМС №
72/8.IV.1994 г., Следва да се има предвид ,че заемодателя е небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без
каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец,
който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави.
Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за
възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за
просрочени задължения е сериозно разколебана с приемането на новата
алинея 4 на чл. 19 от ЗПК. Следва да се съобразят мотивите на законодателя
за тази промяна ,които са видни от Стенограма от обсъжданията на проекта
30
на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит №
454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от
предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови
институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на
несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково
кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от
оборотната дейност .Тъй като се касае за основната престация по
двустранния договор, то тя не е възможно да бъде неравноправна, тъй като
същата е била известна на потребителя, и е изиграла основна роля за
формирането на волята за сключване на договора. По отношение на
основните престации по договора, а именно неговата кауза, не може да се
говори за неравноправност на клаузата, тъй като длъжникът е бил в позицията
да договаря този параметър като основен за договора наред с размера на
отпусната сума. Или преценката е конкретна , като не може да има точен
критерии , въведен неясно как от ВКС в съдебната практика/незадължителна
за съдилищата/.
При уважаване на главния иск за прогласяване нищожността на
договора за кредит , съдът не следва да се занимава изобщо с предявените
при условията на евентуалност претенции за нищожност на конкретните
договорни клаузи.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частите ,с които съдът е отхвърлил главния иск за прогласяване
нищожност на договора за кредит ,както и в частта с която се е произнесъл по
евентуалните искове.
Следва да бъде прогласена нищожността на договора за кредит , а в
останалата обжалвана част – по осъдителната претенция за 180 лева
решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора на ищеца се дължат всички сторени по делото
разноски.Това е така , защото той е представляван от адвокат при условията
на чл.38 ал.2 от ЗА и главната му претенция е уважена.
Разноските на ищеца пред първата инстанция са в размер на 666,80
лева , в която сума се включва 300 лева адвокатско възнаграждение.
Естеството на исковете , предявени като главен и евентуален, цената на
исковете, характера на доводите ,които са идентични в рамките на
31
първоинстанционното и въззивното производство , както и по множеството
дела , по които страните са представлявани от този процесуален
представител, обстоятелството , че реално участие в съдебните производства
не се осъществява, мотивира съдът да приеме ,че дължимото възнаграждение
на адвоката е в минимален размер ,според Наредба № 1 и за двете инстанции.
При определяне на възнаграждението , съдът отчете и изхода на спора пред
въззивната инстанция.
Мотивиран от изложеното, Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд В. , постановено по гр. д.№ 8 от
2021 година, в частта, с която е отхвърлен иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН
********** от гр.В., ул. „Св. К.О.“ №16, срещу “С.К.” ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул,„С.” № 29, ет.7 - за прогласяване
нищожност на целия Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ №
267364/31.01.2019г., сключен със “С.К.” ООД, като противоречащ на
императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК и в частта,с която е прогласена за
нищожна по иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.В., ул. „Св. К.О.“
№16, срещу “С.К." ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. С., ул.„С." № 29, ет.7, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ
№ 267364/31.01.2019г., сключен със “С.К." ООД,, сключен между ИВ. ИЛ. П.
и “С.К." ООД, като е отхвърлен иска за прогласяване нищожност и на
клаузата по чл.6.1 от същия договор, съответно в частта за разноските.
По иска на иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр. В., ул. „Св. К.О.“
№16, срещу “С.К.” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. С., ул,„С.” № 29, ет.7 – прогласява нищожността на Договор за паричен
заем КРЕДИРЕКТ № 267364/31.01.2019г., сключен със “С.К.” ООД, като
противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК .
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част – относно
осъдителната претенция за 180 лева.
Осъжда “С.К.” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
гр. С., ул,„С.” № 29, ет.7 да заплати на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.В.,
ул. „Св. К.О.“ №16, 460,20 лева - разноски за двете инстанции а на адв.Д.Ф.
- САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“Петър Парчевич“ №1, ет.5, ап.14
възнаграждение за двете инстанции в размер на 600 лева.
32
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
33