МОТИВИ към присъда № 45/22.06.2020г. по НОХД
№ 2367 по описа на Пловдивския окръжен съд за 2019 година
Окръжна прокуратура
–Пловдив е повдигнала обвинение срещу А.В.Ш. и същият е предаден на съд за
извършени престъпления, както следва:
- по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл.
198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б.“а” от НК, за това, че на 20.04.2018г. в
гр. Пловдив при условията на опасен рецидив, след като е бил осъждан за тежко
умишлено престъпление на лишаване от свобода не по - малко от една година,
изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК, е отнел чужди движими вещи
- пари в размер на 50 лева, от владението на С. Н.Г. с намерение противозаконно
да ги присвои, като е употребил за това сила.
-и по чл. 249, ал. 1 от НК, за това, че на 21.04.2018 г. в гр. Пловдив е използвал
(извършил е безконтактно плащане на цената на закупена в търговски обект стока
- на сума 4,68 лева) платежен инструмент - дебитна карта № *, издадена от
“Райфайзен Банк” ЕАД, без съгласието на титуляря С. Н.Г., като деянието не
съставлява по-тежко престъпление.
Делото се разглежда за
втори път от Окръжен съд-Пловдив, след като първоначалната първоинстанционна
присъда е отменена и делото е върнато от въззивната инстанция за ново
разглеждане от друг състав на първостепенния съд. При първото първоинстанционно
разглеждане на делото пострадалият Г. /който в хода на процеса е починал/ не е предявил
за съвместно
разглеждане с наказателния процес гражданскоправна претенция срещу
подсъдимия за обезвреда на
причинените му в резултат от
инкриминираната деятелност имуществени и неимуществени вреди. Не е отправил и молба за
конституиране като частен обвинител.
При пренията представителят на прокуратурата поддържа изцяло повдигнатите
на подсъдимия обвинения със същата фактическа обстановка, описана в
обвинителния акт и същите правни квалификации на осъществената от него
деятелност. Направи анализ на събрания по делото доказателствен материал от
гледна точка на държавното обвинение, въз основа на което изложи становище
относно наличието на изискуемата доказателствена обезпеченост за постановяване
на осъдителна присъда срещу подсъдимия за всяко едно от вменените му във вина
престъпления. По отношение реализиране наказателната отговорност на подсъдимия,
прокурорът пледира да му бъдат наложени наказания „лишаване от свобода” в
размерите, определени при предходното разглеждане на делото от Окръжен съд
–Пловдив, а именно, съответно в размер на 10 години-за престъплението „грабеж“
и в размер на 3 години с налагане на допълнителното наказание „глоба“ в размер
на 100 лева-за престъплението по чл.249, ал.1 от НК. Предложи се на основание
чл.23, ал. 1 от НК да се извърши групиране на наказанията лишаване от свобода с
определяне на едно общо най-тежко наказание, което да бъде изтърпяно реално при
първоначален строг режим, като към това наказание да бъде присъединено на
основание чл.23, ал. 3 от НК и наказанието глоба.
Защитникът на подсъдимия пледира за оправдаването на подзащитния му по
повдигнатите му обвинения, като се изложиха съответните съображения в
противовес с обвинителната теза. Аргументира се при условията на алтернативност
и тезата относно причастност на подсъдимия единствено към престъплението по
чл.249, ал.1 от НК.
Подсъдимият Ш., упражнявайки процесуалното си право на лична защита, се
присъедини изцяло към изложеното от своя защитник, като поиска да му бъде
определена по-малка по размер санкция от тази, наложена му при първоначалното
разглеждане на делото от първостепенния съд.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства и обсъди доводите и съображенията на
страните, прие за установено следното :
Подсъдимият А.В.Ш. е роден на ***г***
град. Той е българин, български
гражданин е, има начално образование. Не е женен, има ЕГН: **********.
Подсъдимият А.Ш. до момента е осъждан многократно, като влияние върху
правната квалификация на престъплението „грабеж“, предмет на настоящото
наказателно производство, има осъждането му по НОХД № 5956/2015г. по описа на
Районен съд-Пловдив, по което с влязло в законна сила на 18.09.2015г.
определение е било одобрено споразумение, съгласно което подсъдимият е признат
за виновен за извършено в периода от 02.07.2015г. до 03.07.2015г. престъпление
по чл.196, ал.1, т.2, пр.1, вр. с чл.195, ал.1 т.3, вр. с чл.194, ал.1, вр. с
чл.29, ал.1, б“а“ от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложено
наказание една година и три месеца лишаване от свобода при първоначален строг
режим. Наказанието е изтърпяно на
08.12.2016г., видно от справка на ГД“Изпълнение на наказанията“. Това осъждане
квалифицира престъплението „грабеж“, предмет на настоящото наказателно
производство, като такова, извършено при условията на опасен рецидив по смисъла
на чл.29, ал.1, б.А от НК.
На 20.04.2018г. около 20,30 часа свид. С.Г. излязъл от
дома си, находящ се в гр.Пловдив, ул. „*“
№ * и тръгнал към близкия супермаркет от търговската верига „Триумф“. През рамо
бил преметнал мъжката си чанта, в която носел: портфейл, съдържащ банкнота от
50 лв. и документи за самоличност - лична карта и свидетелство за управление на
моторно превозно средство, три контролни талона, свидетелство за регистрация на
МПС, талон за удостоверение за психологическа годност, две клиентски карти,
дебитна карта № *, издадена от „Райфайзен банк“ ЕАД на името му, с прикрепено
на нея листче с ПИН кода й и два талона, свързани с качеството му на банков
клиент. Вървял към супермаркета напряко по пътека, минаваща през неподдържано
игрище, когато бил забелязан от подс. А.Ш.. Последният решил да отнеме със сила
намиращите се в чантата на Г. вещи, поради което се приближил незабелязано зад
свидетеля и го ударил с ръка отзад по
главата, а след това му нанесъл удар и в лицето. В резултат от ударите, С.Г.
паднал на земята, без да губи съзнание, като изпуснал чантата си, от която
изпаднали намиращи се в нея предмети, включително и портфейлът с парите и
документите му.
Подсъдимият А.Ш., възползвайки се от
липсата на съпротива от страна на Г., след употребената спрямо него физическа
сила, взел портмонето му, заедно с паричната сума от 50 лв. и описаните по-горе документи
на свидетеля, сред които била и дебитната карта, към която имало прикрепено
листче с изписан ПИН код за достъп и се отдалечил.
Пострадалият Г. се опитал да последва
подсъдимия, но физическото му състояние не му позволило да го настигне и след
няколко крачки се отказал, след което подал сигнал за случилото се в VI-то РУ на МВР гр.Пловдив.
Отнетата парична сума подсъдимият
изразходвал за свои нужди, а на следващия ден - 21.04.2018г., макар и да
съзнавал, че не е титуляр на дебитната карта, решил да я използва. С тази цел
посетил супермаркет „Триумф“, находящ се на ул. „*“ № * в гр.Пловдив и около 18,12 часа платил закупена от него бира
с банковата карта на пострадалия на ПОС терминала на касата, където работела свид.
М.А.. Цената на покупката възлизала на 4,68 лв. Стойността на покупката била
под 25 лева, което позволило разплащането да бъде безконтактно, т.е., не било необходимо подсъдимият да въведе ПИН - кода на дебитната карта, с който
разполагал.
На 05.05.2018г. подс. Ш. отишъл в
VI-то РУ на МВР гр.Пловдив и предал на
постовия полицай – свид. М.Б., отнетите от С.Г.
вещи. За същите обяснил, че ги бил намерил на 01.05.2018г., което и било
записано в протокола за доброволно предаване.
По-късно от полицейското управление се
обадили на Г. и го уведомили за предадените в участъка негови вещи. На 08.05.2018г. той отишъл до
полицейското управление и седнал на пейка пред него, докато чакал да се срещне
със служител на реда. Междувременно там бил и
подс.Ш., който бил извикан от полицейския служител ** за снемане на
допълнителни обяснения по случая. Подсъдимият, който бил придружаван от своя
брат - свид. С.Ш., видял Г. и седнал до него. Казал на Г., че той му е намерил
документите и поискал от свидетеля да го почерпи. Разговорът им бил прекъснат
от полицейски служител, който извикал подсъдимия вътре. След като подсъдимият и
неговият брат си тръгнали, при свид. Г. отишъл полицейски служител от
управлението, който уведомил пострадалия, че ще му върнат документите, след
като получат разрешение от прокуратурата. Тогава пострадалият казал на
служителя на реда, че всъщност лицето, което е предало в полицията документите
и другите вещи, е човекът, който преди няколко дни го нападнал и му ги е взел.
С оглед получените сведения полицаят тръгнал след подс. Ш. и го извикал обратно
в полицейското управление, след което последният бил задържан.
По образуваното досъдебно производство,
чрез протокол за доброволно предаване бил приобщен оптичен носител, съдържащ
записи от 20.04.2018г. и 21.04.2018г. от охранителните камери на намиращия се в
кв. „Изгрев“ магазин „Триумф“. На 10.05.2018г. бил извършен оглед на веществено
доказателство, при който били документирани действията на подсъдимия
при извършеното плащане на стока с дебитната карта на свид. Г..
Тези записи били прегледани и от
оперативния работник свид. Д.Б., който веднага разпознал подс. А.Ш., известен
му и с прякора „*“, като лицето, което е използвало чуждия платежен инструмент.
В рамките на производството
разследващият орган с разписки върнал на свид.Г. вещите, които преди това
подсъдимият бил предал в управлението, но сумата в размер на 50 лева не била
възстановена.
На 06.06.2018г. било извършено
разпознаване, при което С.Г. посочил подс. А.Ш., като лицето, което го ударило
и му отнело портфейла с парите, документите и дебитната карта.
В хода на досъдебното производство била назначена
и изготвена стоковооценъчна експертиза, според
заключението на която стойността на 2 бр. ключодържатели, 2 бр. ключове
за врати, чипове и тефтер за документи е
56 лв. Заключението на тази експертиза няма отношение към предмета на
повдигнатите обвинения, в обхвата на които не са включени вещите, оценени с
тази експертиза, поради което и същата не е обект на коментар и оценка от съда по
реда на чл.154 от НПК.
Поради направено от подсъдимия изявление в разпита му пред съда, че част от
положените от негово име подписи в хода на досъдебното производство, не са
изпълнени от него, съдът, отчитайки и нуждата от специални знания в съответната
научна област, назначи съдебно- графологична експертиза на въпросните документи.
Надлежно приетото по реда на чл.282 от НПК и кредитирано от съда експертно
заключение потвърди авторството на подсъдимия във всички, положени от негово
име подписи в изготвените в хода на досъдебното производство документи.
*
Горната фактическа
обстановка се установява от следните, събрани по делото доказателствени
материали: частично от обясненията на подсъдимия, частично от показанията на
свид. С.Ш., както и изцяло от показанията на свид. С.Г., дадени пред съдия на
досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.4, предл.2-ро от НПК /л.55-56 от ДП/, от показанията на свидетелите Д.Б., свид.М.А., и свид. М.Б.. По отношение на свидетелите Б. и Б., при
които се наложи прочитане на определени части от показанията им, дадени на
досъдебното производство, поради демонстрирана липса на спомен, то съдът цени
именно показанията им от досъдебното производство, прочетени по реда съответно
на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т. 2 от НПК като отчете темпоралната им близост до
процесните събития.
Възприетите от съда фактически
констатации са изводими и от веществените доказателства, както и от приложените по
делото писмени доказателства и доказателствени средства, прочетени и приети на
основание чл.283 от НПК: в т.ч. справка за съдимост /л.74-76 от ДП/, характеристична
справка /л.77 от ДП/, банково извлечение /л.66 от ДП/, протокол за разпознаване
и фотоалбум към него /л.51-53 от ДП/,
протокол за оглед на веществени доказателства /л.15 от ДП/, протокол за
доброволно предаване на вещи /л.22 от ДП/, разписки, справка от ГД“Изпълнение на наказанията“ /л.72 от ДП/,
акт за смърт /л.62 от производството по НОХД №1470/18г. на ПОС/, справка от
6-то РУ на МВР Пловдив, вх. № 1829/28.02.2019г., находяща се на лист 31 от
делото на ПАС, писмо ОП „Чистота“ вх. № 2277/14.05.2019г., ведно с копие от
трудов договор №3/09.01.2018г. и копия от графиците за м. април и м. май
2018г., находящи се на лист 36-39 от
делото пред ПАС, писмо от банка „ДСК“ вх. № 2297/14.03.2019г. на лист 42 от делото
пред ПАС, писмо от ОДМВР гр. Пловдив вх. № 2307/14.03.2019г., находящо се на
лист 45 от делото пред ПАС, писмо от ОП „Чистота“ вх. № 2068/18.04.2019г.,
находящо се на лист 58-59 от делото пред ПАС, справка от банка „ДСК“ вх. №
3663/02.05.2019г., находящо се на лист 60-61 от делото пред ПАС, писмо от
„Юробанк България“ АД, вх. № 4029/16.05.2019г., находящо се лист 68 от делото пред ПАС и др. Находящите
се в материалите по делото пред ПАС документи бяха изискани и надлежно
приобщени от настоящия съдебен състав с протоколно определение от 09.03.2020г.
/л.9-10 от СП по НОХД №2367/19г. на ПОС/
От приложеното по делото
писмо от „Райфанзен банк“ ЕАД - л.66 от
ДП, се установява, че свид. С.Г. е титуляр на процесната дебитна карта, както и
че е извършено плащане с нея на 21.04.2018г. в супермаркет „Триумф“ в
гр.Пловдив на сума в размер на 4,68лв.
Съдът
възприе като логични, непротиворечиви и кореспондиращи помежду си, а също и с останалата част от
преобладаващата доказателствена съвкупност, показанията на свидетелите Г., А., Б. и Б.. Макар последните двама да са участвали по служба в
полицейските мероприятия, свързани с процесните престъпления, то никое от
тези лица не е взело участие в следствените действия. Ето защо е законово
допустимо показанията на въпросните свидетели да се ползват като годно
доказателствено средство. Липсва процесуално препятствие да бъдат изслушани в
качеството на свидетели тези полицейски служители, тъй като не са извършили
действия с процесуален характер, в какъвто случай би се явила приложима
забраната на чл.118 ал.2 от НПК. На следващо място, съдът отчете, че показанията на
свидетелите Б. и Б. досежно коментираните обстоятелства представляват първично
доказателствено средство, възпроизвеждащо действително възприети от тях
фактически положения. Този
въпрос нееднократно е бил обсъждан и разглеждан от съдебната практика, като
актуалната такава приема, че разпитът им е допустим и показанията им
представляват годни доказателствени източници.
Съдът кредитира изцяло показанията на свид. С.Г., дадени пред съдия в
хода на досъдебното производство /л.55-56 от ДП/, приобщени в хода на съдебното
следствие по реда на чл.281, ал.1, т.4, пр.2 от НПК. В хода на съдебното
следствие бе установено категорично, че пострадалият Г. е починал, поради което
не е проведен непосредствен и устен разпит на пострадалото лице, но е ползвана
процесуалната възможност на чл.281 ал.1 т.4 от НПК и показанията му, дадени в
хода на разследването, се приобщиха по изискуемия ред. Ето защо, липсва
процесуална пречка, както за приобщаването на въпросните показния, така и за
използването им при формиране на вътрешното убеждение на съда. Съдът не споделя
изразените от защитата резерви относно обективността и достоверността на
изложените от свид. Г. факти. Процедурата по чл.223 от НПК е проведена по
разписаните от процесуалния кодекс правила, като за извършването на разпита е
бил надлежно призован подс. Ш. и представлявалия го към онзи момент защитник. Последният
е присъствал на разпита и е имал норматвино призната процесуална възможност да
поставя конкретни и имащи отношение към предмета на делото въпроси към Г.. Пред
съдия, С.Г. е депозирал подробни, последователни, логически свързани показания,
в които е изложил хронологията на събитията, случили се на инкриминираната дата
20.04.2018г. и след това.
На следващо място, от факта, че С.Г. се
явява пострадал от деянията, предмет на предявените обвинения, не следва
автоматично извод за депозиране на неверни показания, обусловени от заинтересованост
на свидетеля от изхода на делото. Качеството му на пострадал наистина задължава
съда да подложи на внимателна преценка достоверността на заявеното от този
свидетел и да го съпостави с останалите доказателствени източници. При липса на
съмнение в обективността му обаче и при съответствие на изложените от него
факти с тези, извличащи се от останалия доказателствен материал, показанията на
Г. следва да се кредитират, което бе сторено от настоящия съдебен състав. При
преценката си относно достоверността на изложеното от свид.Г., съдът отчете, че
заявените от този свидетел факти кореспондират с показанията на свид. Б. /полицейския
служител, на когото подсъдимият е предал доброволно част от вещите, отнети от Г./,
със съставения протокол за доброволно предаване на отнетите от пострадалия вещи,
както и частично с обясненията на подс. А.Ш. и на брат му – свид. С.Ш.. Така
последните двама не отричат, че във владение на подсъдимия са били вещите на
пострадалия, в това число и инкриминирания платежен банков инструмент.
Заявеното от пострадалия за мястото и времето на нападението над него
кореспондира с обясненията на подсъдимия и показанията на брата на последния
относно това, че са били на същото място по същото време, когато е извършен
грабежът и където, според тях са „намерили“ вещите на Г. – в кв. Изгрев, близо
до супермаркет „Триумф“ и неподържано игрище, както и за това какво е било
„намерено“, като вещите /без сумата от 50лв./ са върнати именно от подс. Ш.. С.Г.
е заявил, че е получил есемес известяване от банката, издала банкоматната му
карта, за опит да се извърши теглене на 100лв. и за извършено теглене на малка
парична сума, което също намира потвърждение в приложената от „Райфайзенбанк“
ЕАД официална справка /л.66 от ДП/. Заявеното в показанията от този свидетел за
начина, по който първоначално е разпознал нападателя си – пред 6 РУ на МВР, и е
съобщил за това на полицейския служител кореспондира с обясненията на
подсъдимия, с показанията на свид. С.Ш., с приложената по делото заповед за
задържане от 08.05.2018г. /л.31 от ДП/. С други думи, всеки един, заявен от
пострадалия, факт намира своята опора и кореспондира с останалите доказателства,
поради което основания за съмнения в обективността на показанията му липсват.
Не без значение е и категоричността на пострадалия
Г., че е възприел нападателя си от непосредствена близост, поради което свидетелят
посочва негови характерни външни белези. Изразява увереност, че може да го
разпознае и действително при проведеното разпознаване /л.51 от ДП/ е посочил
подс. А.Ш. като лицето, което го е нападнало, ударило и отнело вещите му.
Именно такива вещи /без паричната сума от 50лв./ подс. Ш. е предал доброволно в
районното управление с протокол от 05.05.2018г. Не може да се сподели
становището на защитника на подсъдимия, че са допуснати съществени нарушения
при извършеното разпознаване, които опорочават резултатите от него до такава
степен, че протоколът за разпознаване на лица да не се ползва от съда като годно
доказателствено средство. Процесуалното действие е извършено в съответствие с
изискванията на чл.169 и сл. от НПК – в присъствието на поемни лица, след като
свидетелят е заявил, че може да разпознае нападателя си, а след като го е
разпознал, измежду четири, предоставени за разпознаване лица, Г. е посочил по
какви конкретни външни белези е индивидуализирал подс. А.Ш. като лицето,
извършило посегателството над него. Вярно е, че една от посочените от Г.
особености на нападателя му е неговата височина и че другите три лица,
осигурени за нуждите на разпознаването, са видимо с по-нисък ръст от подс. Ш.,
но това не е бил единственият белег, по който подсъдимият е бил разпознат от С.Г..
Впрочем, на извършването на процесуално – следственото действие е присъствал и
защитник на подс. Ш., който не е имал никакви възражения за начина на
извършване на процесуалното действие. Преценката относно обективността на
споделените от Г. факти и категоричното му становище, че именно подс. Ш. е
извършител на грабежа, се обуславя и от обстоятелството, че пострадалият още на
08.05.2018г. пред полицейското управление без колебание е разпознал подсъдимия
като своя нападател. Така именно заявеното на 08.05.2018г. от свидетеля Г. пред
полицейския служител е послужило като основание Ш. да бъде задържан. Тази последователност
и категоричност на пострадалия, който на практика два пъти е посочил именно
подсъдимия Ш. като извършител на грабежа, преценена в контекста на признанието
от страна на подсъдимия, че отнетите вещи са били в негово владение, и то не
един или два дни, а най – малко от 21.04.2018г. /когато признава, че е ползвал
платежния инструмент с титуляр Г./ и синхронът на тези показания с останалите
доказателства – писмени и веществени, мотивира съда да се довери изцяло на
показанията на починалия вече пострадал. Всъщност и житейско обяснение не може
да се намери в тезата, че С.Г. държи на всяка цена да уличи в извършване на
престъпление точно подс. А.Ш.. Нелогично е при липсата на данни за познанство
на Г. и А.Ш. преди инкриминираните дати, още по-малко за наличие на негативно
лично отношение към втория, пострадалият под угрозата да понесе наказание за
депозиране на неверни показания или за набедяване, да даде лъжливи показания,
без да се установява каквато и да било причина и мотив да се уличи именно
въпросното лице.
Показанията на свид. А., работеща в
магазин „Триумф“, в който е направена покупка с инкриминирания платежен
инструмент на 21.04.2018г., не са източник на факти от особено значение за предмета
на делото. Това е така, понеже независимо, че през въпросната свидетелка като
касиер е минала покупката на подс.Ш., не е запомнила нито подсъдимия, нито
картата, с която е станало заплащането и това е
житейски обяснимо, предвид множеството хора, пазаруващи ежедневно в
магазина.
Показанията на свид. Б., макар и косвено
също подкрепят обвинението, доколкото същият, в качеството си на полицейски
служител, познава подс. Ш. като лице от криминалния контингент и при преглед на
представения запис от охранителната камера, поставена в магазин „Триумф“, е
познал подсъдимия като лицето, извършващо покупката с платежен инструмент на
инкриминираната дата. Както бе отбелязано по-горе, този свидетел, макар и
полицейски служител, не е извършвал действия по разследване в досъдебната фаза на
процеса и действията му не се вместват в ограниченията, визирани в чл.118 от НПК. Поради изложеното, процесуална пречка да бъде разпитан като свидетел не
съществува, а възприятията на лицето са непосредствени и той ги възпроизвежда
добросъвестно, без да се съзира от съда предубеденост и недостоверност на
заявените факти. Б. по молба на свой колега е присъствал при прегледа на записа
от охранителната камера, като същият заявява своето виждане за това кое е лицето,
заснето на този запис. Свидетелят не е участвал в разпознаване по реда на
чл.169 от НПК, за да се изисква въпросният преглед на записа да е извършен по
разписаните в процесуалния закон правила. От друга страна, заявеното от този
свидетел не влиза в противоречие с обясненията на самия подсъдим, който
признава, че на инкриминираната дата и място действително е извършил покупка от
магазина, която е заплатил с платежен инструмент, чийто титуляр е С.Г..
За другия полицейски служител – свид. Б.
също не съществува пречка по смисъла на чл.118 от НПК да бъде разпитван като
свидетел по делото, респ. да бъдат
ценени неговите показания. Изложеното от този свидетел е релевантно относно
установяване на начина на доброволното предаване на вещите от подс. Ш., а
заявеното от него кореспондира напълно със съставения протокол за доброволно
предаване от 05.05.2018г. и с обясненията на подсъдимия. Ето защо липсват основания
за съмнение в обективността и достоверността на показанията, дадени и от този
свидетел.
Макар при свид. С.Ш. /брат на подсъдимия/ да е налице известен личен
интерес от изхода на делото и да е логично при депозиране на показанията си да е
воден от желанието да облекчи процесуалното положение на брат си, само по себе
си, близкото родство не означава непременно недостоверност на изложеното от
въпросния свидетел. Ето защо при преценката си относно показанията на С.Ш.
съдът подложи на обстоен анализ същите, разглеждайки ги в контекста на
останалата доказателствена съвкупност, като прие за достоверно само част от
изложеното от него. Така съдът кредитира само онази част от показанията на
свид. С.Ш., в която същият излага факти, че подсъдимият е занесъл в VІ-то РУ на
МВР-Пловдив личните документи и
дебитната карта на свид. Г., както и че няколко дни по- късно са отишли отново
с подсъдимия там и са видели пред полицейското управление пострадалия, с когото
са разговаряли. В тази им част показанията на свид. С.Ш. кореспондират с
показанията на свид.Г. и свид.Б., както и с писменото доказателство- протокол
за доброволно предаване, поради което и
се кредитират от съда с доверие. Съдът не възприе с доверие останалата част от
показанията на свид.С.Ш., а именно относно версията, че вещите на пострадалия
са намерени случайно от подсъдимия през месец май 2018г., няколко дни преди да
бъдат предадени доброволно в полицията. В тази му част заявеното от
коментирания свидетел влиза в противоречие с всички, обсъдени по-горе
доказателства /в т.ч. показанията на пострадалия, извлеченията от банковата
сметка на Г., протокола за доброволно предаване на вещи и показанията на свид. Б./, вкл. и с
обясненията на подсъдимия. С.Ш. свидетелства, че вещите са намерени случайно
през месец май, докато според подсъдимия, документите и банкоматната карта са
открити от него същия ден преди да посети магазин „Триумф“ /на 21.04.2018г./,
откъдето е купил бира за него и брат му, ползвайки несъзнателно картата на
пострадалия, поради заблудата, че плаща с платежен документ, чийто титуляр е
той самият.
Съдът при преценката си относно обясненията на
подсъдимия А.Ш., отчете двойствената им правна природа, доколкото същите представляват
от една страна основно доказателствено средство, а от друга са и средство на
защита. Ето защо, изложеното от подсъдимия се подложи от съда на внимателен
анализ през призмата на процесуалното му качество и съответствието,
респективно, противоречието на заявените факти с онези, извличащи се от
останалите доказателства. Подсъдимият даде обяснения по предявените му
обвинения, в които призна, че е ползвал чужд платежен инструмент, но отрича
това ползване да е било умишлено, както и отрече по насилствен начин да се е
снабдил с банковата карта на Г., както и с останалите вещи и пари на
пострадалия. Съдът не възприе за достоверна тази версия за случайно намиране на
вещите на пострадалия и за несъзнателно използване на платежния инструмент,
поради заблудата, че се ползва собствена банкоматна карта. Коментираната
защитна теза противоречи на показанията на пострадалия от деянията, които поради
изложените вече мотиви се кредитират изцяло от съда, опровергава се и от
установяващото се по категоричен начин от писмените доказателства, приобщени по
делото. От последните е видно, че към инкриминираната дата подсъдимият, който е
притежавал две банкоматни карти, на които е бил титуляр, но независимо от това е
използвал картата на пострадалия, която по външни белези значително се отличава
от неговите платежни инструменти. Прави впечатление, че подсъдимият в разпита
си пред настоящия съдебен състав заяви два напълно различни периода на
изминалото време между намирането и предаването на вещите. В тези си обяснения
подсъдимият първо заяви, че е изминал един ден между двете случки, а малко по-надолу
заяви, че е предал вещите в районното управление след около 10-15 дни, което
отговаря на истината. След прочитане на обясненията му, дадени пред друг състав
на съда при предходното разглеждане на делото, в които подсъдимият е посочил
трети период от време /5-6 дни/, А.Ш. заяви, че в крайна сметка не помни
точната продължителност на времето, изминало между намирането и предаването на
вещите. Съдът, отчитайки извлечението от сметката на Г., според което още на
първата инкриминирана дата – 20.04.2018г. с тази карта е извършвана операция по
проверка на баланса по сметката, а на 21.04.2018г. посредством нея са платени
покупки, направени от подс. Ш. в магазин „ Триумф“, възприе за достоверно онова
твърдение на подс.Ш., дадено пред настоящия съдебен състав, че вещите на Г. са
били в негово владение около 15 дни преди да ги предаде в полицията. Както бе
изложено по-горе, не се кредитираха от съда, поради противоречие с останалата
доказателствена съвкупност, твърденията на Ш. относно начина, по който
въпросните вещи са се оказали в неговата фактическа власт. Относно останалите
обстоятелства, обясненията на подсъдимия кореспондират с другите, събрани по
делото доказателства, поради което съдът ги възприе като достоверни в тази им
част.
В обобщение на горното,
съдът прие, че по
делото са събрани достатъчно доказателства, от които да се установява с
необходимата степен на категоричност описаната по-горе фактическа обстановка
относно събитията, при които е осъществено всяко едно от процесните престъпления.
Предвид гореизложеното,
могат да се обобщят безспорните и оспорваните от страните моменти от
фактическата обстановка по следния начин :
Тезата на подсъдимия и защитника му относно недоказаност на обвинението
за престъплението „грабеж“ остана голословна, недоказана и противоречаща на останалия доказателствен
материал. Съдът служебно предприе действия по проверка на тази версия, но тя бе
опровергана по несъмнен начин. Така, в контекста и на показанията на
пострадалия се установи, че подсъдимият се е намирал на инкриминираното място и
дата, където и когато пострадалият твърди, че е бил обект на нападение. От
информацията, предоставена за нуждите на делото от работодателя на подс. Ш. към
инкриминираната дата - * е
видно, че работната смяна на подсъдимия приключва в 18.00 часа. Ето защо е
обективно възможно подсъдимият да се е намирал на мястото, където е извършен
грабежът-около 20.30 часа на 20.04.2018г. според показанията на пострадалия. Не
се спори, че вещи, собственост на С.Г., за които последният твърди, че са му
отнети принудително, са били във владение на подс. Ш. известен период от време
и че същите вещи последният е предал доброволно в полицията. Информация в този
смисъл се съдържа в обясненията на подсъдимия, в показанията на свидетелите С.Ш.,
Б. и на пострадалия, а също и в протокола за доброволно предаване на вещи от
05.05.2018г. и протокола за оглед на веществени доказателства, ведно с фотоалбум
от 10.05.2018г.
Подсъдимият отрича да се е снабдил с
вещи и пари на С.Г., след прилагане на сила, като твърди, че негови лични вещи
и банкова карта е намерил няколко дни преди да ги предаде в полицейското
управление. Както бе отбелязано по-горе, тази версия, подкрепена само от
показанията на несъмнено пристрастния свидетел –С.Ш., не намира подкрепа в
останалия доказателствен материал, а напротив, опроверга се по категоричен и
несъмнен начин. Пострадалият без колебание заявява, че на инкриминираната дата
и място, е бил обект на нападение от лице, което не познава лично, но е видял
добре и може да го разпознае, както и за това, че в себе си е носел освен лични
вещи, документи, банкова карта, ведно с лист с отразен ПИН – код за тази карта,
и сумата от 50 лв. На два пъти, пред полицейски служител от 06 РУ на
МВР-Пловдив и в хода на разследването в процедура по чл.169 от НПК, Г. е
разпознал подс. Ш. като своя нападател. Всички, описани от пострадалия вещи
като принудително отнети му, доброволно са предадени от подс. Ш. /с изключение
на сумата от 50лв./ на 05.05.2018г. Няма основание да се счете, че за всички
останали факти Г. свидетелства правдиво, но дава неверни показания относно
това, че е бил обект на принуда и е последвало отнемане на 50 лв. и други лични
вещи, както и за това кой е бил неговия нападател. В случай, че Г. е имал
користни мотиви да депозира неверни показания относно вида на отнетите му вещи,
не е имало пречка да съобщи например, че в негово владение е била много
по-голяма по размер парична сума, с цел по неправомерен начин да получи
обезщетение, каквото не му се следва. Нещо повече, Г. въобще не е предявил
претенции спрямо подсъдимия в досъдебната фаза, а също и не се е конституирал
като страна в процеса, въпреки, че е имал възможност да стори това до момента
на настъпване на смъртта му. Както бе изложено вече, нелогично е Г. да дава
неверни показания за лицето, което го е нападнало, тъй като няма установен
личен мотив или обяснима житейски цел да се уличи точно подсъдимия /а не друго
лице-например братът на подсъдимия/ в извършване на престъпление. Пострадалият
без колебание е разпознал двукратно именно подс. А.Ш. като своя нападател, от
което също може да се извлече становище
относно добросъвестността и обективността на заявеното от него.
Недостоверно и житейски нелогично
обяснение се дава от подсъдимия и за причините, наложили да предаде чуждите
вещи, намиращи се в негово владение около 15 – дни след твърдяното им
„случайно“ намиране. Още повече, че, както бе изтъкнато по-горе, същият сочи
различни периоди, изтекли от намирането до предаването на вещите. Не се
установи от настоящия съдебен състав обективна причина да предаде вещите около 15
– дни по-късно от „случайното“ им намиране, като например служебна
ангажираност, препятстваща посещение на близкото полицейско управление. Към
инкриминираните дати подсъдимият Ш., видно от постъпилата от * официална
информация и приложените към нея документи, по график е бил в почивка на 21 и
22.04.2018г., поради което за него не е имало никаква пречка, ако действително
е намерил чужди вещи и няма отношение към отнемането им, още на същата дата или
на следващия ден да ги предаде. Вместо това, подс. Ш. не само, че не е предал
вещите, но още на 20.04.2018г., а след това и на 21.04.2018г. ползвал чуждия
платежен инструмент. Полицейското управление работи денонощно и дори
подсъдимият да е бил на работа това не съставлява обективна пречка за
своевременно явяване в полицията и предаване на вещите, а не 15 дни след това,
на 05.05.2018г. Категорично невярно и
противоречащо на всички останали данни по делото, е отразяването в протокола за
доброволно предаване, че вещите са намерени едва на 01.05.2018г. Освен от
показанията на пострадалия, който сочи, че вещите са му отнети от подсъдимия на
20.04.2018г. около 20.30 часа след нанасяне на два удара, по делото са налични
и данни, извличащи се от официалната справка от издателя на инкриминирания
платежен инструмент /л.66 от ДП/, според която още на същата дата -
20.04.2018г. банковата карта е ползвана на банкомат в 21.25 часа, с цел
извършване на справка-баланс по сметката на Г.. Последният, след грабежа, е бил
лишен от владението върху тази банкова карта и очевидно не е извършвал
посочената операция, а тя е извършена само час след нападението над него и от
лице, което е придобило владение върху картата, а това лице, без никакво
съмнение е подс. А.Ш., като дори и той не отрича този факт. В обобщение на
изложеното, банковата карта и останалите лични вещи са били във владение на
подс. А.Ш. още на инкриминираната дата, а не по-късно, а относно придобиването
им от страна на подсъдимия, по несъмнен начин е установено от показанията на С. Г., че това е станало посредством прилагане
на сила и принудителното им отнемане от собственика им.
Относно престъплението по чл.249, ал.1 от НК, съдът отчете, че от
приложеното по делото писмо, ведно със справка – извлечение от банката –
издател на картата /л.66 от ДП/, се установява, че титуляр на кореспондиращата
с банковата карта сметка в Райфайзенбанк ЕАД е свид. Г., считано от
30.01.2017г., като на инкриминираните дати – 20.04. и 21.04.2018г. тази карта е
ползвана, както за проверка на баланс по сметка, така и за инкриминираното заплащане
на покупка в магазин „Триумф“. Свидетелят Г. е категоричен, че сред отнетите му
при грабежа вещи е била и дебитната карта и след 20.04.2018г. той не я е
ползвал, а тя, заедно с останалите негови лични вещи, му е върната едва на
06.06.2018г. А платежният документ е върнат на пострадалия, именно защото подс.
А.Ш. доброволно я е предал на 05.05.2018г. в 06 РУ на МВР – Пловдив.
Владението върху инкриминирания
платежен инструмент и използването му от подсъдимия по описания в обвинителния
акт начин – безконтактно плащане на покупки в магазин „Триумф“, без съгласието
на титуляря свид. С.Г., не се оспорва и от подс. А.Ш., като за съставомерността
на това деяние е без значение по какъв начин банковата карта е попаднала у
подсъдимия. В случая обвинението не се гради върху самопризнанието на
подсъдимия, което би било в нарушение на чл.116 от НПК, а в негова подкрепа е
цялата стройна, логична, еднозначна по съдържанието си доказателствена съвкупност,
обсъдена по-горе /от показанията на пострадалия, който съобщава, че след
грабежа и отнемане на платежния инструмент е получил известяване от банката, че
неговата карта се използва и че това е станало без негово съгласие, от справката
от банката – издател, от която са видни датите, часовете и местата, където
платежният инструмент е използван и от показанията на свид. Б., който при преглед
на предоставения доброволно запис от охранителната камера на магазин „Триумф“ е
разпознал в лицето, извършващо покупка чрез банковата карта подс. А.Ш./. От
гореизложеното неминуемо следва единствено възможният извод относно авторството
на деянието по чл.249, ал.1 от НК в лицето на подс. А.Ш..
Налице са категорични доказателства и относно съзнателното използване
на платежния инструмент от подсъдимия. Наистина подсъдимият Ш. към 21.04.2018г.
е бил титуляр на два платежни инструмента, но валидността на издадената му от
„ДСК“ карта VIZA още към 11.2017г. е изтекла и
към инкриминираната дата тя не е била функционираща и с нея не е могло да се
извършват никакви операции, а преиздадената му карта не е потърсена и получена
от подс. Ш. и поради това е била унищожена. С други думи, към 21.04.2018г.
подс. Ш. не е разполагал с функционираща банкова карта с издател „ДСК“ ЕАД
/писмо – л.60 от делото пред ПАС, надлежно приобщено от настоящия съд/, поради
което очевидно недостоверни са обясненията му в тази насока. Същият към
инкриминираната дата е разполагал с валидна банкова карта, издадена от „Юробанк
България“ АД / Пощенска банка“ /писмо - л.68 от делото пред ПАС /, която е
използвана от него на 20.04.2018г., но не и на 21.04.2018г. Към писмата, изпратени от двете банки,
издатели на платежни инструменти с титуляр подс. А.Ш., е дадено описание на
външните белези на тези банкови карти и е видно, че те съществено се различават
от инкриминирания платежен инструмент. Известно е, че върху всеки платежен
инструмент се отразяват имената на титуляря му, валидност, номер на картата,
като издаваните от „ДСК“ АД пластики са бели на цвят, а издаваните от „Юробанк
България“АД/Пощенска банка“ са сини на цвят. Очевидно е дори визуалното различие
между ползваните от подсъдимия банкови карти и инкриминирания платежен
инструмент, който, видно от протокола за оглед на веществени доказателства
/снимки 2, 3 и 4/ е първо с издател друга банка, от която подс. А.Ш. няма
издадена банкова карта, а и цветът на същата е червен, а не бял или син. Ето
защо, не може да се приеме за достоверна, очевидно защитната теза на
подсъдимия, че като е използвал инкриминирания платежен инструмент, нито е
забелязал, че тя е издадена от друга банка – Райфайзенбанк, нито, че е червена,
а не бяла или синя, каквито той е ползвал. Освен от посоченото, тази теза се
опровергава по категоричен начин и от данните, че инкриминираният платежен
инструмент е използван от подс. А.Ш. не веднъж, а общо четири пъти в рамките на
два дни /справка – извлечение на л.66 от ДП/. Макар другите три ползвания на
платежния инструмент да са извън обхвата на повдигнатото обвинение, фактът, че
същите са били извършени, напълно дискредитира тезата за неволна грешка и несъзнателно
използване на чуждия платежен инструмент.
Предвид гореизложеното, съдът призна за
виновен и осъди подсъдимия А.В.Ш. за
вменените му във вина престъпления, както следва:
-престъпление по чл. 199 ал. 1 т. 4, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1
б. „А“ от НК, за това, че на 20.04.2018 г. в гр. Пловдив, при условията на
опасен рецидив, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на
"лишаване от свобода" не по-малко от една година, изпълнението на
което не е отложено по чл. 66 от НК, е отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на
50 лева от владението на С. Н.Г., с намерение противозаконно да ги присвои,
като е употребил за това сила.
-и по чл. 249 ал. 1 от НК,
за това, че на 21.04.2018 г. в гр. Пловдив е използвал (извършил е безконтактно
плащане на цената на закупена в търговски обект стока – на сума 4,68 лева)
платежен инструмент – дебитна карта № *, издадена от „Райфайзен банк“ ЕАД, без
съгласието на титуляра – С. Н.Г., като деянието не съставлява по-тежко
престъпление.
От обективна страна, изпълнителното деяние на
типичния състав на „грабежа“, очертан
от разпоредбата на чл.198, ал.1 от НК, разкрива наличието на едно съставно
престъпление. То включва в себе си два, функционално свързани акта, които
поотделно също са престъпни: един улесняващ акт, който, взет отделно,
съставлява принуда по чл.143 от НК и втори акт, който, взет отделно, съставлява
кражба. Принудата при грабежа насочва пострадалия владелец на движимата вещ,
предмет на престъплението, към фактически значимо поведение-той занижава
физическата защита на вещта и не оказва нужната съпротива при отнемането й от
дееца. Следователно важен е не видът на принудата, а само нейната насоченост.
Относно
престъплението по чл. 199 ал. 1 т. 4, вр.
чл. 198 ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1 б. „А“ от НК от доказателствената съвкупност по
несъмнен начин се установява, че подс. Ш. е осъществил двата, функционално
свързани акта – принуда спрямо С.Г., упражнена в една от двете, предвидени в
закона форми - сила, чрез нанасяне на
два удара, съответно в тила и в лицето на пострадалия, която сила е използвана
за улесняване отнемането на инкриминираната вещ – сумата от 50лв., собственост на Г., която е преминала във
фактическата власт на подсъдимия и той се е разпоредил с нея като със своя. С други думи, установи се, че физическата принуда спрямо пострадалия Г. е улеснила реализирането на
основния акт от процесното престъпление „грабеж“, който основен акт, а именно
отнемането на инкриминираното имущество, е бил осъществен също от подс.Ш..
По описания начин е реализиран и престъпният резултат, заключаващ се в
завладяването на процесната парична сума.
Налице са и характерните за престъплението по чл.198, ал.1 и сл. от НК
субективни елементи, а именно прекият умисъл /деецът е желаел настъпването
именно на горевизирания престъпен резултат/, както и предвиденият от
законодателя специален субективен признак-намерението противозаконно да се
присвои отнеманата вещ. Подсъдимият е съзнавал, че упражнява физическа принуда
спрямо пострадалия, целяща да сломи съпротивата и нежеланието му да предаде
личните си вещи и пари, но въпреки това, воден от користни цели, подсъдимият е
упражнил принудата, след което е отнел паричната сума от 50лв., за която е
знаел, че е на пострадалия и не му се следва, установил е фактическа власт
върху нея и се разпоредил с тази сума като със своя.
Подсъдимият Ш. е
осъществил един от квалифицираните състави на престъплението „грабеж“, очертани
от т.4 на чл.
199 ал. 1 от НК, предвид съдебното минало на дееца, което
обуславя наличие на „опасен рецидив“ само по смисъла на чл. 29 ал. 1 б. „а“ от НК. Това е така, понеже Ш. е
осъществил процесното престъпление, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление
на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е
отложено по чл.66 от НК. Съдът прие, че макар по отношение на подс.Ш. да са
били постановени няколко, влезли в законна сила осъдителни съдебни акта, то
влияние за правната квалификация на процесното деяние оказва единствено осъждането му по НОХД №
5956/2015г. по описа на Районен съд-Пловдив, по което с влязло в законна сила
на 18.09.2015г. определение е било одобрено споразумение, съгласно което
подсъдимият е признат за виновен за извършено в периода от 02.07.2015г. до
03.07.2015г. престъпление по чл.196, ал.1, т.2, пр.1, вр. с чл.195, ал.1 т.3,
вр. с чл.194, ал.1, вр. с чл.29, ал.1, б“а“ от НК и при условията на чл.55 ал.1
т.1 от НК му е наложено наказание една година и три месеца лишаване от свобода
при първоначален строг режим. Наказанието е изтърпяно на 08.12.2016г., поради което от тази
дата до инкриминирания момент не е изтекъл предвиденият в чл.30 от НК 5-годишен
срок, който обаче е изтекъл от изтърпяване на наказанията по предходните му
осъждания.
Налице са обективните и субективни
елементи и на престъплението по чл.249
ал.1 от НК.
Непосредствен обект на посегателство от
това престъпление са обществените отношения по сигурността и надеждността на
парично кредитната система на страната.
Така
от доказателствата по делото се установява, че дебитна карта № *, издадена от
„Райфайзен банк“ ЕАД, с титуляр С. Н.Г., издадена от банка „ДСК“ ЕАД, се явява
платежен инструмент, респективно-годен предмет на престъплението. Платежен
инструмент по смисъла на чл. 93 т. 24 от НК е „веществено средство, което позволява, самостоятелно или във връзка с
друго средство да се прехвърлят пари или парични стойности“. Към момента на извършване на престъплението е
била налице легална дефиниция на понятието „платежна карта” в чл. 25 ал. 1 от
Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни
операции и за използване на платежни инструменти /отм. 08.05.2018г./, съгласно
който: „Платежната карта е вид платежен инструмент, върху който е записана
информация по електронен начин и се използва многократно за идентификация на
оправомощения ползвател на платежни услуги и за отдалечен достъп до платежна
сметка и/или до предварително определен кредитен лимит, договорен между
оправомощения ползвател на платежни услуги, на когото е издадена картата, и
доставчика на платежни услуги.”.
От обективна страна, изпълнителното
деяние е „използване” на платежен инструмент, което включва всички действия по
поставянето му в съответното устройство, активиране на възможните операции,
сред които са и безконтактно плащане на покупки в търговски обекти.
Законодателят е инкриминирал всяко неправомерно използване на чужд платежен
инструмент без съгласието на титуляря, без да обвързва наказуемостта с
прехвърляне на парични средства като изискване за съставомерност на деянието.
Деецът осъществява състава на престъплението и в случаите, когато само поставя
платежния инструмент в банкоматното устройство, като не е необходимо в резултат
на това негово действие да е получил парична сума. Съдът е обвързан от
повдигнатото от прокуратурата обвинение, според което е инкриминирано
единствено използването на банковата карта, при което е получена парична сума,
съставляваща стойността на направена от подсъдимия покупка в търговски обект. Макар
от приложената по делото банкова справка, да е изводимо становище, че и други
операции са извършени от подсъдимия с чуждия платежен инструмент, то същите са
извън обхвата на повдигнатото обвинение, но няма пречка тези факти да се
използват при обосноваване субективната страна на процесното престъпление.
В
настоящия казус по категоричен и несъмнен начин е установено по делото, че
платежният инструмент не само е ползван, чрез поставянето му в банкоматни
устройства, но и посредством такова използване е заплатена покупка в полза на
подсъдимия на стойност 4.68лв., осъществена в магазин „ Триумф“ на 21.04.2018г.
в 18.12 часа. Използвайки възможността при покупки на по-ниска стойност да не
се въвежда ПИН – кода на банковата карта, подс. Ш. е пазарувал в посочения
супермаркет, чрез безконтактно използване на платежния инструмент, и то без
съгласието и знанието на притежателя на банковата карта – свид. С.Г., като чрез
безконтактно плащане се е обогатил със сумата от 4.68лв. Изложеното се
установява въз основа на еднопосочните, кореспондиращи си доказателства,
събрани по делото по реда и начина, предвиден в НПК, коментирани подробно
по-горе на съответното систематическо място.
От субективна страна и това деяние е
извършено от подсъдимия Ш. при форма на вината – пряк умисъл. Същият е съзнавал
общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на
общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване. Подсъдимият е съзнавал,
че използва платежен инструмент – дебитна карта, която не му е предоставена от
титуляря – свид. Г. и че не е получил неговото съгласие за използването й, но
воден от користни цели – да се обогати, е използвал платежния инструмент и с
него е заплатил стоки от магазин, закупени за собствена употреба.
Всъщност, именно субективната страна
на престъплението по чл.249, ал.1 от НК се оспорва от подсъдимия, който в
обясненията си пред съда прокарва версията, че платежният инструмент е ползван
по грешка, със заблудата, че се борави със собствена банкова карта. Както бе
отбелязано по-горе, тази версия също се опровергава от събраните по делото
доказателства.
След като призна подсъдимия Ш. за виновен по съответните правни квалификации, съдът разгледа въпроса относно определяне на наказанието му в пределите, предвидени от
закона за съответното престъпление, като изходи от общите разпоредби на закона /чл.54 от НК/ и принципите за
определяне на наказанието съгласно чл.36 от НК. При индивидуализацията на
наказанията съдът съобрази същите със специфичните особености на конкретния
случай, вземайки предвид обстоятелствата, които определят конкретната тежест на
извършеното престъпление и онези, характеризиращи личността на дееца. Съдът отчете,
че принципно тези обстоятелства биха могли да обуславят по-голяма или по-малка
степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече
или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите
на генералната и специалната превенции. Така в практиката на ВКС нееднократно е
застъпвана принципната теза, че „при индивидуализацията на наказанието няма
място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и
отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а
за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към
конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца”[2].
При индивидуализиране наказанието на подс.Ш. съдът
прецени с оглед разпоредбите на чл.54 от НК, като смекчаващо отговорността му
обстоятелство, валидно и за двете, извършени престъпления, ниската стойност на
причинените от деянието вредни последици – 50лв.-отнети при извършения грабеж и
4.68лв. – парична равностойност на закупената в лична полза стока, посредством
чуждия платежен инструмент. Доброволното връщане на вещи на пострадалия също
представлява обективен факт, смекчаващ отговорността му и за двете престъпления.
В допълнение към казаното следва да се отбележи и че без никакво съмнение актът
на доброволното връщане на вещи на пострадалия /без отнетите 50лв./ е
допринесъл съществено за установяване авторството и на двете, вменени във вина
на подсъдимия деяния, тъй като е станало повод пострадалият да разпознае
нападателя си в лицето на подс. А.Ш..
Връщането на лични документи на пострадалия Г. несъмнено е му е спестило
процеса по издаване на нови такива, неизбежно съпътстван с отделяне на
значително време и парични средства.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство, относимо и към двете
инкриминирани деяния, съдът отчете предишните осъждания на подсъдимия. Съдът
при преценката на относителната тежест на това утежняващо отговорността
обстоятелство взе предвид, че почти всички осъждания на подсъдимия са влезли в
сила повече от десет години преди извършване на процесните престъпления, като
същите са все за деяния, извършени в период, значително отдалечен от инкриминираните
дати – преди 10 и повече години. Изключение прави само осъждането, което е
основание за квалифициране на грабежа по по-тежкия състав на престъплението,
поради което това осъждане, относимо при индивидуализация на наказанието за
престъплението по чл.249, ал.1 от НК,
не се отчита при отмерване на
наказанието за престъплението „грабеж“. Извършването на две отделни
престъпления в рамките на два последователни дни също се отчете при
индивидуализиране на наказанията и за двете престъпления. Утежняващо
отговорността обстоятелство, но само за престъплението „грабеж“, е и
конкретната форма на улесняващия акт, а именно използването на сила, доколкото
същата представлява по-тежката форма на принуда, засягаща по-осезаемо личната
сфера на пострадалото лице. Не следва обаче да се абсолютизира това
обстоятелство, предвид недотам високия интензитет на упражнената спрямо
пострадалия принуда, преценен чрез сравнението с други типични деяния от този
вид.
Като отчете горевизираните индивидуализиращи отговорността на подс.Ш.
обстоятелства, съдът определи наказанията му за всяко едно от процесните
престъпления като приложи разпоредбите на чл.54 от НК.
Съдът прие, че по делото не се установява наличие на изключително или
многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на подс. Ш.,
поради които и най-лекото, предвидено в закона наказание за вменените му във
вина престъпления да се явява несъразмерно тежко, което да обусловя приложение
разпоредбата на чл.55 от НК.
Предвиденото в закона наказание за престъплението
по чл. 199, ал. 1 от НК е лишаване от свобода от пет до петнадесет години,
като съдът може да наложи и наказание конфискация до ½ от имуществото на
виновния. Т.е. средата на основната санкция е 10 години лишаване от свобода.
Тази среда (медианата на санкцията) отразява типичната степен на обществена
опасност на деянието и типизираната степен на обществена опасност на дееца –
степен, проявявана без друго, тоест при отсъствие на каквито и да е смекчаващи
и отегчаващи обстоятелства или при баланс на наличните. При съвкупната преценка
на противоположните по насоченост индивидуализиращи обстоятелства, налични по
делото, съдът прие, че смекчаващите са с по-висока относителна тежест спрямо
отегчаващите и обосновават налагането на наказание „лишаване от свобода” в размер, по-нисък от средния, предвиден в
Специалната част на НК за това престъпление, а именно седем години и шест месеца. Съдът прие, че този размер на
наложеното наказание /който е съответен на средата между специалния
минимум от пет години и медианата от десет години/ съответства напълно на целите на чл.36, ал.1
от НК, които не биха могли да бъдат постигнати по друг начин.
Според разпоредбата на закона съдът по своя преценка може да постанови и
кумулативно наказание конфискация до ½
от имуществото на виновния, като преценката относно налагането изобщо на
въпросната имуществена санкция е оставена на дискрецията на решаващия орган.
Съдът в настоящия случай не наложи на подсъдимия Ш. кумулативната санкция
„конфискация“, отчитайки, че същата не е била определена при предходното
разглеждане на делото и възможност за влошаване положението на подсъдимия няма,
предвид липсата на нарочен протест в този смисъл, поради което безпредметно е
обсъждането на подобно наказание в конкретния случай.
С оглед забраната за влошаване положението на подсъдимия при липса на
нарочен протест /липсва протеста на ОП-Пловдив, а в протеста на АП-Пловдив се
подлага на обсъждане и се изявяват претенции единствено относно наказанието за
престъплението „грабеж“/, обвързва настоящия съдебен състав при определяне на
наказанието за извършеното престъпление по чл.249 ал.1 от НК да определи същото
в размер не по-висок от този, определен при първото разглеждане от друг състав
на окръжния съд, а именно в размер на две години лишаване от свобода и глоба в
размер на 100 лв. Макар в отменената от въззивния съд присъда на ПОС да е
посочено 3 години, видно от съдържанието на мотивите, които в единство с
диспозитива формират присъдата, се сочи, че наказанието за това престъпление
следва да се определи в размер, равен на законовия минимум, като изрично е
посочено, че е две години. Впоследствие при първото по ред въззивно производство
по делото, наказанието от три години е намалено изрично на две години, с което
е направен опит да се изправи въпросната противоречие.
При съпоставката между относителната тежест на смекчаващите и
отегчаващите отговорността на подсъдимия
обстоятелства, основание за
определяне на наказание по-ниско от посоченото за престъплението по чл.249,
ал.1 от НК, съдът не намери, поради което и наложи за това престъпление
наказание лишаване от свобода в размер на две
години и глоба в размер на 100 лв.
За престъплението по чл.249 ал.1 от НК законът императивно предвижда
кумулативно налагане и на имуществена санкция, като се открива явна колизия
между тази норма и общата разпоредба на чл.47 ал.1 от НК. Според чл. 249, ал.1
от НК размерът на глобата не може да надвишава двойния размер на получената
чрез използването на платежния инструмент сума, който в казуса възлиза на
9,36лв. Разпоредбата на чл.47 ал.1 от НК обаче фиксира минималния размер на
санкцията „глоба“ - 100 лв. и сочи, че тя не може да бъде налагана в по-нисък
от този размер. Съществуващата очевидна законодателната празнота и явното
противоречие между отделните норми на НК, са преодолими именно с налагане на
глоба, съответна на общия минимум от 100 лева, което решение е в съответствие
със съществуващата, макар и оскъдна съдебна практика.
Подсъдимият А.Ш. е извършил две отделни деяния, преди за
което и да е от тях да е имало влязла в сила присъда, поради което съдът приложи разпоредбата на чл.23 ал.1 от НК и
определи едно общо най-тежко наказание измежду наложените две отделни
наказания, а именно седем години и шест
месеца лишаване от свобода, към което на основание чл.23 ал.3 от НК
присъедини и наказанието „глоба“ в размер на 100 лева. Приложението на чл.23,
ал.3 от НК е обусловено от факта, че кумулативното наказание е част от
по-леката санкция, което налага изричното й присъединяване към общото най-тежко
наказание. Така според съдебната практика, разпоредбата на чл. 23, ал. 3 НК следва да се прилага, когато най-тежкото наказание не
съдържа глоба или конфискация или ги съдържа, но размерът им е по-малък от този
по другите отделни наказания. С други думи, в случаите, когато наказанията са
различни по вид и някое от тях е глоба или конфискация, или, когато тези
допълнителни наказания са наложени към по-лекото по размер основно наказание
/какъвто е настоящият случай/, тогава съдът следва да го присъедини изцяло или
отчасти към най-тежкото наказание.
Констатираните от този съд особености и конкретни характеристики
на извършените деяния, в контекста на индивидуализиращите отговорността
обстоятелства, преценени не на принципа на простата аритметика, а съобразно
тяхната относителна тежест и значение, мотивира съда да счете, че определените
от съда наказания ще допринесат в достатъчна степен за постигане целите на
наказанието по чл.36 от НК. В този
смисъл не се приложи разпоредбата на чл.24 от НК.
Така определеният размер на наложеното на подс.Ш. общо най-тежко наказание лишаване
от свобода не поставя на обсъждане въпроса относно начина на изтърпяването му
/разпоредбата на чл.66 от НК е неприложима/, а и с оглед конкретната степен на
обществена опасност на извършената от подс.Ш. инкриминирана деятелност, а и на
дееца, съдът намира, че целите на наказателната превенция биха се постигнали
единствено с реално изтърпяване на наложеното наказание. Ето защо на основание чл. 57 ал. 1, т.2,
б.“а“ от ЗИНЗС, съдът определи така наложеното на подс. Ш. общо най-тежко наказание
в размер на седем години и шест месеца „лишаване от свобода“ да се изтърпи при
първоначален „строг” режим.
На основание чл.59 ал.1 т.1 и ал.2 от НК съдът приспадна от наложеното общо
най-тежко наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият Ш. е
имал статут на задържано лице, считано от 08.05.2018 г. до влизане на присъдата
в законна сила, като един ден задържане се зачете за един ден лишаване от
свобода.
Съдът постанови вещественото доказателство - 1 бр. компактдиск /счупен/ -
да се унищожи като вещ без стойност, след влизане на присъдата в законна сила.
С
оглед изхода на делото и на основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди признатия за виновен подсъдим А.В.Ш. да заплати по сметка
на ОД на МВР - гр. Пловдив сумата от 35.19 (тридесет и пет лв. и деветнадесет
ст.) лева – направени разноски в хода на досъдебното производство, а по сметка
на Окръжен съд-Пловдив в полза на бюджета на съдебната власт - сумата в размер
на 120 лв. /сто и двадесет лева/ - направени разноски в хода на съдебното производство.
По изложените
съображения съдът постанови присъдата си.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :