РЕШЕНИЕ
№ 260049
гр. Русе, 30.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на първи октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря МАНЯ
ПЕЙНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 337 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„В.Г.“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в гр. Б., ***, чрез адв. Х.Х. ***, против Решение №
186/11.02.2020 г.по гр.д. № 8326/2018 г. на РС – Русе, с което е бил отхвърлен
предявеният от въззивника иск против „И.“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление в гр. Р., *** и М.П.Б., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплатят
солидарно на ищцовото дружество сумата от 20 000
лв., частично от 100 000 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
сключен между страните договор за лизинг от 10.06.2018 г. и договор за поръчителство
от същата дата.
В жалбата се излагат съображения
за неправилност на атакуваното решение. Неправилен се явявал изводът на съда
относно това, че „В.Г.“ ЕООД нямал право да отдава под наем преместваемия
обект съгласно Договор № Т-РД-19-97/13.06.2016 г. за отдаване под наем на обект
– изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „О. – Ц.“.
Неправилен бил и изводът на съда, че сключеният на 10.06.2018 г. договор за
лизинг е бил в нарушение на издаденото от Община Несебър Разрешение №
245/12.06.2017 г., защото като собственик на процесното „метално хале“
дружеството е могло да се разпорежда с него по своя преценка, включително и
като го отдава под наем. Необоснован и в противоречие със събраните по делото
доказателства бил изводът на съда, че „В.Г.“ ЕООД не е осигурило на лизингополучателя „И.“ ЕООД свободно и необезпокоявано
ползване на обекта на договора за лизинг. Видно от представените по делото
фактури „И.“ ЕООД е спряла да заплаща, включително и да поръчва нови стоки в
оборот, необходими за експлоатацията на обекта, което демонстрирало намерението
на ответното дружество да не изпълнява договора си за лизинг. Неправилно
районният съд е приел, че „В.Г.“ ЕООД като лизингодател
е неизправната страна по договора и поради това няма право да претендира
неустойка. Уговорената по договора неустойка не е нищожна, както е приел
районният съд, страните по сделката са търговци, които действат на свой риск, а
съгласно чл. 309 ТЗ неустойката не по търговска сделка, сключена между
търговци, не може да се намалява поради прекомерност. Съгласно т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ОСТК на ВКС договорната неустойка не е
нищожна, защото не накърнява добрите нрави и съответства на принципите на
добросъвестност и справедливост. Моли за отмяна на атакуваното решение и за
постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде уважен в претендираната му част. Иска присъждането на разноски.
Въззиваемите страни – "И." ЕООД,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в гр. Р., ***, и М.П.Б., ЕГН: **********,
с адрес ***, чрез адв. В.Н. от РАК със съдебен адрес ***,
са подали в законоустановения двуседмичен срок
отговор на въззивната жалба, с който молят същата да бъде оставена без
уважение. В отговора страните споделят напълно съображенията, поради които
районният съд е отхвърлил иска на въззивника. Претендират направените в хода на
въззивното производство разноски.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
На 13.06.2016 г. между Държавата,
представлявана от министъра на туризма, като наемодател, от една страна, и въззивника „В.Г.“ ЕООД като наемател, от друга, бил сключен
договор за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост –
морски плаж „О. – ц.“, разположен на територията на общ. Несебър, обл. Бургас. В същия било посочено, че подлежи на
прекратяване, ако наемодателят констатира съвместно ползване по договор с трети
лица или преотдаване под наем на целия или на части
от морския плаж. С Разрешение № 245/12.06.2016 г., издадено от гл. архитект на
О. Н., на „В.Г.“ ЕООД му било разрешено да постави заведение за бързо
обслужване с № 62 на площ 260 кв. м. и допълнителна търговска площ от 250 кв.
м. от схемата, одобрена от 07.04.2017 г. от Министерство на туризма. В същото
било посочено, че лицето, на което е издадено разрешението за поставяне, няма
право да преотдава и/или преотстъпва разрешения му
обект на други лица под каквато и да е форма.
Въпреки така установените с
предходния договор и издаденото разрешение на 18.04.2018 г. „В.Г.“ ЕООД и „И.“
ЕООД, последното представлявано от въззиваемата М.Б.,
е сключен Договор за наем на преместваем обект №
18-7/2018 г., с който наемодателят „В.Г.“ ЕООД се задължавал да предостави на
наемателя „И.“ ЕООД за временно и възмездно ползване преместваем
обект, разположен върху морски плаж „Обзор – централен“ съгласно схмена за разполагане на преместваеми
обекти и съоражения на морски плаж „О. – ц.“,
одобрена от МРРБ, а именно Заведение за бързо хранене „П.“, с площ 260 кв. м. и
допълнителна търговска площ от 250 кв. м., с № 62 по одобрената от Министъра на
туризма схема на преместваеми обекти. Договорът бил
със срок до 15.02.2019 г., като наемодателят се задължавал да заплати наемна
цена в размер на 20 000 лв. изцяло или на вноски, но не по-късно от
01.08.2018 г. На 10.06.2018 г. между същите страни бил сключен Анекс № 1, в
който основния акцент на изменението в сключения по-рано договор за наем бил
неговият предмет – вместо преместваем обект в
договора било посочено, че същият е за временно и възмездно ползване на площ за поставяне на преместваем обект. На същата дата между същите страни бил
сключен и Договор за лизинг, като за предмет по договора било „Метално хале“ –
конструкция от метални профили и ферми /сандвич панели/, дограма/ навес с
размери 13х20 м, представляващо преместваем обект №
62 по схемата на морски плаж „О. – ц.“. Срокът на договора бил до 30.08.2019
г., а дължимата цена 150 000 лв., вносима на две
вноски от по 75 000 лв., всяка с падеж съответно 30.08.2018 г. и
30.08.2019 г. В договора било посочено, че във всички случаи на предсрочно
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
или по искане на последния, лизингодателят има право
на неустойка в размер на 100 000 лв. Управителят на „И.“ ЕООД М.Б. също
така сключила с „В.Г.“ ЕООД договор за поръчителство, с който се задължавала да
отговаря солидарно за задълженията на „И.“ ЕООД по договора за лизинг.
На 01.10.2018 г. на управителя на
„В.Г.“ ЕООД била връчена лично нотариална покана от „И.“ ЕООД, в която
последното дружество уведомявало първото, че прекратява Договора за наем №
18-7/18.04.2018 г., включително и Анекс № 1 към него, и Договора за лизинг от
10.06.2018 г., основно цитирайки неизпълнение от страна на кредитора
наемодател/лизингодател на задължението му да
предостави достъп до обекта, предмет на договорни отношения, като отстранил и
ограничил достъпа на ползващото обекта дружество. С куриер на 26.09.2018 г. „В.Г.“
ЕООД изпратило „Съдебна покана“ до „И.“ ЕООД и нейния управител, който
отговарял за задълженията на дружеството по силата на сключения договор за
поръчителство. В същата въззивникът отправил покана
до въззиваемите да заплатят неустойка по договора за
лизинг от 10.06.2018 г. в размер на 100 000 лв., поради неизпълнението на
задължението на „И.“ ЕООД да заплати в срок до 30.08.2018 г.
С оглед наведените от въззиваемите твърдения за неизправност на въззивника по
отношение задълженията му да не пречи на използването на отдадения под наем
обект са ангажирани гласни доказателства. Според св. П. К. – приятел на въззиваемата Б., и св. Д. Д. – намиращ се на място по това
време клиент на заведението, на 07.09.2018 г. представители на „В.Г.“, сред
които, по думи на св. К., бил и св. Г. Г., заставили Б. да се изнесе от
заведението.
От представения по делото
приходен касов ордер № 2/23.07.2018 г. е видно, че „И.“ ЕООД е заплатила на „В.Г.“
ЕООД сумата от 30 000 лв., а като основание било вписано вноска по договор
за наем на обект № 18-7/2018 г. В последствие с два ордера, единият от които с
дата 23.08.2018 г. „В.Г.“ ЕООД върнало на „И.“ ЕООД общо сумата от 20 000
лв. Тези обстоятелства се потвърждават и в разпита на св. Г. Г., който заявява,
че е получил 30 000 лв. от името на въззивника, като 20 000 върнал на
въззиваемата Б., защото трябвало да бъдат внесени по
банков път. Това противоречат на даденото заключение по съдебната икономическа
експертиза отчасти по дадения от нея отговор на въпрос № 4 от експертизата. В
него вещото лице е приело, че ответникът е платил на ищеца обща сума в размер
на 50 000 лв. по трите приходни касови ордера, като съдът не кредитира
заключението на вещото лице в тази му част, тъй като същото не съответства на
писмените доказателства и на свидетелските показания. В приходните касови
ордери за сумите от 4 000 и 16 000 лв. изрично е посочено, че същите
се получават от „В.Г.“ ЕООД в полза на „И.“ ЕООД. Това обстоятелство се
потвърждава от събраните гласни доказателства, не се оспорва от страните, а и
вещото лице в съдебно заседание е направило уточнението, че в приход на ищеца
са останали 10 000 лв.
В останалата му част съдът
кредитира заключението на вещото лице като правилно и компетентно изготвено. В
същото се посочва, че е налице едно единствено плащане между страните по банков
път, извършено на 01.08.2020 г. по фактура № **********/30.07.2018 г. в размер
на 20 000 лв. за плащане на задължение по Договор за наем № 18-7/2018 г.,
която е осчетоводена и при двете дружества. Това обстоятелство се подкрепя и от
представеното от ищеца платежно нареждане /л. 12 от делото/. По отношение
договора за лизинг от 10.06.2020 г. вещото лице е установило, че вземането по
него в размер на 150 000 лв. е осчетоводено само при ищеца и то едва през май месец 2019 г., като
липсвали счетоводни записи за този договор у ответното дружество. Поради това
вещото лице е дало заключение, че не може да се направи категоричен извод за
редовността на счетоводните записвания и при двете дружества, защото и при
двете договорът за лизинг не е бил осчетоводен, или, в случая на ищцовото дружество, не е бил своевременно осчетоводен през
годината на сключване, както и получаваните плащания чрез приходни касови
ордери.
При така установените фактически
обстоятелства Окръжният съд намира обжалваното решение за ПРАВИЛНО, по следните съображения:
Настоящият състав приема, че
договорът за лизинг от 10.06.2018 г., който по своя характер всъщност не се
различава обстоятелствено от сключения по-рано договор за наем, освен в частта,
която дава възможност на лизингополучателя да
придобие собствеността върху линзинговия обект, както
и промяната в цената и срока на плащането ѝ, за съставен единствено с
целта да бъде заобиколена забраната, установена в Разрешение
№ 245/12.06.2016 г., издадено от гл. архитект на Община Несебър, според която „В.Г.“
ЕООД няма право да отдава под наем преместваемия
обект. В този смисъл страните са сключили и Анекс № 1/10.06.2018 г. към
Договора за наем от 18.04.2018 г., според който предмет на договора вече не е преместваем обект, а площта, върху която същият ще бъде
поставен. Това обаче по никакъв начин не променя предмета на договора, предвид
наличието на дадено пояснение и в двата документа, че става въпрос за заведение
за бързо хранене „П.“ с площ от 260 кв. м. и допълнителна търговска площ от 250
кв. м. – обект № 62. За разлика от Договора за наем и анекса към него Договорът
за лизинг от 10.06.2018 г. вече има за предмет „Метално хале“, а не площ или преместваем обект, не е цитирано името на заведението, не
са и посочвани съответните спадащи към обекта площи. В новия договор обаче е
посочено, че става въпрос все пак за преместваем
обект № 62 съгласно плана на морски плаж „О. – ц.“.
Липсвало е намерение на страните
да се задължат по договора за лизинг от 10.06.2018 г., което се потвърждава и
от липсата на счетоводни записвания при тях за изпълняването на този договор. Единствено
в счетоводството на въззивника е налице отразяване на договора за лизинг, но
това е сторено едва през месец май 2019 г., когато процесът по спорното вземане
вече е бил висящ. Към него момент няма дори и издадена фактура за плащане на
първата вноска с падеж 30.08.2018 г., но за месец май 2019 г. вече цялото
вземане по договора е осчетоводено в пълен размер, независимо, че същото не е
станало изискуемо към него момент, предвид падежа на последната вноска на
30.08.2019 г., а в изпратената по-рано на въззиваемите
покана е поискано плащане на неустойка вместо наемна цена. Освен това в
приходните касови ордери, които не са били осчетоводявани, е било посочвано, че
плащанията се правят на основание Договор за наем на обект № 18-7/18.04.2018 г.,
като два от тях са с дати след сключването на договора за лизинг – 23.07.2018
г. и 25.08.2018 г. От това следва изводът, че страните са имали намерение да
изпълняват задълженията си само по договора за наем от 18.04.2018 г. и анекса
към него. Вещото лице е посочило в своето заключение, че счетоводствата на
дружествата са принципно редовно водени, но експертът не може да се ангажира с
категорично становище относно редовността им поради неотразяването на
вземанията по Договора за лизинг от 10.06.2018 г. Това обаче не препятства съда
от възможността да направи извод въз основа на чл. 55, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 182 ГПК, че липсата на счетоводен запис само по
отношение на тази конкретна сделка в този смисъл е израз на волята на страните
да не се задължат по договора за лизинг, а да създадат едно привидно положение
за пред трети лица, поради наличието на забрана за отдаване на преместваемия обект под наем, лизинг или друга форма на
преотстъпване на ползването му. Неоснователни са доводите на въззивника, че в
Договор № Т-РД-19-97/13.06.2016 г., сключен между него и Българската държава,
наемателят има право да отдава под наем обекта. В цитираната от въззивника
клауза се предвижда възможност за предоставяне на услуги, а не на цялостно
ползване на какъвто и да е обект от предоставения морски плаж „Обзор –
централен“. Освен това ищецът не е приложил като писмено доказателство цитираната
от него част от договора, а само първата и последната му страница, което
препятства възможността на съда да обсъди в цялост този негов довод.
Неоснователни са доводите на
въззивника относно това, че „И.“ ЕООД не е имало намерение да изпълнява
задълженията си и че след средата на месец август 2018 г. не е поръчвало нови
стоки в оборот. Това обстоятелство се опровергава от представените от ответното
дружество фактури, някои от които с дати 31.08.2018 г. От приложените касови
бонове също така е видно, че са били налице плащания за стоки с дати 04.09.2018
г., 30.08.2018 г. и дори 10.09.2018 г. /л. 62-64/. Налице е и плащане на
задължения на „И.“ ЕООД към „П. К. 1“ ЕООД по фактура № **********/02.06.2018
г., което, според приложения фискален бон, е извършено в брой на 29.08.2018 г.
за сумата от 4 074,47 г., което опровергава твърденията на въззивника за
това, че ответното дружество не е покривало своите задължения към този
доставчик.
Дори и да се приеме, че договорът
за лизинг все пак е породил съответните права и задължения, ищцовото
дружество няма право да претендира неустойка, защото от събраните доказателства
по делото става ясно, че същото не е осигурило възможност за ползване на
обекта, предмет на договора, като е принудило „И.“ ЕООД да преустанови
дейността си на неговата територия. Това обстоятелство се установява от свидетелските
показания на св. К. и Д., като последният се явява незаинтересован, тъй като не
е познавал въззиваемата Б. преди това. „В.Г.“ ЕООД не
може да черпи права от своето недобросъвестно поведение, поради което неустойка
не се дължи, защото не е налице неизпълнение от страна на ответното дружество. Причината,
поради която „И.“ ЕООД не е платило е, че същото е било отстранено от отдадения
за ползване обект, в следствие на което е отправило покана към „В.Г.“ ЕООД, с
която е обявило, че прекратява сключените с последното дружество договори
относно ползването на преместваем обект № 62 по
схемата на морски плаж „Обзор – централен“.
Настоящата инстанция споделя
напълно правните изводи на районния съд относно нищожността на неустоечната клауза по Договора за лизинг от 10.06.2018 г.
Същата представлява около 75% от цената по договора като този размер по никакъв
начин не е оправдан, тъй като не отчита степента и характера на формите на
неизпълнение, които могат да се проявят. Вместо това в договора е записано, че
при всички случаи на предсрочно прекратяване на договора по вина на линзингополучателя или по негово искане, ще се дължи
неустойка в размер на 100 000 лв. Така уговорен, този размер създава
предпоставки за неоснователно обогатяване и не може да се счете, че е във
връзка с реализиране на основните функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Вярно е, че неустойка,
уговорена между търговци по търговска сделка, съгласно чл. 309 ТЗ не може да
бъде намалена на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД, но постановките на цитираното ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ОСТК на ВКС важат както за търговски, така
и за нетърговски сделки, като е без значение търговското качество на страните в
този случай. Възражението на страната в този смисъл е направено по отношение
действителността на тази клауза, която, съгласно указанията на Тълкувателното
решение, трябва да е уговорена съобразно присъщите за нея функции, а не да
предизвиква неоправдано прекомерна имуществена „санкция“ за неизправната
страна.
Поради изложените съображения
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Предвид изхода на делото пред
въззивния съд въззивникът дължи на въззиваемия сторените от последния разноски, които възлизат
на 450 лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 186/11.02.2020 г.по гр.д. № 8326/2018 г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА „В.Г.“
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление в гр. Б., ***, ДА ЗАПЛАТИ на „И.“ ЕООД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление в гр. Р.,, и
М.П.Б., ЕГН: **********, с адрес ***, сумата от 450 лв. – адвокатско възнаграждение за представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)