№ 70
гр. София, 17.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000502464 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 262173 от 31.03.2021г., постановено по гр.дело № 15167/2017г.
на Софийския градски съд, ГО, 23 състав са отхвърлени исковете с правно
основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД на В. Е. Г., предявени
против И. Ц. Ц. за осъждане на ответника да плати на ищеца 50 000 щатски
долара по договор за заем от 10.01.2011г. и сумата 5 000 щатски долара-неустойка
за забава по чл. 10 от договора за заем, за периода от 03.11.2017г. до 22.11.2017г.
включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното плащане и В. Е. Г. е осъден да плати на И. Ц. Ц. разноски по в
размер 3 600 лева.
Въззивна жалба против решението е подадена от В. Е. Г., чрез
пълномощника адв. Д.С.. Жалбоподателят сочи, че решението е неправилно и
необосновано. Оспорва изводите на съда, че по делото не е установена достоверна
дата, на която е станало предаването на процесната сума; че мястото и способа на
предаване на сумата имат значение за доказването на факта на предаването; че не
е установено по делото откъде ищецът е разполагал с процесната сума, за да я
предостави в заем. Смята, че неправилно-в нарушение на процесуалните правила,
съдът е приел, че процесният договор за заем е симулативен, позовавайки се
единствено на свидетелските показания. Според жалбоподателя съдът не е
обсъдил поотделно и в съвкупност представените и приети по делото
доказателства-договора за заем и записа на заповед, представляващ според
жалбоподателя косвено доказателство, че ответникът е получил процесната сума,
които по недвусмислен начин установяват наличие на облигационна връзка между
1
страните по договор за заем, предаване на сумата и поето от ответника
задължение да я върне. Смята, че в противоречие със съдебната практика и
доказателствата по делото съдът е приел, че договорът за заем не представлява
разписка за предаване на сумата, както и погрешно е свързвал сочената дата на
сключване на договора с предаването на заетата сума. Предвид изложеното,
жалбоподателят иска да бъде отменено решението и вместо това да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, от въззиваемия ответник И. Ц. Ц., чрез адв.
Д.К., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва, като
неоснователна. Изложени са подробни съображения за правилност и
обоснованост на атакуваното решение.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от В. Е. Г., с която
против И. Ц. Ц. са предявени искове по чл.79 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 92
ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 50 000 щатски долара по
договор за заем от 10.01.2011 г. и сумата 5 000 щатски долара - неустойка за
забава по чл. 10 от договора, за периода от 03.11.2017г. до 22.11.2017г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 10.01.2011г. ищецът, като заемодател и
ответникът, като заемополучател, сключили договор за заем, по силата на който
ищецът предоставил на ответника 50 000 щатски долара и предаването на сумата,
съгласно чл. 2 от договора било извършено към датата на подписването му.
Твърди се, че според чл. 4 от договора, сумата следвало да бъде върната на
23.11.2012г., като връщането на заема било обезпечено със запис на заповед с дата
10.01.2011г., издаден от заемопулачателя. Сочи се, че въпреки многобройните
покани, отправени от ищеца, ответникът не върнал заетата сума. Твърди се, че в
чл.10 от договора за заем страните уговорили, че ако заемателят не върне сумата
на падежа, дължи на заемодателя и неустойка, чийто максимален размер е
ограничен до 10% от сумата на заема. Предвид всичко изложено, ищецът иска да
бъде осъден ответникът да му плати претендираните суми.
В срока за отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените
искове. Твърди, че изложените в исковата молба факти не отговорят на истината.
Сочи, че познава ищеца като служител в швейцарска банка „Ейч Ес Би Си”,
където ответникът от 2010г. бил клиент. Поддържа, че през 2012г. закрил
банковата сметка в швейцарската банка на представлявано от него дружество и
помолил ищеца да му съдейства за отпускане на инвестиционен кредит от
банката. Твърди, че отношения между него и ищеца се основават на неформален
устен договор за посредничество, по силата на който ищецът, като служител на
банката, поел задължение да проучи условията и да съдейства за сключване на
договор за инвестиционен кредит с швейцарската банка „Ейч Ес Би Си“. Сочи, че
2
във връзка с поетия ангажимент за посредничество и подготовка на документите
за сключването на договора за кредит ищецът поискал
възнаграждение/комисионна в размер 10-20% от предоставеното финансиране,
като предложил различни начини за уреждане на плащането и държал поради
лични и служебни съображения, същото да бъде документирано на привидно
основание, различно от реалното основание, като именно поради тези причини не
подписали писмен договор за посредничество.
В отговора на исковата молба се сочи, че впоследствие ищецът се свързал с
ответника и му предложил вместо да сключи договор за кредит с банката при
лихва 3 %, да получи кредитиране от вложители на швейцарската банка при лихва
1,5% - 2 % като го уверил, че това е напълно законно. Твърди се, че ответникът
помолил ищеца да му предостави имената на вложителите, но ищецът му
изпратил единствено името Т. Н. от Русия, а когато ответникът поискал данни за
изготвяне на нотариален акт за учредяване на ипотека, тогава ищецът му
представил копие от паспорт на гражданин на Молдова, с печат на банката, който
удостоверявал, че копието е снето от оригинала, като обяснил, че това лице може
да му предостави кредита при по-нисък лихвен процент. Ответникът твърди, че
впоследствие ищецът Г. го уведомил, че напуска швейцарската банка и трябва да
спрат временно преговорите за кредитиране от страна на физически лица, поради
това ответникът помолил ищеца преди да напусне банката да започне
процедурата по финансиране от самата банка. Сочи, че Г. го убедил, че това не е
необходимо.
Ответникът твърди, че през м.септември-м.октомври 2012г. ищецът му
изпратил документи на панамска фирма и паспортите на трима акционери на
дружеството върху които стоял печат на Валартис Банк и Г. му предложил, че за
обезпечаване на кредита може да стане гарант между ответника и лицето,
предоставящо средствата, като за целта ответникът следвало да подпише договори
за заем и записи на заповед. Сочи, че до отпускане на кредит от страна на
вложители на швейцарската банка не се стигнало, но Г. продължавал да го
уверява, че ще внесе в банката подготвените документи за отпускане на кредит от
самата банка. Поддържа, че Г. настоявал за обезпечаване на вземането му за
комисионната за посредничество привидно да се подпишат договори за заем и
записи на заповед, с които ответникът да потвърди, че е получил от ищеца заемни
суми.
Ответникът твърди, че в офиса му в гр.***, в присъствието на свидетели –С. П. П.
и Б. М. С. подписал изготвените от ищеца договори за заем и записи на заповед,
както и писмо-намерение за плащане, според което следвало да плати на Г.
комисионна за извършеното посредничество при сключване на договора за кредит
с швейцарската банка. Твърди, че според писмото – намерение комисионната е в
размер 10-20 % от предоставеното финансиране, като в него изрично било
отбелязано, че ответникът е сключил привидни договори за заем и привидни
записи на заповед, обезпечаващи привидните договори за заем. Ответникът
твърди, че ищецът категорично отказал да подпише писмото-намерение, тъй като
не желаел да полага подписа си на никакви документи, свързани с получаване на
суми във връзка с посредничеството му с кредитиращата банка. Предвид това
ответникът сочи, че предаването на писмото-намерение е удостоверено с подписа
на двамата свидетели. Сочи, че след подписване на договорите за заем страните
се договорили след получаване на финансирането ответникът да плаща на ищеца
3
комисионна на траншове и след всяко плащане, ищецът да връща на ответника по
един договор за заем и един запис на заповед.
Ответникът твърди, че в уговорения срок, не получил финансиране от
банката; че търсил многократно ищеца, който го уверявал, че скоро ще се получат
парите. Поддържа, че казал на Г., че след като не може да осигури
финансирането, да му върне договорите за заем и записите на заповед, след което
ищецът престанал да отговаря на обажданията му.
Предвид изложеното ответникът прави възражение за нищожност на
процесния договор за заем, като твърди, че същият е симулативен и прикрива
договор за посредничество. При условията на евентуалност прави възражение за
нищожност на договора на основание чл. 26, ал.1, предл.2 от ЗЗД като твърди, че с
него се цели заобикаляне на данъчното законодателство като се прикрива
дължимо възнаграждение с цел да не се заплатят данъци върху него. При
условията на евентуалност прави възражение за нищожност на договора поради
противоречие с добрите нрави и морала и поради липса на съгласие и поради
невъзможен предмет, като твърди, че към момента на твърдяното предоставяне в
заем на процесната сума ищецът не е разполагал с нея, поради което не е имало
как да му я предаде в заем. При условията на евентуалност прави възражение за
нищожност по чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД-липса на основание. Ответникът поддържа
също, че са налице измамни действия от страна на ищеца.
В отговора на исковата молба ответникът излага твърдения и че никога не
му е била реално предавана от ищеца процесната сума, като сочи, че
декларираното в договора предаване на сумата не отговаря на обективната
действителност. Поддържа, че договорът за заем и записът на заповед са
антидатирани, тъй като в записа е вписано, че е издаден на 10.01.2011 г., а видно
от личната карта на ищеца, тя е издадена на 24.01.2011г. Оспорва и
автентичността на договора за заем и записа на заповед, като твърди, че същите не
са подписани от посочените в тях лица. Предвид всичко изложено, ответникът
иска да бъдат отхвърлени предявените против него искове.
В първото по делото заседание в първоинстанционното производство-на
10.05.2018г. ищецът В. Е. Г., чрез процесуалния си представител адв. С., е
уточнил обстоятелствената част на исковата молба, като е посочил, че
действителната дата, на която е предадена сумата и е сключен договорът за заем е
24.01.2011г., а не, както е посочено в исковата молба - 10.01.2011г. Посочил е, че
сумата е предадена на датата, на която е подписан договорът.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представен по делото е договор за паричен заем от 10.01.2011г. сключен
между В. Е. Г., като заемодател и И. Ц. Ц., като заемател, според който
заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя сумата 50 000
щатски долара, а заемателят се задължава да я върне на заемодателя в срок до
23.11.2012г. Според чл.2 заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя
при подписването на договора, а в чл. 10 е уговорено, че ако заемателят не върне
сумата на падежа, то дължи на заемодателя неустойка в размер 0,5 % от заемната
сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от сумата на заема.
4
В първоинстанционното производство е представен и запис на заповед с
посочена дата на издаване 10.01.2011г. и с издател И. Ц. Ц., с който Ц. се е
задължил неотменяемо, безусловно и без протест да плати на поемателя В.Г.
срещу представяне на записа сумата 50 000 щ.д. на падежа - 23.11.2012г.
В договора за паричен заем от 11.01.2011г. и в записа на заповед е записано,
че заемодателят В.Г. притежава лична карта № ***, издадена на 24.01.2011г. от
МВР-***, като според приетото по делото удостоверение от 12.03.2019г. на МВР-
СДВР-Отдел „Български документи за самоличност” личната карта с посочения
номер е издадена на 24.01.2011г. и е връчена лично на В.Г. на 24.10.2011г.
По делото е прието като доказателство писмо-намерение за плащане от
26.10.2012г., в което е посочено, че в присъствието на С. П. П. и Б. М. С., страните
по спора-И. Ц. Ц. и В. Е. Г. са подписали 5 броя привидни договори за заем и пет
броя привидни записи на заповед към тях, с които привидно са договорили, че с
договор за заем от 10.1.2011г. привидно ответникът Ц. се съгласил, че като
заемател получил пари в брой като заем от Г. сумата 50 000 щ.д., със задължение
да я върне до 23.11.2012 г., както и че привидно подписал и запис на заповед от
10.01.2011г. за 50 000 щ.д. Посочено в писмото е, че с подписването на
договорите за заем се цели прикриването на действителни договорни и финансови
отношения между И. Ц. Ц. и ищеца В. Е. Г.; че в случай, че Г. съдейства на Ц. за
сключването на договор за инвестиционен кредит с кредитираща швейцарска
банка и/или други физически и юридически лица, като организира водене на
преговори за финансиране, съдейства при изготвянето и представянето на
документи, необходими за сключване на кредитния договор, след сключването му
и получаване от страна на Ц. на кредитната сума, същият ще заплати на Г.
комисионна в размер 20% от размера на финансирането, като плащането на
комисионната ще бъде оформено като основание и начин едностранно посочени
от Г.. Посочено е, че подписаните днес договори за заем и записи на заповед
гарантират намерението на И. Ц. Ц. да плати на В.Г. дължимата комисионна за
извършеното посредничество за получаване на кредит от финансова институция
или други лица. Писмото-намерение е подписано от ответника И. Ц. Ц.
посочените свидетели – С. П. П. и Б. С., като под подписа на свидетеля П. е
изписан ръкописен текст:„В. отказа да подпише писмото-намерение, което
обстоятелство удостоверяваме с подписите си“.
Не се спори по делото, че ищецът В.Г. е работил от в периода от 2007г. до
2009г. в швейцарската частна банка „Ейч Ес Би Си”-Цюрих и в „Барклейс Банк”-
Женева
Приет по делото като доказателство е договор за пазене от 03.01.2004 г.,
сключен между Б. А., гражданин на Казахстан и В.Г., по силата на който А. е
предоставил на Г. сумата от 1 150 000 щатски долара за безвъзмездно пазене за
срок 12 години, като според чл. 2 от договора с изрично писмено нареждане А.
може да възложи на Г. сключването на договор за заем, в това число да го
подпише като заемодател от негово име, като се разпореди с предоставените
средства, за част или цялата сума 1 150 000 щатски долара, както и да избере
начина, по който да обезпечи връщането на сумата, в това число, но не само да
изисква от заемополучателя да издаде в полза на В.Г. запис на заповед или по
друг подходящ начин, който приложимото законодателство предвижда.
Представено е писмено нареждане от 03.01.2011г., според което Б. А. е
възложил на Г., по силата на чл.2 от сключения между тях договор за пазене от
5
03.01.2004г. да сключи договор за заем с И. Ц. Ц. за сумата 1 150 000 щ.долара.
Според споразумение от 24.11.2017г. към договор за пазене на парична сума
от 03.01.2004 г. Б. А. и В.Г. са констатирали, че Г. е изпълнил точно задълженията
си за пазене на сумите, предмет на договора от 03.01.2004г., предоставяйки в заем
на И.Ц. сумата 1 150 000щ.д., посредством сключването през м.януари 2011г. на 9
договора за заем.
В първоинстанционното производство е представена декларация с която Б.
А. е заявил, че договорът за съхранение на сума от 03.01.2004г, писменото
разпореждане от 03.01.2011 и споразумението от 24.11.2017г. към договора за
съхранение на сума от 03.01.2004г. са подписани от него, че документ № 1 и № 2
са му изпратени по пощата от В.Г., а документ № 3 е подписан в гр.София; че
разбира съдържанието на документите; че описаните документи отразяват
действителния характер на отношенията му с Г., като според т.5 от декларацията
паричната сума по договора за съхранение е предадена на Г. на части преди
подписването на договора.
Ответникът е оспорил договора за пазене на сума от 03.01.2004г. и
писменото нареждане от 03.01.2011г. и в първоинстанционното производство е
допусната и приета съдебно почеркова експертиза, изготвена от вещото лице С. Г.
Б., от чието заключение се установява, че името „А. В.” и подписа след него в
договора за пазене на сума от 03.01.2004г., и върху писменото нареждане от
03.01.2011г., не са изпълнени от Б. А. Н.. Посочено е, че подписът и името под
него „А. Б. Н.” в споразумението от 24.11.2017г. са изпълнени от А. Б. Н.. Според
експерта Б. подписите за „В.Г.” в договор за пазене на сума от 03.01.2004г. и
споразумение от 24.11.2017г. към договора за пазене на сума са положени от В.Г.,
като името под подписа вдясно в споразумението от 24.11.2017 г. е изпълнено от
В. Е. Г..
Представено по делото е удостоверение № І 32-293644 от 08.10.2020г. на
Министерство на финансите, агенция „Митници“, според което липсват данни във
валутния регистър на агенция „Митници“ за периода от 01.01.2004г. до
30.01.2004г. лицето Бакхът А. да е декларирарол парични средства при влизане в
РБългария.
В първоинстанционното производство са приети в превод на български от
английски език удостоверение от публичния регистър на Панама, според което
дружество „Сайтграунд.ком инк” е регистрирано от Службата на публичния
регистър на 18.09.2008г., като са посочени неговите учредители, директори и
длъжностни лица. Представен е в превод на български от английски език акт на
нотариус от Република Панама, с който е удостоверена истинността на протокол
от проведено извънредно събрание на акционерите на дружеството, на което са
заменени директорите и са променени клаузи от устава. Представени са
нотариален заверен устав на дружеството, както и нотариално заверени копия от
паспорти на 4 лица, които преписи от документи са заверени в Цюрих през м.юли
2012г. с печат на Валартис Банк и подпис на неин служител.
Според приетия по делото ревизионен доклад от 22.06.2018г. и ревизионен
акт № Р- 2222101700926-092-001 от 03.09.2018г. за 2011г. В.Г. не е бил местно
лице по смисъла на ЗДДФЛ, поради което за целите на подоходното облагане
същият се приема за чуждестранно лице, тъй като не е установено да е генерирал
доходи на територията на Република България. Според данните от ревизионния
6
доклад В.Г. писмено е декларирал, че в периода от м.октомври 2007г. до юни
2012г. е работил в Швейцария в „Ейч Ес Би Си”-частна банка Цюрих и в Банка
Баркли - Женева, като престоят му там е продължил до м.юли 2014г. Отразени са
в доклада и 11 договора за заем, сключени с И.Ц. и 11 записа на заповед,
издадени от И.Ц. в полза на Г., като е отбелязано, че договорите за заем са
сключени в периода от 10.01.2011г. до 15.01.2011г., а общата стойност на дадената
в заем сума е в размер 1 400 000 щ.долара и 350 000 евро.
Към първоинстанционното производство са приобщени копия от пр.пр. №
43106/2018г. на СРП и пр. пр. № 32818/2018г. на СРП, според данните от които
ответникът И.Ц. е сигнализирал Прокуратурата за извършено от В. Е. Г.
престъпление по чл. 209 НК и са образувани досъдебни производства, като
предмет на разследване е и процесният договор за заем.
В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства.
Свидетелят Б. М. С. твърди, че познава ответника И.Ц. повече от 20 години и
че през м.октомври 2012г. той му се обадил и му обяснил, че има среща с банкер
за финансиране и го поканил да се запознае с този вид финансиране. Спомня си,
че срещата се провела в офиса на Ц.-на ***, като на нея присъствали Г., И.,
свидетелят и другият свидетел – С.. Сочи, че Г. обяснявал за някаква швейцарска
финансова институция и когато свидетелят попитал с какво ще се обезпечи
кредита, Г. отговорил, че с нищо, поради което свидетелят загубил интерес,
защото му се видяло несериозна работата. Твърди, че на тази среща Г. обещал на
И. финансиране, като се говорело за някакви милиони. Спомня си, че ищецът Г.
извадил договори за заеми, запис на заповед и казал на И., че трябва да ги
разпише, защото по този начин си гарантира бъдещата комисионна. Твърди, че И.
подписал абсолютно всичко и помолил ищецът да разпише едно писмо, което
удостоверява провеждането на срещата, но Г. отказал да подпише документа,
който И. бил подготвил, защото щял да има проблеми с тази финансова
институция-че правел зад гърба на банката някакви финансови сделки и си
тръгнал.
Свидетелят С. П. П. твърди, че познава страните по делото. Спомня си за
среща на 26.10.2012г. проведена в офиса на И.Ц., на която дошъл Г. и договаряли
с И. кредитиране, тъй като ответникът искал кредит от ищеца. Сочи, че на тази
среща видял Г. за първи път. Спомня си, че Ц. му обяснил, че Г. работи в
швейцарска банка, че кредитирането идвало от банката, като Г. го уреждал,
защото е служител в банката, но не договарял от банката кредитите, а договарял
кредитиране от други лица, които са клиенти на банката. Свидетелят твърди, че
присъствал през цялото време на срещата. Спомня си, че Г. оставил документи да
си гарантира комисионните, които щял да получил след като И. получи кредита и
И. ги подписал-подписал запис на заповеди и договор за заем. Сочи, че след това
И. извадил документ, който Г. трябвало да подпише, но същият отказал с
аргумента, че е служител в банката и се компрометирал. Спомня си, че след като
се подписали въпросните документи Г. си ги прибрал, а свидетелят и другият
свидетел по делото разписали тези другите документи, които Г. отказал да
подпише.
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
Трайна и непротиворечива е съдебната практика – решение №1202/2008г. на
7
V ГО на ВКС, решение № 875/2006г. на II ГО на ВКС, решение № 568/2008г. на I
ТО на ВКС в становището си, че договорът за заем се счита за сключен от
момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или
друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на
съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията, като това
тълкуване се следва от реалния характер на договора за заем. Безспорно, следва да
е налице съгласие-съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това
не е достатъчно - фактическият състав се завършва след като вещта бъде
предадена, а при заема за потребление –когато се предаде паричната сума.
Няма спор в съдебната практика и че тежестта да докаже съществуването на
договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него, тоест
заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както
наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на
обещаната сума. Или в производството по иск по чл.240, ал.1 от ЗЗД
доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца,
претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже
възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок
на волята; че задължението е погасено и други факти съобразно характера на
въведените възражения срещу иска ( в този смисъл решение №546/23.07.2010г. по
гр. д. № 856/2009 г., IV ГО на ВКС).
Предмет на предявения от В.Г. осъдителен иск с правно основание чл. 240
ЗЗД е установяване съществуването на задължение на ответника И.Ц. в размер 50
000 евро по договор за заем, сключен между страните на 10.01.2011г., уточнена от
процесуалния представител на ищеца дата на сключване на договора и предаване
на сумата - 24.01.2011г. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска
с твърдения, че договорът представен с исковата молба не е подписан на
посочената в него дата, че не получавал процесната сума от ищеца, като е
направил и правоизключващи възражения за нищожност на процесния договор.
От съвкупния анализ на обсъдените писмени доказателства, САС намира, че
по делото не е безспорно доказано страните по спора да са били обвързани от
договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата 50
000 щ.д., а ответникът се е задължил да я върне до 23.11.2012г.
В случая, ищецът чрез процесуалния си представител е направил уточнение,
че договорът за заем е сключен на 24.01.2011г., на която дата е предадена и
процесната сума, а по делото е представен и приет документ, озаглавен договор за
паричен заем от 10.01.2011г., за който няма спор, че е подписан от страните.
Посочената в договора дата на сключването му е свързана с предаването от
заемодателя на заемателя на сумата 50 000 щ.д.(чл.2), а съдържащата се в
договора за заем разписка-волеизявление на заемополучателя, че сумата е
предадена на датата на подписване на договора-10.01.2011г., е не само оспорена
от ответника, но и опровергана от признанието на ищеца, че на 10.01.2011г. не е
предал сумата 50 000 щ.д. на Ц.. Оттук следва, че разписката,съдържаща се в
договора от 10.01.2011г. е документ с невярно съдържание, с което не може да се
установи пълно и главно доказване на предаването/получаването на процесната
сума. С оглед посочената в писмения договор за паричен заем от 10.01.2011г. дата
на издаване на документа за самоличност на заемодателя-24.01.2011г. и
съдържащото се по делото удостоверение от 12.03.2019г. на МВР-СДВР-Отдел
„Български документи за самоличност”, че ищецът е получил личната си карта на
8
24.01.2011г. въззивният съд намира, че най-ранната дата, на която би могъл да се
подпише между страните процесния договор за заем е 24.11.2011г., каквито
уточнения е направил ищецът. Ответникът оспорва подписването на договора и
предаването на сумата и на тази дата.
Събраните по делото писмени доказателства, прецени поотделно и в тяхната
съвкупност не установяват предаване и получаване на процесната сума и на
24.01.2011г. САС прави този извод, тъй като договорът за заем от 10.01.2011г,
съдържа разписка с невярно съдържание за предаване на сумата на 10.01.2011г.;
записът на заповед не доказва, че на посочената в него дата на издаване
ответникът Ц. е получил процесната сума, нито че е възникнало задължение за
издателя - записът на заповед е с дата на издаване-10.01.2011г., към която дата
поемателят Г. не е притежавал посочения в записа документ за самоличност,
издаден на 24.01.2011г., а отделно от това по признание на Г. на посочената в
документа дата – 10.01.2011г. пари не е предавал на ответника Ц.. Други
документи по делото-разписки или банкови платежни нареждания,
удостоверяващи предаването на сумата 50 000 щ.д. не са представени.
Ангажираните от ищеца писмени доказателства- договор за пазене от
03.01.2004г. и писмено нареждане от 03.01.2011г., за които безспорно се установи,
че не носят подписа на посоченото в тях лице Б. А., нито пряко, нито косвено
установяват, че към м.януари Г. е разполагал с процесната сума, предадена му за
пазене от А., още по-малко че я е предоставил в заем на Ц.. Съдържащите се в
обсъдените ревизионен акт и ревизионен доклад на ТД на НАП-София данни за
сключени между страните договори за заем също не са достатъчни да се приеме,
че към проверявания период ищецът е предоставил процесната сума в заем на
ответника, нито доказват, че към м.януари е разполагал реално с посочените в
договорите суми, за да ги предостави в заем. Както е посочил и съставът на СГС
Г. не е установил нито пред данъчно-ревизионния орган, нито пред съда, че
доходите, получени от трудови възнаграждения от Швейцария са внесени в брой
или по банков път в РБългария, за да бъдат предоставени в заем в брой на
ответника.
Посочи се, че заемът за потребление е реален договор, който се счита
сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него
едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като това следва от
разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, където сделката е регламентирана. С оглед на това,
за да се приеме, че между спорещите страни има договор за заем, освен
постигнато между тях съгласие следва да има и реално предаване на сумата,
предмет на договора, каквото в случая не се доказа, а когато такова реално
предаване на сумата липсва, фактическия състав на сделката не е осъществен.
Предвид изложеното, искът с правно основание чл. 240 ЗЗД, като неоснователен
следва да бъде отхвърлен.
С оглед отхвърляне на иска с правно основание чл. 240 ЗЗД следва да бъде
отхвърлена и акцесорната претенция са плащане на неустойка, доколкото, както е
посочил и съставът на СГС неустойката има акцесорен характер и се дължи само
когато има неизпълнение на главното задължение, за чието обезпечаване е
уговорена.
По изложените съображения относно липсата на сключен договор за заем
между спорещите страни, въззивният съд намира за ненужно да обсъжда
своевременно направените от ответника правоизключващи възражения за
9
нищожност на този договор.
Изводите на въззивната инстанция съвпадат с крайните изводи на
първоинстанционния съд, поради което атакуваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, в полза на въззиваемия ответник следва да бъдат
присъдени разноските, сторени във въззивното производство, но доколкото пред
САС не са представени доказателства за направени такива, то съдът не присъжда
разноски.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262173 от 31.03.2021г., постановено по гр.дело №
15167/2017г. на Софийския градски съд, ГО, 23 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10