№ 27
гр. Велико Търново , 01.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на втори декември, през две
хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ Г. СТАНЧЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20204000500262 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 79/ 13.04.2020 г. по Гр. дело № 19/ 2017 г. по описа на ОС –
Габрово съдът е отхвърлил предявения от В. Н. Н. против ЧСИ Ц. Н. с район на
действие ОС – Плевен иск за осъждане на последния да му заплати обезщетение за
имуществени вреди в размер на 507 725 лв., причинени вследствие на
незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело № 18/ 2006 г. по описа на
ЧСИ, ведно със законната лихва от 01.01.2011 г. и е осъдил ищеца да заплати на
ответника направените от него разноски по делото. Решението е постановено при
участието ЗАД „Армеец“ АД като трето лице – помагач на страната на ответника ЧСИ.
С Определение № 561/ 14.07.2020 г. съдът е оставил без уважение искане на Вачков да
измени решението си по делото в частта за присъдените в негова тежест разноски и е
оставил без разглеждане като недопустимо искането му за тълкуване на решението.
Против решението е депозирана въззивна жалба от назначения на Н. по реда на
ЗПП процесуален представител /с Определение от 07.08.2017 г./. Заема становище за
неправилност на постановения съдебен акт. На първо място счита, че съдът неправилно
е възприел, че искът е предявен от В.Н. в лично качество като физическо лице, защото
1
в молба от 15.11.2017 г. за отстраняване на нередовности изрично било посочено, че
собственик на процесния имот е СД „Инот Н.и и сие“, легитимацията на ищеца е в
качеството му на съдружник и управител на това дружество и търсената защита е в
полза на същото. То не е длъжник по изп. дело и незаконните действия на ответника по
това дело, изразяващи се в продажба на собствения му имот, са го лишили от
собственост и са му нанесли имуществени вреди, за които е дължимо претендираното с
предявения иск обезщетение. Неправилни били изводите на съда за законосъобразност
на действията на ЧСИ при доказана липса на редовно връчване на покана за
доброволно изпълнение на длъжниците. Липсата на такава покана опорочавала целия
изп. процес в това число и проданта на имота. Неправилно съдът приел, че
принудителното изпълнение по изп. дело, осъществено след обявяване в
несъстоятелност на длъжниците, е законосъобразно. ЧСИ бил длъжен да спре
изпълнителното производство и да го прекрати след приемане на вземането на
взискателя в производството по несъстоятелност, което той не сторил, а извършил
разпределение на събраната от публичната продан сума в полза само на един от
кредиторите на несъстоятелния длъжник „Инот Агро“ ООД, като по този начин
накърнил правата на останалите кредитори, и без да изчака влизането на
разпределението в сила, издал постановление за възлагане на имота в полза на
взискателя по изп. дело. Моли решението да бъде отменено и съдът да поста нови ново,
с което да уважи исковата претенция на Н.. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение.
Против решението е депозирана въззивна жалба и лично от В. Н. Н., ведно със
седем уточняващи допълнения към жалбата, а впоследствие и още две. Счита, че съдът
не е извършил верен и точен анализ на доказателствата, а ги е анализирал изкривено и
непочтено и актът му представлява мултиплициране на съдебна корупция и
прикриване на престъпности, извършени от ЧСИ, като съдията действал
некомпетентно, като адвокат на ответника, и не разрешил спора, а усложнявал и
затлачвал правосъдието и постановил хаотично и неясно решение. Оплакванията му,
както въззивният съд ги възприема от множеството жалби, обобщено са следните: 1.
Неправилно се оспорвала активната му легитимация – сочи, че е активно легитимиран
да иска срещу ЧСИ от свое име и от името на съпругата си като равноправни
съдружници и съсобственици на СД „Инот Н.и и сие“ и нямало никакво значение, дали
съдът ще присъди обезщетение на СД или на двамата съдружници по равно. Активната
му легитимация следвала от липсата на надлежна процесуална легитимация в
изпълнителното производство – насочване на изпълнение срещу имущество на трето
лице, което не е длъжник.; 2. Неправилно съдът възприел, че е законосъобразно
образуването на изп. дело № 18/ 2006 г. по описа на ЧСИ Н.. Поддържа, че изп. лист по
Ч.гр. дело № 844/ 2005 г. е незаконосъобразно издаден, защото договорът за заем, на
който се позовала молителката М., не представлявал годно несъдебно изпълнително
2
основание поради това че бил само с нотариално заверени подписи, но не и
съдържание; нямало доказателства за предаване на паричната сума, вкл. за произход на
сумата, за „данъчна обложеност“ и пр., което сочело, че се касае до пране на пари;
Самият акт на съда за издаване на изп. лист не се ползвал със сила на пресъдено нещо
за вземането, бил постановен неприсъствено, в производство без състезание, поради
което длъжниците не били „осъдени“, както сочел ОС – Габрово.; 3. Неправилно съдът
приел за ирелевантна липсата на надлежно връчена покана за доброволно изпълнение,
без каквато се развивало процесното изп. дело през цялото време от образуването му
до ден днешен. Безспорно било установено с решение на съда, че покана за доброволно
изпълнение не е връчвана на длъжниците и съдебният изпълнител е бил задължен от
съда да я връчи отново, като били обезсилени всички извършени от него изпълнителни
действия. Счита, че липсата на такава покана изцяло опорочава изпълнителното
производство и го лишава от право на защита, защото това право възниквало едва от
връчването й. Невръчването на покана осуетило възможността за обжалване на
негодното изпълнително основание.; 4. Неправилно съдът не съобразил, че СД „Инот
Н.и и сие“ /той – жалбоподателят не е длъжник по изп. дело, а трето лице и при липса
на изп. титул срещу него ЧСИ не може да извършва никакви действия спрямо него.
Съдът, поради неразбиране природата на Павловия иск, неправилно се позовал на
решението по Т.д. № 130/ 2006 г. на ОС – Плевен, постановено по такъв иск. Счита, че
правото на такъв иск било погасено по давност към 19.01.2011 г. и освен това
производството по него било обезпечително, т.е. Павловият иск не подлежал на
директно принудително изпълнение срещу имуществото му, а точно това направил
ЧСИ. Отделно съдът не съобразил, че цената на Павловия иск е много по-ниска от тази
на продадения имот.; 5. Игнориран бил фактът, че ЧСИ възложил на купувача имот с
тежест – ипотека в полза на банкова институция; 6. Игнориран бил и фактът, че не е
извършено надлежно разпределение на получената от публичната продан сума.; 7.
Неправилно било прието, че е законосъобразно действието по възлагане на имота,
собствен на СД/ жалбоподателя, защото възлагането било извършено след откриване
на производство по несъстоятелност на длъжника „Инот Агро“ ООД, към който
момент производството било спряно по силата на закона, а след това – прекратено
поради заличаване на длъжниците. Моли решението да бъде отменено и съдът да
постанови друго, с което да уважи предявения от него иск. В последващи молби заема
становище, че казусът е от компетентност на наказателен съд и разглеждането на спора
като граждански е довело до постановяване на нищожно решение. Счита, че решението
следва да бъде обявено за нищожно и делото върнато на ОС – Габрово с повдигане на
обвинение от Прокуратурата, като той да бъде конституиран като частен обвинител и
граждански ищец.
Отговори в срока по чл.263 ал.1 ГПК са постъпили от насрещната страна – Ц. Н.
3
в качеството му на ЧСИ и третото лице – помагач ЗАД „Армеец“ АД. Заемат
становище за неоснователност на жалбата. Н. сочи, че за първи път пред въззивната
инстанция се заявява, че ищец по делото е не В.Н. като физическо лице, а СД „Инот
Н.и и сие“. Това не кореспондирало нито със съдържанието на исковата молба, нито с
освобождаване на ищеца от държавна такса, което е възможно само за физически лица,
но не и за търговци, нито съответствало на неоспорения доклад на съда. Ако искът е
предявен от СД, същият би бил процесуално недопустим на основание §5 ал.2 от
ЗТРРЮЛНЦ, тъй като търговецът не е пререгистиран и е заличен. Споделя изцяло
изводите на първоинстанционния съд относно връчването на поканата за доброволно
изпълнение, което действие на било предмет на иск по чл.49 ЗЗД срещу М-во на
правосъдието и производството по него приключило с влязло в сила решение,
отхвърлящо претенцията за присъждане на обезщетение. Относно соченото нарушение
на чл.638 ал.1 ТЗ излага, че оплаквания в тази насока може да прави синдикът на „Инот
Агро“ ООД, но не и трето лице, каквото е ищецът, а и отделно към момента на
извършване на публичната продан делото за обявяване на това дружество в
несъстоятелност не било заведено. Относно оплакването, че не е извършено
разпределение, сочи, че това обстоятелство е ирелевантно за спора. ЗАД „Армеец“ АД
също счита за неоснователно оплакването относно активно легитимираната по спора
страна, като излага, че ищецът е заявил и поддържал претенцията в лично качество и
до приключване на устните състезания не е допускана замяна на страна. Молят
решението на ОС – Габрово да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Ц.
Н. претендира присъждането на разноски за въззивното производство – заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.
По повод на становището на ответника ЧСИ за процесуална недопустимост на
основание §5 ал.2 от ЗТРРЮЛНЦ на иск, предявен от СД „Инот Н.и и сие“, в
писмената си защита процесуалният представител на жалбоподателя излага, че
съгласно §5г ал.5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, ако бъде открито имущество на
непререгистриран заличен търговец, може да се подаде заявление за ликвидация и след
законовия срок, а настоящият процес се водел именно за установяване на такова
имущество.
Постъпила е въззивна частна жалба от В.Н. и срещу Определение № 561/
14.07.2020 г. по чл.248 ал.1 ГПК относно разноските. Процесуалният представител на
жалбоподателя излага, че от представените доказателства не се установява по
еднозначен начин заплащане на възнаграждение в размер на 14022 лв. за защита по Гр.
дело № 19/ 2017 г. по описа на ГОС, а представените към писмения отговор на
искането по чл.248 ГПК са след изтичане на процесуалните срокове и не могат да бъдат
ценени от съда. Дори и да се приемело, че ответникът има право на разноски, то
неправилно съдът е отхвърлил направеното възражение за прекомерност на
4
адвокатското възнаграждение. Съдът следвало да намали възнаграждението под
минималния размер по Наредба № 1, като съобрази от една страна, че по делото е
проведено само едно съдебно заседание и то не се отличава с голяма правна и
фактическа сложност и от друга страна, лошото финансово положение на ищеца. Моли
да се отмени обжалваното определение и да се уважи искането за изменение на
решението в частта за разноските. Жалбоподателят лично в своята жалба сочи, че
определението е нищожно, защото съдът се е произнесъл в кабинета си вместо в
съдебна зала, без тога и без секретар-протоколист. Счита, че разноски не се следват,
защото процесът срещу него бил несправедлив и в неразумен срок. Отделно нито
процесуалният представител на ответника бил представил дневник на продажбите по
ЗДДС, нито самият ответник – дневник на покупките по ЗДДС, за да се установи
плащането.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Само такива пороци обуславят нищожност на съдебното
решение. То не е нищожно по съображенията, изложени от жалбоподателя Н., че
делото е с наказателен характер и е от компетентността на наказателния съд.
Наказателни дела се образуват по внесени от Прокуратурата обвинителни актове или
при престъпления от частен характер – при депозирана тъжба от пострадалото лице, а в
случая делото е образувано по искова молба и с оглед търсената защита касае
гражданскоправен спор, който подлежи на разглеждане от граждански съда по
правилата на ГПК. Видно от приложените по делото книжа, жалбоподателят
многократно е сезирал Прокуратурата за извършени от ответника по спора
„престъпности“ и единствено в компетентността на Прокуратурата е да прецени дали
има извършени престъпления от общ характер. Не са налице и процесуални нарушения,
обуславящи недопустимост на решението на ОС – Габрово. Правилно
първоинстанционният съд е приел, че искът е предявен от В. Н. Н. в негово лично
качество като физическо лице, а не от него, действащ като законен представител на СД
„Инот Н.и и сие“. Твърденията, изложени от назначения на ищеца процесуален
представител в молба от 15.11.2017 г. за отстраняване на нередовности от исковата
молба, че процесният продаден от ЧСИ недвижим имот е собственост на СД, чийто
съдружник и управител е В.Н., при липсата на промяна както в титулната част, така и в
заявения петитум, не променят субекта, от името на когото е предявен искът и който
търси правна защита. Като такъв е посочен именно В.Н. и първоначално и съпругата
5
му Тоня Н.а – другият съдружник в СД, спрямо която впоследствие производството по
делото е прекратено. И в исковата молба, и в последващите становища на ищеца Н. той
непроменено и безпротиворечиво твърди, че той и съпругата му са увредените от
действията на ЧСИ трети лица, поради което и двамата следва да бъдат надлежно
обезщетени. В хода на цялото производство и особено ясно това е развито пред
въззивната инстанция в многобройните уточняващи допълнения към въззивната жалба
тезата на жалбоподателя Н. е, че след като юридическото лице – СД е собственик на
процесния имот, а той и съпругата му са собственици на юридическото лице – СД,
следователно са собственици и на активите на същото и са имотно ограбени. Така във
въззивната жалба „СД е собственик на имота, аз/ съпругата ми сме собственици на СД,
следователно и на имота“ – стр.5, „имота е на СД, аз и съпругата ми сме СД“ – стр.10;
във второ уточняващо допълнение към въззивната жалба – петитум – „ЮЛ – СД е
собственик, аз /и съпругата ми/ сме собственици на ЮЛ – СД, следователно и на
активите на СД“; в шесто уточняващо допълнение към въззивната жалба – „аз и
съпругата ми сме собственици на СД, следователно и на имота“– стр.2, т.1.5; „Активно
легитимирано е СД – собственик на имота, представлявано от собствениците на СД,
т.е. и собствениците на имота – двамата съпрузи“, „Към 2011/2012 г., когато ЮЛ – СД
е ограбено – имотна измама, СД е било собственик на имота, двамата съпрузи са
собственици на ЮЛ – СД, следователно са собственици и на имуществото, т.е. на
имота, тъй като при липса на пререгистрация имуществото не се „национализира‘, не
става „ничие и неидентифицирано.“, в девето уточняващо допълнение към въззивната
жалба – „имота на СД /мой и на съпругата ми/ не излиза от патримониума на СД /мой и
на съпругата ми/. Ищецът Н. навсякъде се отъждествява със СД. Очевидно е, че той не
прави разграничение в правосубектността на юридическото лице – търговско
дружество и физическите лица – съдружници в същото, т.е. счита, че физическите лица
са носители на правата и задълженията на юридическото лице – търговско дружество,
в което са съдружници, съответно формираната от тях правнорелевантна воля съвпада
с волята на това юридическо лице и е без правна стойност дали физическите лица или
юридическото лице чрез законния си представител ще извършат действия по
реализиране на принадлежащите на юридическото лице права и задължения.
Независимо че СД е персонално търговско дружество, то е правен субект, различен от
съдружниците, формиращи персоналния му състав, има собствено имущество, отделно
от личното имущество на съдружниците и самостоятелно встъпва в правоотношения,
от които за него се пораждат права и възникват задължения. Окръжният съд много
подробно е разяснил статута на СД и отношенията между него и съдружниците.
Никъде ищецът не е твърдял, че действа от името на СД като негов законен
представител и че това СД като увредено лице е носител на правото да търси
обезщетение за причинени му имуществени вреди. Ако се приеме застъпеното едва във
въззивната жалба на процесуалния представител на ищеца становище, че искът е
6
предявен от СД, то основателно е възражението на ответника, че в този случай искът
би бил процесуално недопустим на основание §5 ал.2 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ,
производството по настоящото дело би било недопустимо и би следвало да бъде
прекратено на основание чл.130 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба търговските
дружества, които не са се пререгистрирали в срока по § 4 ал.1 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ
/до 31.12.2011 г./, нямат право да предявяват искове, по отношение на тях се извършва
ликвидация по § 5а, а след 31.12.2017 г. се считат заличени. СД „Инот Н.и и сие“ не е
пререгистиран търговец и е заличен. Позоваването от процесуалния представител на
жалбоподателя на § 5г ал.5 в подкрепа на становището му, че искът е предявен от СД, е
несъстоятелно, защото ищец по искова претенция с предмет установяване
имуществото на СД не е непререгистрираното СД, спрямо което действа забраната на §
5 ал.2, а някое от лицата по § 5а ал.2, които имат интерес от ликвидация. В това число
влизат и съдружниците, при което и в тази хипотеза физическото лице В.Н. би бил
активно процесуално легитимираната страна по спора за вземане за обезщетение за
вреди, но той следва да претендира, че това вземане съществува не в неговия собствен
патримониум, а в патримониума на непререгистрирания търговец, каквито твърдения
не са излагани по делото.
Именно защото претенцията е заявена в лично качество – на физическото лице,
което е било съдружник и управител на заличеното към 2017 г. СД, съдът е разгледал и
уважил искането на ищеца за освобождаване от дължимата за производството
държавна такса. Юридическите лица не могат да искат освобождаване от такси и
разноски за съдебни производства. По същата причина в отговора на исковата си молба
ответникът е заел становище за недопустимост на предявения от физическото лице иск
по съображение, че само собственикът на продадения имот, какъвто физическото лице
не е, може да търси обезвреда. Това становище обаче е относимо към основателността,
а не към допустимостта на предявения иск, както е обсъдено и от първоинстанционния
съд.
По изложените съображения ВТАС намира решението за процесуално
допустимо като постановено между надлежните страни.
Релевантните за спора факти са следните: По Ч.гр. дело № 844/ 2005 г. по
описа на РС – Плевен, на основание чл.237 ГПК – отм. Н. Х. М. – И. се е снабдила с
изп. лист от 01.04.2005 г. солидарно срещу „Инот Агро“ ООД, ЕТ „Инот – Р. Н.“ и Р. В.
Н. за сумата 500 000 лв. – вземане по договор за заем от 03.11.2004 г. с нотариална
заверка на подписите на страните, както и за сумата 25 000 лв. – разноски. Въз основа
на този изп. лист на 01.04.2006 г. срещу длъжниците „Инот Агро“ ООД и ЕТ „Инот – Р.
Н.“ е образувано изп. дело № 431-34/ 2005 г. по описа на СИС при РС – Плевен. В
молбата си М., представлявана от процесуалния си представител адв. И. А., е поискала
7
изпълнението да бъде насочено срещу недвижим имот, собственост на „Инот Агро“
ООД, а именно птицеферма в землището на с. Славяново, Община Плевен – имот №
213002 с площ 16 270 кв.м заедно с построените в него 7 бр. панелни сгради и една
панелна комбинирана сграда. С образуването на делото ДСИ Ц. Н. е постановил
налагане на възбрана върху този имот, но по образуваното по жалба на длъжниците
Ч.гр.д. № 818/ 2005 г. по описа на ОС – Плевен, с Решение № 840/ 06.01.2006 г., съдът е
отменил като незаконосъобразни действията на съдебния изпълнител по изпращане на
призовки за доброволно изпълнение – ПДИ, задължил го е да повтори връчването им
по надлежния ред и е обезсилил като недопустими всички извършени в периода от
01.04. до 06.06.2005 г. изпълнителни действия, сред които и налагането на възбрана
върху описания недвижим имот. На 25.07.2005 г. изп. дело е спряно с Постановление
на ДСИ, обективирано в протокол за опис на недвижим имот /л.177 том 1/, на
основание издадена в полза на длъжниците обезпечителна заповед за бъдещ иск с
правно основание чл.254 ГПК – отм., че не дължат на Н. Х. М. – И. сумата 500 000 лв.,
за която тя се е снабдила с изп. лист. Независимо от спирането, на 18.01.2006 г. ДСИ е
изпратил до длъжниците нови ПДИ чрез адв. Н. Н., когото те са упълномощили да ги
представлява и защитава по изп. дело № 431-34/ 2005 г., видно от договор за правна
помощ от 11.05.2005 г., приложен на л.128 том 1 от изп. дело. Връчителят е оформил
ПДИ при отказ на адвоката да ги получи по отразено в тях съображение, че „няма
пълномощно за получаване на запори“, като отказът е удостоверен с подписа на един
свидетел /л.320 – 321 том 1/. ЧСИ е приложил ПДИ към делото и е приел, че са
надлежно връчени на 19.01.2006 г. при отказ за получаването им.
На същата дата с НА № 12, том 1, рег. № 246, нот. дело № 11/ 19.01.2006 г. на
нотариус И. И. длъжникът „Инот Агро“ ООД е продал на К. Г. Г. – съдружник в
дружеството и на СД „Инот Н.и и сие“ гр. Плевен със съдружници В.Н. и Тоня Н.а и
родители на управителя Р. Н. при равни права недвижимия имот, по отношение на
който взискателката М. е поискала да бъде насочено принудително изпълнение за
удовлетворяване на вземането й – птицефермата в с. Славяново. Във връзка с тази
сделка М. е предявила против длъжника „Инот Агро“ ООД и двамата преобретатели
иск по чл.135 ал.1 ЗЗД и по образуваното Т.д. № 130/ 2006 г. по описа на ОС – Плевен
с Решение от 19.04.2007 г. съдът е обявил сделката за относително недействителна.
Това решение е влязло в сила след потвърждаването му от ВТАС с Решение № 67/
06.04.2009 г. по В.гр.т.д. № 61/ 2008 г. Междувременно отрицателният установителен
иск на длъжниците по чл.254 ГПК – отм. за недължимост на сумата по договора за
заем от 03.11.2004 г. е отхвърлен като неоснователен с Решение № 147/ 27.07.2007 г. по
Т.д. № 35/ 2006 г. на ОС – Плевен, оставено в сила с Решение № 92/ 18.07.2008 г. по
В.т.д. № 596/ 2007 г. по описа на ВТАС, недопуснато до касационно обжалване.
По молба на взискателката М. от 02.05.2006 г. изп. дело е изпратено от ДСИ при
8
РС – Плевен на ЧСИ Ц. Н., пред когото то е образувано под № 18/ 2006 г. по описа на
ЧСИ. Спирането на изп. дело е продължило до 29.03.2010 г., когато е влязло в сила
Определение от 22.06.2009 г. по Ч.гр.д.№ 336/ 2009 г. на ОС – Ловеч за отмяна на
обезпечителната мярка. С Постановление на ЧСИ от 26.07.2010 г. изп. дело е
възобновено – л.521 том 1, за което са изпратени съобщения до длъжниците. На
28.07.2010 г. върху птицефермата, придобита от К. Г. Г. и СД „Инот Н.и и сие“ гр.
Плевен е вписана възбрана – лист 555 том 1. На 23.08.2010 г. длъжниците чрез адв. Н.
са подали до ЧСИ заявление с искане за прекратяване на изп. дело на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК поради бездействие на взискателя М., като са заели и становище, че
вземането по изп. лист е погасено по давност. На този етап в изпълнителното
производство се включва жалбоподателят В.Н., легитимирайки се като упълномощен
представител на Р. Н.. Същият обжалва действия на ЧСИ. По искане на взискателя с
молба от 21.10.2010 г. ЧСИ е насрочил за 24.01.2010 г. опис и оценка на птицефермата,
като на длъжниците е връчена призовка за принудително изпълнение – л.594 том 2 на
18.01.2011 г., получаването на която се признава от Р. Н. в заявление до ЧСИ на л.597
том 2, а на СД „Инот Н.и и сие“ е връчено съобщение, получаването на което се
признава в молба на В.Н. на л.607 том 2. На посочения ден е извършен опис на
недвижимия имот и е възложена оценката му на вещо лице, като изготвеното
заключение е връчено и на длъжниците, и на В.Н.. Длъжниците са оспорили
заключението и по тяхно искане е допусната нова тройна експертиза, заключението на
която им е връчено, а също и на СД „Инот Н.и и сие“ на 10.03.2010 г. – л.669 том 2.
Дадената от експертите оценка на имота е 210 200 лв. По отношение на имота е
обявена публична продан с период на разгласа от 28.03. до 28.04.2011 г. На 10.04.2011
г. като взискател по изп. дело е присъединен ЕТ „Д. Т.“ в качеството на ипотекарен
кредитор. В разгласената публична продан не е посочено, че върху имота има
учредена ипотека. От намиращите се в изп. дело документи се установява, че „Тора“
ООД, представлявана от В.Н., е сключила на 05.06.2003 г. договори за револвиращ
кредит и за кредит по програма ЕБВР и ЕС с „Райфайзенбанк България“ ЕАД и като
обезпечение в полза на Банката с НА № 154, том 2, рег. № 1025/ 06.06.2003 г. е
ипотекирана процесната птицеферма. Към него момент собственик на ипотекирания
имот е бил ЕТ „Д. Т.“ съгласно НА за продажба № 118/ 21.02.2002 г. С НА № 80, том 5,
от 10.12.2003 г. ЕТ „Д. Т.“ е продал този имот на „Инот Агро“ ООД. Историята на
собствеността на имота е отразена в регистъра на земеделски земи, гори и земи в ГФ –
л.774 том 2 от изп. дело. Същевременно, с договор за цесия Банката е прехвърлила
вземането си от „Тора“ ООД по двата договора ведно с обезпечението на ЕТ „Д. Т.“,
като видно от потвърждение на Банката на л.772 задълженията на дружеството са
погасени от цесионера на 13.07.2005 г.
След устни наддавания между наддавачите с акт на ЧСИ Н. от 29.04.2011 г. за
купувач на изнесения на публична продан имот за сумата 507 725 лв. е обявен
9
взискателят Н. Х. М. – И.. На 28.05.2011 г. е изготвено разпределение – л.794 том 2,
като на М. е указано, че следва да внесе от продажната цена само сумата за пълно
погасяване на вземането на обезпечения ипотекарен кредитор ЕТ „Д. Т.“, а остатъкът
се прихваща с нейното вземане срещу длъжниците до размер на сумата 372 822.37 лв.
Разпределението е предявено на взискателя М. чрез процесуалния й представител, на
ипотекарния кредитор – присъединен взискател и на длъжниците чрез законния им
представител – Р. Н..
Спрямо двамата длъжници по изп. дело е открито производство по
несъстоятелност съответно за „Инот Агро“ ООД с Решение от 10.11.2011 г. и на ЕТ
„Инот – Р. Н.“ с Решение от 20.08.2012 г. на ОС – Ловеч. След откриване на
производството спрямо „Инот Агро“ ООД с Постановление за възлагане от 21.12.2011
г. – л.1002 – 1004, том 2 на изп. дело – процесният имот е възложен на взискателя М.,
която на 19.12.2011 г. е внесла определената от ЧСИ сума. Постановлението е
обжалвано от В.Н. лично и в качеството му на управител на СД „Инот Н.и и сие“ и с
Решение № 665/ 14.11.2012 г. по В.гр. дело № 1099/ 2012 г. по описа на ОС – Русе –
л.1363 – 1364, том 3 на изп. дело жалбата е оставена без уважение като неоснователна.
Същата фактическа обстановка изключително детайлно е изяснена от
първоинстанционния съд с посочване на местонахождението на всеки един от
коментираните от него документи в големия обем приобщени към доказателствения
материал дела. В този смисъл неоснователно е оплакването на жалбоподателя Н., че
съдът не е извършил верен и точен анализ на доказателствата, а ги е анализирал
изкривено и непочтено. Приетите за установени релевантни за спора факти и
обстоятелства напълно съответстват на събраните доказателства. При тази фактическа
обстановка, формираните от ОС – Габрово правни изводи по предявения от Н. иск с
правно основание чл.74 ЗЧСИ вр. чл.441 ГПК изцяло се споделят от настоящата
инстанция, която на основание чл.272 ГПК препраща към изложените от съда мотиви.
Правните му изводи са ясно обосновани и логически непротиворечиви, като е
разгледано всяко едно от наведените от ищеца твърдения за незаконосъобразност на
действията на ответния ЧСИ и е даден детайлен отговор на оплакванията му.
По въззивната жалба:
Предвид оплакването на жалбоподателя, че постановеното от
първоинстанционния съд решение е хаотично, настоящата инстанция намира за
необходимо да изложи мотивите си по точки, както са посочени оплакванията в
обстоятелствената част на решението:
Оплакването по т. 1 – за възприетото от първоинстанционния съд относно
активната легитимация на ищеца – е неоснователно: Ищецът смесва понятията
10
процесуална и материална легитимация на страните. Процесуалната легитимация на
ищеца е въпрос по допустимостта на иска и затова е коментирана от съда по-горе в
решението при обосноваване становището на ВТАС за процесуалната допустимост на
обжалваното съдебно решение. Процесуална легитимация произтича от твърденията на
ищеца за засегнати от правния спор негови права и законни интереси и понеже ищецът
Н. твърди, че именно неговите права на собственик са засегнати от незаконосъобразни
действия на ЧСИ, той безспорно е процесуално легитимиран да търси защита – има
право на иск, както е приел и първоинстанционния съд, поради което и е разгледал
исковата претенция по същество. Материалната легитимация напротив, не е
обусловена от твърденията на ищеца, а произтича от действителното правно
отношение между страните и тъй като това правоотношение подлежи на установяване
по делото с надлежни доказателства, материалната легитимация е въпрос по
основателността на иска. Установяването на действителното правно отношение между
страните дава отговор на въпроса дали ищецът е носител на претендираното
субективно право, а ответникът – носител на съответстващото на правото на ищеца
задължение. За да бъде ангажирана отговорността на ЧСИ по чл.74 ал.1 ЗЧСИ за вреди,
следва да бъде установено, че ищецът е претърпял вреда в причинно-следствена връзка
с незаконосъобразни действията/ бездействията на ЧСИ при упражняване на дейността
му или отнесено към конкретния случай – че вследствие на незаконосъобразно
насочено срещу имота му принудително изпълнение – извършена публична продан –
В.Н. е претърпял вреда, изразяваща се в загуба на имота и измерима с неговата пазарна
стойност. По делото никой от тези елементи на фактическия състав не се доказа,
поради което между ищеца Н. и ЧСИ не е възникнало правоотношение, по силата на
което той да има право да получи обезщетение от последния и искът му се явява
неоснователен.
Безспорно е установено, че ищецът не е бил собственик на процесната
птицеферма към датата на публичната й продан – 29.04.2011 г., реализирана от
ответния ЧСИ по изп. дело № 18/ 2006 г., а този имот е бил собственост на СД „Инот
Н.и и сие“. Твърденията на ищеца, че процесният имот е станал негова и на съпругата
му собственост със заличаването на СД, вследствие на което активите на СД са
придобити от съдружниците му, съдът приема в смисъл, че вземането за обезвреда от
претърпяната загуба на имота е преминало върху съдружниците, защото очевидно
процесният имот не е бил част от активите на СД към датата на заличаването му, а вече
е бил придобит от трето лице. Той е излязъл от патримониума на СД преди
настъпването на факта на прекратяване на търговската му дейност по силата на § 5
ал.2 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ – 01.01.2012 г., далеч преди заличаването му от 01.01.2017
г. Ищецът и неговата съпруга не са правоприемници на заличеното СД, защото законът
не свързва заличаването на търговското дружество с правна последица преминаване на
активите му, в това число и вземания на дружеството от трети лица, в патримониума на
11
съдружниците. Заличаването като приключващ етап от юридическото съществуване на
търговеца настъпва след приключване на производство по ликвидация, чиято цел е да
се събере и осребри цялото имущество на дружеството и след като се удовлетворят
всички кредитори, остатъкът да бъде разпределен между съдружниците. Ако в полза на
СД съществува вземане от ЧСИ за обезвреда, то това вземане е актив на дружеството,
който в случай, че не бъде използван за погасяване на задължения към кредиторите му,
подлежи на разпределение на съдружниците в ликвидационното производство.
Предвид изложеното не ищецът, а СД „Инот Н.и и сие“ би бил носител на
вземане за обезщетение за вреди, ако събраните по делото доказателства не налагаха
категоричен извод, че по изп. дело № 18/ 2006 г. ЧСИ не е извършил
незаконосъобразни действия във връзка с продажбата на процесния имот и съответно
СД „Инот Н.и и сие“ не е претърпяло твърдяната имуществена вреда, ангажираща
отговорността на ЧСИ.
Оплакването по т.2 – че са неправилни изводите на съда за законосъобразното
образуване на изп. дело № 18/ 2006 г. по описа на ЧСИ Н. по издадения в полза на М.
по Ч.гр. дело № 844/ 2005 г. изп. лист въз основа на договор за заем – е неоснователно:
Първоначално пред ДСИ, а в последствие на ЧСИ Н. е представен изп. лист, който го
задължава да предприеме съответните процесуални действия по образуване и
движение на изп. дело, насочено към събиране на удостовереното с изп. лист вземане.
Той не разполага със законова компетентност да преценява нито законосъобразността
на издаването на изп. лист, нито съществуването на посоченото в него изпълняемо
право в полза на сочения кредитор срещу сочените длъжници. ГПК предвижда ред, по
който заинтересованите могат да атакуват изп. лист, а в случаите на несъдебно
изпълнително основание и правоотношението, във връзка с което е издаден изп. лист,
защото безспорно, както сочи и ищецът, актът на съда за издаване на изп. лист не се
ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането и както взискателят, така и
длъжниците могат да предявят иск за установяване, респ. отричане съществуването му.
Не съдебният изпълнител, а само съдът има правомощие да се произнесе по тези
въпроси. В този смисъл неоснователно ищецът счита за незаконосъобразно
поведението на ЧСИ, изразяващо се в несъобразяването от него, че договорът за заем, с
който М. се е легитимирала като кредитор, не е годно несъдебно изпълнително
основание и липсват доказателства за предаване на паричната сума. Образуването от
ЧСИ на изп. дело срещу сочените от изп. лист двама длъжници „Инот Агро“ ООД и ЕТ
„Инот – Р. Н.“ е законосъобразно действие. Само за пълнота на изложението следва да
се отбележи, че длъжниците са упражнили правото си да оспорят вземането на М. по
процесния договор за заем с предявяването на отрицателния установителен иск по
чл.254 ГПК – отм. В това производство са преклудирани всичките им възражения
срещу произтичащото от този договор и претендирано от М. вземане, като с влязлото в
12
сила Решение № 147/ 27.07.2007 г. по Т.д. № 35/ 2006 г. на ОС – Плевен, искът им за
недължимост на същото е отхвърлен като неоснователен. Само ако с това решение
съдът беше уважил исковата претенция на длъжниците, за съдебния изпълнител би
възникнало задължение да постанови прекратяване на изп. дело на основание чл.330
ал.1 б. „е“ ГПК – отм. Самият ищец нито към него момент, нито понастоящем може да
оспорва действителността на договора за заем, тъй като той не е страна по него и
договорът не засяга неговата правна сфера, включително не може да брани чужди
права и интереси, още повече че страните по договора сами са защитили интересите си
и са обвързани от установеното с влязлото в сила съдебно решение.
Оплакването по т.3 – за неправилност на изводите на съда, изложени във връзка
с липсата на надлежно връчена покана за доброволно изпълнение /ПДИ/, е
неоснователно: В обжалваното решение първоинстанционният съд е изяснил
подробно, че ПДИ се връчва само на длъжника по изп. дело със съответните за него
последици и доколкото ищецът не е длъжник, за него не могат да настъпят вреди от
ненадлежно връчване на ПДИ. Този извод е правилен. Законът задължава съдебния
изпълнител преди да пристъпи към принудително събиране на присъденото с изп. лист
вземане да връчи на длъжниците ПДИ, с които те биват уведомени за предприетото от
кредитора им принудително изпълнение и съответно от връчването им за тях освен че
тече срок за доброволно изпълнение, възникват и редица процесуални права,
основното от които е да предявят възражение, че присъдената сума не се дължи –
чл.250 ал.1 ГПК – отм. и по този начин да предизвикат спиране на изп. дело и да
ангажират кредитора да предяви иск за установяване на вземането му – чл.252 ГПК –
отм. Нередовното връчване на ПДИ накърнява само тяхната правна сфера, поради
което само те имат право на жалба срещу това действие на съдебния изпълнител и те
са, които могат да претърпят вреди от него. Третите за изпълнителното производство
лица не могат да обжалват действията на съдебния изпълнител по връчване на ПДИ,
защото тези действия не ги засягат – за тях не възникват никакви правни последици от
връчването, респ. невръчването на ПДИ на длъжника. Въпреки изложеното становище
на ВТАС, тъй като жалбоподателят настоява, че нередовно връчените на длъжниците
ПДИ опорочават целия изпълнителен процес, следва да се посочи, че в случая
длъжниците са упражнили правото си на жалба срещу това конкретно действие на ЧСИ
и с Решение № 840/ 06.01.2006 г. съдът е отменил като незаконосъобразни действията
на съдебния изпълнител по изпращане на ПДИ, задължавайки го да повтори
връчването им. В съответствие с указанията на съда ЧСИ Н. е повторил връчването
след възобновяване на изп. дело и на 19.01.2011 г. ПДИ са редовно връчени на
длъжниците при надлежно оформен отказ на процесуалния им представител да ги
получи. Адв. Н. Н. е редовно упълномощен от длъжниците по договор за правна
помощ още от 11.05.2005 г. да ги представлява и защитава по изп. дело и видно от
приложеното копие на изп. дело, той е изпълнявал поетите задължения за процесуално
13
представителство и преди, и след 19.01.2011 г., като е депозирал множество заявления,
становища, искания, жалби. Отразеното от връчителя основание за неговия отказ – че
няма пълномощно за получаване на запори, е несъстоятелно, защото връчваният
документ е ПДИ, а не запорно съобщение. Що се касае до твърденията, че
невръчването на ПДИ е осуетило възможността за обжалване на негодното
изпълнително основание – договора за заем – това не отговаря на фактическото
положение. Вярно е, че длъжниците не са подали възражение по чл.250 ГПК – отм.,
което те, независимо от ненадлежно връчените им ПДИ, са имали възможност да
направят, ако са считали, че това е начинът да защитят правата си, но както бе
посочено по-горе, те са предявили иск по чл.254 ГПК – отм., при което е постигнат
същият правен ефект на установяване съществуването на вземането на взискателя.
Всички оплакванията по т.4 – за несъобразяването от съда на обстоятелството,
че СД „Инот Н.и и сие“ /той – жалбоподателят не е длъжник по изп. дело, а трето лице
и при липса на изп. титул срещу него ЧСИ не може да извършва никакви действия
спрямо него, за неразбиране от съда на природата на Павловия иск и обезпечителния
му характер, неотчитане погасяването на правото на този иск по давност към
19.01.2011 г. и несъобразяване цената на Павловия иск – са неоснователни: Безспорно
взискателят М. няма изпълнителен титул срещу СД „Инот Н.и и сие“ и това дружество
не е длъжник по процесното изп. дело № 18/ 2006 г., а се явява трето за
изпълнителното производство лице. Изпълнителното производство обаче освен срещу
имуществото на длъжниците, което служи за общо обезпечение на кредиторите –
чл.133 ЗЗД и срещу имущество на трети лица, които са обезпечили изпълнението на
задълженията на длъжниците със залог или ипотека върху своя вещ, може да бъде
насочено и срещу имущество, спрямо което кредиторът е провел успешно
отменителния иск по чл.135 ЗЗД – т.нар. Павлов иск. Този иск е правният способ на
кредитора да се защити от разпоредителни сделки на длъжника с имуществото му, с
които той осуетява или затруднява възможността му да удовлетвори притезанието си.
Искът се предявява срещу длъжника и лицето, което е придобило права от него – те са
задължителни необходими другари и последицата от уважаването му е, че кредиторът
получава възможност да проведе принудително изпълнение върху вещта – предмет на
атакуваната прехвърлителна сделка, независимо, че тя е напуснала патримониума на
длъжника и е преминала в патримониума на трето лице. Сделката се обявява за
относително недействителна спрямо кредитора, което означава, че единствено спрямо
него тя все едно не е сключвана и не може да му бъде противопоставена, докато между
длъжника – прехвърлител и трето лице – приобретател и спрямо всички останали трети
лица тя е действителна и е породила своя вещно-прехвърлителен ефект. В настоящия
казус извършената от длъжника „Инот Агро“ ООД след образуване на изп. дело срещу
него разпоредителна сделка с процесната птицеферма е атакувана с иск по чл.135 ЗЗД,
14
по който приобретателят СД „Инот Н.и и сие“ е бил ответник и с Решение от
19.04.2007 г., потвърдено с Решение № 67/ 06.04.2009 г. по В.гр.т.д. № 61/ 2008 г. на
ВТАС, съдът е обявил сделката за относително недействителна спрямо М.. С оглед
целта на Павловия иск – да се запази от намаляване длъжниковото имущество и да се
подготви то за принудително изпълнение, този иск е вид обезпечение и ефектът му е
същият като този на вписана върху имота възбрана, осигуряваща последващо
принудителното изпълнение върху него за удовлетворяване на вземанията на
кредитора. Доколкото фактическият състав на Павловия иск не включва установяване
съществуването и размера на вземането на кредитора, той не подлежи на директно
принудително изпълнение. Това означава, че само въз основа на влязлото в сила
решение по иск по чл.135 ЗЗД едно лице, което твърди, че е кредитор, не може да
пристъпи към принудително изпълнение върху имота – предмет на сделката по иска,
нито да бъде присъединено като взискател по образувано от други кредитори изп.
дело, по което е насочено принудително изпълнение върху същия имот. Решение няма
изпълнителна сила и въз основа на него не се издава изп. лист. В случая срещу имота е
насочено принудително изпълнение не въз основа на влязлото в сила решение по
Павловия иск, а въз основа на изпълнителния титул на взискателя срещу длъжника
Инот Агро“ ООД. Кредиторът М. има изп. лист срещу него за вземане, което е
безспорно установено между страните по предявения иск по чл.254 ГПК – отм. Самото
решение по Павловия иск няма изпълнителна сила и въз основа на него не може да
бъде издаден изп. лист. Тъй като за кредитора сделката между длъжника му и третото
лице е обявена за недействителна – все едно не е сключвана, той не се нуждае от изп.
лист срещу приобретателя, от когото поначало няма вземане, а последният е длъжен да
търпи изпълнението върху придобития имот по силата на влязлото в сила решение.
Оплакването на жалбоподателя, че Павловият иск бил погасен по давност към
19.01.2011 г. е неясно. Претенцията да обявяване недействителност на разпоредителна
сделка се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която тече
от сключването на увреждащата сделка – Решение № 147 от 25.07.2016 г. по гр. д. №
645/ 2015 г. III г. о. на ВКС. Искът по чл.135 ЗЗД е предявен и разгледан преди
изтичането на давността. Както бе посочено ефектът на решението е обезпечителен –
то подлежи на вписване и по последици се приравнява на вписана възбрана върху
имота, при което има действие до заличаване на вписването, а не се погасява по
давност.
Относно оплакванията на жалбоподателя, че вземането на взискателя към датата
на продажба на имота е погасено по давност, съдебният изпълнител не е компетентен
да преценява дали вземането, удостоверено с изп. лист, съществува, в това число дали
е погасено по давност. Поначало институтът на давността не се прилага служебно дори
и от съда, а само при позоваване на заинтересованата страна. По тази причина заетото
15
от длъжниците чрез адв. Н. в заявление 23.08.2010 г. до ЧСИ становище в тази насока –
че изп. дело следва да се прекрати поради погасяване по давност на вземането на
взискателя – не е породило никакви задължения за него – не го ангажира да
предприеме някакви процесуални действия. Освен това в съответствие с даденото с
ППВС № 3/ 18.11.1980 г. тълкуване ОС – Габрово е разяснил на ищеца, че
образуването на изп. дело от М. на 01.04.2005 г. е довело до спиране на давността по
отношение на вземането й. В цитираното заявление длъжниците са се позовали и на
перемция на делото, каквато настъпва когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и на основание чл.330 ал.1 б. „д“
ГПК – отм. това обуславя прекратяване на изп. производство, но от изп. дело не се
установява осъществяването на тази хипотеза. Не е налице бездействие на взискателя.
Делото е било спряно като обезпечителна мярка от 25.07.2005 г. до 29.03.2010 г.,
когато е отменено допуснатото обезпечение, при което за период от близо 5 г. е била
налице забрана за извършване на изпълнителни действия от съдебния изпълнител. С
отпадането на забраната взискателят незабавно е предприел действия, като на
22.07.2010 г. е поискал изп. дело да бъде възобновено и принудителното изпълнение да
продължи като бъде насочено срещу процесния имот.
По оплакването, че цената на Павловия иск е много по-ниска от тази на
продадения имот следва да се посочи, че ищецът неправилно приема, че защитата на
М. по иска по чл.135 ЗЗД е само до размер на посочената от нея цена на иска -
34 951.25 лв., която безспорно е много по-ниска от пазарната стойност на имота.
Павловият иск не е осъдителен иск, при който цената на иска да съвпада с размера на
исковата претенция, а е конститутивен иск /в случая с предмет сделка с недвижим
имот/, чиято цена е обусловена от данъчната оценка на имота и е в размер на ¼ от нея.
Тази цена има отношение само към преценката за размера на дължимата за
производството в полза на съда държавна такса, но не и към размера на вземането на
кредитора, инициирал производството. Това вземане изобщо не е предмет на Павловия
иск.
Оплакването по т.5 – за игнориране от съда на факта, че ЧСИ е действал
незаконосъобразно, като е възложил на купувача на публичната продан имот с тежест
– ипотека в полза на банкова институция– е неоснователно: Съдът не е игнорирал този
факт, а е заел становище, че е ирелевантен за заявената претенция. Действително върху
процесната птицеферма е имало учредена договорна ипотека – не в полза на
„Райфайзенбанк“ ЕАД, а в полза на ЕТ „Д. Т.“, комуто Банката е цедирала вземането
си ведно с обезпеченията върху него, и тази тежест върху имота не е била посочена
при разгласяване на публичната продан. Това нарушение на ЧСИ обаче по никакъв
начин не засяга правата на приобретателя на имота СД „Инот Н.и и сие“ /нито тези на
длъжниците/, а само тези на бъдещия купувач на имота, за когото не е безразлично
16
дали купува обременено с вещна тежест имущество и в случая с купувач – взискателя
– че се конкурира с обезпечения кредитор.
Оплакването по т.6 – за игнориране от съда на факта, че ЧСИ не е извършил
надлежно разпределение на получената от публичната продан сума – е неоснователно:
Продажната цена от процесния имот е разпределена между първоначалния взискател
М. и присъединеният по право взискател – ипотекарен кредитор ЕТ „Д. Т.“. Няма
данни ищецът да е кредитор на никой от двамата длъжници по изп. дело № 18/ 2006 г.,
но факт е, че той не е присъединен взискател в изп. производство и не се конкурира с
останалите взискатели включително и за сумата от продажбата на придобития от него с
обявената за недействителна спрямо М. сделка от 19.01.2011 г. имот. Затова той не
участва в разпределението на сумата, получена от осребряването му и именно защото
разпределението не засяга негови имуществени права, той не е от кръга лица, които
имат право да го обжалват. Ирелевантно за настоящия спор е дали разпределението е
законосъобразно, дали в него са участвали всички взискатели, както и кога е влязло в
сила – засегнатите от него взискатели и длъжниците са разполагали с предвидената в
закона възможност да го обжалват по съдебен ред, ако са считали, че са накърнени
правата им да се удовлетворят от получената от продажбата сума.
Оплакването по т.7 – че неправилно съдът е приел за законосъобразно
действието по възлагане на процесния имот при открито спрямо длъжника „Инот
Агро“ ООД производство по несъстоятелност, което обуславяло спиране на изп. дело –
е неоснователно: Този извод на съда е правилен. Съгласно разпоредбата на чл.638 ал.1
ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност, което за длъжника „Инот Агро“
ООД е станало на 10.11.2011 г., всички изп. производства срещу имущество, включено
в масата на несъстоятелността. Процесният недвижим имот не е бил собственост на
дружеството, считано от 19.01.2006 г. – датата на прехвърлянето му на СД „Инот Н.и и
сие“ с атакуваната по реда на чл.135 ЗЗД от взискателя М. сделка, сключена с НА №
12, том 1, рег. № 246, нот. дело № 11 на нотариус И. И.. След като е излязъл от
патримониума на дружеството още през 2006 г., той очевидно не е имущество от
масата на несъстоятелността. Той е собственост на СД „Инот Н.и и сие“ и насочването
на принудително изпълнение спрямо него е само поради успешно проведения Павлов
иск, който позволява на кредитора да се удовлетвори от имота въпреки преминаването
му в собственост на трето лице. Същевременно искът по чл.135 ЗЗД, проведен далеч
преди откриване на производство по несъстоятелност на ООД, ползва само кредитора
М., но не и останалите кредитори на несъстоятелния търговец. Действията по
осребряване на това имущество са приключили още на 29.04.2011 г. при обявяване на
М. за купувач, самото разпределение на сумата от проданта е извършено на 28.05.2011
г. и към момента на издаване на постановлението за възлагане – 21.12.2011 г. не е
имало законово основание за спиране на производството срещу „Инот Агро“ ООД
17
касателно изпълнението върху процесния имот. То е спряло само по отношение на
предприети изпълнителни способи, насочени срещу имуществото на самото
дружество, което имущество е предназначено да служи за справедливо
удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността. Следва да се отбележи, че
постановлението за възлагане е обжалвано от ищеца, но по съдебен ред е прието, че то
е законосъобразен акт на съдебния изпълнител.
По така изложените съображения ВТАС намира въззивната жалба на В.Н. за
неоснователна. Решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно
и като такова следва да бъде потвърдено.
По въззивната частна жалба: Частната жалба с правно основание чл.248 ал.3
ГПК е процесуално допустима и също следва да бъде разгледана по същество в
настоящото производство.
С обжалваното решение съдът на основание чл.78 ал.3 ГПК е осъдил Н. да
заплати на ЧСИ Н. направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 14 022 лв. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение
искането на Н. да измени решението си в тази му част.
Пред първоинстанционния съд с отговора на исковата молба ответникът ЧСИ Н.
е представил договор за защита от 12.08.2019 г. с договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 11685 лв., платими по банков път – л.566 том 2 от делото,
както и платежно нареждане – л.565 – от същата дата за наредена парична сума от Н.
по сметка на АД „М.“ в размер на 14 022 лв. с посочено основание за плащането
„защита по дело съгласно фактура № 3452/ 12.08.2019 г.“. С отговора на искането за
изменение на решението Н. е представил същото платежно нареждане, но със заверка
от „Райфайзенбанк“, която банка е обслужваща и на наредителя Н., и на получателя
АД „М.“. Приложил е и сочената фактура, както и заверено от банката извлечение от
сметката си, видно от което плащането е извършено. За да остави искането на ищеца за
допускане изменение на решението в частта за разноските, ОС – Габрово е приел, че
представените документи удостоверяват плащане на договореното между страните
адвокатско възнаграждение, което плащане се потвърждава и от приложените към
отговора допълнителни документи.
ВТАС намира частната жалба за неоснователна. Настоящата инстанция споделя
изцяло извода на първоинстанционния съд, че ответникът е доказал реално плащане на
договореното между него и процесуалния му представител адвокатско възнаграждение,
при което на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени тези разноски.
Това се установява от представеното още с отговора на исковата молба платежно
нареждане, което очевидно е копие от онлайн банкиране, поради което и не е заверено
18
от банката – изпълнител на нареденото плащане. В него обаче е отразена референция –
уникален номер на плащането, който съдържа информация за датата, на която банката
е получила плащането и позволява проследяването му. Именно наличието на такава
референция сочи, че банката вече е приела нареждането да завери сметката на
бенефициера с посочената от наредителя сума. Видно е, че на 12.08.2019 г. – датата на
сключения договор за правна защита, Н. е извършил плащане в полза на адвоката на
договорения размер адвокатско възнаграждение с начислен върху него ДДС, при което
е изпълнено изискването на закона претендираните от страната разноски да са реално
направени от нея. Представените с отговора на искането допълнителни документи,
както правилно е посочил ОС – Габрово, само потвърждават установеното с вече
представените доказателства плащане, а не го установяват недопустимо при
преклузията за ангажиране на доказателства до устните състезания. Представянето на
допълнителни доказателства е допустимо, доколкото е резултат от оспорване на
представените такива. По изложените съображения Определение № 561/ 14.07.2020 г.
по чл.248 ал.1 ГПК следва да бъде потвърдено.
По разноските: Ответникът по жалба ЧСИ Н. е претендирал разноски за
въззивното производство и при този изхода на спора такива му се дължат на основание
чл.78 ал.3 ГПК. Представен е договор за правна защита и съдействие от 15.06.2020 г –
л.185 том 1 от делото, видно от който страните са договорили адвокатско
възнаграждение в размер на 6530 лв., платими по банков път. Представени са заверени
от „Райфайзенбанк“ ЕАД платежно нареждане с наредител Ц. Н. и получател АД „М.“,
видно от които на датата на договора Н. е внесъл по сметка на адвокатското дружество
сумата 7620 лв., посочвайки като основание за плащането „защита по въззивно дело“
по фактура № 3573/15.06.2020 г. Така заплатената сума не съответства на договореното
възнаграждение от 6530 лв., вкл. с начислен върху него ДДС, което прави 7836 лв. Не е
представена сочената фактура, за да установи съдът какви услуги са фактурирани по
нея. Въпреки това съдът приема, че плащането е във връзка с договора за правна
защита, тъй като е направено на същата дата, на която е сключен договорът, и с оглед
вписаното основание, но от внесената сума 7620 лв. само 6530 лв. са конкретно за
осъществената във въззивното производство защита. Договореният размер не е
прекомерен, каквото възражение е направено от жалбоподателя чрез процесуалния му
представител, а напротив – то е два пъти по-ниско от минималния размер съгласно
чл.7 ал.2 т.5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В.Н. следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в този размер.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
19
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79/ 13.04.2020 г. по Гр. дело № 19/ 2017 г. по
описа на ОС – Габрово.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 561/ 14.07.2020 г. по Гр. дело № 19/ 2017 г.
по описа на ОС – Габрово.
ОСЪЖДА В. Н. Н. с ЕГН ********** от с. Българене, Общ. Левски, Обл.
Плевен, да заплати на Ц. Н. Н. сумата 6530 /шест хиляди петстотин и тридесет/ лв. –
направени разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20