Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София,
24.06.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а състав, в публично заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело
№ 2533 по описа за 2016 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Б.Х. ООД против решението от 24.08.2015 г. по гр. дело №
30724/2013г. на Софийския районен съд, 69 състав, с което е осъдено дружеството
да плати на А.А.П., на основание чл. 224, ал.1 КТ, сумата 3089,87 лева като
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в периода
13.06.2007г.-12.04.2013г., ведно със законната лихва от 17.07.2013г., отхвърлен
е искът на П. по чл. 86, ал.1 ЗЗД и са присъдени разноски.
В жалбата
се твърди, че решението е неправилно в частта по иска по чл. 224, ал.1 КТ. Сочи
се, че съдът необосновано счел, че вписването в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение относно
броя дни неползван отпуск и
размерът на обезщетението за тях, представлява извънсъдебно признание за така
вписаните обстоятелства. Възразява се и срещу извода на първоинстанционния съд
за недоказаност на възражението на ответника за изплащане на претендираните
суми, като се твърди, че той е направен при непълнота на доказателствата. С
тези доводи се иска отмяна на решението в частта, с която искът по чл. 224,
ал.1 КТ е уважен и постановяване на ново, с което бъде отхвърлен.
Въззиваемият
А.А.П. оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението в обжалваната част за валидно,
допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
които споделя. В отговор на оплакванията във въззивната жалба излага следното:
В заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните, която е подписана от работодателя –
ответник се съдържа изрично негово изявление, че на ищцата се полага сумата
3098,78 лева като обезщетение по чл. 224 КТ за
94 дни неползван платен годишен отпуск. Документът е частен
и това изявление е за неизгодни за издателя му факти. В приложение на
чл. 180 ГПК, първоинстанционният съд законосъобразно е оценил доказателствената му стойност на извънсъдебно признание за съществуването
на правото на обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ и за неговия размер. Още повече, че тези обстоятелства са били
безспорни по делото, макар и изрично да не са отделени като такива с доклада по
чл. 146 ГПК. В отговора на исковата молба, без да оспорва заповедта и удостоверените с нея факти, ответникът е заявил
единствено, че установените с нея негови задължения са погасени чрез плащане т.е. и в хода на
процеса е признал съществуването на вземане на ищцата за периода и в размера,
посочени в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.
Голословните възраженията срещу така признатите обстоятелства се правят
едва с въззивната жалба и като
преклудирани не подлежат на разглеждане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
направил единствено правопогасяващо възражение – че е изплатил обезщетението.
Не го е доказал, при условията на необходимото за случая пълно
доказване. Създал е пречки на вещото лице по ССчЕ, като не му е представил
необходимите счетоводни документи, за да отговори на задачата изплатено ли е
обезщетението. Така непълнотата на доказателствата, която се изтъква във
въззивната жалба, е следствие на поведението на самия въззивник, което
настоящият състав определя като опит за шиканиране на процеса. В негов резултат
ответникът не е провел необходимото доказване и в приложение на правилата за
разпределение на доказателствената тежест
първоинстанционният съд правилно е приел, че възражението за плащане не
е доказано. Следователно вземането на ищцата не е погасено и искът за
присъждането му е основателен и доказан.
С оглед изложеното, като намира да
липсват заявените в жалбата основания за отмяна на първоинстанционното решение,
въззивният съд следва да го потвърди в обжалваната част.
При този
изход на спора, на въззиваемия се следват разноските за адвокатско
възнаграждение, които са в размер на 400 лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.08.2015 г. по гр. дело № 30724/2013г. на Софийския
районен съд, 69 състав в частта, с която
е уважен иска по чл. 224, ал.1 КТ.
ОСЪЖДА „Б.Х.”
ООД, ***, съдебен адрес *** да плати на А.А.П. ЕГН **********, съдебен адрес ****, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 400 лева разноски по делото пред въззивния съд за адвокатски
хонорар.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.