№ 683
гр. Бургас, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20222100500570 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Делото е образувано по повод подадена въззивна жалба от ищеца „Кредит Инс“
АД с ЕИК - *********, представлявано от изпълнителния директор Марио Алексиев,
заявена чрез пълномощника адв. Ренета Даньовска против съдебно решение №
329/22.02.2022г., постановено по гр.д. № 5007/2021г. по описа на БРС, в частта, с
която са отхвърлени претенциите на въззивника за приемане за установено по
отношение на ответника М. Ж. Ж. от гр. Б., ж/к „С.“, бл.**, вх. *, ет. *, ап. **, ЕГН -
**********, че дължи на „Кредит Инс“АД сумата от 215,73лв. - договорна лихва за
периода от 03.12.2019г. до 03.07.2020г. и сумата от 121,64лв. - законна лихва за забава
за периода от 04.12.2019г. до 05.04.2021г., както и за съответната част отхвърлени
разноски, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
2466/2021г.по описа на БРС.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното съдебно решение в обжалваната част.
Въззивникът счита за неправилен и в резултат на повърхностно тълкуване на
приобщените по делото доказателства изводът на БРС за противоречие с чл.11 ал.1 т.9
ЗПК, тъй като не е посочен „реалният лихвен процент“. Не се споделя изводът на БРС,
за това, че определената такса „Гарант“ се явява договорна лихва ,представляваща
допълнителна печалба на кредитора и следва да се включи в ГПР по кредита. Сочи, че
ответникът сам е избрал възможността да получи заем с осигурен гарант. Изложени са
доводи и по отношение същността на банковата гаранция. Въззивникът счита, че при
прилагане по аналогия на правилата за банковата гаранция към такава, предоставена от
дружеството гарант, възнаграждението, дължимо от наредителя по нея не следва да се
1
включва към разходите по потребителския кредит. Същата представлява
възнаграждение, дължимо за предоставената услуга от дружеството гарант за
обезпечаване на вземанията по договора за потребителски кредит. Прави се довод,че
дори да се приеме,че с включването на процесната такса „Гарант“ се надвишава
посоченият в чл.19, ал.4 ЗПК размер на ГПР, то нищожни са само клаузите,
надвишаващи същия,а не целия договор. Посочена, че договорът съдържа изискуемата
по закон информация като ГЛП е 36%, посочен е и ГПР – 49,7%, както и отделните
вноски и общата сума по дължима по договора. Според въззивника, правата на
потребителя са допълнително защитени и с предвидената в чл.12 на ЗПФУР
възможност същият да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му. В
заключение се посочва, че няма противоречие, нито заобикаляне на закона, защото
съдържанието на разпоредбите, уреждащи таксата „Гарант“ в процесния договор е
съобразено с нормите на ЗПК и ЗПФУР, още повече, че потребителят е имал
възможност да се откаже от целия договор, ако е считал, че е поставен в заблуждение с
тези клаузи или че те неправомерно го санкционират финансово. Позовава се на чл.21,
ал.1 ЗПК съгласно който нищожността на отделна клауза не повлича нищожност на
целия договор, както неправилно е прието в обжалваното решение. Възразява се и по
отношение отхвърлителната част досежно мораторната и законната лихва.
Отправеното до въззивната инстанция искане е за отмяна на решението на БРС в
обжалваната част и уважаване на иска в пълния му размер. Няма доказателствени
искания, претендира разноски.
Въззиваемият М. Ж., редовно уведомен не представя отговор по въззивната
жалба. Не ангажира нови доказателства, няма доказателствени искания. Не претендира
разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК от легитимирано лице и е
допустима.
Районният съд е разгледал иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79,
ал.1 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД.
Бургаският Окръжен съд, като взе предвид приложените по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството пред БРС е образувано по искова молба от „Кредит Инс“ АД с
ЕИК - *********, за приемане за установено по отношение на ответника М. Ж. Ж. с
ЕГН - **********, че дължи на „Кредит Инс“АД сумата от 666,68лв. – непогасена
главница по договор за потребителски кредит № ДЗ008157/03.07.2019г., 215,73лв. -
договорна лихва за периода от 03.12.2019г. до 03.07.2020г., сумата от 480,00лв. -
договорна такса „Гарант“ и сумата от 121,64лв. - законна лихва за забава за периода от
04.12.2019г. до 05.04.2021г., както и за съответната част отхвърлени разноски, за които
е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2466/2021г.по описа на
БРС.
Исковата молба е предявена по реда на чл.415, ал.1, т.2 ГПК, тъй като
връчването на заповедта по чл.410 ГПК е извършено редовно по реда на чл.47, ал.5
ГПК.
В хода на исковото производство на ответника е редовно връчена исковата
молба и е уведомен лично по месторабота, като не е депозирал писмен отговор, не се е
явил в с.з. и не е взел становище по предявената претенция и доказателствата.
БРС е уважил претенцията частично, като е отхвърлил искът досежно
претенциите главница над уважения размер от 452,79лв. до претендирания такъв от
666,68лв., отхвърлени са изцяло исковете за сумата от 215,73лв.-договорно
2
възнаграждение; за сумата от 121,64лв.-мораторна лихва и сумата от 480лв. за такса
„Гарант“.
Решението в отхвърлителната част досежно пълния размер на претендираната
главница и нацяло отхвърлената претенция за такса „Гарант“ не е обжалвано и е влязло
в сила. С тук сложената за разглеждане въззивна жалба решението се обжалва в
отхвърлителната част досежно договорната и мораторната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда и допустимо при наличието на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за
неправилност на първоинстанционното решение поради възприетото от съда
разрешение, че договорът за кредит е нищожен, тъй като в противоречие с чл.11 ал.1
т.9 ЗПК, не е посочен реалният лихвен процент; определената такса „Гарант“
представлява допълнителна печалба на кредитора, която следва да се включи в ГПР по
кредита, а така той ще надвиши посоченият в чл.19, ал.4 ЗПК размер на ГПР.
По основателността на заведения иск и на въззивната жалба съдът прие
следното:
Видно от приложенията по делото между страните е сключен договор за
потребителски кредит за ремонт № ДЗ008157/03.07.2019г., по силата на който
въззивникът е предоставил на въззиваемия в заем сумата от 1000лв. при срок на
договора от дванадесет месеца, посочен ГПР от 49,7% и фиксиран ГЛП от 36,00%.
Видно от погасителния план-неразделна част от договора общият размер на всяка
месечна вноска е 173,33лв. и включва 83,33лв-главница, 30лв.-възнаградителна лихва и
60лв.-такса гаранция. Представени са разписка за извършено плащане по превод на
кредитополучателя по процесния договор, с което се установява, че кредитът е усвоен,
но се твърди, че след погасяване на първите три вноски и частично плащане по третата
кредитополучателя е преустановил погашенията.
Договорът съдържа изискуемата по закон информация като ГЛП е 36%,
посочен е и ГПР – 49,7%, както и отделните вноски и общата сума по дължима по
договора, като е посочена обща стойност на месечната погасителна вноска в
погасителния план, както и вида и размера на компонентите от които е образувана.
С оглед вида на кредита и качеството на кредитополучателя съдът приема, че
е налице договор с потребител по см. на пар. 13 от ДР на ЗЗП, спрямо който
приложение намират съответно разпоредбите на ЗПК и чл. 143-146 ЗЗП.
Не е спорно и че към настоящият момент всички дължими и договорени вноски
по него са падежирали. Затова, след като се съобрази с тълкуването на закона,
извършено с Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по т. д. № 8/2017г.,
ОСГТК, съдът приема, че може да бъде направен категоричен извод за дължимост на
сумата на главницата.
В случая следва да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на договор за
кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите на
конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно – Законът за
потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е предвидено:
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
3
постановление на Министерския съвет на Република България“.
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху
потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-
неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов
критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към
него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва
по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на
сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава
50%, ето защо е в рамките на допустимата граница.
В тази връзка следва да се посочи и следното: дори да се приеме,че с
включването на процесната такса „Гарант“ се надвишава посоченият в чл.19, ал.4 ЗПК
размер на ГПР, то нищожни са само клаузите за тази такса, а не целия договор.
Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК нищожността на отделна клауза не
повлича нищожност на целия договор, както неправилно е прието в обжалваното
решение.
Предвид изложеното не се констатира нищожност на клаузите, уреждащи
договорната лихва, доколкото уговорената възнаградителна лихва сама по себе си не
нарушава забраната, установена в чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито накърнява добрите нрави.
Отчитайки определения в договора размер на договорения лихвен процент, без да се
включва такса "Гарант", начислена въз основа на нищожна клауза, определеният в
договора размер на ГПР от 49. 7% не надвишава пет пъти размера на законната лихва,
поради което и съдът приема, че цената на кредитиране не е прекомерна. По същите
мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл. 143, т. 1-19 ЗЗП,
тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка
на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено положение, при
отчитане на спецификата на рисково небанково кредитиране. Поради това следва да се
приеме, че клаузата за договорна лихва е действителна и ответникът дължи освен
заплащане на неизплатената част от главницата/за които е постановено позитивно
решение/ и договорна лихва в размер на 215,73лв., изводът за нищожност на
договорената възнаградителна лихва се явява неправилен.
Предвид липсата на изпълнение в срок на главното задължение, основателна
се явява и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от 121,64лв. за периода от 04.12.2019г.
до 05.04.2021г.
Предвид изхода по делото въззивникът има право на разноски, такива са
поискани за заповедното, исковото и въззивното производство, представени са
доказателства за извършването им - за заплащане на дължимите д.т. и адв.хонорар. За
определяне на разноските съобразно изхода по делото, настоящият състав съобрази, че
в заповедното производство и исковото са претендирани суми в общ размер от
1484,05лв., от които са уважени такива в общ размер от 790,04лв.. На следващо место с
обжалваното решение БРС е присъдил разноски от общо 118,85лв. за исковото
производство и 100лв. за заповедното в полза на „Кредит инс“ АД. При това
положение въззивникът има право на разноски съобразно уваженият размер, както
4
следва в размер на 173,91лв. за заповедното производство, 207,45лв. за
първоинстанционното производство и 202,12лв. за въззивното производство. Предвид
горното настоящата инстанция следва да присъди разликата между присъдените с
първоинстанционното решение разноски и горепосочените съобразно изхода по
делото, както следва от 73,91лв. за заповедното производство; 88,60лв. за
първоинстанционното производство и 202,12лв. за въззивното.
С оглед всичко изложено по-горе, следва постановяване на решение в
посочения смисъл.
С оглед размера на претенциите и на осн.чл.280, ал.3, т.1, пр.1-во ГПК
решението не подлежи на касационно обжалване.
Водим от всичко описано и направените правни изводи, БОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 329/22.02.2022г., постановено по гр.д. № 5007/2021г. по
описа на БРС, в частта, с която са отхвърлени претенциите на „Кредит Инс“ АД с
ЕИК - ********* за приемане за установено по отношение на ответника М. Ж. Ж. от
гр. Б., ж/к „С.“, бл.**, вх. *, ет. *, ап. **, ЕГН - **********, че дължи на „Кредит
Инс“АД сумата от 215,73лв. - договорна лихва за периода от 03.12.2019г. до
03.07.2020г. и сумата от 121,64лв. - законна лихва за забава за периода от 04.12.2019г.
до 05.04.2021г., както и за съответната част отхвърлени разноски, за които е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2466/2021г.по описа на БРС, като
вместо него ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Ж. Ж. от гр. Б., ж/к „С.“, бл.**, вх. *, ет.
*, ап. **, ЕГН - **********, дължи на „Кредит Инс“ АД с ЕИК - ********* сумата от
215,73лв. - договорна лихва за периода от 03.12.2019г. до 03.07.2020г. и сумата от
121,64лв. - законна лихва за забава за периода от 04.12.2019г. до 05.04.2021г., по
потребителски кредит за ремонт № ДЗ008157/03.07.2019г., за които е издадена Заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2466/2021г.по описа на БРС.
ОСЪЖДА М. Ж. Ж. с ЕГН – ********** да заплати на „Кредит Инс“ АД с
ЕИК - *********, остатъка от направените разноски в заповедното и за двете
инстанции на исковото производство, съобразно уважените части от исковете в размер
от 364,63лв..
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5