№ 294
гр. гр. Д., 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на четвърти октомври през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Г. Д. Жечева
Членове:Жечка Н. Маргенова Томова
Надя Г. Славова
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Г. Д. Жечева Въззивно гражданско дело №
20233200500327 по описа за 2023 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София срещу решение
№554/13.06.2022 г. по гр.д.№12/2022 г. на Д.кия районен съд,с което е
отхвърлен предявеният от въззивника срещу Г. И. В.а с ЕГН ********** от
гр.Д.,***,заместена на основание чл.227 от ГПК от наследниците си по закон
И. К. В. с ЕГН **********,Ж. Г. И. с ЕГН **********,Р. Т. П. с ЕГН
********** и М. И. К. с ЕГН **********,иск за заплащане на сумата от
108,14 лв /сто и осем лева и четиринадесет стотинки/,представляваща
договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит 40001624266
от 14.10.2020 г.,дължимо за периода от 10.12.2020 г. до 10.09.2021
г.Въззивникът изразява недоволство от извода на първоинстанционния съд,че
претендираната сума е недължима поради недействителност на клауза от
процесния договор за кредит вследствие противоречието й на добрите
нрави.Договорът отговарял на всички законови императивни изисквания.В
частност в него ясно била посочена методиката на формирания годишен
процент на разходите,като била спазена разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.В
1
договора ясно били посочени ГЛП и ГПР,както и точният размер на
дължимите суми.Уговорените ГЛП и ГПР отговаряли на законовите
изисквания и не противоречали на добрите нрави.Подробно са развити
съображения и е цитирана съдебна практика във връзка с горното.Настоява се
за отмяна на решението и за уважаване на иска.
В писмен отговор въззиваемите М. И. К. и И. К. В. изразяват становище
за неоснователност на жалбата и настояват за потвърждаване на обжалваното
решение.Изложени са доводи за правилно приложение на материалния закон
и обоснованост на извода за недействителност на договорна клауза предвид
факта,че договорената възнаградителна лихва надвишавала значително
законната.Горното становище се поддържа от посочените въззиваеми и от
въззиваемия Ж. Г. И. и в хода на въззивното производство чрез назначения им
на основание чл.47 ал.6 от ГПК особен представител адв.А. П. от
ДАК.Въззиваемият Р. Т. П. не изразява становище по жалбата,но депозира
доказателства за извършен от същия отказ от наследството на първоначалната
ответница по делото Г. И. В.а,което процесуално действие обективира
становище на същия за неоснователност на иска срещу него.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Д.кият окръжен съд
установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на
22.06.2022 г.,а жалбата му е постъпила в съда чрез ССЕВ на 05.07.2022 г. при
изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 06.07.2022 г./.Жалбата е
процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно
легитимирано лице /страна в производството по делото/ с правен интерес от
атакуване на неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по
същество,същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на първоинстанционния съд в рамките на правомощията му,в
изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като
постановено по предявения допустим осъдителен иск.По същество е
правилно като краен резултат,като съображенията за този извод са следните:
Гр.д.№12/2022 г. по описа на ДРС е образувано по повод искова молба
вх.№59/05.01.2022 г.,с която е предявен иск на основание чл.415 ал.1 т.3 във
2
връзка с чл.415 ал.3 предл.2 от ГПК във връзка с чл.79 и сл. от ЗЗД от „Профи
кредит България“ ЕООД-гр.София срещу Г. И. В.а с ЕГН ********** от гр.Д.
за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружество сума в размер
на 108,14 лв,представляваща договорно възнаграждение за периода от
10.12.2020 г. до 10.09.2021 г. по сключен между страните договор за
потребителски кредит №40001624266 от 14.10.2020 г.,ведно със законната
лихва върху горната сума,считано от датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК,до окончателното й изплащане.С първоинстанционното
решение горният иск е отхвърлен.След постановяването му ответницата Г. И.
В.а е починала и с определение №2490/21.10.2022 г. на ДРС на основание
чл.227 от ГПК са конституирани като ответници по делото наследниците й по
закон И. К. В. с ЕГН **********,Ж. Г. И. с ЕГН **********,Р. Т. П. с ЕГН
********** и М. И. К. с ЕГН **********.
Приложеното ч.гр.д.№3674/2021 г. на ДРС е образувано по повод
заявление на „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Г. И. В.а.Със
заповед №1469/02.12.2021 г. заповедният съд е разпоредил длъжникът Г. И.
В.а да заплати на кредитора „Профи кредит България” ЕООД следните
суми,дължими по договор за потребителски кредит 40001624266 от
14.10.2020 г.:неплатена главница в размер на 549,26 лева,ведно със законната
лихва от 25.11.2021 г. до пълното изплащане;неплатена лихва за забава в
размер на 121,16 лева за забава от 11.11.2020 г. до 10.09.2021 г.;законна лихва
в размер на 24,99 лева,дължима от 10.09.2021 г.-датата на изтичане на
погасителния план,до 25.11.2021 г.;13,90 лева-платена държавна такса и 25,82
лева-възнаграждение за упълномощения юрисконсулт,съставляващи разноски
в заповедното производство.В посочената заповед е инкорпорирано
разпореждане,с което се отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в частта за неплатено договорно възнаграждение в размер на
108,14 лева,дължимо за периода от 10.12.2020 г. до 10.09.2021 г.;неплатено
възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст в размер на 161,17
лева,дължимо до 10.09.2021 г.;неплатено възнаграждение за закупена услуга
Флекси в размер на 381,82 лева,дължимо до 10.09.2021 г.Съгласно
разпоредбата на чл.415 ал.1 т.3 от ГПК във връзка с чл.415 ал.3 предл.посл. от
ГПК съдът е указал на заявителя,че може в едномесечен срок от влизане в
сила на разпореждането в отхвърлителната му част да предяви осъдителен иск
3
относно вземането си,за което е отказано издаване на заповед за
изпълнение.В указания срок е предявен настоящият осъдителен иск.
Процесното вземане в размер на 108,14 лв произтича от сключен на
14.10.2020 г. между „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София в качеството
на кредитор и Г. И. В.а в качеството на кредитополучател договор за
потребителски кредит №40001624266.Ищецът по делото като кредитодател е
предоставил на първоначалната ответница В.а като кредитополучател сумата
от 600 лева при следните параметри:срок на кредита 11 месеца;размер на
вноската по кредита 65,74 лева;годишен процент на разходите 48,44
%;годишен лихвен процент 40,90 %;лихвен процент на ден 0,11 %.Между
страните е сключено и споразумение,инкорпорирано в договора за кредит-
т.V,за предоставяне на клиента на допълнителни услуги-„Фаст“-право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и „Флекси“-
право на промяна на погасителния план на кредита.Уговорено е
възнаграждение за услугата „Фаст“ в размер на 180 лв и възнаграждение за
услугата „Флекси“ в размер на 420 лв-общо по двете услуги 600
лв.Последните възнаграждения се разсрочват на равни месечни вноски за
срока на договора в размер на по 54,54 лв,платими заедно с месечните вноски
за погасяване на кредита по погасителния план.Така общото задължение по
договора е в размер на 1 323,14 лв при размер на месечната вноска от 120,28
лв.
Претендираната възнаградителна лихва е компонент от ГПР /годишния
процент на разходите/,като единственото условие е същата заедно с другите
елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия
размер,предвиден в чл.19 ал.4 от ЗПК-пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута,определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.Именно за да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции,предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент,законодателят е предвидил същият да е компонента,която се
включва при формирането на ГПР,и съответно е определил максимален
размер на последния.В тази връзка преценката за противоречие със закона и
добрите нрави следва да се извърши на плоскостта дали сборът на
договорната лихва с другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.Съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1
4
от ЗПК годишният процент на разходите по кредита включва общите разходи
по кредита за потребителя,настоящи или бъдещи (лихви,други преки или
косвени разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.По смисъла на §1 т.1 от ДР
на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита,включително лихви,комисиони,такси,възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за
потребителски кредит,които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати,включително разходите за допълнителни услуги,свързани с
договора за кредит,когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита.
Според процесния договор ГПР е в размер на 48,44 %,т.е. не надвишава
максимума от 50%,регламентиран с разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК,а
именно пет пъти размера на законната лихва.Ако ГПР включва единствено
договорната лихва по кредита,то по аргумент от разпоредбата на чл.19 ал.4 от
ЗПК е допустимо лихвата да надвишава до пет пъти законната лихва и в тази
хипотеза цената на кредитирането няма да е свръхпрекомерна,а клаузата
относно възнаградителната лихва ще е действителна,въпреки че последната
би достигнала до пет пъти размера на законната лихва.В случая уговореният
ГЛП /годишен лихвен процент/ е в размер на 40,90%,т.е. се равнява на
четирикратния размер на законната лихва.Когато обаче ГПР включва и други
разходи,това би се отразило на преценката дали уговорената възнаградителна
лихва,равна на четирикратния размер на законната лихва,е прекомерна.Така в
хипотезата на формално посочения в процесния договор ГПР от 48,44%
договорената възнаградителна лихва от 40,90% не е прекомерна.Но в случая
ГПР в действителност надвишава посочения в процесния договор за
кредит.Посочен е формално ГПР от 48,44%,като очевидно част от него в
размер на 40,90% представлява договорното възнаграждение
/възнаградителна лихва/,а останалите 7,54% касаят други неупоменати в
договора разходи по кредита.В ГПР не са включени разходите по закупените
от първоначалната ответница В.а допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“,които са в общ размер на 600 лв /180 лв+420 лв/ и оскъпяват
кредита със 100%-цената на допълнителните услуги е равна на отпуснатия
кредит.Посоченият в процесния договор в абсолютна стойност годишен
5
процент на разходите,без да се уточнява как е формиран и какви компоненти
включва,поставя задълженото лице в положение да тълкува всяка една от
клаузите в Общите условия и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита,за да разбере действителния размер на
годишния процент на разходите,което противоречи на изискването за
яснота,въведено с чл.10 ал.1 от ЗПК.
Нещо повече-уговорено е значително по размер възнаграждение от 600
лв съразмерно кредит от 600 лв за предоставяне на пакет допълнителни
услуги-приоритетно разглеждане и изплащане на кредита,възможност за
промяна на погасителния план /отлагане на определен брой погасителни
вноски,възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,за
смяна на дата на падеж/,които по естеството си имат отношение към
усвояване и управление на кредита.Въпреки че в договора изрично е
посочено,че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е
задължително условие за получаване на кредита /„незадължителна услуга“
според т.VІ от договора/,на практика уговарянето му е наложено и
обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически
по-слабата страна в правоотношението-кредитополучателя.Иначе няма логика
кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати
възнаграждение по пакета от допълнителни услуги,което е равно на
отпуснатия кредит,и то за услуги,представляващи една евентуална
възможност /не е сигурно,че кредитополучателят ще се възползва от тях/,а не
реално предоставени такива.С уговорката за допълнителни услуги се въвежда
задължение за потребителя да заплати за правото да договаря с кредитора за
изменение параметрите на договора,като на потребителя не е гарантиран
определен резултат,а същият зависи изцяло от волята на
кредитора.Предвиждането на горното възнаграждение за допълнителни
услуги осигурява на кредитора едно допълнително възнаграждение за
предоставяне на заетата сума по кредита /т.нар скрита възнаградителна
лихва/.По тези причини уговореното възнаграждение за пакет допълнителни
услуги също е следвало да се включи в ГПР,тъй като за потребителя същото
представлява разход по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК и чл.19 ал.1 от
ЗПК.При това положение уговореното възнаграждение за пакет допълнителни
услуги,за което също не е ясно как се определя по размер,респ. се дължи
независимо от престирането на услугите,оскъпява по скрит начин
6
кредита,респ. ГПР като основен критерий за длъжника при определяне на
финансовата тежест на кредита.
При включване в ГПР и на възнагражденията по пакета за допълнителни
услуги /освен възнаградителната лихва от 40,90 % и останалите 7,54% други
неупоменати разходи-общо 48,44%/ очевидно същият ще надвиши
ограничението от 50 %.Налага се извод,че в процесния договор е налице
неточно посочване на ГПР по размер,което и при липса на детайлизация в
договора кои са компонентите на ГПР сочи на нарушение на разпоредбите на
чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,а според разпоредбата на чл.22 от ЗПК
тези нарушения са достатъчни да обусловят цялостна недействителност на
договора за потребителски кредит.При недействителен договор
кредитополучателят Г. И. В.а,респ. наследниците на последната,не дължат на
ищцовото дружество сумата от 108,14 лв-договорно възнаграждение
/възнаградителна лихва/ по цитирания договор,а само чистата стойност на
кредита /главницата/ съгласно чл.23 от ЗПК.Осъдителният иск за горната
сума е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
С оглед изложеното първоинстанционното решение е правилно като
краен резултат и следва да бъде потвърдено.
При отхвърляне на иска ищецът и въззивник „Профи кредит България“
ЕООД-гр.София няма право на разноски нито за първата,нито за въззивната
инстанция и такива не следва да му се присъждат.Право на разноски на
основание чл.78 ал.3 от ГПК за въззивната инстанция имат ответниците по
делото-въззиваеми,но същите не са сторили и претендирали такива,респ. не
следва да им се присъждат.
Водим от гореизложеното,Д.кият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №554/13.06.2022 г. по гр.д.№12/2022 г. на
Д.кия районен съд,с което е отхвърлен предявеният от „Профи кредит
България” ЕООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.София,бул. „България” №49,бл.53Е,вх.В срещу Г. И. В.а с ЕГН **********
от гр.Д.,***,заместена на основание чл.227 от ГПК от наследниците си по
закон И. К. В. с ЕГН **********,Ж. Г. И. с ЕГН **********,Р. Т. П. с ЕГН
7
********** и М. И. К. с ЕГН **********,иск за осъждане на ответната страна
да заплати на ищеца сумата от 108,14 лв /сто и осем лева и четиринадесет
стотинки/,представляваща договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит 40001624266 от 14.10.2020 г.,дължимо за периода от
10.12.2020 г. до 10.09.2021 г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8