Р Е Ш Е Н И Е
№ 260 024
гр. Добрич, 10.06.2022
г.
В И
М Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
публично заседание на десети май две хиляди двадесет и втора година в състав: СЪДИЯ ГЕОРГИ ПАВЛОВ при секретар БИЛСЕР МЕХМЕДОВА – ЮСУФ разгледа Търговско
дело № 12 по описа за 2021 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Търговско дело № 12/2021 г. по
описа на Окръжен съд – Добрич е образувано по искова молба вх. рег. № ****г., с
дата на пощенското клеймо 26.01.2021 г., подадена от „Д.“ ЕООД
гр. София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“, сграда 1, офис **, ЕИК **, с
която срещу „Д.“ ООД гр. Добрич, ул. „Й.
Й.“ № 8, вх. А, ап. 9, ЕИК ****,при условията на обективно съединяване са
предявени следните искове:
Иск за плащане на сумата от 582 259.57
лв., представляваща част от цялото вземане в размер на сумата от 1 000 000.00
лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от нарушението от страна на
ответника на чл. 1 и чл. 15 от Дистрибуторски договор от 01.02.2016 г.,
претендиран на основание чл. 79 във вр. с чл. 82 ЗЗД.
Иск за плащане на сумата от 137 694.97
лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично
задължение за времето на забавата ( 05.05.2020 г. – 26.01.2021 г. ), определено
по размер от законната лихва, претендиран на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В петитума на исковата молба се
съдържа искане за присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът оспорва исковете като
неоснователни. Ответникът навежда твърдения, че не са налице елементите от
фактическия състав на чл. 79, ал. 1, предложение второ във вр. с чл. 82 ЗЗД на
вземането на ищеца за компенсаторно обезщетение; не са налице и елементите на
фактическия състав на чл. 86, ал. 1 ЗЗД за възникване на вземането за
обезщетение за забава от неизпълнение на парично задължение. Поддържа се
наличието на недействителност на споразумението в чл. 1 от договора относно
изключителността на правото на дистрибутора да продава продукти на възложителя
на територията на страната като нищожна поради противоречието й със закона по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД – уговорката за изключителност противоречи на чл.
15 ЗЗК. Инвокира и възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на
ищеца по двата обективно съединени иска.
При условията на чл. 211 ГПК, „Д.“ ООД гр. Добрич, ул. „Й. Й.“ № 8, вх. А, ап.
9, ЕИК **** предявява срещу „Д.“
ЕООД гр. София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“,
сграда 1, офис **, ЕИК **, следните обективно съединени искове:
Иск за плащане на сумата от 143
063.87 лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки по ф-ри № 2079/01.04.2020
г., № 2080/01.042020 г., 2082/01.04.2020 г., 20*/01.04.2020 г., 2084/01.04.2020
г., 2085/01.04.2020 г. и 2086/01.04.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от датата на предявяване на насрещния иск – 25.02.2021 г.,
до окончателното й изплащане, претендиран на основание чл. 200 ЗЗД във вр. с
чл. 327 ТЗ.
Иск за плащане на сумата от 12
678.06 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение за времето на забавата ( 14.04.2020 г. – 26.02.2021 г. ),
определено по размер от законната лихва, претендиран на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът по насрещния иск –
ищец по главния иск оспорва насрещните искове по основание и размер, като
излага доводи и възражения по отношение твърденията на противниковата страна,
изложени в отговора на исковата молба и в насрещната искова молба.
ДОБРИЧКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА
ОБСТАНОВКА:
На 01.02.2016 г. между страните по делото е сключен договор за
дистрибуция, по силата на който „Д.“ ООД
като възложител е предоставил на „Д.“
ЕООД като дистрибутор изключително право
на продажба на следните продукти на производителя – пробиотици - серии „Б.“, „Л.“,
„М. П.“, „М. Ф.“ и закваски на територията на
България, както и в Интернет чрез сайтове за продажба он-лайн – чл. 1 и
чл. 18 от Договора. Възложителят продава продуктите на дистрибутора на
консигнация – чл. 2 от Договора. Страните изрично са уговорили, че
дистрибуторът ще бъде независим от възложителя търговец на закупената стока и
ще я продава от свое име и за своя сметка, без да обвързва възложителя с други
задължения с трети лица. Възложителят е поел задължение да не продава
продуктите на територията на България сам или чрез друга фирма, освен чрез
съдействието на дистрибутора за срока на договора – чл. 15 от Договора.
На 05.05.2020 г. дистрибуторът е
уведомил възложителя за извършените от страна на последния нарушения на чл. 15
от Договора – активни продажби на продуктите от страна на възложителя, като е
отправил искане за представяне на справка за всички продажби, извършени от
възложителя за периода 01.02.2016 г. – 05.05.2020 г.
От своя страна, възложителят е
изпратил на дистрибутора отговор от 14.05.2020 г. с искане за представяне на
подборна информация за извършеното нарушение на договора.
Договорът е прекратен едностранно
от възложителя с едномесечно предизвестие от 14.05.2020 г., получено от
дистрибутора на 15.05.2020 г.
Според експертното мнение на
вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана
изцяло от Съда като обективна и компетентна, за периода от 01.02.2016 г. –
31.08.2020 г. „Д.“ ООД е осъществявал
активни продажби на продуктите на територията на България, като е отчел приходи
от 582 259.57 лв. ( формиран на база средна надценка, с която
дистрибуторът би ги продал ); респ. 330 364.08 лв. ( формиран на база
средна надценка, с която дистрибуторът би ги продал, ако възложителят не ги е
продавал на пазара ); респ. 440 415.92 лв. ( формиран на база средна
надценка, с която дистрибуторът би ги продал, ако възложителят не ги е продавал
на пазара ).
Видно от заключението на вещото
лице за периода от 01.02.2016 г. – 14.06.2020 г. „Д.“ ООД е осъществявал активни продажби на
продуктите на територията на България, както следва: 01.02.2016г.-31.12.2016 г.
– 175 682.61 лв., 01.07.2017г. – 31.12.2017г. -227 448.36 лв.;
01.01.2018 г. – 31.12.2018 г. – 145 894.32 лв.; 01.01.2019 г. 31.12.2019
г. – 121 687.81 лв. и 01.01.2020 г. – 14.06.2020 г. – 41 939.05 лв., като
за така определения период инкасираните от дистрибутора пропуснати ползи е в
размер на 266 822.16 лв.
Вещото лице е констатирало, че в
счетоводните книги на „Д.“ ООД ф-ри №
2079/01.04.2020 г., № 2080/01.042020 г., 2082/01.04.2020 г., 20*/01.04.2020 г.,
2084/01.04.2020 г., 2085/01.04.2020 г. и 2086/01.04.2020 г. са отразени в
счетоводен регистър „клиенти“, като общата им стойност с включен в цената ДДС е
в размер на 143 063.87 лв. Вещото лице е установило, че процесните фактури
са отразени в справка-декларация за ЗДДС и дневник за продажби за съответния
данъчен период на възложителя, но не са отразени в справка-декларация по ЗДДС и
дневник за покупки на дистрибутора, като последният не е ползвал и данъчен
кредит за тях. Според експертното мнение на вещото лице, не може да се приеме,
че стоките, описани в процесните фактури са предадени от възложителя, респ.
получени от дистрибутора.
Ответникът ангажира гласни
доказателства чрез разпита на двама свидетели при режим на водене за
установяване факта на предаването, респ. получаването на стоките, отразени в
процесните фактури, но Съдът не ги кредитира, тъй като показанията на
свидетелите са неясни и лишени от конкретика.
При така
установената фактическа обстановка се налагат следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:
По
отношение на главните искове на „Д.“ ЕООД
срещу „Д.“ ООД:
Безспорно
е установено по делото, че на 01.02.2016 г. между страните по делото е
възникнало облигационно отношение по договор за дистрибуция.
Дистрибуторският
договор не е уреден в българското законодателство. Дистрибуторският договор е sui generis договор със смесено съдържание, разновидност на
търговската продажба ( чл. 318, ал. 1 ТЗ ). Дистрибуторът е самостоятелен
търговец, който действа в отношенията с третите лица от свое име и за своя
сметка – решение по МАД № 32/1997, решение по ВАД № 40/2001, решение по ВАД №
54/2022–АС-БТПП. Дистрибуторът купува стока от производителя и я препродава на
крайните продавачи в границите на определена територия – р. 169-1997-V-ГО-ВКС. Дистрибуторът
поема риска от продажбата на стоката, тъй като се явява купувач от
производителя и продавач спрямо третото лице.
Дистрибуторът
следва да се разграничава от търговския представител по чл. 32 и сл. ТЗ.
Дистрибуторът действа от свое име и за своя сметка, той винаги е страна по две
сделки – една с производителя, и втора – с крайния продавач. Възнаграждението
на дистрибутора се формира като разлика между цената на покупката и цената на
продажбата. Търговският представител винаги действа за сметка на принципала.
Спрямо дистрибуторския договор не могат да намерят съответно приложение
разпоредбите на търговското представителство по чл. 32 и сл. ТЗ.
В
разглеждания случай, дистрибуторският договор е прекратен едностранно от
възложителя с едномесечно предизвестие от 14.05.2020 г., получено от
дистрибутора на 15.05.2020 г. и считано от 15.06.2020 г. договорът се счита за
прекратен.
С оглед самостоятелния характер на дистрибуторския договор
и неприложимостта спрямо него на разпоредбите на търговското представителство,
в т.ч. и на чл. 47 ТЗ не може да се
приеме становището на ищеца, че дистрибуторският договор между страните е
прекратен на основание чл. 47, ал. 1 ТЗ с тримесечно предизвестие, което има
действие от 31.08.2020 г.
Контроверсният въпрос по делото е относно действителността
на клаузата за ексклузивитет в полза на дистрибутора съобразно чл. 15 ЗЗК и чл.
101 ДФЕС.
Член 15
ЗЗК и чл. 101ДФЕС установяват обща забрана за всякакъв вид споразумения между
предприятия, решения на сдружения на предприятия, както и съгласувани практики
на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване,
ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазара.
Систематическия
анализ на цитираните разпорели налага извода, че за да бъде приложена забраната
по чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС е
необходимо да се установи кумулативното наличие на следните елементи на
фактическия състав на разпоредбата – 1. Страните да притежават качеството на
„предприятие“, 2. Наличието на споразумение и 3. Антиконкурентен ефект,
изразяващ се в цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на
конкуренцията.
Съгласно
параграф 1, т. 7 от ДР на ЗЗК „предприятие“ е всяко физическо, юридическо или
неперсонифицирано предприятие, което извършва стопанска дейност, независимо от
правната и организационната си форма, а „стопанска дейност“ е дейността на
предприятията, резултатите от която са предназначени за размяна на пазара. В
разглеждания случай страните по договора отговарят на дефиницията за
предприятия по смисъла на параграф 1, т. 7 от ДР на ЗЗК.
За
понятието „споразумение между предприятия” липсва легална дефиниция в ЗЗК, но
съгласно европейската практика за да е налице споразумение, трябва да е
постигнато съвпадение на волеизявленията на най-малкото две предприятия, като
това споразумението може да има всякаква форма или наименование, но от значение
е единствено неговата същност- Case T-7/89 SA Hercules Chemicals NV v
Commission ( 1991 ), Case T-41/96 Bayer AG v. Commission (
2000 ), Case 28/ 77 Tepea Bv v. Commission ( 1978 ). В разглеждания случай, по
отношение на втория елемент от състава на нарушението по чл. 15 ЗЗК, чл. 101
ДФЕС, е налице споразумение във връзка
със сключения между страните по делото
дистрибуторски договор.
Третият
елемент от фактическия състав на нормата на чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС е
споразумението да е от такова естество, което може да предизвика определен
антиконкурентен ефект в две проявни форми – антиконкурентна цел или
антиконкурентен резултат. Антикокурентният ефект се презюмира, когато самата
цел на споразумението е предотвратяване, ограничаване или нарушаване на
конкуренцията на съответния пазар. Антиконкурентият ефект ще бъде налице,
когато резултатът от разглежданото споразумение действително води или може да
доведе до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на
съответния пазар. В този смисъл
споразумения, които съдържат твърди ограничения на конкуренцията, са незаконни сами по себе си (per se), дори
когато все още не са предизвикали реален антиконкурентен ефект на пазара.
Договорът от дистрибуция от
01.02.2016 г. притежава характеристиките на вертикално споразумение по смисъла
на чл. 1, т. 1, б. „а“ от Регламент ( ЕС ) № 330/2010 г. на Комисията от 20
април 2010 г. за прилагането на член 101, параграф 3 от Договора за
функционирането на Европейския съюз относно категориите вертикални споразумения
и съгласувани практики - споразумение или съгласувана практика, сключени между
две или повече предприятия, всяко от които функционира за целите на
споразумението на различно ниво в производствената и дистрибуторската мрежа, и
се отнася до условията, при които страните могат да закупуват, продават или
препродават определени стоки и услуги.
В процесния казус „Д.“ ООД е единственият производител на
продуктите, попадащи в обхвата на съответния пазар, от което следва, че
пазарният дял на „Д.“ ООД в качеството му на производител е 100 %
от съответния пазар. Същите продукти се разпространяват в страната от един
единствен дистрибутор - „Д.“ ЕООД, от което следва, че неговият пазарен дял в
качеството му на търговец е 100 % от съответния пазар. Двете предприятия са
единствени участници на съответния пазар - „Д.“
ООД в качеството на производител, а „Д.“ ЕООД – в качеството на
дистрибутор на продуктите, обхванати от съответния продуктов пазар. Дейността,
която двете предприятия осъществяват на съответния продуктов пазар съвпада и
формира целия обем на пазара. Видно от каузите на договора за дистрибуция,
страните са поели задължения, които характеризират посочения договор като
вертикално споразумение за изключителна дистрибуция на продуктите –
задълженията на производителя да предостави на дистрибутора изключителното
право да разпространява продуктите, предмет на договора, на територията на
страната. С поетите от страните по договора задължения се създава пазарно
отношение между доставчик и дистрибутор, при което е изключена възможността на
трети лица да осъществяват доставките на продуктите в страната. Обемът на
съответния пазар съвпада с мащабите на осъществяваната страните стопанска
дейност на територията на Република България, без да са налице други участници
на пазара, от което следва, че създадената от участниците в споразумението за
изключителна дистрибуция невъзможност на потенциалните конкуренти да навлязат и
да оперират на съответния пазар води до ограничаване и предотвратяване на
конкуренцията на съответния пазар. Договорът за дистрибуция от 01.02.2016 г.
представлява споразумение, което е от обективно естество да доведе до
ограничаване и предотвратяване на конкуренцията на съответния пазар. Антиконкуретният
ефект на това споразумение обективно може да се прояви чрез тотално изключване
достъпа на потенциалните конкуренти до пазара.
В конкретния случай правилото de
minimis не следва да се приложи по отношение на сключения между страните по
делото дистрибуторски договор, предвид вида на споразумението и изричната
забрана на чл. 16, ал. 3 ЗЗК.
С оглед изложените съображения,
чл. 1 и чл. 15 от дистрибуторския договор от 01.02.2016 г. като противоречащи
на закона - чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС,
се явяват нищожни.
Предвид нищожността на чл. 1 и
чл. 15 от дистрибуторския договор от 01.02.2016 г. не следва да се разискват
въпросите за наличие на нарушение на цитираните клаузи от страна на възложителя
и пропуснати ползи от страна на дистрибутора.
С оглед на така очертана
фактическа и правна обстановка, исковете на дистрибутора срещу възложителя за
плащане на процесите суми, се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят.
По отношение на насрещните искове на
„Д.“ ООД срещу „Д.“ ЕООД:
При условията на чл. 211 ГПК „Д.“ ООД е предявил срещу „Д.“ ЕООД при условията
на обективно съединяване следните искове:
Иск за плащане на сумата от 143
063.87 лв., представляваща неплатена цена на доставени стоки по ф-ри №
2079/01.04.2020 г., № 2080/01.042020 г., 2082/01.04.2020 г., 20*/01.04.2020 г.,
2084/01.04.2020 г., 2085/01.04.2020 г. и 2086/01.04.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от датата на предявяване на насрещния
иск – 25.02.2021 г., до окончателното й изплащане, претендиран на основание чл.
200 ЗЗД във вр. с чл. 327 ТЗ.
Иск за плащане на сумата от 12
678.06 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното
парично задължение за времето на забавата ( 14.04.2020 г. – 26.02.2021 г. ),
определено по размер от законната лихва, претендиран на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Договорът за търговска продажба е
вид договор за продажба и носи родовите белези на обикновената продажба,
уредена чл. 1* и сл. ЗЗД. Търговската продажба е двустранен, възмезден,
неформален, консенсуален и комутативен договор. Нейното действие е облигаторно
– вещно. Основните елементи са предметът и цената. Предмет на търговската
продажба са стоките. Стоките са движими
вещи, които са в обращение при търговския обмен – чл. 1, ал. 1, т. 1 ТЗ.
Основните права и задължения на
страните при търговската продажба се покриват с тези на обикновената продажба.
Продавачът дължи прехвърлянето на собствеността и предаване на стоката, предмет
на договора ( чл. 1*, ал. 1, 187 ЗЗД ) , а купувачът е длъжен да плати цената и
да получи стоката ( чл. 200, ал. 1 ЗЗД ). Спецификата на търговската продажба
се изразява в обстоятелството, че за да бъде такава, тя трябва да е търговска
сделка – абсолютна ( обективна ) или относителна ( субективна ) - чл. 318, ал.
1 ТЗ.
Абсолютният търговски характер на
продажбата ( чл. 1, ал. 1, т. 1 ТЗ ), както и търговското качество на страните
по сделката определят с оглед разпоредбата на чл. 288 ТЗ приложимостта на
разпоредбите на Търговския закон, а за неуредените с него положения –
гражданското законодателство и конкретно за случая Закона за задълженията и
договорите, а при пълнота и в него – търговските обичаи.
В разглеждания случай, първични
счетоводни документи не документират
наличието на търговска сделка между страните, обективираща основните елементи
на търговската продажба по см. на чл. 318 и сл. ТЗ. В аспект е и експертното
заключение на вещото лице по допълнителната задача на съдебно-счетоводната
експертиза. По делото не се установи наличието на основните елементи на
търговската продажба - прехвърляне на
собствеността и предаване на стоката от възложителя на дистрибутора.
При така установената фактическа
и правна обстановка се налага извода за неоснователност на насрещните искове на
възложителя срещу дистрибутора.
Разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК, с оглед изхода на правния спор на страните следва да се присъдят разноски
както следва: на ищеца – разноски по делото в размер на сумата от 2 000.00
лв. и адвокатско възнаграждение в общ размер на сумата от 4 000.00 лв., а на ответника – разноски по делото в
размер на 4 000.00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на
4 413.60 лв.
С оглед
изложените съображения, ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на
обективно съединяване искове на „Д.“ ЕООД
гр. София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“, сграда 1, офис **, ЕИК **, срещу
„Д.“ ООД гр. Добрич, ул. „Й. Й.“ № 8,
вх. А, ап. 9, ЕИК **** за плащане на сумата от 582 259.57 лв., представляваща
част от цялото вземане в размер на сумата от 1 000 000.00 лв., представляваща
обезщетение за пропуснати ползи от нарушението от страна на ответника на чл. 1
и чл. 15 от Дистрибуторски договор от 01.02.2016 г., претендиран на основание
чл. 79 във вр. с чл. 82 ЗЗД; и за плащане
на сумата от 137 694.97 лв., представляваща обезщетение за вреди от
неизпълнение на главното парично задължение за времето на забавата ( 05.05.2020
г. – 26.01.2021 г. ), определено по размер от законната лихва, претендиран на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪЛЯ предявените при условията на чл. 211 ГПК,
обективно съединени искове на „Д.“ ООД
гр. Добрич, ул. „Й. Й.“ № 8, вх. А, ап. 9, ЕИК **** срещу „Д.“ ЕООД гр. София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“, сграда
1, офис **, ЕИК **, за плащане на сумата от 143 063.87 лв., представляваща
неплатена цена на доставени стоки по ф-ри № 2079/01.04.2020 г., №
2080/01.042020 г., 2082/01.04.2020 г., 20*/01.04.2020 г., 2084/01.04.2020 г.,
2085/01.04.2020 г. и 2086/01.04.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от датата на предявяване на насрещния иск – 25.02.2021 г.,
до окончателното й изплащане, претендиран на основание чл. 200 ЗЗД във вр. с
чл. 327 ТЗ и за плащане на сумата от 12 678.06 лв., представляваща обезщетение
за вреди от неизпълнение на главното парично задължение за времето на забавата
( 14.04.2020 г. – 26.02.2021 г. ), определено по размер от законната лихва,
претендиран на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД гр.
София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“, сграда 1, офис **, ЕИК **, да заплати на „Д.“
ООД гр. Добрич, ул. „Й. Й.“ № 8, вх. А, ап. 9, ЕИК **** разноски по делото в размер на 4 000.00 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 4 413.60 лв.
ОСЪЖДА „Д.“ ООД гр. Добрич, ул. „Й. Й.“ № 8, вх. А, ап.
9, ЕИК **** да заплати на „Д.“ ЕООД гр.
София, **, ул. „Г.“ № *, ****„С.“, сграда 1, офис **, ЕИК ** разноски по делото в размер на
сумата от 2 000.00 лв. и адвокатско възнаграждение в общ размер на сумата от 4
000.00 лв.
РЕШЕНИЕТО ПОДЛЕЖИ НА ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ ПРЕД
ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД В ДВУСЕДМИЧЕН СРОК ОТ ВРЪЧВАНЕТО МУ НА СТРАНИТЕ.
СЪДИЯ :