№ 6645
гр. София, 03.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100513779 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 14118 от 18.08.2023 г. по гр.д.№ 50240 по описа за 2022 г.
на СРС, Второ ГО, 73-ти състав се: отхвърля предявеният от -„И. С.К.“ ООД,
срещу Т. Т. П., иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.535 ТЗ вр. с
чл.44 вр. чл.79, ал.1, ал.1 ЗЗД за сумата 4632, 38, претендирана като
задължение по запис на заповед о 10.08.2014 г., ведно със законната лихва от
подаване на заявленито по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 15354/2016 г. на СРС-
18.03.2016 г., до изплащане на сумата.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца пред СРС-„И. С.К.“ ООД, в
която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на така
постановеното решение. Същото било в разрез с материалния закон и при
допуснати процесуални нарушения. Счита, че обжалваното решение е
постановено при нарушение на приетото в ТР №4/2013 г. на ВКС, което давало
разяснения при разпределението на доказателствената тежест при искове,
предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.417, т.9 ГПК, какъвто бил
1
настоящия. С оглед правната същност на записа на заповед, каузата не била
съставна част от съдържанието на сделката и не била условие за
действителността й. Реквизитите на ценната книга били визирани в чл.535 ТЗ
и СРС бил достигнал до правилния извод, че процесната запис на заповед
съдържа тези необходими реквизити. Следователно записът на заповед бил
редовен от външна страна. Сделката можела да бъде самостоятелна и не било
задължително да се доказва каузата. При направено бланкетно възражение от
длъжника, в случая ответник, не било необходимо доказване от страна на
ищеца по арг. от т.17 на ТР №4/2013 г. на ОСТК на ВКС. Затова счита, че
неправилно СРС бил разгледал каузалното правоотношение и достигнал до
извода, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна и противоречаща на
добрите нрави. Следвало да се вземе предвид, че процесния договор е
сключен преди 23.06.2014 г., когато било въведено ограничението на чл.19,
ал.5 ГПК. СРС бил съобразил, че това ограничение няма обратно действие, но
въпреки това приел, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна като по
този начин нарушил чл.9 от ЗЗД за свобода на договарянето. В случая се
касаело до цена на ползване на паричната сума, а не до възнаградителна
лихва. Намира за неправилно извършената съпоставка от СРС между
допустимия размер на възнаградителната лихва и размера на законната лихва.
Следвало да се вземе предвид, че в чл.86, ал.1 ЗЗД законодателят не ползвал
термина „лихва“, а обезщетение за забава. Това вземане се дължало на законно
основание и затова не можело да се сравнява с лихвата, тъй като нямало
възнаградителен характер. Затова не можело законната лихва да се използва
като критерий дали едно вземане отговаря на добрите нрави. В случая СРС не
бил посочил и в какво се състои това противоречие . Такова противоречие
нямало, защото „добрите нрави“ не регулирали цените на стоките и услугите.
Счита, че потребителя не бил заблуден, което евентуално могло да се приеме
като нарушение на добрите нрави, защото сам избирал дали да ползва една
услуга или не, т.е. потребителят бил свободен да избира.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение, както и
постановяване на друго, с което така предявените искове по реда на чл.422
ГПК да бъда приети за основателни. Претендира се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- Т. Т.
П., в който се сочи, че решението макар и правилно било постановено в
нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в ненадлежното
2
представителство на ответника в исковото производство. По същество се
излагат доводи, че процесния запис на заповед бил издаден като обезпечение
на задълженията по договор за заем от 18.07.2014 г., както изрично било
посочено в последния в чл.4.1. Договорът за заем бил нищожен- изцяло или
частично. Това било така, защото за главница от 2 000 лв. била предвидена
годишна лихва в размер на 138,57 %. Приложение намирали разясненията в
ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС досежно „добрите нрави“,
както и съдебната практика във връзка с обследване на размера на
уговорената възнаградителна лихва. В случая уговорената възнаградителна
лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва и затова клаузата
била нищожна на основание чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД. Договорът бил изцяло
недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
20 и ал.2 ЗПК- самият размер на лихвата бил неясен; неясен бил и размера на
ГПР. Не били посочени и условията за промяна на лихвения процент. При
недействителност на договора за потребителски кредит, записът на заповед се
явявал нищожен като погасен, като обезпечение върху нищожно задължение
като се позовава на решение № 85 от 05.07.2012 г. по т.д.№ 438/2011 г. на ВКС,
ТК, Първо ТО, както и на т.17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Сочи, че в молбата си от 21.06.2023 г. самият ищец
посочвал твърдение за факт- каузална сделка, което могъл да не прави. Затова
СРС бил дължал произнасяне по каузалното правоотношение. С приемането
на ТР №1 от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС било
отпаднало разбирането, че е необходимо нарочно възражение. СРС бил
разпределил доказателствената тежест и установил обективната истина. Съдът
дължал и защита на потребителя на основание чл.7, ал.3 ГПК, както и на
плоскостта на правото на ЕС, на което процесуалния представител на
въззиваемия се позовава. Освен това било налице плащане на сумата в размер
на 3847,68 лв. Твърди се, че тази сума била платена за възнаградителната
лихва, която не била дължима, тъй като клаузата, с която била уговорена била
нищожна. Затова тази сума следвало да се прихване срещу претендираните от
ищеца, суми. Налице било бездействие на кредитора за спиране или
прекъсване на давността, както и за образуване на изп. производство по
издадения изп.лист. Затова същата била изтекла на 10.08.2017 г., тъй като
падежа на вземането по записа на заповед бил 10.08.2014 г., т.е. давността
била изтекла преди предявяване на установителния иск. Това било така,
3
защото давността не се прекъсвала с образуването на заповедното
производство, така бил приемал ВКС. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 25.09. 2023 г.,
обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/
призовка.
Въззивната жалба е подадена на 06.10.2023 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от
въззивника/ищец пред СРС/ иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.535 ТЗ вр. с чл.44 вр. чл.79, ал.1, ал.1 ЗЗД за сумата 4632, 38, претендирана
като задължение по запис на заповед о 10.08.2014 г., ведно със законната
лихва от подаване на заявленито по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 15354/2016 г. на
СРС-18.03.2016 г., до изплащане на сумата.
Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на 14.04.2016 г. по ч.гр.д.№ 15354 по описа за 2016 г. на
СРС, 73 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 и
чл.418 ГПК, длъжникът е била уведомен на 11.02.2021 г. по образуваното
изп.дело № 20168410404881 по описа на ЧСИ Н.М..
На 16.02.2021 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, за които
последният е уведомен на 15.08.2021 г.
Исковата молба е предявена на 15.09.2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
Искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен от датата на която е
подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което в случая е
4
сторено на 17.03.2016 г.
Допускането на процесуалния нарушения на съда във връзка с
обезпечаване правото на защита на ответника не водят до недопустимост на
така постановеното решение. Същата биха повлияли евентуално на неговата
правилност.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
записът на заповед от 18.07.2014 с падеж на 10.08.2014 г. за сумата в размер
на 8480 лв. и издател Т. Т. П. и поемател ищецът с предишно наименование
„Бързи кредити“ ООД, отговаря на външна страна на изискванията на
реквизити по чл.535 ТЗ. Не се спорело по делото, а и от твърденията на ищеца
се установявало по приетия договор за потребителски кредит от 18.07.2014 г.,
че ищеца е предоставил на ответника сумата в размер на 2 000 лв. за срок от
36 месеца срещу насрещното задължение на ответника да върне същата с
възнаградителна лихва, като ГПР се явявало в размер на 235 %. От
отбелязването на гърба на записа на заповед било видно, че ответника е
заплатил сумата в размер на 3847 лв. през периода от 10.08.2014 г. до
11.01.2016 г. Спорно по делото било дали съдът следва да извърши служебна
проверка за валидността на договора за потребителски кредит, предвид
липсата на изрично възражение на ответника срещу въведените нищожни
клаузи. За да отговори на въпроса, необходимо било да се изследва
приложението на две тълкувателни решения на ВКС, а именно: ТР
№4/18.06.2014 г., т.17 и ТР №1 от 27.04.2022 г. като последното давало
отговор на въпроса дали съдът служебно следи за нищожността на правната
сделка. В последното ТР се приемало, че съда е длъжен служебно, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, да се произнесе с мотивите
на решението си по нищожността на правните сделки или на отделни клаузи
от тях, когато те са от значение за решаване на правния спор. В случая от
представения по делото договор за потребителски кредит било видно, че
същият противоречи на добрите нрави в частта относно определения размер
на възнаградителната лихва и затова съдът следвало служебно да констатира
наличието на неравноправна клауза, както и на нищожни клаузи, които
противоречат на добрите нрави. В случая договорът, който бил източник на
вземането на ищеца, представлявал договор за потребителски кредит по
5
смисъла на чл.9 от ЗПК. Този договор предвиждал ГПР 271 %. Договорът бил
сключен на 18.07.2014 г., т.е. преди ЗИД ЗПК, ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г., което изменение предвиждало, че ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, определена с ПМС. Това означавало, че към датата на сключване на
договора страните били имали свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави. За да приеме, че
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, СРС се е позовал на
приетото в решение № 61/21.10.2015 г. по т.д.№ 894/2014 г. на ВКС, Първо ГО,
съгласно което за противоречаща на добрите нрави се приемала
възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната
лихва. Аргумент за това се съдържала и в последвалата редакция на чл.19, ал.5
ЗПК. Въпреки, че изменението нямало обратно действие и не се прилагала за
договори за потребителски кредити, които го предшестват, същото можело да
служи за ориентир относно размера на възнаградителната лихва, надхвърлящ
границите на добрите нрави, респ. водещи до нищожност на клаузата. СРС е
приел за неоснователни възраженията на ищеца, свързани с отричането на
каузалното правоотношение към предмета на делото. Във връзка с
разпределението на доказателствената тежест при исковете по чл.422, ал.1
ГПК, основанието на които е запис на заповед, какъвто бил настоящия случай,
когато ценната книга била издадена като обезпечение на изпълнението на
свързано с него каузално правоотношение, СРС се е позовал на разясненията в
т.17 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгасно
тези разяснения всяка от страните доказвала фактите, на които основава
твърденията и възраженията си. СРС не намира противоречие между ТР
№4/18.06.2014 г. и ТР 1/27.04.2022 г. Това било така, защото бил приет нов
текст на чл.7 ГПК, което било станало след приемането на ТР №4/18.06.2014 г.
и съгласно този нов текст съдът бил длъжен служебно да следи за
неравноправни клаузи при потребителски спорове. В конкретния случай с
оглед констатирания шесткратен размер на уговорената възнаградителна
лихва, съдът бил длъжен служебно да се произнесе по действителността на
договора по този пункт. По отношение на извършеното плащане в размер на
3847, 68 лв. следвало да се приеме, че същото покрива изцяло задължението за
главница, както и възнаградителната лихва до лимита на чл.19, ал.5 ЗКП,
6
поради което е прието, че задължението по записа на заповед е изцяло
погасено чрез плащане.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Действително, с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК са разрешени противоречивите
въпроси относно предмета на делото и как се разпределя доказателствената
тежест при предявен иск за установяване дължимост на сумата на основание
издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед. Съгласно
посоченото ТР, при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК предмет
на делото е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В
производството по установителния иск ищецът - кредитор доказва вземането
си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна
страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение,
по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, каузалното
правоотношение подлежи на изследване, като всяка от страните доказва
фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за
съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на
заповед.
В съобразителната част към Тълкувателното решение /т. 17/ е
разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено
общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи
основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с
исковата молба, че издаденият запис на заповед обезпечава изпълнение на
задължение по конкретно каузално правоотношение, не се променя предметът
на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на
заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си,
основано на менителничния ефект. При липса на спор между страните
7
относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение
е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от
ответника - длъжник релативни възражения, например възражения за
нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие или възражения за
плащане на сумата по записа на заповед. При възникнал между страните спор
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената
ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални правоотношения,
по повод или връзка, с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да
изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия
вид и връзката му с менителничния ефект. Според разясненията дадени в тази
т.17 на ТР, доказването на каузално правоотношение като причина за издаване
на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от двете страни
твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно
каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения,
относими към погасяването на записа на заповед. В този случай всяка от
страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на
които основава твърденията и възраженията си. Ако ответникът е инвокирал
общо възражение, че не е поел задължение по ценната книга, без да посочи
защо е подписал записа на заповед и без да се позове на конкретно каузално
правоотношение, за обезпечаване на изпълнението, по което е издаден записът
на заповед, ищецът - кредитор доказва само вземането си, основано на
менителничния ефект.
В конкретния случай заповедта за изпълнение на парично задължение е
издадена въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК.
Въззивната инстанция констатира, че изложените доводи от страна на
процесуалния представител на въззивника не кореспондират с извършените от
самия ищец процесуални действия пред първата съдебна инстанция.
Наличието на каузално правоотношение, изпълнението по което е
обезпечено с процесния запис на заповед е въведено от самия ищец, който с
нарочна молба от 20.06.2023 г. е представил договор за заем от 18.07.2014 г.,
сключен между страните в процеса, виж л.18 и л.22 от делото пред СРС. В
самата молба са изложени и доводи защо договора за заем е действителен, а не
нищожен, както и че договора, който обвързва страните не противоречи на
императивните норми на ЗПК, т.е. каузата е въведена от самия ищец.
8
Въвеждането на твърдения или възражения за наличие на каузални
правоотношения, послужили като причина за менителничното задължаване,
изисква от съда да се произнесе относно съществуването на спорното вземане,
след като изследва не само формалната редовност и действителност на
менителничния ефект, а и валидността на сделката, сочена за източник на
каузалното правоотношение, и евентуалното погасяване на породените от нея
задължения. Необходимостта от изследване на каузалните правоотношения
между издателя и приносителя на записа на заповед произтича от
обстоятелството, че когато записът на заповед е издаден с цел да обезпечи
задължения на издателя по каузалното правоотношение недействителността
на каузалната сделка препятства възникването не само на пряко свързаните
със съдържанието й права и задължения, но и на поетите със записа на
заповед менителнични права и задължения, така и в РЕШЕНИЕ № 105 ОТ
03.07.2012 Г. ПО Т. Д. № 564/2011 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
В горната молба е признат и факта, че длъжникът по договора за заем
има качеството на портебител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗПК.
Действително, в срока по чл.131 ГПК от страна на ответника не е бил
подаден отговор по исковата молба, но производството се развива по реда на
чл.422, ал.1 ГПК при подадено възражение по чл.414 ГПК. В тази хипотеза
така подаденото възражение представлява „оспорване“ на ищцовата
претенция.
Наред с това, съгласно изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК,
доколкото се касае до потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП,
съдът дължи проверка относно наличието на неравноправни клаузи в
конкретния договор, изпълнението по който е обезпечено със записа на
заповед, въз основа на която е издадена заповедта по чл.417 ГПК.
Същевременно, съгласно разясненията дадени в ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 27.04.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2020 Г., ОСГТК НА ВКС,
съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване
на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна,
само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства.
В конкретния случай въззивната инстанция приема, че нарушението на
9
добрите нрави е обективирано в самия договор.
Освен това съгласно приетото в РЕШЕНИЕ № 252 ОТ 21.03.2018 Г. ПО
Т. Д. № 951/2017 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС за съда съществува задължението да
следи служебно за спазването на добрите нрави.
Следователно, дори да приемем, че с оглед обстоятелството, че
процесния договор е сключен преди изменението на чл.19, ал.5 ЗПК да е
влязло в сила, то съдът дължи произнасяне по съответствието на договорните
клаузи с добрите нрави.
Ето защо въззивната инстанция излага следните мотиви:
По делото се доказва наличие на облигационно отношение по договор
за заем, сключен на 18.07.2014 г. Видно от същия от страна на ищеца /с
предишно наименование „Бързи кредити“ ООД е предоставена на ответника Т.
Т. П. сумата в размер на 2 000 лв. Същата подлежи на връщане в срок от 36
месеца на 36 месечни погасителни вноски. Лихвата по заема възлиза на 9%
месечно; ГПЛ е в размер на 138,57 %, ГПР е 271,13 %, а оскъпяването на
кредита възлиза на 324 %, виж л.22 от делото пред СРС. Или, видно от
погасителния план, л.23 от делото пред СРС, при получена заемна сума в
размер на 2 000 лв., кредитополучателя следва да върне на кредитодателя
лихва в размер на 6 480 лв. или общо размер на задължението от 8 480, 00 лв.
Относно договорната/възнаградителна лихва:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за
сметка на другата. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. №
4277/2008 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., " понятието добри нрави предполага
известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ".
За да е основателно такова възражение е необходимо да е налице
значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането
на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната
престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само
възмездяване. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и
10
събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали
поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което
накърнява " добрите нрави ", злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена изгода. С оглед конкретната преценка, съдът прави извод дали са
накърн ени добрите нрави с договора.
Принципно, възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане
на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
Въззивната инстанция приема, че уговорения с процесния договор за
заем размер на договорната лихва е прекомерен. Този размер не е обясним
нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока
възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити ( над 15 години ),
когато, независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен
поради възможните инфлационни процеси и процеси, които биха намалили
стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива
обстоятелства не са налице- срокът за издължаване е 36 месеца.
Във всички случаи, когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципът на
добросъвестност в облигационните отношения. Поради изложеното,
въззивният съд счита, че размерът на възнаградителна лихва и ГПР са
предвидени в противоречие с добрите нрави. Посочените клаузи нарушават
принципа на справедливост и еквивалентност на престациите и създават
условия за неоснователно обогатяване на ответника.
След като размера на договорната лихва противоречи на добрите
нрави, то клаузата, с която е уговорена такава лихва, е нищожна.
Налага се извод, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на
изпълнение, основано на недействителен договор.
Съгласно приетото в решение № 85 от 05.07.2012 г. по т.д.№ 438/2011 г.
на ВКС, ТК, Първо ТО: Нищожността на каузалната сделка може да има
погасителен ефект за вземането по менителничната сделка при установена
11
връзка между двете правоотношения /каквато връзка се установи в настоящия
случай/.
Когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви
или други разходи по кредита /чл. 23 ЗПК./.
От страна на първоинстанционния съд е зачетено стореното от
ответника плащане, което плащане не е оспорено от ищеца; прието е, че
заемателят/ответник е заплатил главницата по договора за заем, както и
възнаградителната лихва, която е зачетена от СРС в допустимия размер по
чл.19, ал.5 ГПК.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова
ще бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на
1080 лв.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно като се има предвид материалния интерес,
липсата на фактическа и правна сложност на спора пред настоящата
инстанция, както и, че делото беше разгледано и приключено в едно публично
съдебно заседание. Ето защо съдът намира, че справедлив размер на
адв.възнаграждение е такъв от 840 лв. с ДДС.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14118 от 18.08.2023 г. по гр.д.№ 50240 по описа
за 2022 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА "И. С.К." ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.*******, съдебен адрес: гр.Перник, ул.“******* –
12
адв. Б.С., да заплати на Т. Т. П., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“*******,
съдебен адрес: гр.София, ул.“*******- адв.Б.Л., сумата в размер на 840 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг.
от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13