Р Е Ш Е Н И Е
№ …….../…….. 2019
год.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети септември през две
хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИА.МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно
търговско дело № 1068 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по повод въззивна жалба с вх. № 35644/20.05.2019 г., депозирА.от “Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК
*********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, действащ
чрез процесуалния си представител юрк. Р.И., срещу решение №
1687/22.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 18619 по описа за 2017 г. на
Районен съд - Варна, 26-ти съдебен състав, с което са отхвърлени предявеният от въззивника против Н.В.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, действащ чрез особен представител адв. А.Н., установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК,
за признаване за установено, че Н.В.Н. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД
сумата от 2 631.30 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ********** от
28.10.2011 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
11.09.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е
издадена Заповед № 7534/13.09.2017 г. за изплащане на парично задължение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 13648/2017 г. по описа на Районен съд –
Варна, както и предявеният от въззивника против Н.В.Н. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 1 762.68
лева, представляваща договорно възнаграждение за ползване на предоставената
главница по горепосочения договор за потребителски кредит за периода от
10.12.2011 г. до 10.03.2016 г.
Недоволен
от горното е останал ищецът “Профи Кредит България“ ЕООД, който обжалва така
постановеното решение. В жалбата се навеждат твърдения за неговата неправилност и постановяване в противоречие с
материалния и процесуален закон. Настоява се за отмяната му и постановяване на
друго решение по същество на спора, с което се уважат предявените обективно
кумулативно съединени искове, ведно с присъждане на разноски за двете
инстанции.
В срока по чл. 263 от ГПК,
въззиваемата стрА.депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител.
Въззиваемият, редовно призован, чрез
адв. А.Н. оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания отговор.
Настоящият съдебен състав на
ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на
пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Решението е постановено при
наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и
надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива,
поради което е и допустимо в обжалваната
част.
Районен съд – Варна е сезиран с
обективно кумулативно съединени искове, а именно – установителен иск, с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК и осъдителен
иск, с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. За да бъде ангажирА.отговорността
на ответника-кредитополучател и по двата иска, е необходимо ишецът-кредитодател
да докаже в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на
следните елементи от фактическия състав на договорната отговорност: наличието
на облигационно правоотношение, учредено по силата на договор за потребителки
кредит, изпълнение на собствените си задължения по договора – предоставяне на
заетата сума, размера на главницата, уговорката за договорна лихва и размера на
същата.
В тежест на въззиваемия-длъжник е да
проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията си в
отговора, а – при установяване на горното от въззивника – да докаже, че е
изпълнил договорните си задължения и погасил претендираните суми.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания. В същата се поддържа, че е незаконосъобразно заключението на
първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за договорна лихва поради
заобикаляне на разпоредбите на Закона за потребителски кредит /ЗПК/ - в
частност чл. 19, ал. 4 от цитирания нормативен акт – и добрите нрави. Счита, че
освен главницата по договора се дължи и уговореното акцесорно задължение.
Твърди, че процесният договор за кредит е сключен от наследодателя на
въззиваемия – В.Н.Г., при спазване на принципите за свобода на договаряне и
автономия на волята, като клаузите на договора са индивидуално договорени с
последния.
Въззивникът
поддържа, че меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната
лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща
максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от
потребителя лихви. Счита, че не е налице максимален размер на договорната лихва
и същата може да бъде уговаряна свободно между страните, но до размера на
5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, доколкото ПМС № 72 от 08.04.1994 г. не може да намери приложение в
случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Твърди, че не
е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на
трикратния размер на законната лихва по просрочените задължения. Във въззивната
жалба се поддържа, че лихвеният процент от 76.53 % не противоречи на добрите
нрави. Отделно договорът има характер на търговска сделка, поради което
приложение намират разпоредбите на ТЗ, съгласно които заемателят плаща лихва по
кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с
добрите нрави.
Договорът
за кредит, сключен между страните, е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на Закона за потребителски кредит /ЗПК/ и Закон
за защита на потребителите /ЗЗП/. Процесната правна сделка е двустранен,
възмезден, консенсуален, комутативен договор, като за съществуването му
писмената форма е елемент от фактическия състав при сключването му - арг. от
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, което обуславя извода и за неговата формалност.
Не е налице спор между страните
относно наличието на облигационно правоотношение между въззивника и
наследодателя на въззиваемия, като този факт се установява по несъмнен начин и
от представения писмен договор за револвиращ заем № **********, сключен на 27.10.2011
г. От представената правна сделка се установява, че кредиторът – „Профи Кредит
България“ ЕООД се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата в размер
на 4000.00 лева. Длъжникът от своя стрА.се е задължил да върне заетата сума на
равни месечни вноски в размер на 269.00 лева, като договорът е сключен за срок
от 48 месеца с падеж на последната вноска – 11.11.2015 г. Първоначалния срок, с
анекс № 1 към процесния договор, е променен поради отлагане на вноски № 16 и
17, като страните са уговорили последната вноска да е с падеж на 10.03.2016 г.
Съгласно клаузите на договора кредитополучателят се задължил да върне сумата в
общ размер на 13 004.24 лева, доколкото годишният процент на разходите
/ГПР/ е 105.67 %, а годишния лихвен процент 76.52% при лихвен процент на ден
0.21%.
Изпълнението на договорното
задължение от стрА.на въззиника-кредитор се установява от представеното
преводно нареждане с уникален рег. № BORD02317245. Видно от същото ден след подписването на договора -
на 28.10.2011 г. кредиторът е превел по сметка на кредитополучателя сумата в
размер на 4000.00 лева, като основанието на банковата операция е номерът на
договора за потребителски кредит – **********.
От представеното извлечение по сметка към
процесния договор се установява, че към 06.12.2017 г. длъжникът е погасил част
от дължимата сума, като общия размер на направените вноски е 9203.00 лева. Внесената сума е
послужила за погасяване на част от главницата и част от договорната лихва. Сумата
в размер на 7779.63 лева е послужила
за погасяване на дължимата договорна
лихва, като този факт се признава и от самия въззивник с молбата от
18.01.2018 г., като претендираната към настоящия момент договорна лихва е в
размер на 1762.68 лева. Остатъкът от
главницата, чиято дължимост
въззиникът моли да бъде установено, е в размер на 2576.63 лева, доколкото сумата от 1423.37 лева /част от внесените от длъжника 9203.00 лева/ е
послужила за погасяване на главното вземане от 4000.00 лева.
При тези факти съдът достига до
заключението, че начислената договорна лихва за периода от 10.12.2011 г. до
10.03.2016 г. е в размер на 9542.31 лева
/погасените 7779.63 лева плюс претендираните 1762.68 лева/ при заета сума по
кредита в размер на 4000.00 лева. Районен съд – Варна е приел, че клаузата за
договорна лихва поради своето противоречие с добрите нрави и нормите,
обективирани в ЗПК – в частност с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е нищожна, поради което
се дължи връщане единствено на главницата по процесния договор, която към
момента е погасена чрез направените от наследодателя на въззиваемия плащания.
Настоящият съдебен състав споделя
единствено изводите на първоинстанционния съд в частта досежно противоречието
на клаузата за договорна лихва с добрите нрави, като съображенията за това са
следните:
Процесният договор е сключен на 27.10.2011 г., т.е. преди въвеждане на
законов лимит на цената на потребителското
кредитиране,
правно регламентирА.в разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК –
в сила от 23.07.2014 г. Договорната
свобода обаче, освен от изричните правила в законодателството е ограничена и от
общоприетия морал. Като съобрази насоките, дадени в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът отчита, че добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение като общи принципи,
съставляващи основата на демократичния правов ред. Необосновано висока цена за
предлагано на потребител кредитиране нарушава принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Принципно клаузата за възмездяване на заемодател, предоставящ по
занятие свои парични средства за ползване на клиенти не цели защита на
несъществуващ интерес. Напротив търсенето на финансиране не от друг гражданин,
а от специализиран в тази дейност търговец несъмнено включва и готовността на
потребителя да заплати и лихва като цена за получената финансова услуга, от
която като приход заемодателят да покрие разходите си и да формира своята
печалба. Добросъвестността в стопанския оборот обаче изключва приходът от
сделката да се договори в размер явно несъответен на разходите и справедливата
норма на печалба.
За да обоснове размера на получаваната по договора насрещна престация
на стойност
9542.31 лева (горницата над главницата от 4000.00 лева), въззивникът сочи, че е
предоставил свои оборотни средства като търговец с цел печалба на потребител
съгласил се да използва именно тази услуга след сравняване на обявените параметри с други пазарни предложения. Пазарните
предложенията на банките, задължени да разходват чужди средства с предпазливост
и грижа на добрия банкер не само за кредитополучателите, но и за вложителите,
изключват достъпа до удобно финансирането именно за явно неплатежоспособни
потребители или такава, чиито доходи нямат
легален произход. Действително, при рисково небанково кредитиране по занятие,
цената на обичайно предлаганата на клиентите услуга следва да покрива по-големи
очаквани загуби от дейността, което естествено налага по-високи лихви. Именно
към прекомерно завишения размер на тези лихви обаче следва да се отнесе
изискването на справедливост като морална категория. Поставянето на неписани
изисквания към небанковите заемодатели, рискуващи само собствените си средства
за извличане на печалби чрез предлагането им преимуществено на лица с
недоказани доходи или лоша кредитна история, които принципно не биха могли да
ползват услуги на банките и сега и преди пет години се налага поради
обществения интерес за ограничаване на недобросъвестно прехвърляне на икономическата
тежест върху онези клиенти на кредитора, които добросъвестно биха платили една
определено по-висока цена, за да осигурят приход, компенсиращ несъбираемост на
значителна част от отпуснатите кредити на другите клиенти на същия доставчик на
финансова услуга.
Конкретното съдържание на процесния договор съдът следва да съобрази
към момента на неговото сключване, който предхожда ограничението, въведено с
нормативен акт в сила от 23.07.2014 г. Това означава, че именно обществените
отношения, установени към момента в който са се договаряли страните са били
отчетени като застрашаващи обществото и то толкова, че регулирането им от
общочовешките принципи на демократичното общество не е било достатъчно и се е
наложило изрично обявяване на обща закрилна императивна норма, изключваща
договаряне на приход на кредитора над определена обосновА.рамка. Видно от
мотивите за това нововъведение (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014
г. на законопроекта за
изменение и допълнение на ЗПК № 454-01-8 от
30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят е целил постигане именно на справедлив
баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити,
изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност (влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече
задлъжнялост) и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Въззивният
съд възприема извода, че до тази законодателна намеса, предоставянето на тази
услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на
възнаграждението на кредитора, но общественият морал не е допускал злоупотреба
с договорната свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в
случая търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на
печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране извън
специализирания банков пазар) условия, при които да
реализира необосновано висок приход, чрез поддържане на свръхвисока цена на
рисково кредитиране. Допускането на търговия, в която се планират отнапред като
загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели
компенсирането им с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца
несъмнено представлява несправедливо третиране на участниците на пазара. При
такова определяне на цените на предоставената услуга или търговецът се
освобождава от грижата да договаря разумно и добросъвестно, преценявайки
платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на
малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при
полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си
осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността
му, така и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е
престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив
резултат е наложил и по-новата законодателна уредба. Съдът заключава, че и
преди нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се
считат сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на
разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен
размер на законната лихва. В процесният случай се установява именно такова
договаряне, тъй като ГПР е фиксиран на 105.67%, който с анекс № 1 е намален на 99.83% (около 9 пъти над
законната лихва). Явно е, че цената на кредитирането
е свръх прекомерна, като над обичайните и допустими от обществения морал около
60.00% (съответни на
цена на престацията на рисково потребителско краткосрочно кредитиране без
обезпечение).
Израз на обществените нагласа е и установената в предходния период
практика на съдилищата. В каузалната практика на ВКС, обективирА.в
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., се приема, че съществува икономическа основа и за по-скъпо финансиране с цел
генериране и на печалба при необезпечено кредитиране до трикратен размер (30% годишно). В процесния случай кредиторът е договорил лично обезпечение, чрез солидарен длъжник – Христо Асенов
Атанасов и така е прехвърлил до известна степен риска от
неплатежоспособност на клиента си и върху друго лице. При тези условия е
договорен и лихвения процент, надхвърлящ близо 9.5 пъти законната лихва. Явно е, че при такова договаряне се постига
несъвместим с обществения морал резултат.
В задължителната практика принципно се приема, че изключително голямата
разлика в престациите при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави, доколкото те определят границата на свободата на
договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. С оглед на това
и съгласно нормата на чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД, сделки, сключени при значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, включително и при необосновано висок
размер на възнаграждение за услуга са нищожни – арг. от Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г.
о., ГК. Доколкото само при банково кредитиране и при кредитиране между търговци
лихвата е съществен елемент от сключения договор, нищожността може да се отчете
само по тази уговорка, при съхраняване на останалата част от договора,
конвертирА.до безлихвен заем. Аргументът на въззивника за абсурдност на този
резултат се основава на схващането, че първата инстанция е възприела за
несправедлив размера на лихвения процент, защото е надхвърлил законната лихва.
Всъщност обаче, в обжалваното решение такъв извод няма. Неморален според
настоящия съд е не всеки, а именно конкретно уговорения в този договор
свръхпрекомерен размер. Доводът на въззивника за принципна възмездност на
договора за потребителски кредит, сключен по реда на ЗПК не може да обоснове
различен резултат.
В заключение въззивният съд достига до извод за частична нищожност на
договора, налагащ отчитане на всички плащания на наследодателя на въззиваемия като вноски за връщане на главницата. Общият размер
на внесените суми, установени от извлечение по сметка към договор за
потребителски кредит № **********, признати и от самия въззивник в молбата от
18.01.2018 г., надхвърля получената главница,
поради което и крайния извод на РС-Варна за
недължимост на каквото и да е остатъчно вземане по този кредит следва да бъде
изцяло потвърден.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото въззивникът
няма право на разноски, доколкото исковите му претенции са неоснователни.
Разноски за покриване
на възнаграждението на особения представител на въззиваемия за тази инстанция
не са осигурени предварително, поради което въззивният съд с протоколно
определение от 25.09.2019 г. е определил възнаграждение в размер на 300.00 лева
за заплащане на минимален размер на адвокатската услуга на назначения особен
представител по защита интереса на въззиваемия, вносими в едноседмичен срок от
съобщението от въззивника.
Към настоящия момент въззивникът
не е представил доказателства за внесения депозит за адвокатско възнаграждение,
поради което на основание чл. 77 от ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати сумата в полза на ОС-Варна, от чийто бюджет е изплатено
възнаграждението.
Поради пълното съвпадение на резултата от първоинстанционното и
въззивното произнасяне ревизиране на определените разноски не се налага.
Мотивиран от изложеното
съставът на Окръжен
съд - Варна
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №
1687/22.04.2019 г., постановено
по гр. дело № 18619 по описа за 2017 г. на
Районен съд - Варна, 26-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 77 от ГПК, “Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК
*********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49 да заплати в
полза на Окръжен съд – Варна по сметка в Централна кооперативна банка /ЦКБ/
клон Варна, BIC: ***, IBAN: ***змер на 300.00
лева, представляваща неплатен депозит за адвокатско възнаграждение на
особен представител.
РЕШЕНИЕТО
в осъдителната част има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението пред
Апелативен съд – Варна.
РЕШЕНИЕТО в
останалата част не подлежи на касационно
обжалване, по арг. от чл. 280, ал. З, т. 1, предл. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.