О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
№ 904 11.11.2019 г. гр.
Хасково
ХАСКОВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД първи
въззивен граждански състав
На единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година
в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА
ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ
: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
като разгледа
докладваното от съдия СЕРАФИМОВА
в.ч.гр.д. № 719 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е по реда на глава
XXI от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 14328/17.09.2019г., подадена от
Дирекция „Миграция” към МВР, чрез упълномощения юрк. Костадинова, против
Определение № 784/26.08.2019 г., постановено от РС – Свиленград по гр. д. № 734/2019
г., с което е оставено без уважение възражението на жалбоподателя за
неподсъдност на спора пред РС – Свиленград и за изпращането му по компетентност
на Софийски районен съд.
В частната жалба се прави оплакване за незаконосъобразност на обжалваното
определение, като се излагат доводи, че районният съд неправилно се е позовал
на разпоредбата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ГПК, тъй като специалните домове за
временно настаняване на чужденци не са самостоятелни териториални звена или
поделения, поради което предвид нормата на чл. 105 ГПК местнокомпетентен да
разгледа иска е СРС, в района на който е седалището на ответника. Предвид
изложеното желае да се отмени обжалваното определение и делото да се изпрати на
СРС за разглеждането му по компетентност.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца Н.Г.К., чрез
пълномощника му адв. Стамболиев, с който оспорва жалбата. Претендират се и разноски
за адвокатско възнаграждение.
Хасковският окръжен съд, след преценка доводите на страните и обсъждане на
материалите по делото, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от
активно легитимирана страна, в законоустановения срок, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна.
Н.Г.К. е предявил против Дирекция „Миграция” към МВР обективно съединени
искове по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД общо
за сумата в размер 1 674 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Дирекция
„Миграция” към МВР, с който се прави възражение за неподсъдност на спора пред
РС – Свиленград и се прави искане, на основание чл. 105 от ГПК, делото да бъде
изпратено по компетентност на СРС, в района на който е седалището му.
За да остави без уважение възражението на Дирекция „Миграция” към МВР за
неподсъдност на спора пред РС – Свиленград, районният съд е приел, че ищецът е
полагал труд в „С* д* за в* н*на ч* – Л*“ при Дирекция „Миграция“. Приел още, че споровете по трудово
правоотношение били аналогични на тези по ЗМВР, касаещи държавните служители, и
правилата за местна подсъдност за работниците и служителите по трудово
правоотношение следвало да намерят приложените и за държавните служители в системата
на МВР, за което почерпил аргументи от мотивите към ТР № 6 от 6.11.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Атакуваното определение е правилно и законосъобразно.
Правният статут на служителите на Министерството на вътрешните работи е
уреден в чл. 142 от ЗМВР, според който те са три вида: държавни служители –
полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението;
държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. Статутът на
държавните служители - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и
защита на населението, какъвто е ищецът, е уреден в ЗМВР, който съдържа норми
относно условията за възникване и прекратяване на служебното правоотношение,
както и неговото съдържание, но в него липсват процесуални правни норми относно
реда за разглеждане на имуществените спорове между държавните служители и
съответните звена на МВР, където са назначени. Поради това по аналогия следва
да се приложи нормата на чл. 125 ЗДСл, според която имуществените спорове се
разглеждат по общия исков ред, а именно по реда на ГПК.
Общото правило, уреждащо местната подсъдност, се съдържа в чл. 105 ГПК,
който постановява, че искът се предявява пред съда, в района на който е
постоянният адрес или седалището на ответника. От него законът предвижда редица
изключения с оглед качеството на страните или предмета на спора. По отношение
на трудовите дела в чл. 114 ГПК е предвидена специална местна подсъдност,
според която работникът може да предяви иск срещу работодателя си и по мястото,
където той обичайно полага своя труд. Въпреки че правният статут на държавните
служители в МВР и работниците и служителите се урежда от различни закони (ЗМВР
и КТ), основното и съществено съдържание на служебното и трудовото
правоотношение е едно и също, тъй като и двете имат за предмет престиране на
работна сила и произтичащите от това социални права – възнаграждение, почивки,
отпуски. Именно поради сходството в съдържанието на трудовото и служебното
правоотношение за по – подробната регламентация на социално – икономическите права
на държавните служители в МВР, ЗМВР препраща към КТ – чл. 175, ал. 2, чл. 188,
ал. 2, чл. 190. Сходното правно положение на служителите по трудово и служебно
правоотношение налага прилагането на един и същ ред за защита, от което следва,
че за защита на имуществените си права държавните служители могат да се ползват
от изборната подсъдност по чл. 114 ГПК, като предявят иска и по мястото, където
обичайно полагат труд. Приравняването на споровете по ЗМВР с трудовите е прието
от ВКС като аргумент за освобождаване на държавните служители в МВР от
заплащане на държавни такси по граждански дела, свързани с тяхното служебно
положение (т. 23 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК). Становището, че подсъдността по чл. 114 ГПК е неприложима за държавните
служители, за които се прилага общата подсъдност по чл. 105 ГПК, не следва да
се сподели, тъй като това би довело до поставяне в неравностойно положение
служителите по трудово и служебно правоотношение при положение, че предмет на
защита са едни и същи права. Поради това, като е приел, че искът е подсъден на
РС Свиленград, в района на който се намира дома за временно настаняване на
чужденци, където ищецът полага труд, районният съд е постановил законосъобразен
съдебен акт, който следва да се потвърди.
Предвид изхода на делото и поради неоснователнността на частната жалба, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на жалбоподателя следва да се възложат
сторените от въззиваемия разноски в производството пред настоящата инстанция.
Макар и списък на разноските по
чл. 80 от ГПК да не е представен от въззиваемия, това не препятства съда да се
произнесе по искането на страната за присъждане на разноски /арг. т. 2 от
задължените указания на ВКС, изложени в ТР
№ 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК/. От доказателствата по делото
съдът извежда, че се претендират разноски за извършен само един разход – 180
лв., представляващи адвокатско възнаграждение, с начин на плащане в брой. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, имащ характера
на разписка, сумата е била изплатена при неговото сключване в брой, както
страните по договора са уговорили.
Мотивиран
от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Определение № 784/26.08.2019 г., постановено от РС – Свиленград по гр. д. № 734/2019г.,
по описа на съда.
ОСЪЖДА
Дирекция „Миграция” – МВР, гр. София, бул. „Кн. Мария Луиза“ № 48 да заплати на Н.Г.К., с ЕГН **********,***
направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 180 лв. /сто и осемдесет лева/
– платено адвокатско възнаграждение.
Определението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.