Разпореждане по дело №341/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба от А. Т. от БАК, в качеството й на пълномощник на Г. Х. И. от Г.П. насочена против Решение № 384/29.11.2010 г., постановено по Г.д. № 1314/2009 г. по описа на РС П..

В нея се правят оплаквания, които могат да се квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт при нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, както и за необоснованост.

Като правен се иска отмяна на атакуваното решение и по същество уважаване на заявената искова претенция.

Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемите.

Благоевградският окръжен съд в решаващия състав, след като се запозна с първоинстанционното дело и събраните в неговия ход доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е имало спор по факта, установен и от ангажираните писмени доказателства / нот. Акт №57, том І, дело №103/1995г. за покупко продажба на недвижим имот по описа на ПРС и нот. Акт №136, том ІІ, дело №475/1959 г. по описа на ПРС/, че страните по спора са съсобственици на недвижим имот, представляващ УПИ ІХ /девет/, пл. №1382 /тринадесет осемдесет и две/ в квартал 119 /сто и деветнадесет/ по плана на град П., с обща площ за УПИ – 450 /четиристотин и петдесет / кв.м. и с площ за дворното място 250 /двеста и петдесет/ кв.м., ведно с построената южната част на имота паянтова двуетажна жилищна сграда, при съседи за имота – на изток – улица „Я. С.”, на запад – УПИ VI /шест/, на север – УПИ V и на юг – улица „Х. монах”, при квоти – по 1/3 /една трета/ за всеки.

Според данните от приобщеното Г. д. №103/1998г. по описа на РС П., с влязло в сила Решение №233/12.06.2002 г. постановено по Г.д.№ 1541/2001 г. по описа на ОС Б., е било разпределено ползването по отношение описания по-горе недвижим имот, съсобствен между страните по делото по реда на чл.32, ал.2 от ЗС.

С цитираното решение съдът е разпределил ползването на имота - УПИ ІХ, пл.№1382 от кв.119 по плана на град П. съгласно вариант І /първи/ от допълнителното заключение на вещото лице и Приложения №1 /лист №55 и №56 от делото/, като оцветеното в червен цвят от южната половина на парцела ще се ползува от Т. Г. И., оцветеното в синьо от същата част и останалото празно дворно място – ще се ползва от Х. Г. И. и Г. Х. И..

Установява се както от данните по Г. дело №102/1998г. по описа на РС П., най-вече - допълнително заключение на вещото лице и приложените скица за разпределение на ползването към заключението, че постройките, чието премахване се иска от ищеца-въззивник, се разположени в дяловете, отреден за ползване от въззиваемите-ответници Т. Г. И. и Х. Г. И..

В хода на производството пред районния съд са били събрани и гласни доказателства по искане на въззивника-ищец и е бил извършен оглед на място от съда.

При анализа на гласните доказателства /показанията на свидетелите К. Т. и П. Ф./ районният съд заключил, че те не се установяват обстоятелства, различни от тези, установени от съда при извършения оглед и приети за безспорни с оглед останалите събраните по делото писмени доказателства и твърденията на страните, а именно – че в съсобствения емжду страните по делото имот има изградени няколко постройки от временен тип, като ламаринена работилница и гараж, находящи се по източната граница на имота с улица „Я. С.”. Те са изградени от въззиваемия Т. И. и се намират в отредения му съгласно решението на съда по чл.32, ал.2 от ЗС дял за ползване от съсобствения имот. Ламариненият навес, находящ се по линията на южната граница на имота – улица „Х. монах” и западно от посочените по горе работилница и гараж на Т. И., изграден от въззиваемия Х. И., се намира в дела, отреден за ползване от същия, съгласно решение на съда по чл.32, ал.2 от ЗС.

От ангажираните писмени и гласни доказателства се установило още, че въззивника Г. Х. И. е собственик на автомобил, както и че постройките, чието премахване се иска, са построени преди завеждане на иска по чл.32, ал.2 от ЗС – 14.04.1998 г.

Този извод районният съд е формирал поради факта, че същите са били обсъждани в провежданото производство и са отбелязани от вещото лице при изготвяне на назначената съдебно техническа експертиза, вкл. са били обсъждани и взети предвид и при постановяване на решенията на ОС Б. и на ВКС.

При установеното пред него от фактическа страна районният съд приел от правна, че е сезиран с претенция по чл.109 от Закона за собствеността – негаторен иск, с предмет – премахване на изградените от въззиваемите в съсобственото на страните дворно място, представляващо УПИ №ІХ-1382 в кв.119 по плана на Г. П., представляващи ламаринена работилница, гараж и ламаринен навес.

Приел, че съгласно чл.109 ЗС, собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право, като е допустимо и съсобственик да предяви иск по чл.109 от ЗС срещу други съсобственици, които му пречат да упражнява правото си на собственост в притежавания от него обем, вкл. пречат да ползва вещта съобразно притежаваното от него право на собственост.

Ето защо за случая приел, че искът, с който е сезиран, е процесуално допустим, като предявен от надлежно процесуално легитимирано лице, имащо правен интерес от воденето на настоящия спор.

По съществото на спора приел, че искът е неоснователен.

За да формира този краен извод изложил съображения, че когато вещта е неподеляема /поради естеството си или поради други правни ограничения/, съсобствениците, макар и носители на определена част от правото на собственост, могат да защитават правото си на собственост върху цялата вещ, доколкото са носители на идеална част от това право.

Правото на ползване, като проявление на правото на собственост, може да бъде уговорено между страните доброволно върху реални части от веща или при невъзможност за доброволно разпределяне - да бъде разпределено от съда.

При разпределяне на правото на ползване върху съсобствена вещ при съобразяване обема на правото на собственост за всяка от страните, съсобственикът, комуто е отреден конкретния дял, може да ползва същия, а останалите съсобственици са длъжни да се съобразяват с това му право и да не му пречат да го упражнява.

При извършено разпределение на ползването на вещта, макар съсобствениците да запазват правото си на собственост в обема, в който го притежават /съответната идеална част/, ограничават правото си на ползване съобразно направеното разпределение.

При тези разсъждения приел, че иск по чл.109 от ЗС от съсобственик срещу друг съсобственик би бил основателен, ако съсобственика ответник, при ползване на определената му реална част от вещта, пречи на съсобственика ищец да упражнява правото си на ползване върху разпределената на него част.

Подчертал е, че изложените съображения не водят на извод, че правото на собственост се ограничава до правото на ползване – всеки от съсобствениците може да защитава правото си на собственост, да се разпорежда се него и да иска от всички да не му пречат при упражняването на това право.

В случай на съсобственост обаче правото на собственост и ограничено от правото на собственост на останалите съсобственици, като в определената му за ползване реална част всеки съсобственик разполага с възможността да упражнява правото на ползване и владение върху отредената му част и в този смисъл иск по чл.109 срещу съсобственик при ползване на отредения му дял е основателен, доколкото ползвайки този дял същия пречи на другите съсобственици да упражняват правото си на собственост, в частност – правото си на ползване на отредените им за ползване дялове.

С оглед изложените общи разсъждения за конкретния казус посочил, че от фактическта страна релевантни за предмета на спора са безспорно установените факти, че страните по делото са съсобственици на процесния имот при квоти - по 1/3 ид.ч. и че ползването на този съсобствен имот е разпределено с влязло в сила решение на съда.

Приел обаче за недоказано твърдението на въззивника-ищец в исковата молба, че въззиваемите държат в съсобствения на страните имот временни постройки, които му пречат да упражнява правото си на собственост.

Този извод поради безспорно установеното, че и двамата въззиваеми държат временните постройки в дяловете, които са им отредени за ползване, съгласно влязлото в сила съдебно решение, постановено в производството по чл.32, ал.2 ЗС. Не се представили и не се събрали доказателства за обстоятелството, че съществуването на тези постройки пречи по някакъв начин на ищеца да упражнява правото си на ползване върху отредения му съгласно същото съдебно решение дял. Районният съд акцентирал върху факта, че всъщност ищецът-въззивник и не поддържа такова твърдение в хода на процеса, като единствено се позовава на притежаваното от него право на собственост, за да обоснове претенцията си. Такова право на собственост обаче притежават и въззиваемите и доколкото собствеността върху имота не е поделена, а съдебно е определен начина на ползване на същия районният съд приел, че страните са носители на правото на собственост върху вещта – описания недвижим имот – при установените квоти – по 1/3 идеална част за всеки от съсобствениците, но същите упражняват правото си на ползване върху притежаваната от тях вещ по силата на влязла в сила съдебно решение, съобразено както с обема на правото на собственост, така и с особеностите на притежавания от страните имот.

Ето защо и т.к. по делото не се доказало, че съществуващите в дяловете на ответниците-въззиваеми постройки са неоснователно действие, което пречи на ищеца-въззивник да упражнява своето право на собственост, пречейки на упражняването на това право, като го застрашават го или го ограничават, първостепенният съд приел, че заявената пред него претенция следва да се отхвърли като неоснователна.

За пълнота изложил, че сам по себе си фактът, че не е налице валидно строително разрешение за изграждането на постройките, чието премахване се иска, не означава автоматично, че същите са нетърпими и накърняват упражняването на собственическите права на въззивника, обуславящо прекратяване на това състояние чрез тяхното премахване.

За последното следва конкретно да се установи в какво се изразява посегателството върху вещното право, защитавано с негаторния иск.

При така установеното и съобразявайки наведените доводи от въззивника пред настоящата въззивна инстанция, решаващият състав прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът, ищец в производството пред районния съд, е останал недоволен от решението, с което е отхвърлен предявеният от него негаторен иска.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Правилно първоинстанционният съд е приел, че заявената пред него негаторна претенция е допустима, предвид надлежната легитимация на страните по нея – съсобственици по отношение на процесния недвижим имот, върху който са изградени постройките, чието премахване се иска от ищеца-въззивник с мотива, че пречат да упражни правото си на собственост в пълен обем.

Правилно и в съответствие с установените съдопроизводствени правила първостепенният съд е преценил събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност, като след техния анализ е установил точно релевантните за предмета на спора факти, а именно – че страните по спора са съсобственици, при равни квоти – по 1/3 ид.ч. по отношение процесното дворно място, както и че с влязло в сила съдебно решение по производство по чл.32, ал.2 ЗС правото на ползване на съсобственото дворно място е било разпределено между тях.

При постановяването на това решение съдът е съобразил безспорния и за настоящето производство факт, че постройките, които въззивникът твърди, че му пречат да упражнява адекватно правото си на собственост по отношение съсобствената вещ, фактически са съществували върху дворното място още към 1998 г.

При тези факти правнонесъстоятелни се явяват наведените доводи във въззивната жалба в тази насока, че атакувания съдебен акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон.

При стриктно спазване на съдопроизводствените правила районният съд правилно е зачел влязлото в сила съдебно решение, постановено в производството по чл.32, ал.2 ЗС, което е разпределило правото на ползване по отношение съсобствения между страните по делото имот – дворно място, в което са построени спорните постройки, както и фактът, че обективното им съществуване е било факт и към момента на постановяване на това решение.

Нещо повече – той е бил и един от основните мотиви съдът да предпочете именно избрания от него вариант на ползване, който в най-голяма степен е отразявал както установеното до момента на постановяване на съдебното решение начин на ползване, така и факта, че всяка една от постройките е била изградена /независимо при спазване на строителните правила и норми или не/ от всеки един от съсобствениците.

За това и в дял за ползване на въззиваемите по делото са били поставени онези части от дворното място, върху които са били поставени тези постройки, а на въззивника – мястото, върху което има изграден гараж и склад.

Ето защо обоснован е и изводът на първостепенния съд, че наличието на посочените от въззиваемия постройки в съсобствения парцел не пречат по никакъв начин на упражняване на правото му на собственост по отношение на същия, до размер на 1/3 ид.ч., т.к. всяка една от тях е поставена в дела, предоставен за ползване на останалите съсобственици.

В случая въззивникът не сочи св какво друго конкретно /освен загрозяването на имота и факта, че между страните по делото няма разбирателство по въпроса дали да си построят гаражи в съсобствения имот или не/ се изразява и състоят неоснователните действия или посегателства над обекта на правото на собственост и с какво се ограничава, смущава и/или пречи на допустимо пълноценно ползване на вещта, според нейното предназначение, след като това ползване е било разпределено по съдебен ред, при липса на съгласие на всички съсобственици.

Ако междувременно от постановяване на съдебното решение за разпределение на правото на ползване по отношение на процесния имот между страните по делото са настъпили нови обстоятелства, то тези факти са основание да се иска ново разпределение на правото на ползване.

От друга страна ако някой от съсобствениците иска да изгради гараж в съсобствения имот /както явно в случая въззивника/, то за последното следва да се спазят установените строителни правила и нормативи и свързаните с тяхното приложение уреждане на отношенията между съсобствениците в съсобствения имот.

Съществуването на постройките, които се иска да бъдат премахнати в последния обаче още от 1998 г. обаче не е основание това да не се стори.

Вън от горното и с оглед наведеното във въззивната жалба следва да се отбележи, че доказателства, че същите тези постройки са вредни и опасни за живеещите в имота и за околните не са ангажирани в хода на процеса.

На самостоятелно основание съществуването на този факт следва да бъде доведено до знанието на съответните компетентни административни органи, които единствено да компетентни в подобни случаи да предприемат действия /вкл. принудителни/ по премахването им.

В допълнение въззивната инстанция, т.к. изцяло ги споделя, препраща към мотивите на районната такава в частта им, касаещи правната същност на претенцията по чл.109 ЗС.

По изложените съображения решението на районния съд, като правилно, следва да се потвърди.

Мотивиран от горното и на основание чл.272 ГПК, Окръжен съд Г.Б.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 384/29.11.2010 г., постановено по Г.д. № 1314/2009 г. по описа на РС П..

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБългария.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: