Решение по дело №9108/2020 на Софийски градски съд

      Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     № ..…

                                        Гр. София, 12.05.2022 г.

 

 

 

                           В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                      ЧЛЕНОВЕ : Хрипсиме Мъгърдичян                                                                              Мл. съдия : Калина Станчева                        

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 9108 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 32327 от 04.02.2020 г. на СРС, 171 с - в, по гр. д. № 9310/2018 г. са отхвърлени предявените от „Ф.Ф." АД, ЕИК ********, срещу „М.-В.БГ“ ЕООД, ЕИК ********и С.С.С., ЕГН ********** искове с право основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД - за установяване съществуването на вземания в размер на общо 5 198. 17 лв., дължими по договор за бизнес линия Fintrada Оборот 6 % № 7004182 от 11.01.2017 г., от които - 3 000 лв. заемна сума по чл. 1 от договора, 1 380, 95 лв. такса ангажимент по чл. 3 от договора, 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора, със законната лихва от 12.12.2017 г., съгласно издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК от 18.12.2017 г. по ч. гр. д. № 86901/2017 г. на СРС, 38 с - в. Ищецът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

Решението се обжалва от ищеца „Ф.Ф." АД, чрез представителя му с доводи, че е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуален закон. Поддържа, че решението е постановено при неправилно възприета от СРС фактическа обстановка. Неоснователно СРС е приел, че ищецът е следвало да съобщи на длъжника обявяването на предсрочната изискуемост на задълженията по договора. Изискването е въведено в т. 18 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и се отнася само до банките, като не засяга заемните отношения с небанковите финансови институции, които не фигурират сред субектите, изчерпателно изброени в чл. 417, т. 2 ГПК. В случая ищецът е небанкова институция по чл. 3, ал. 1 ЗКИ, поради което нормите на чл. 60, ал. 2 ЗКИ не се прилагат за него. Освен това се поддържа, че заповедта е издадена на основание чл. 410 ГПК, при което не се изисква да се прави преценка дали е настъпила предсрочната изискуемост на вземането по кредита. Излага доводи за неправилност на становището на СРС, че ищецът е имал задължение да уведоми двамата длъжници, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Позовава се на съдебна практика по този въпрос. Сочи, че фактите, които дават основание на кредитора да направи кредита изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайният му срок са се осъществили. Поддържа още, че вземанията са изцяло установени по основание и размер от приетата пред СРС ССчЕ и писмените доказателства. Моли да се отмени решението на СРС и да се уважи иска изцяло. Претендира разноски за двете инстанции. Прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемите страни - ответниците „М.-В.БГ“ ЕООД и С.С.С., оспорват жалбата като неоснователна, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 263 ГПК. Сочат, че жалбата е подадена извън срока за оспорване на решението. По същество поддържат, че доводите в нея са правно необосновани. Излагат доводи, че по отношение на физическото лице С.С. следва да намерят приложение нормите на ЗЗП. Дори да се приеме, че спрямо ищеца не намират приложение нормите на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, то за ответника физическо лице договора за кредит следва да се разглежда в съответствие с чл. 143 - 148 ЗЗП. Кредитополучателят е направил възражение за нищожност на договора, поради което ищецът е следвало да докаже, че договора е индивидуално сключен с физическото лице. Поддържат, че в производството не се установява кредиторът да е уведомил длъжниците за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, по начина, уговорен в самия договор - по ел. поща или с писмо с обратна разписка. Поради това е нарушена нормата на чл. 7, ал. 3 от договора и изводите на съда за недоказаност на претенциите е обоснован. Молят да се потвърди решението. Претендират разноски. С.С., чрез представителя си, прави възражение за прекомерност на разноските, претендирани от ищеца.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното от фактическа страна :     

Районният съд се е произнесъл искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок за обжалване на решението - двуседмичен от връчването му на страната. Неоснователни се възраженията на ответниците, поддържани в отговора на жалбата, срещу срока за подаването й.

Следователно въззивната жалба е допустима, подадена от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.

Ищецът е предявил иск за установяване на договорно неизпълнение за заплащане в цялост на сумата по договор за кредит в условията на солидарност срещу двамата ответници „М.-В.БГ“ ЕООД - кредитополучател и С.С.С. - солидарен длъжник.

По общите правила на разпределение на доказателствената тежест, в тежест на ищеца в производството е било да установи, пълно и главно, наличието на договорни отношения с ответниците, изпълнението на своите задължения по договора за кредит и размерите на претенциите, които претендира. Доказване на изпълнението на задълженията за плащане на дължимите суми, както и останалите възражения срещу исковете, е изцяло в тежест на ответниците.

          Между страните не се спори, че на 11.01.2017 г. е подписан договор за бизнес линия „Fintrada Оборот 6 %, № 7004182“, по силата на който ищецът Ф.Ф.“ АД предоставя на „М.-В.БГ“ ЕООД, като основен длъжник и С.С.С., като солидарен длъжник.

С договора ищецът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 3 000 лв., със срок за връщане на сумата две години, считано от датата на подписване на договора 11.01.2017 г., като условията по договора са уговорени в чл. 3 от същия. Според чл. 3, т. 1 е предвидена 6 % от усвоената сума за 14 - дневен период,  такса ангажимент за ползване на кредита, която са начислява на всеки първи ден на 14 - дневния период, върху усвоената, но непогасена главница към този момент. Според чл. 3, т. 2 от договора, минималната погасителна вноска е в размер на таксата по т. 1, като първата вноска е на 25.01.2017 г., а всяка следваща - 14 дневен срок след падежа на предходната.

В чл. 7, ал. 1 е предвиден размер на дължимата неустойка 0.  3% от всичко дължимо от договора, в това число главница, такса ангажимент и неплатени неустойки, при забава на плащане при погасителна вноска, неплатена такса ангажименти до пълното плащане на забавената сума или до настъпване на предсрочна изискуемост. В чл. 7, ал. 2 е предвидено, че при забава в плащането на погасителна вноска повече от 40 дни се дължи и еднократна неустойка в размер на 20 % върху дължимото по договора за кредит, като съгласно ал. 6 от същия текст, сборът на двете неустойки не може да надвишава 30 % от отпуснатата сума.

В чл. 7, ал. 3, при просрочие над 40 дни страните са се съгласили, че кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, чрез изпращане на писмо до кредитополучателите - с обратна разписка или по електронна поща.

Не е спорно и се установява, че сумата от 3 000 лв. е усвоена от кредитополучателя, в този смисъл е приетата по делото ССчЕ. Според експертизата по кредита има незаплатена изцяло главница от 3 000 лв., 8 броя такси за ангажимент от 1 380, 96 лв. за периода 08.02.2017 г. - 12.12.2017 г., неустойка за забава 986, 83 лв. към 12.12.2017 г., която е формирана съгласно чл. 7 от договора. Вещото лице е посочило, че неплатената неустойка е 894, 08 лв. по справката на ищеца, а претендираната е в размер на 817, 22 лв. 

За да отхвърли изцяло исковете СРС е приел единствено, че ищецът не  представя доказателства за обявяване предсрочната изискуемост на кредита на двамата длъжници, преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Счел е също така, че нито заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито връчването на издадената заповед за изпълнение биха могли да се приемат за уведомяване  на длъжниците за обявената от кредитора предсрочна изискуемост. СРС е направил извод, че уведомяването на длъжниците, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем с връчването на препис от исковата молба или по друг начин, след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта. за да отхвърли изцяло исковете съдът се е позовал на недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение.

По основният спорен въпрос, поставен от страните във въззивното производство, касаещ необходимостта от уведомяване на длъжниците за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита от ищеца, който е небанкова институция, въззивният състав намира следното :

По делото не е имало спор по въпроса, че ищецът не е изпращал до ответниците уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, като е поддържал, че такова уведомяване не се изисква, понеже касае само договорите за банков кредит.

Във връзка с възраженията на ищеца във въззивната жалба следва да се посочи, че постановките на ТР № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, са приложими и по отношение на договора за заем, съдържащ уговорка за автоматична предсрочна изискуемост, която не е обявена по надлежния ред преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. (в този смисъл решение № 123 от 09.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., ІІ т. о., ТК).

Практиката на ВКС по въпроса за необходимостта от обявяване на тази изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е непротиворечива по въпроса, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл. 240 от ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 от ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, по отношение на неговия срок, което се упражнява с едностранно волеизявление на кредитора. Това изявление следва да достигне до насрещната страна и ще породи действие, ако са били налице обективните предпоставки за настъпването на такава предсрочна изискуемост (уговорена в договора или предвидена в закона). След упражняване на това право, договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. Ефектът на волеизявлението на кредитора е, че от момента на достигането му до длъжника целият или неплатеният остатък от заема става изискуем и за кредитора възниква възможност да иска плащането му. Няма пречка, в рамките на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода, страните да уговорят възможност кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок, но е изключено предварително да уговорят, че единствено с оглед неплащане на сума или настъпването на други обективни обстоятелства, целият заем става предсрочно изискуем, без да се отправя волеизявление на кредитора до длъжника. В решение № 200 от 18.01.2019 г. по т. д. № 665/2018 г. на ВКС, ТК, І -во ТО е прието, че „такава уговорка противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорени в договора или предвидените в закона“.

Следва да се посочи освен това, че съгласно дадените в т. 1 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, предсрочната изискуемост по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение да този момент, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, както приема СРС. Изводите на първоинстанционният съд по този въпрос са в противоречие с възприетото от ВКС тълкуване.

Според становището възприето от ВКС, вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договор за кредит. Възприема се тезата, че ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, а се установи, че такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът не може да бъде отхвърлен изцяло, а следва да бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост ще е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.

Освен това, предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече падежираните към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост още не е настъпила.

Предвид изложеното, въззивният съд не споделя решаващите изводи на СРС, че единствено поради липса на доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост на целия размер на кредита на ответниците преди подаване на заявлението претенциите са изцяло неоснователни.

Освен това в случая е настъпил падежа на всички вноски, дължими по кредита в рамките на производството, т. е. крайният падеж на договора, който е 11.01.2019 г.

По съществото на спора за дължимост на претендираните за установяване вземания и във връзка с възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство, настоящият състав намира следното :

Съдът приема, че въззивникът има качеството на кредитна институция по чл. 3 от ЗКИ, която извършва дейност по кредитиране по занятие. Видът на сключения договор за заем (бизнес линия) и качеството на кредитополучателя - юридическо лице, определят като приложима към договора правната уредба на общия закон - чл. 240 и сл. от ЗЗД.

Ответниците са се позовавали на неравноправност, респективно нищожност на договора или на договорни клаузи поради противоречие със ЗЗП.

Въззивният състав намира, че този закон не намира приложение нито относно кредитополучателя М.-В.БГ“ ЕООД, нито относно солидарния длъжник С.С., която е управител на дружеството, доколкото предоставеният заем (кредит) е предназначен за подпомагане на търговската дейност на дружеството. В случая нито кредитополучателя, нито солидарният длъжник имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и не могат да се ползват от защитата предвидена в ЗЗП.

На следващо място, поради оперирането с банкови термини в договора е необходимо да се поясни, че кредитната линия е кредит, усвояван в рамките на определен срок изцяло, или на части, до размера на договорен между банката и клиента лимит. В уговорения между страните срок кредитния лимит може многократно да усвоява и погасява суми от кредитополучателя.

В случая в чл. 2 от договора страните са договорили, че сумата в размер на 3 000 лв. се предава на кредитополучателя в деня на сключване на договора и последния има силата на разписка за предадената сума. Следователно, въпреки посочването, че се касае за заем под формата на бизнес линия в максимален размер до 3 000 лв., който може да се усвоява на части по условията на договора - чл. 1 от договора, като съобрази останалите клаузи, въззивният състав приема, че процесният договор е такъв за предоставяне на паричен заем, с реално предаване на сумата.

Относно дължимостта на главницата по договора, съдът намира, че доколкото в производството не се спори, че сумата е усвоена изцяло от заемополучателя и няма данни да е погасена, тя е изцяло дължима, тъй като крайният падеж на задължението е настъпил в хода на производството.  

По отношение на втората претенция - за заплащане на т. н. такса ангажимент, съдът намира следното :

Въпросната такса, предвидена в чл. 3, ал. 1 т. 1 от договора е дифинирана като сума в размер на 6 % от цялата усвоена главница, дължима на всеки 14 - дневен период от ползването на кредита.

Следва да се посочи, че понятието „такса ангажимент“ при отпускане на кредит, е свързано с усвояването на сумата от страна на кредитополучателя, т. е. тази такса следва да се начислява само, ако клиентът не усвои отпусната му сума. В случая обаче кредитът (заемът) е изцяло усвоен още при подписване на договора.

Като преценя характера на това вземане съдът приема, че по същество с определянето на такава такса за въвежда един вид възнаградителна лихва за кредитора в много висок размер от 6 % върху цялата стойност на договора от  3 000 лв.(или 180 лева), дължима на всеки 14 дни за срока за договора.

По въпроса за размера на възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в практиката на ВКС се приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна) е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. (в този смисъл решение № 61 от 21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г., т. к., І ТО на ВКС).

По отношение противоречието с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД на уговорката за заплащане на такса ангажимент, съдът намира следното :

Във всеки момент на производството и без довод на страната, е възможно съдът да достигне до заключение, че една клауза в договора е сключена в нарушение на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о., „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.“ Следователно във всички случаи, когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за нея цена се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните отношения.

В съдебната практика се застъпва становище, че няма пречка страните да уговорят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, стига да не противоречи на добрите нрави. Такова противоречие ще е налице във всички случаи, когато неравноправно се третират икономически по-слабите участници в оборота и се използува недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Настоящият състав възприема съдебната практика наложила критериите за добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити и приема, че уговарянето на по - голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения накърнява добрите нрави. Следователно клауза за възнаградителна лихва, определена в по - висок размер от трикратния лихвен процент за страната, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Предвид изложеното съдът приема, че уговорка за заплащане на такса ангажимент, която по същество в случая съставлява възнаградителна лихва 6 % върху цялата сума по кредита на всеки 14 - дни, противоречи на добрите нрави. Посочената клауза нарушава принципа на справедливост и еквивалентност на престациите и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. С предвиждане на такава печалба за кредитора се стига до значително  неравновесие между правата и задълженията на доставчика на финансовата услуга и заемателя.

Изложеното позволява да се обобщи, че договорената с чл. 3, т. 1 от договора такса ангажимент не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в облигационните правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна, съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Нищожността на клаузата изключва в полза на ищеца да е възникнало право на вземане за такса ангажимент в претендирания размер.

Третата претенция по искова молба, след главницата и таксата ангажимент, е за неустойка, начислена при забава в плащанията. Съдът приема, че няма пречка при неизпълнение на договорното парично задължение да бъде уговорена такава неустойка за забава.

В чл. 7, ал. 1 от договора е предвидена неустойка в размер на 0, 3 % върху неизплатените задължения за всеки просрочен ден до пълното плащанте на сумата. Начинът, по който е уговорена неустойка за забава в процесния договор не обуславя нищожност на клаузата, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза. При неточно изпълнение на задължението такава неустойка е дължима от кредитополучателя и солидарния длъжник.

Според вещото лице неплатената неустойка за забава е в размер на 894, 08 лв. към 12.12.2017 г. Тъй като се претендира в размер на 817, 22 лв., искът за тази неустойка е основателен за целия размер.

В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично парично вземане и исковете за признаване дължимост са основателни за сумите - 3 000 лв. - за главница и 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора, а по отношение на сумата 1 380, 95 лв. - такса ангажимент по договора исковете законосъобразно са отхвърлени.

Предвид изложеното в съвкупност, решението следва да се отмени в частта, в която са отхвърлени исковете за установяване на задължения в размер на 3 000 лв. - главница по договора и 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора, до предявяване на иска  12.12.2017 г. и вместо това - исковете за признаване задължения по главницата и неустойката да се уважат.

В останалата оспорена част, в която исковете са отхвърлени за сумата  1 380, 95 лв. - такса ангажимент по чл. 3 от договора, решението следва да се потвърди, макар и по съображения, различни от изложените от СРС.

По разноските пред СРС :

Предвид промяна в изхода от спора, решението следва да се отмени и в частите, в които са присъдени разноски в тежест на ищеца за исковото и заповедното производства, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК над размер от по 111 лв.

С оглед изхода от спора и уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за СРС, както следва : 425 лв. за заповедното и 593 лв. за исковото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

По разноските пред СГС :

Като се съобрази изхода на делото, въззиваема страна - ищец има право на разноски и пред СГС. Съдът намира, че не са налице условията на чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение на ищеца за тази инстанция, което е в общ размер от 400 лв.

Съобразно уважената част от исковете и при съобразяване на доказателствата за направени разноски, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от 425 лв. за тази инстанция за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Съдът не присъжда разноски в полза на ответниците за въззивната инстанция, тъй като по делото не са представени никакви доказателства за реално направени разноски от тях в тази инстанция. Представеният пред СРС договор за правна помощ и съдействие касае направените разноски за адвокат само за първа инстанция, които вече са присъдени в полза на ответниците.

Така мотивиран, съдът

                                                       

                                                                    Р Е Ш И  :

                       

ОТМЕНЯ решение № 32327 от 04.02.2020 г. на СРС, 171 с - в, по гр. д. № 9310/2018 г., в частта, в която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Ф.Ф." АД, ЕИК ********, срещу С.С.С., ЕГН ********** „М.-В.БГ“ ЕООД, ЕИК ********искове с право основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и 92 ЗЗД - за признаване установено, че последните дължат солидарно следните суми : сумата от 3 000 лв. по чл. 1 от договор за бизнес линия Fintrada Оборот 6 % № 7004182 от 11.01.2017 г., както и 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора, ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК от 18.12.2017 г. по ч. гр. д. № 86901/2017 г. на СРС, 38 с - в, както и в частите, в които  „Ф.Ф." АД, ЕИК ******** е осъдено за заплащане на разноски в исковото и заповедното производства, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, над размер от по 111 лв. за всяко производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че С.С.С., ЕГН ********** и „М.-В.БГ“ ЕООД, ЕИК ********, двамата с адрес по делото : гр. София, бул. „Ал. ********, чрез адв. Г. дължат солидарно на „Ф.Ф.“ АД, ЕИК ********, с адрес по делото : гр. София, ул. „********, офис 34, ж. к. „********чрез адв. Н., сумата от 3 000 лв. по чл. 1 от договор за бизнес линия Fintrada Оборот 6 % № 7004182 от 11.01.2017 г., както и 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора,  както и 817, 22 лв. неустойка за забава по чл. 7 от договора, ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК от 18.12.2017 г. по ч. гр. д. № 86901/2017 г. на СРС, 38 с - в.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 32327 от 04.02.2020 г. на СРС, 171 с - в, по гр. д. № 9310/2018 г., в останалата отхвърлителна част.

 

ОСЪЖДА С.С.С., ЕГН ********** и „М.-В.БГ“ ЕООД, ЕИК ********и двамата с адрес по делото : гр. София, бул. „Ал. ********, чрез адв. Г., да заплатят на „Ф.Ф." АД, ЕИК ********, с адрес по делото : гр. София, ул. „********, офис 34, ж. к. „********чрез адв. Н., разноски за СРС, както следва : 425 лв. за заповедното и 593 лв. за исковото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

 

ОСЪЖДА С.С.С., ЕГН ********** и „М.-В.БГ“ ЕООД, ЕИК ********, с адрес по делото : гр. София, бул. „Ал. ********, чрез адв. Г. да заплатят на „Ф.Ф." АД, ЕИК ********, с адрес по делото : гр. София, ул. „********, офис 34, ж. к. „********чрез адв. Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски в общ размер на 425 лв. (държавна такса и адвокатско възнаграждение) за въззивната инстанция.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                            ЧЛЕНОВЕ : 1.                          2.