№ 260307 / 9.7.2021 г.
Р Е Ш Е Н И Е
г. Монтана, 09.07.2021 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Районен съд г. Монтана, Първи граждански състав, в открито съдебно заседание на седми юли през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЯНА МИХАЙЛОВА
при секретаря Елена Ефремова, като разгледа докладваното от съдия Михайлова гражданско дело № 2529 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „К. И. И. Б. Е. –. г. С. против К.И.П. xxx. Предявеният иск е установителен и е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. с чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди в исковата молба, че вземането произтича от сключен на 06.03.2018г. между „. Е. Д. К.” ООД и „К. И. И. Б. Е. Договор за цесия, по силата на който цедента цедира вземането си срещу отв.К.И.П., произтичащо от Договор за потребителски К. № xxxx . на цесионера.
Поддържа, че съгласно подписания договор за К. между страните е отпуснат такъв на кредитополучателя в размер на 1000 лева, ведно със сключен Д. П. „Д.”. Кредитополучателят се е задължил да погаси усвоения К. на 8 погасителни вноски, всяка от които в общ размер от 221.88 лева, от която 140.00 лева погасителна вноска по кредита и сумата от 81.88 лева вноска по допълнителния П. „Д.”. Първата падежна дата е на 01.04.2016г., а общата дължима сума, която следва да бъде върната в края на периода е в размер на 1 775.00 лева.
Твърди се, че кредитополучателят не е заплатил дължимите 8 погасителни вноски и съобразно договора е изпаднал в забава. Поради тома обстоятелство кредиторът „. Е. Д. К.” ООД се е възползвал от издадения в негова полза запис на заповед и въз основа на него се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. На 13.07.2016г. е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът К.И.П. да заплати на кредитора сумата от 1 775.04 лева, ведно със законната лихва от 11.07.2016г., държавна такса в размер на 35.50 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
На основание издадения изпълнителен лист от 13.07.2016г. било образувано изп.дело № 1185/2016г. по описа на ЧСИ Мая Иванова.
Ищецът поддържа, че съгласно чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД, като пълномощник на цедента, е изпратил уведомление за извършеното прехвърляне на вземанията до длъжника К.И.П. на посочения в договора за К. адрес, което е върнато с отбелязване „сменен адрес”.
Ищецът прилага към исковата молба за връчване на ответника копие от уведомление за извършената цесия, в случай че последния оспори действията във връзка с уведомяването му за станалата продажба на вземания.
След изпратени указания от съда за връчване на издадената заповед за изпълнение на длъжника на основание чл.47, ал.5 ГПК и в едномесечния преклузивен срок заявява, че предявява настоящия установителен иск. Заявява, че към деня на подаване на исковата молба задължението на ответника по сключения договор за потребителски К. от 10.03.2016г. не е погасено.
Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника К.И.П., че същия има вземане към „К. И. И. Б. Е. за следните суми: 1 755.04 лева, представляваща вземане по Запис на заповед от 10.03.2016г., както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението, 11.07.2016г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 13.07.2016г. по ч.гр.дело № 1469/2016г. на РС Монтана.
Моли да му бъдат присъдени и разноските, извършени по заповедното производство и разноските в настоящото исково производство. Заедно с исковата молба са представени и писмени доказателства. Направено е и искане за прилагане на ч.гр.д.№ 1469/2016 година на МРС.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът К.И.П., чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, адв.К.Ц., представя писмен отговор на исковата молба и взема становище по предявения иск. Поддържа, че оспорва изцяло иска като неоснователен и недоказан. Твърди, че не е налице редовно връчване на исковата молба с приложенията на ответника, т.к. връчването на особен представител не може да се приравни на редовно връчване на ответника, както и не може да се приеме, че същият е уведомен за извършената цесия.
Поддържа, че не са представени доказателства за движението на образуваното изп.дело № 1185/2016г. по описа на ЧСИ Мая Иванова към деня на предявяване на иска.
Моли за отхвърляне изцяло на предявения установителен иск, като неоснователен и недоказан.
Доказателствата по делото са писменИ. Изготвено е заключение по съдебно-.икономическа експертиза.
Изискано е и приложено ч.гр.д.№ 1469 по описа на Районен съд Монтана за 2016 година.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:
При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски К., по смисъла на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския К., в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на потребителски К. е предоставяне на заем и такъв е предмета на сключения между страните по делото договор. По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне, като размера, начина и сроковете за връщане на сумата са уговорени с подписването на погасителен план. Съгласно Чл.9 ал.4 от Закона за потребителския К. кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице или обединение от такива лица, което предоставя потребителски К. в рамките на своята професионална или търговска дейност. Установено е по делото, че е сключен „Договор за К.” № МАХ-. xxxx . между „. Е. Д. К.” ООД, като кредитор и К.И.П., като кредитополучател. С оглед сключеният договор за К., Кредиторът се е задължил да представи на кредитополучателя К. в размер на 1000.00 лв. по разплащателна сметка за срок от 8 месеца. Формата за действителност на договора за потребителски К. е спазена. Издадена е и в полза на кредитора запис на заповед от 10.03.2016 г. за сумата от 1 775.04 лева. Вземането е прехвърлено с цесия от 06.03.2018г. По делото не са ангажирани доказателства, а и не са въведени твърдения от ответника, че не дължи претендираната сума по цитирания договор.
По основателността на иска:
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение.
Искът, който заявителят в заповедното производство по чл.417 ГПК е предявил при връчване поканата за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител по реда на чл.47 ал.5 ГПК е с установителен характер. Установителният характер произтича от целта на иска, наличието на вече издадена и съществуваща заповед за изпълнение и изпълнителен лист, с която съдът е разпоредил длъжникът за заплати определена сума в полза на заявителя по ч.гр.д. № 1469 по описа на Районен съд Монтана за 2016 година и е определен ясно и недвусмислено в закона –. чл.415, ал.1, т.2. ГПК.
Искът е частично основателен.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, след като има и издаден изпълнителен лист, ще продължи процесуалните действия по образуваното изпълнително дело и това е съществения процесуален въпрос, свързан с характера на иска по чл.422 ГПК, т.е. не е необходимо предявяване на осъдителен иск за вземането –. предмет на издадената заповед за изпълнение. В тежест на ответника бе да установи по безспорен и категоричен начин, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК.
Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК е свързано с производството по чл. 417 и сл. от ГПК. Заведеният установителен иск по чл. 422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415, ал. 1 т.1 от ГПК или при връчването по чл.47 ал.5 ГПК, иск по чл.415 ал.1 т.2. ГПК против издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на чл. 415 ал.4 от ГПК, тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса.
Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца -. кредитор заповед за изпълнение.
Съдът е задължен служебно да се произнесе относно неравноправни клаузи в сключения договор за паричен заем.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставена финансова услуга –. разрешени и усвоен потребителски К. в размер на 1 000.00 лв., за което са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че е предоставена сумата на 10.03.2016 г., съгласно данните от декларация, подписана от него, находяща се на л.31 от делото.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2. от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-. ищеца -. кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./ В настоящият случай договорените между страните годишен процент на разходите –. 38.66 % и годишен лихвен процент –. 31.07%, което надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора, обективирана в чл.5 от същия, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляването на разходите по кредита, различен от законовия се явява недопустимо. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Недействителни са клаузите в чл.20 от договора, а именно „Д. П. –. Д.”. Съдът не може да приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а. ал.4 от ЗПК за посочване на всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски К.. За посочените клаузи, съответно чл.20 –. чл.22 от договора няма данни на ответника да са осигурявани на кредитополучателя каквито и да е било от изброените услуги от страна на Кредитора. В чл. 2.. предложение първо от процесният Договор се предвижда, че 30% от дължимото възнаграждение за закупеният „Д. П. –. Д.” представляват разходи, свързани с преимущественото организиране на осигуряването от страна на Кредитора на допълнителни действия, включени в него. По делото не са представени никакви доказателства за извършването/организирането и т. н. на каквито и да е било допълнителни действия. В противоречие на императивното правило на чл.10а, ал.4 от ЗПК в процесния договор за различните видове допълнителни услуги включено в задължението за плащане по разрешения К.. Не се ангажираха никакви доказателства за начина на формиране на сумата от цялостното задължение от 1 775.04 лв., при условие, че е предоставена сума от 1 000.00 лв. като заем, което бе в тежест на ищеца.
Докладчикът счита, че процесният договор в тези си части е недействителен, поради което намира така предявения иск за частично основателен и касаещ единствено размера на неизплатената главница по кредитното отношение. Над този размер, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв. Заемното кредитно правоотношение между страните по договора се явява недействително на основание чл.22 от ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последицИ. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора за К., длъжникът дължи връщане на кредитора само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, който съгласно сключения договор за потребителски К. възлиза на 1 000.00 лв. главница. В останалата част искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв, поради нищожност на уговорките, като противоречащи на добрите нравИ.
По отношение възражението, направено от назначения особен представител на ответника, че по делото не са представени доказателства относно спазването на процедурата по връчване на УВЕДОМЛЕНИЕ по чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия и прехвърляне на вземането, то е налице вече утвърдена съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК, че получаване на уведомлението за цесия в рамките на съдебното производство по предявен установителен иск по прехвърлено вземане съставлява валиден способ за уведомяване на длъжника.
При този изход на делото, в тежест на ответника са и направените в хода на производството –. заповедно и исково разноски от ищеца в минималните им размерИ.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ, като противоречащи на добрите нрави, претенциите на „К. И. И. Б. Е. Е. 2., със седалище и адрес на управление: гр. С., б. „. В. 2.. Б. ц. „. -. 6. е. 2. , спрямо К.И.П., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, формирани като вноски по задължението за погасяване на кредита по Договор № xxxx от 10.03.2016 г., в частта на сключения „Д. П.-. Д.“.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.И.П., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, че към 11.07.2016 година СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕ на „К. И. И. Б. Е. Е. 2., със седалище и адрес на управление: гр. С., б. „. В. 2.. Б. ц. „. -. 6. е. 2., за следните суми: 1 000.00 (хиляда) лева главница, представляващи размера на неизплатеното задължение по издаден запис на заповед на 10.03.2016 г., предявен за плащане на 01.06.2016 г., във връзка със сключен Договор № xxxx от 10.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.07.2016 година до окончателното заплащане на сумата, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 13.07.2016 година по ч.гр.д.№ 1469 по описа за 2016 година на Районен съд Монтана.
ОСЪЖДА К.И.П., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx ДА ЗАПЛАТИ на „К. И. И. Б. Е. Е. 2., със седалище и адрес на управление: гр. С., б. „. В. 2.. Б. ц. „. -. 6. е. 2., сумата от 35.50 лева –. платена държавна такса и 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 13.07.2016 година по ч.гр.д.№ 1469 по описа за 2016 година на Районен съд Монтана.
ОСЪЖДА К.И.П., ЕГН xxxxxxxxxx,xxx ДА ЗАПЛАТИ на „К. И. И. Б. Е. Е. 2., със седалище и адрес на управление: гр. С., б. „. В. 2.. Б. ц. „. -. 6. е. 2., сумата от 35.50 лева –. доплатена държавна такса, 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение, 350.00 лв. за вещо лице по СИЕ и 355.00 лв. за назначения особен представител.
Банкова сметка, xxxма: BG 15 RZBB xxxx , BIC xxx, Райфайзенбанк /България/ Е..
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: