Присъда по дело №37/2022 на Апелативен съд - Пловдив

МОТИВИ към присъда № 4/21.03.2022г., постановена по ВНОХД № 37/2022г. по
описа на Пловдивски апелативен съд.
Производството е по глава XXI от НПК.
Делото има дълга процесуална история.
Първата постановена присъда /по НОХД №357/2017г. по описа на ОС – Пловдив/
е била отменена с Решение №39/19.02.2018г. по ВНОХД №516/2017г. по описа на АС
– Пловдив, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Втората присъда, постановена по НОХД 369/2018г. по описа на ОС – Пловдив, е била
изменена частично с Решение №260117/15.07.2021г. по ВНОХД №501/2020г. по описа
на АС – Пловдив. Това решение е отменено /с Решение № 60236/06.01.2022г. по дело
№871/2021г. по описа на ВКС/ и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав
на апелативния съд. Или, настоящето разглеждане на казуса в АС – Пловдив е трето
поред.
Предмет на обжалване е Присъда № 43/08.05.2019г., постановена по НОХД №
369/2018г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с която подсъдимият Т.В.И. e признат
за виновен в това, че на *** г. в село Р., общ. М., обл. П. при управление на моторно
превозно средство „Б.“, с рег. № ***, е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1,
т. 1, чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата,
чл. 3, чл. 73, ал. 1, чл. 193, чл. 198 и чл. 47, ал. 3 от Правилника за приложение на
Закона за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на С.И.М.,
ЕГН **********, като е избягал от местопроизшествието, поради което на основание
чл. 343, ал. 3, пр. 6, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и на
основание чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, изтърпяването на
което е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизането на присъдата
в сила. На основание чл. 59, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК е било приспаднато времето,
през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР на 03.05.2016г., а на основание чл.
343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият Т.В.И. е бил лишен от право да
управлява моторно превозно средство за срок от три години, считано от влизане на
присъдата в сила. С присъдата окръжен съд се е разпоредил с приложените по делото
веществени доказателства, а съдебните разноски на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е
възложил в тежест на подсъдимия Т.В.И..
Недоволни от присъдата са останали подсъдимият Т.В.И., който чрез защитника
си - адв. О.М. я атакува с доводи за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост, с искане да се отмени и подсъдимият да се признае за невинен и да се
оправдае изцяло по предявеното му обвинение.
В съдебната зала жалбата се поддържа по изложените в нея съображения, които се
доразвиват в пледоарията на защитника, а подсъдимият И. моли да бъде оправдан.
Частните обвинители С.М.М. и И.И.М., чрез повереника им адв. К.С., са останали
неудовлетворени от определения с присъдата начин на изтърпяване на наложеното на
подсъдимия наказание, като молят присъдата да се измени и да се постанови Т. И. да
изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода. В съдебно заседание явяващите
се частни обвинителни и представляващият ги повереник поддържат жалбата и
направеното с нея искане по изложените съображения.
Представителят на Апелативна прокуратура - Пловдив счита присъдата за
1

правилна и законосъобразна, поради което пледира да бъде потвърдена във всичките й
обжалвани части.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по
делото доказателства, прецени направените оплаквания, становищата на страните и
служебно извърши проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания
съдебен акт в пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК,
намери за установено следното:
Депозираните жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни в
процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално
ДОПУСТИМИ, а разгледани по същество – жалбата на подсъдимия Т.В.И. е
ОСНОВАТЕЛНА, а жалбата на частните обвинители С.М.М. и И.И.М. е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Ангажираните по делото доказателства и доказателствени средства дават
основание на този състав да приеме за установени следните фактически положения:
Подсъдимият Т. И. притежава свидетелство за управление на МПС № *** от
04.10.2007г. Той е родом от с. Р., българин, български гражданин, с висше
образование, живее и работи в гр. С., в „О.“ ЕООД като програмист.
На ***г., късно вечерта, подсъдимият Т. И. управлявал л.а. „Б.“, ДКН № ***,
предвижвайки се от гр. П. към с. Р., обл. П.. Пътувал в южната пътна лента, в посока
запад - изток. Около 22,46 часа, подс. И. се намирал в пътния участък между селата С.
– Р., след което навлязъл в населеното място - с. Р., преминал покрай газ - станция и
продължил да се движи по ул. „А.С.“ в селото. Пред него, в същата посока, по същата
улица, с по-бавна скорост, се движил л.а. „Р.“ с ДКН № ***, управляван от св. В..
Подсъдимият И. му пресветнал няколко пъти на къси/дълги светлини, след което
преминал на къси светлини и предприел маневра изпреварване на автомобила на св. В..
По време на изпреварването подс. И. бил включил вътрешната светлина в л.а. „Б.“ и
наблюдавал дисплея на мобилния си телефон.
Пътният участък бил прав, равен и хоризонтален, с настилка от асфалт, без
неравности и дупки. Пътната обстановка обаче била усложнена, тъй като валял силен
дъжд, настилката била мокра, а видимостта намалена до 40м. на къси светлини, както
заради дъжда, така и поради късния час на денонощието и липсата на осветление в
участъка, в който подс. И. се движил. Въпреки утежнената пътна обстановка,
подсъдимият управлявал автомобила със скорост около 76 км./ч. в рамките на
населеното място.
По същото време в с. Р., в района на къща с административен адрес №.* на
горепосочената улица /„А.С.“/, по десния /южния/ тротоар, в посоката на движение на
л.а. „Б.“ се движил и пострадалият С.М. със спокоен ход / 5,7 км./ч./. Тротоарът в
посочената отсечка бил с прекъсване поради наличие на пресечка в дясно. Движещият
се по тротоара М., облечен в тъмни дрехи, поради образувала се на тротоара локва,
решил да слезе на пътното платно, за да я избегне. Към момента на навлизането му в
южната пътна лента М. се намирал на около 25.33м. от и пред автомобила „Б.“ с ДКН
№ ***, управляван от подс. И.. Предвижвайки се по пътното платно, пострадалият М.
изминал около 1.90м. и след 1.20 секунди бил застигнат и блъснат от приключилия
вече маневрата изпреварване и движещ се праволинейно л.а. „Б.“. Ударът настъпил с
първоначален контакт в предната дясна част на л.а. „Б.“ и задната част на лява
подбедрица на около 30см. – 40см. от петата на пешеходеца, който в този момент бил
ориентиран леко странично спрямо автомобила в посока югозапад – североизток / леко
2

наляво спрямо автомобила/. В резултат на удара, М. бил подхвърлен във въздуха,
паднал върху предното обзорно стъкло, превъртял се странично и бил отхвърлен на
около 30.10м. от мястото на удара, а след падането на пътното платно останал да лежи
неподвижно.
Макар да почувствал удара, подсъдимият продължил движението си като
намалил плавно скоростта с намерение да установи автомобила и да провери какво е
ударил, тъй като не видял пешеходеца преди удара. Движещият се след него св. В.,
който управлявал своя автомобил със скорост около 50 км./ч., решил, че подсъдимият
ще избяга от местопроизшествието и го последвал, настигнал го и застанал с
автомобила си пред л.а. „Б.“ с цел да му пресече пътя. Подсъдимият преустановил
движението си, слязъл от автомобила, върнал се до пострадалия, а после свидетелят го
приканил и да върне и автомобила на мястото на инцидента. И. придвижил автомобила
си на заден ход и спрял близо до падналия на платното пострадал, където изчакал
пристигането на органите на полицията и на линейката. В. се обадил на тел. 112, а
подс. И. е обадил на брат си. На местопроизшествието, след настъпването му,
пристигнал св. А.З., който управлявал таксиметров автомобил. С фаровете си осветил
мястото, където паднал пострадалият, като препоръчал на св. В. и подсъдимият, които
били до М., да не го местят до пристигане на БМП. След около 10 минути дошла БМП
и полиция, сред които и св. М. – служител на РУ на МВР с. Т., който тествал подс. И. с
Дрегер за употреба на алкохол. Тестът бил отрицателен. Пристигналите служители на
БМП констатирали смъртта на пострадалия, като междувременно на
местопроизшествието се появили и роднини на пострадалия М..
В хода на наказателното производство са били назначавани множество
експертизи, като окръжният съд е ползвал следните от тях:
Заключението на назначената по делото химическа експертиза / л.66, т.1 от дос.
пр./, според която в кръвта на пострадалия С.М. не е констатирано наличие на алкохол.
Заключението на назначената по делото и приета в съдебно заседание съдебно-
медицинска експертиза на труп /л. 57 - л.60, том 1 от дос. пр./, според която по трупа
на пострадалия М. са констатирани множество травматични увреждания, като
непосредствена причина за смъртта е тежка черепно-мозъчна травма със счупване на
черепните кости и мозъчни кръвоизливи с обширна и дълбока контузия на мозъка,
довели до притискане и парализа на жизненоважни мозъчни центрове. Според вещото
лице, всички травматични увреждания отговарят да са причинени по механизма на
удар с или върху тъп предмет и отговарят да са получени при автомобилна травма.
Тези увреждания са прижизнени и се намират в пряко причинно-следствена връзка с
настъпилата смърт на С.М..
Заключението на автотехническа експертиза, изготвена от вещите лица А. и С. /
т. 2, л. 22 – л.56 от дос. пр./. Според него водачът на л.а. БМВ с ДКН № *** е имал
техническа възможност да възприеме пострадалият М. непосредствено преди
възникване на опасността с влизане в платното за движение от последния, тоест, когато
М. се е намирал още на тротоара, на около 30м. - 35 м. пред автомобила. При приетата
от експертизата скорост на управлявания от И. автомобил от 76 км./ч., при
своевременна реакция и задействане на спирачната система, подсъдимият е нямал
техническа възможност да спре автомобила преди мястото на удара и по този начин да
избегне станалото ПТП. Подсъдимият И. е имал техническа възможност да избегне
удара чрез безопасно спиране, ако в момента, в който пострадалият М. е навлязъл в
платното за движение и е изминал до 1,5 м., скоростта на л.а. БМВ е била не по-висока
3

от 33,82 км./ч., тоест, скоростта на управлявания от подсъдимия И. автомобил от 76
км./ч. не е била технически съобразена с конкретната пътна обстановка. Но, според
вещите лица, дори и да бе управлявал автомобила с технически съобразената с
видимостта скорост, подс. И. е нямал техническа възможност да установи автомобила
преди мястото на удара.
Заключенията на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа
експертиза / том 1, л. 144 – 177 от дос. пр./ и допълнителната комплексна експертиза /л.
79 – л. 193 от НОХД/. Според тях при конкретната пътна ситуация, осветеността на
фаровете на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, вдясно по посока към
движение, е била около 2 lx, като конкретната видимост в дадената пътна ситуация би
могла да варира около 15 м. до около 57,03 м. При така отчетената пътна ситуация,
вещите лица са дали три варианта на възможност за спиране на процесния автомобил в
рамките на осветената зона, съответно за 15 м., 30 м. и 57 м. видимост, като
максималната скорост, за да се спре на дистанция, при анализираните от вещите лица
хипотези за обща видимост, е както следва: - при обща видимост 39 м. – максимална
скорост 46,59 км./ч. или по-малка от нея; - при обща видимост 74 м. – максимална
скорост 73,76 км./ч. или по-малка от нея; - при обща видимост 20 м. – максимална
скорост 27,68 км./ч. Според същото заключение, пешеходецът М. е бил възможен за
възприемане в зоновата осветеност, вдясно на късите и дългите светлини на л.а. Б.,
освен при версията, сочена от обясненията на подсъдимия И., а именно при конкретна
видимост на 15м. от автомобила, при обща видимост вляво 20 м. и вдясно 22м. От
момента на техническата възможност за възприемане на пострадалия М. от
подсъдимия И., дистанцията до пострадалия при движение със спокоен ход, е както
следва: - при отстояние на автомобила около 30 м. от М., последният е възможно със
спокоен ход да е отстоял на около 3,74 м. от мястото на удара; - при отстояние на
автомобила около 57,03 м. до пострадалия, последният е възможно със спокоен ход да
е отстоял на около 5,77 м. преди мястото на удара и при отстояние на автомобила
около 15 м. до М., последният е възможно със спокоен ход да е отстоял на 1,12 м. от
мястото на удара. Ударът на л.а. БМВ е настъпил с първоначален контакт в предна
дясна част на автомобила и в задна част на лявата подбедрица на около 35 – 40 см. от
петата на пешеходеца, който в този момент се е намирал леко странично и наляво
спрямо посоката на движение на автомобила.
Допълнителната комплексна съдебно-медицинска експертиза / л. 227 – л.368 от
НОХД/ е съобразила изводите си и с количеството паднал дъжд според изготвената
метеорологична справка за района на с. Р. / л. 206 от съдебното заседание/ от НИМХ -
14 л. на кв. м. за времето от 19:10 ч. до 24:00 ч. в района на настъпилото ПТП. И
според това заключение скорост на управление на автомобила от подсъдимия И. е 76
км./ч. Общата видимост в конкретната ситуация е била възможно да варира около 26м.
до около 59 м., а конкретната видимост от около 20 м. до около 45м. В експертизата е
посочена максималната скорост, с която е следвало да се управлява л.а. БМВ, за да се
спре на дистанция при видимост от 15 м. до 57,03 м., като при всички варианти за
реакция на водача от 0,8 секунди до 1,6 секунди, скоростта на движение би следвало да
е по-ниска от установената от 76 км./ч. Според заключението на експертизата М. е бил
възможен за възприемане в зоната на осветеност, вдясно на късните и дългите
светлини на л.а. „Б.“, при конкретна видимост над 33,78 м. при време на реакция на
водача 1,6 секунди и съответно при конкретна видимост над 29,56 м. и време на
реакция на подсъдимия 1,4 секунди. С оглед на конкретната пътна ситуация –
създадена огледална повърхност от водното препятствие, успоредно на нивото и
4

разливащо се по настилката, възприемането му е близко до технически невъзможно.
Според заключението на експертизата, И. е имал техническа възможност да започне да
възприема пешеходецът при конкретна видимост, варираща от около 20м. до 45 м.,
съобразявайки параметрите на ксеноновата крушка на фара в края на маневрата
изпреварване и прибиране в лентата за движение надясно към южния тротоар,
респективно, снопа от светлина е следвало да бъде по-силен, съответно възможността
за възприемане на М. по-голяма.
И с оглед изпълнение на дадените в отменителното решение на ВКС указания, и с
оглед защитните доводи, изложени от подсъдимия, и служебно, този състав намери за
необходимо да се изготви повторна комплексна автотехническа и съдебномедицинска
експертиза. Депозираните до момента заключения, в хода на досъдебното
производство и в първата инстанция, не са съобразили и обсъдили всички изходни
данни, относими към експертния извод за конкретната видимост на подсъдимия в
конкретната пътна обстановка - валеж от силен или умерен дъжд, липса на странична /
извън фаровете/ осветеност в пътния участък, отражението на светлината от фарове от
мокрото пътно платно, влиянието на включена вътрешна светлина в автомобила върху
видимостта на подсъдимия, влиянието на намиращите се на тротоара разцъфнали
дървета върху видимостта към движещия се по този тротоар М., тъмното облекло на
последния и т.н. Отделните експертизи са съобразявали част от тези фактори, но не и
всички, в тяхната пълнота и всеобхватност. Освен това, в изготвената от вещите лица
А. и С. автотехническа експертиза липсва извод за това каква е следвало да е
съобразената скорост на движение на подсъдимия при отчетените негативни фактори, а
в комплексните експертизи съществуват изключително много варианти, хипотези и
възможности, което затруднява, както страните, така и съда да формира категоричен
извод по фактите от значение за изхода на делото. Посоченото внася съмнение в
обосноваността и правилността на изготвените заключения и мотивира апелативният
съд да се назначи повторна комплексна автотехническа и съдебномедицинска
експертиза, със задача да съобрази всички събрани до момента доказателства, всички
установени негативни фактори от пътната обстановка и да даде пълен, всеобхватен
отговор на поставените й въпроси. Според депозираното заключение:
Мястото на удара между пострадалия и л.а. „Б.“, управлявано от подсъдимия, е на
9.70м. източно от ориентира по дължината на пътното платно и 1.30м. северно от
южната граница на платното за движение по неговата широчина. Скоростта на
движение на л.а. „Б.“, управлявано от подсъдимия, изчислена по три различни
методики, е 76 км./ч. и не е технически съобразена с конкретната видимост и
конкретната климатична обстановка при движение на къси светлини. Скоростта е
съобразена с видимостта на дълги светлини, но не и с видимостта на тези светлини в
конкретната пътна обстановка. Съобразената с всички негативни фактори от пътната
обстановка скорост е 37 км./ч. на къси светлини и 88.2 км./ч. на дълги светлини.
Подсъдимият е имал техническата възможност да възприеме пешеходеца и докато се
намира на тротоара и в момента на навлизането му на пътното платно, тъй като
видимостта е била 40м. на къси и 100м. на дълги светлини, а в момента на навлизането
на платното М. е отстоял на 25.33м. от автомобила. Подсъдимият не имал техническа
възможност да предотврати произшествието с екстрено спиране при движение с
посочената скорост от 76 км./ч., като такава възможност е имал, ако се е движил със
скорост по-малка от 31.8 км./ч. Извършената преди удара маневра изпреварване на
л.а. „Р.“ с ДКН № ***, управляван от св. В. не е била пречка подс. И. да възприеме
пешеходеца, поради осветяване на пътното платно от неговите и от фаровете на св. В..
5

Техническите причини за настъпване на инцидента са навлизането на пешеходеца в
лентата за движение на л.а. „Б.“, без да се съобрази с приближаващият се автомобил и
движението на л.а. „Б.“ с несъобразена с конкретната пътна обстановка и климатични
условия скорост, която не му е позволила да възприеме своевременно опасността от
удар с пешеходеца и да реагира с адекватни действия по предотвратяването му.
При изслушването им в съдебно заседание вещите лица разясняват, че
намиращите се по време на инцидента на тротоара дървета, независимо от буйната им
растителност не са ограничавали видимостта към движещия се по този тротоар
пешеходец, за който не се очаква да се движи навътре в растителността. Обяснили са,
че включена в купето вътрешна светлина допълнително намалява видимостта и
съобщеното в този смисъл от св. В. са отчели при определяне на конкретната видимост
на подсъдимия към пешеходеца, както и при определяне на съобразената скорост на
движение. Категорични са, че към момента на навлизане на пешеходеца на пътното
платно и към момента на удара, подсъдимият вече е бил завършил маневрата
изпреварване и се е движил направо, поради което считат, че тази маневра няма
отношение към инцидента и последният не е в причинна връзка с предприетото
изпреварване, защото опасността за движението е възникнала след като изпреварването
е приключило. Не могат да дадат категоричен отговор за начина на спиране на л.а. „Б.“
след удара, защото липсват обективни данни за това, а само противоречивите
показания на св.В., като считат, че по – скоро плавно е било спирането, предвид
липсата на обективни следи по пътното платно от аварийно спиране и защото
автомобилът е спрял на значително разстояние след удара. Уточняват, че параметрите
на видимост, които са дадени в експертизата отчитат наличие и на пороен дъжд, а не
само на умерен валеж, като посочват, че влиянието върху видимостта на умереният и
на интензивният дъжд не се различава съществено. Разясняват още, че при
изчислението на съобразената скорост на движение са отчели всички негативни
фактори – силен дъжд, тъмна част от денонощието, тъмните дрехи на пострадалия,
тъмна завеса от дървета, вътрешна светлина в автомобила, мокро платно, евентуален
аквапланиг от локви, и т.н. И съобразената с всички фактори скорост на движение е 37
км./ч. на къси светлини, като са категорични, че произшествието не е било
предотвратимо при движение със съобразената скорост, защото удар не би настъпил
при движение със скорост по-малка от 31.8 км./ч. и само при движение с такава
скорост към момента на навлизането на пешеходеца на пътното платно подс. И. е имал
техническа възможност да спре преди мястото на удара. Вещите лица - автоексперти
отричат да е технически възможно подсъдимият да е управлявал автомобила на дълги
светлини, предвид обилният дъжд и насрещнодвижещи се автомобили, които фактори
правят невъзможно движението по пътното платно на дълги фарове. Вещото лице –
медик пояснява и че не може да се заключи с категоричност, че ако л.а. „Б.“ се бе
движил със скорост, разрешена за пътният участък или пък със съобразената с
атмосферните условия, резултатът от съприкосновението между пострадалият и
автомобила би бил различен от инкриминирания, защото няма одобрена методика, от
която такъв обоснован извод да се извлече.
Именно изготвената в тази инстанция експертиза, наред с мотивираните
разяснения по нея, като изготвена от вещи лица с необходимите знания и опит в
изследваните области, обстойна, всеобхватна, обоснована и отчитаща всички
релевантни данни по делото, настоящият състав ползва при формиране на вътрешното
си убеждение, с изключение на залегналият в т.10 от заключителната му част извод, че
причина за настъпилото ПТП е и поведението на подс. И., а именно движението му с
6

несъобразена с пътната обстановка скорост, за което мотиви ще се изложат по - долу.
Не може все пак да не се отбележи, че работили с непълни изходни данни и дали
колебливи и многовариантни отговори на част от поставените им въпроси, изводите на
изготвилите предходните експертизи вещи лица не се отличават съществено от
откриващите се в сега коментираното комплексно заключение.
Изложената фактическа обстановка се установява от приложените по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, в това число протоколите за оглед
на местопроизшествие, фотоалбумите, от заключението на кредитираните от този съд
експертизи, частично от обясненията на подсъдимия Т. И., частично от показанията на
свидетеля В. В., от показанията на свидетелите С. М., А.З., М. И., И. М. и С.М.
За разлика от окръжния съд, този състав не се отнася толкова безкритично към
показанията на св. В.. Те правилно са квалифицирани като депозирани от
незаинтересовано от изхода на делото лице, но е подценена тяхната вътрешна
противоречивост, колебливост, безмотивна промяна на фактите във времето, както и
противоречието им с обясненията на подсъдимия, което е налагало по - подробен
анализ и оценка на това доказателствено средство да се извърши.
Прочитът на показанията на св. В., депозирани в отделните процесуални моменти,
приобщени надлежно към доказателствения материал от окръжния съд, показва, че
еднопосочен, последователен и убедителен е този свидетел относно : атмосферните и
пътните условия в инкриминираната вечер; включената изкуствена светлина в купето
на л.а. „Б.“ и ползването на мобилен телефон от подс. И. по време на изпреварването,
извършено с висока скорост; продължаване на движението и спирането на
управлявания от подс. И. автомобил на известно разстояние след мястото на удара и
връщането му на заден ход в близост до мястото, където пострадалият е паднал на
пътното платно; шоковото състояние, в което подсъдимият се е намирал след
инцидента и обаждането до брат му – св. М. И.. Тези факти свидетелят В. излага и
поддържа неизменно при всичките си разпити, заявява ги с увереност и постоянство и
липсват основания кредит на доверие на показанията в тези им части да не се отдаде.
В. е непредубеден, незаинтересован от изхода на делото очевидец, възприел
посочените факти лично и непосредствено, които в значителната им част
кореспондират изцяло и с обясненията на подсъдимия И.. В останалата част
показанията на св. В. са изключително противоречиви, колебливи, търпящи промяна
във времето, което води до извода, че част от фактите В. или изобщо не е възприел и
прави предположения, или е възприел само частично, след като сам не е сигурен в
обективността на изложените обстоятелства, които непрекъснато променя. Така
например, относно това с какви светлини се е движил л.а. „Б.“, в настоящия процес
пред първата инстанция св. В. е заявил липса на спомени по това обстоятелство, а след
прочитане на показанията му, дадени по НОХД №357/2017г. по описа на ОС –
Пловдив е посочил, че ги потвърждава / в частност за движение на дълги светлини/. В
този разпит обаче, св. В. е изложил три взаимоизключващи се твърдения – първо, че
няма спомен за вида на светлините, после, че на къси светлини л.а. „Б.“ се е движил, а
накрая на същия разпит, че на дълги фарове на изпреварващия го автомобил се е
движил. За сметка на това, в досъдебната фаза, в момент, най – близък до
инкриминирания, свидетелят е заявил, че е възприел само пресветване от къси на дълги
светлини от движещият се зад него автомобил и именно тези показания по
коментираният факт този състав кредитира. Защото, ясно е на първо място, че след
извършване на маневрата изпреварване, в който момент ударът с пешеходеца е
настъпил, св. В. не е могъл да възприеме светлините на движещият се пред него
7

автомобил, за да се счете, че обективни възприятия по този факт е имал. Второ,
подсъдимият И. е категоричен, че към момента на настъпване на инцидента е
управлявал автомобила си на къси светлини, опитвайки се да превключи на дълги
светлини преди да навлезе в с. Р., но поради наличието на насрещнодвижещи се
автомобили и поради силният дъжд видимостта е била минимална и затова отново е
превключил на къси фарове. Обясненията кореспондират със съобщеното от св. В. в
досъдебната фаза за пресветване на къси/дълги фарове, както и със заявеното от
вещите лица – че при установените атмосферни условия, при наличието на силен дъжд
и насрещнодвижещи се автомобили, движение на дълги светлини е технически
невъзможно да се осъществи.
Свидетелят В. е колеблив и неуверен и относно това дали преди удара е видял
пешеходец на тротоара, от какво разстояние го е забелязал, каква е била неговата
видимост към този обект, на какво разстояние след удара л.а. „Б.“ е установил
движението си. Веднъж твърди, че е видял човек, движещ се по тротоара на около 15м.
- 30м. пред неговия автомобил, но не в близост до мястото на удара, а в по-ранен
момент, без да може да посочи дали се касае за един и същ пешеходец. После твърди,
че не е виждал пешеходец на тротоара, а само в момента на „изхвърчането“ му нагоре
в следствие на удара с л.а. „Б.“. Веднъж твърди, че л.а. „Б.“ е спрял на около 10м.,
после на около 15м. – 20м. след това на 50м., 80м. и т.н. Очевидно невярно е
твърдението на В., че принуден от него и „бягайки“ от местопроизшествието,
подсъдимият И. се е качил с автомобила си на тротоара, предвид височината на
бордюра и липсата на повреди по автомобила на подсъдимия в областта на гумите и
джантите, а и подсъдимият отрича категорично това да се е случило. В противовес на
посочените объркани, колебливи и противоречиви показания, обясненията на
подсъдимият И. по коментираните факти са логични и кореспондиращи с изводите на
комплексната експертиза. И. твърди, че след като е усетил удара е намалил плавно
скоростта и е установил автомобила си по собствено решение с намерението да се
върне на мястото, за да види какво е ударил, което и е направил, а след това, подканен
от св. В. е върнал и автомобила на заден ход в близост до мястото на удара. Предвид
изчислената от експертите опасна зона на спиране от около 80м., спирането на л.а.
„Б.“ на близко до това разстояние говори, че не по волята на свидетеля, а по собствена
воля подс. И. е преустановил автомобила си, защото това е било възможното
разстояние, на което с установената скорост от 76 км./ч. е могъл да спре и то аварийно.
Впрочем, св. В. сам в показанията си сочи, че е предприел действия по следване на л.а.
„Б.“ не защото шофьора е демонстрирал, че ще избяга от местопроизшествието, а
защото е предположил, че това може й да се случи, без обективни данни за това да е
имал, освен продължаване движението на автомобила, който обаче с установената
скорост от 76 км./ч. и не е могъл да спре на по-близко до мястото на удара разстояние.
Този състав не дава вяра и на казаното от св. В., че маневрата изпреварване е
изпълнена от подс. И. в нарушение на забранителната пътна маркировка. Видно е от
протокола за оглед, а и от скиците към изготвената експертиза, че пътното платно в
началото на населеното място е с маркировка, позволяваща изпреварването.
Непрекъсната линия, наличието на която забранява изпреварването започва малко
преди и в близост до мястото на удара, установено по технически път. Тоест, в
контекста и на показанията на св. В., и на обясненията на подс. И., и на базата на
експертните изводи и скици, маневрата изпреварване е предприета преди мястото на
удара, тоест в зона, в която тази маневра е била разрешена и това подс. И. твърди в
хода на целият процес. Вещите лица са категорични, че към момента на удара
маневрата изпреварване отдавна е приключила и управлявания от подсъдимия л.а. „Б.“
8

вече се е прибрал в собствената лента за движение и се е движил праволинейно и това е
добре видно на скицата към заключението / стр.28 от него/. По тези съображения не се
кредитират показанията на св. В. и в частта им, в която твърди, че на забранен пътен
участък подс. И. го е изпреварил.
Поради казаното до тук, независимо от двуяката природа на обясненията на
подсъдимия – и доказателствено средство и средство за защита, и въпреки липсата на
основания да се счете, че заинтересован и предубеден е св. В., този състав дава вяра на
обясненията на подс. И. относно светлините /къси/, на които е управлявал автомобила
в инкриминираната вечер преди да настъпи инцидента, относно това, че не
поведението на св. В. по : „подгонване“, „настигане“, „засичане“ на пътя на л.а. „Б.“ е
било причината подс. Т. И. да установи автомобила си след инцидента, а спирането и
изчакването на органите полицията и БМП е било израз на самостоятелно взето от
подс. И. решение и че е изпреварил автомобила на св. В. в разрешен за изпреварване
пътен участък. Това налага и частична промяна в установената от първата инстанция
фактология - относно светлините, на които подс. И. се е движил към момента на
настъпване на произшествието и относно причините подсъдимият да остане на мястото
на инцидента.
Споделят се иначе мотивите на окръжния съд за некредитиране обясненията на
подсъдимия И. относно това, че е управлявал автомобила със скорост не повече от 40
км./ч. след навлизането му в с. Р., че не е гледал дисплея на мобилния си телефон и не
е включил вътрешното осветление на автомобила. В тази им част обясненията на
подсъдимия И. са средство за защита, тъй като се опровергават от показанията на св.
В., който по тези факти е еднопосочен и категоричен в хода на целият наказателен
процес. Тъй като предприетото спрямо неговият автомобил изпреварване е създавало
допълнително усложнение в и без това усложнената пътна обстановка, логично е св. В.
да е възприел с нужното внимание случващото се и да го възпроизвежда обективно,
поради което и е подробен и категоричен относно поведението на водача на
изпреварващият го автомобил и особеностите на последния - с включена в купето
светлина и водач, гледащ мобилния си телефон, лицето на когото, именно поради
включената светлина в купето, св. В. е възприел. Обясненията на подс. И. относно
скоростта му на движение се опровергава категорично и от заключението на
изготвената в тази инстанция повторна КАТСМЕ, която е установила без колебание
скоростта на движение на л.а. „Б.“, далеч надвишаваща посочената в обясненията от 40
км./ч.
Макар и косвено, от значение за изясняване на делото са и кредитираните от
окръжния и от настоящият състав показания на свидетеля А.З., който обяснява
ситуацията, непосредствено след станалото местопроизшествие, на което той не е бил
пряк очевидец и за състоянието на шок у подсъдимия, пристигането на медицинския
екип и на полицейските служители, също показанията на свидетеля С. М. – полицейски
служител, пристигнал на местопроизшествието и изпробвал за употреба на алкохол
подс. И., на брат му свидетеля М. И., както и на св.С.М.относно заварената ситуация,
непосредствено след станалото ПТП и на св. И. М., който по телефона е разбрал от
св.С.М. и от св.М. И., че синът му С.М. е бил „блъснат“ от лека кола и починал на пътя.
При осъществения въззивен контрол не се констатираха допуснати съществени
и неотстраними процесуални нарушения, които да водят до отмяна на присъдата на
процесуално основание. Доводи в тази насока не се навеждат и от страните в процеса, а
евентуално допуснатите от първия съд нарушения въззивната инстанция има
задължението да отстрани в съответствие с изискванията на чл.335, ал.3 от НПК.
9

Първостепенният съд е спазил в нужната степен принципите, визирани в чл.13, чл.14 и
чл.107 ал.5 от НПК и изготвените мотиви, макар и крайно пестеливи, покриват
изискуемият се минимален стандарт за обоснован съдебен акт.
Настоящият съдебен състав намери обаче, че правните изводи на окръжния съд
са изведени при неправилна материално – правна оценка на фактите, което е довело до
неправилно приложение на материалния закон. Това послужи като основание за
отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова присъда, с която подс. Т. И. бе
признат за НЕВИНОВЕН и на основание чл.304 от НПК ОПРАВДАН изцяло по
предявеното му обвинение. Постановяването на осъдителна присъда за
извършено транспортно престъпление, е обусловено от доказване по несъмнен и
категоричен начин, че : 1. Водач на МПС е нарушил правило/а за движение по
пътищата; 2. Че е настъпил съставомерен резултат; 3. Че между допуснатото
нарушение/я и резултата е налице причинно – следствена връзка. В многобройните
теоретични разработки и обилната съдебна практика по транспортните престъпления
се приема непротиворечиво, че нарушението на правилата за движение по пътищата
може да бъде основание за носене на наказателна отговорност само, ако се намира в
обективна и субективна причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици
/ Решение № 1247/1970г. по н. д. № 1134/69г., III н.о., ВС/. И обратното, ако
допуснатото нарушение не е причината за настъпване на резултата и ако дори и да не
бе допуснато от водача на МПС, съставомерния резултат е бил неизбежен, наказателна
отговорност спрямо дееца не може да бъде реализирана. В контекста на конкретно
вменените във вина на подс. И. нарушения по чл.21, ал.1 и чл.20, ал.2 от ЗДвП, в
практиката се приема още, че не във всички случаи, когато водачите на МПС се
движат със скорост по – голяма от разрешената/съобразената следва да носят
наказателна отговорност. Такава се следва само, ако се установи, че при движение със
разрешена/съобразена скорост, са имали обективна възможност да реагират
своевременно и да предотвратят произшествието / Решение №288/2009г. по н.д.
№269/2009г., I н.о., ВКС, Решение №297/84г. по н.д.№279/84г., III н.о., ВС/.
Няма спор по делото и по категоричен и несъмнен начин е установено, че е
настъпил съставомерния резултат - смъртта на пострадалия М. и че тя е в следствие на
пътно – транспортно произшествие, участник в което е и подс. Т. И.. На базата на
изготвените медицински и комплексни експертизи / в медицинската им част/ са
установени по несъмнен начин причинените на М. травми, както и че те са резултат на
инкриминирания пътен инцидент и в следствие на причиняването им е настъпила
смъртта, която е била неизбежна и само констатирана от пристигналия на
местопроизшествието екип на „Бърза медицинска помощ“.
Практика е, но тя не следва да се толерира от съда, държавното обвинение да се
„презастрахова“, инкриминирайки множество нарушения по ЗДвП и ППЗДвП, в това
число общи норми и норми, които не могат да съществуват едновременно, или пък, не
са в причинна връзка с резултата. Такъв е и настоящия казус, но това е убягнало от
вниманието на окръжния съд. Последният е приел за доказано, че подс. И. е допуснал
всички инкриминирани с обвинителния акт нарушения на правилата за движение,
неотчитайки на първо място, че значителна част от тях са общи разпоредби от
специалния закон и правилника към него. В същото време е подценено и значението на
пряката причинна връзка между допуснатите от подсъдимия И. нарушения и
настъпилият съставомерен резултат, наличието на която е непреодолимо законово
изискване за постановяване на осъдителна присъда за инкриминираното деяние.
Бланкетната норма на престъплението по чл.343 от НК е запълнена от държавното
10

обвинение преимуществено с разпоредби от специалния закон и правилника към него,
в които се съдържат общи, неконкретизирани изисквания да се спазват правилата за
движение по пътищата и да не се поставя в опасност живота и здравето на хората, в
частност на пешеходците и определена група от тях – инвалиди, деца, слепи и
престарели, към които очевидно М. не може да се причисли. Освен това, са
инкриминирани едни и същи по смисъла и съдържанието си разпоредби от ЗДвП и
ППЗДвП – чл. 5, ал. 1, т. 1, чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП, кореспондиращи с чл.3 и чл.193 от
ППЗДвП, и чл.73 от ППЗДвП, която норма дублира разпоредбата на чл.21, ал.1 от
ЗДвП, което освен некоректно, е и неправилно. Некоректен и неправилен е и подходът
на прокуратурата едни и същи фактически обстоятелства да инкриминира като
нарушение на различни правни норми. Така, ползването на мобилен телефон по време
на шофиране, което впрочем е самостоятелно нарушение на правилата за движение по
пътищата, веднъж е квалифицирано като нарушение по чл.5, ал.1, т.1 и по чл.5, ал.2, т.1
от ЗДвП, после като нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП / за извършването на което И. е
оправдан още при първото разглеждане на делото и присъдата не е протестирана в тази
й част/, накрая и по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Трайно и отдавна вече в съдебната практика е
възприето становището, че винаги, когато едновременно са нарушени общи правила за
безопасност на движението по ЗДвП и специални правила, конкретизирани в ЗДвП или
ППЗДвП, налице е само нарушение на съответното специално правило / виж например,
Решение №182/96г. ВК, Решение №106/84г., III н.о., Решение № 567 / 2013 на ВКС, III
н. о. /. Поставените общи изисквания в разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл.5, ал.2, т.1
от ЗДвП, чл.3, чл.193, чл.198 от ППЗДвП, са конкретизирани с множество други
задължителни, конкретни и императивни разпоредби в ЗДвП, ППЗДвП и именно
нарушаването на последните, а не на общите норми, принципно е в причинна връзка с
резултата, а установено е и, че никое от инкриминираните не е в причинна връзка със
съставомерния резултат. С оглед изложените мотиви, за всички коментирани до тук
нарушения, които са част от бланкетната диспозиция на нормата на чл.343 от НК, подс.
И. следва да бъде оправдан. Оправдаване следва и за инкриминираното нарушение по
чл.198 от ППЗДвП. Тази норма указва на водача на МПС да управлява автомобила
така, че при наличие на вода, кал и дребни камъни да не изцапа пешеходците или да не
ги нарани. Ясно е, че инкриминираното деяние с нормативно залегнал съставомерен
резултат - смърт, няма как да се осъществи с нарушение на изискването да не се изцапа
или наранява пешеходец. По отношение на нарушението, за което подсъдимият И.
също е осъден с атакуваната присъда – по чл. 47, ал.3 от ППЗДвП следва да се каже, че
то е инкриминирано в процеса по незаконосъобразен начин – чрез „изменение на
обвинението“, поискано от прокурора и допуснато от съда при съществени нарушения
на законовите изисквания за приложение на процедурата по чл.287 от НПК.
Служебният контрол върху присъдата в тази й част показва, че всъщност не изменение
на фактически и правно формулираното с обвинителния акт обвинение е извършено, а
съвсем ново обвинение на подс. И. е предявено, което е недопустимо да се случи за
първи път в съдебната фаза на процеса. И това личи ясно от отразеното в протокола от
проведеното на 28.03.2019г. с.з., в което прокурорът вместо да посочи какви нови
факти са установени за първи път в хода на съдебното следствие, какви са правните му
съображения да поиска изменение на обвинението и в коя от възможните две хипотези
това искане отправя, е казал само, че според него към инкриминираните с
обвинителния акт разпоредби следва да „бъде прибавена“ и разпоредбата на чл.47, ал.3
от ППЗДвП. Да не говорим, че такова изменение на обвинението се иска и се допуска
за първи път при второ разглеждане на делото от първата инстанция без съответен
протест в този смисъл при първото му разглеждане да е бил депозиран и без каквито й
11

да е факти в обвинителния акт в този аспект да са били налични или въведени в хода на
съдебното следствие.
Окръжният съд, от своя страна, е приел изменението на обвинението, като е
предявил на подсъдимия не поисканото от прокурора „изменено обвинение“ - за
извършено нарушение на правилата за движение по чл.47, ал.3 от ППЗдвП, а по чл.47,
ал.1 от ППЗДвП. Всичко казано говори, че на подс. И. не е предявено надлежно
обвинение за извършено нарушение по чл.47, ал.3 от ППЗДвП и единственият начин за
отстраняване на допуснатото нарушение е оправдаване на подсъдимия и във връзка с
ч.47, ал.3 от ЗДвП. А по същество, и тази норма, без значение дали чл.47, ал.1 или ал.3
от ППЗДвП, не съдържа правило за поведение на водачите при управление на МПС, а
дефинира пътните знаци за въвеждане на забрана и тяхното изобразяване,
включително знак В 26 за скорост над 50 км./ч. и знак В 24 за забранено изпреварване.
Освен това, нито в обвинителния акт, нито в протокола за оглед на местопроизшествие
е отразено наличието на такива пътни знаци в инкриминираният пътен участък.
Останалите две инкриминирани нарушения, по чл.21, ал.1 и по чл.20, ал.2 от ЗДвП
са напълно несъвместими, а прокуратурата дори не си е направила труда фактически и
правно да отграничи в коя от двете хипотези на чл.20, ал.2 от ЗДвП попада
противоправното поведение на подсъдимия. Отново, трайна, непротиворечива,
датираща отдавна е съдебната практика, според която не може да има нарушение
едновременно на разпоредбите на чл.20, ал.2, изр. 1-во и 2-ро ЗДвП, както
недопустимо е едновременното инкриминиране и приложение на чл.20, ал.2 и чл. 21 от
ЗДвП. Тези норми се намират в конкуренция помежду си и съответното нарушение на
правилата за движение може да бъде квалифицирано само по едно от тях, а не както е
процедирало държавното обвинение – да ги инкриминира едновременно.
Въпреки, че са несъвместими, нарушенията по чл.20, ал.2, изр.1 – во и изр.2 - ро и
чл.21, ал.1 от ЗДвП са представени на вниманието на съда с внесения обвинителен акт
и правен анализ и коментар на същите несъмнено се дължи.
Установените по делото факти мотивират този състав да сподели извода на
окръжния съд, че подс. Т. И. е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата по чл.21, ал.1 от ЗДвП. Пътното – транспортно произшествие е настъпило в
населено място, в което важи ограничението, въведено с чл.21, ал.1 от ЗДвП -
движение със скорост до 50 км./ч. На инкриминираната дата и място подс. Т. И. е
нарушил посоченото законово изискване и е управлявал л.а. „Б.“ с рег. № *** с
неразрешена за пътния участък скорост от 76 км./ч. Окръжният съд се е задоволил да
направи констатация за допуснато от подс. И. нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП, без да
анализира дали то е в причинна връзка с резултата. А в причинна връзка с резултата
това нарушение ще е само, ако бе доказано, че при движение със скорост от 50 км./ч.
подс. И. е имал техническата възможност, в условията на конкретната пътна
обстановка и конкретната видимост, не само да възприеме пострадалият в момента, в
който той е навлязъл на пътното платно – на 25.33м. пред автомобила, но е имал
техническа възможност и да предприеме намаляване на скоростта или аварийно
спиране и по този начин да предотврати съприкосновението с М.. Категорично е
установено, че дори и да бе спазил изискването на чл.21, ал.1 от ЗДвП и да се бе
движил с 50 км./ч., подсъдимият не би имал техническа възможност да предотврати
произшествието, защото опасността и при тази скорост на движение ще е възникнала
дълбоко в опасната зона за спиране на л.а. „Б.“, който е могъл да бъде установен преди
удара с М. само, ако се е движил с 31.8 км./ч. При така установеното следва
единственият възможен правен извод, че макар и допуснато от подс. И., нарушението
12

по чл.21, ал.1 от ЗДвП не е в причинна връзка със смъртта на пешеходеца М.,
съответно, това нарушение не може да обоснове осъдителна присъда за извършено
престъпление по чл.343 от НК. Съдебната практика по този въпрос е еднопосочна и
непротиворечива / Решение № 28 от 23.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 733/2008 г., I н.
о., ВКС/. В цитираното решение се сочи, че ако водачът се е движил със скорост над
максимално разрешената, но произшествието би настъпило и при скорост в рамките на
разрешената /какъвто е настоящият казус/ от водача може да се носи евентуално
отговорност за извършено нарушение по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП – движение с
несъобразена скорост, но не и за такова по чл.21 ЗДвП. Впрочем, макар и
инкриминирана като неразрешена, очевидно и държавното обвинение намира
избраната от подсъдимия скорост на движение от 76 км./ч. за несъобразена, като
именно това е посочено /напълно неправилно/ при обосноваване на нарушението по
чл.21, ал.1 от ЗДвП / л.3 от номерацията на обвинителния акт/.
В теорията и практиката по този вид дела/ предвид тълкуванията, дадени още с ТР
№ 28/28.11.84г. на ОСНК на ВС на РБ по н. д. №10/84г./ отдавна няма противоречия по
приложението на чл.20, ал.2 от ЗДвП. С тази разпоредба, в изр. 1 – во, се вменява
задължение за всеки водач на МПС да се движи със скорост, съобразена с конкретната
пътна обстановка, като са изброени примерно и неизчерпателно негативни фактори,
представляващи по правило пътни препятствия, налагащи да се избере скорост по -
ниска от максимално допустимата за конкретния пътен участък. Тези фактори следва
да са обективно съществуващи и видими за водача, поради което в тази хипотеза се
изследва въпроса за наличието на т.н. "предвидима опасност“ или „предвидимо
препятствие". В чл. 20 ал. 2 изр. 2 – ро от ЗДвП е уредена "непредвидимата опасност",
която се появява внезапно и в границите на съобразената скорост въвежда задължение
за водачите да намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за
движението.
Тук е момента да се изложи становището на съда по отношение на момента на
възникване на опасността за движението, по който въпрос окръжния съд не е взел ясно
отношение. Проследявайки механизма на настъпилото произшествие от техническа
страна и съобразявайки обективните данни по делото, всички изготвени по делото
експертизи са стигнали до извод, че пострадалият М., преди стъпването си на
пътното платно, не е представлявал опасност да движението на управлявания от
подсъдимия автомобил. Освен технически мотивиран, този извод е и правно защитим.
Опасността за движението възниква и продължава да съществува до тогава, докато
един участник в движението / в казуса пешеходец/ не се намира на определеното място
от правилата за движение /Решение № 8/1987г. по н. д. № 92/86 г., ОСНК на ВС/. Да,
пострадалият М. е бил видим за подсъдимия И. на около 40м. преди мястото на удара,
но дори и да бе го видял в този момент, пешеходецът не е представлявал опасност за
движението. М. се е намирал на определеното му по силата на законовите разпоредби
място за движение, движейки се правомерно. По делото няма нито едно доказателство
пострадалият да е давал признаци, че има намерение да пресича неправилно пътното
платно и да навлезе в лентата за движение, в която се е намирал л.а. „Б.“, управляван от
подсъдимия. М. не е дете или престарял индивид, не е давал признаци да е в
неадекватно състояние, за да се счете, че обективните дадености са го квалифицирали
като потенциална опасност. Поради това за подсъдимият не е възникнало
задължението да реагира на 40м. преди удара / дори и да бе го възприел/, било чрез
намаляване на скоростта или чрез аварийно спиране. Дори и в показанията на
очевидеца св. В. /на които се гради обвинението/ не се заявява, че преди да стъпи на
13

пътното платно М. е демонстрирал по какъвто й да е начин намерението си да пресича,
поради което и самият св. В., който твърди, че е забелязал пешеходеца, също не го е
приел за опасност, като не е намалявал скоростта, нито е спирал автомобила си. ВС
отдавна е имал повод да заключи, че когато пешеходецът се намира на тротоара не е
опасност за движението, докато не се включи в движението , т.е. докато не слезе на
пътното платно, в което се движи превозното средство. До този момент водачът не е
длъжен да намалява скоростта и да спира движението. Изключение от това правило се
допуска, когато пешеходецът е дал повод да се приеме, че той ще пресече пътя на
превозното средство, каквито доказателства в казуса няма до навлизане на М. на
пътното платно. По тротоарите стоят много хора и ако се приложи това правило, то
движението на превозните средства би се парализирало напълно /Решение № 168
/1978г. по н. д. № 44/78 г., III н. о., обследвал казус, идентичен с настоящия/. Или, М.
не е представлявал предвидимо препятствие по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2 – ро от
ЗДвП. Подсъдимият е имал задължението да се движи със скорост, съобразена не с
намиращият се на тротоара пешеходец, а съобразена с негативните фактори, за да може
при внезапно възникнала опасност за движението да реагира с намаляване/аварийно
спиране, както му предписва чл.20, ал.2, изр.2 – ро от ЗДвП.
Този състав споделя принципно виждането и на прокурора, и на окръжния съд, че
освен неразрешена, избраната от подсъдимия И. скорост на движение е била и
несъобразена с негативните фактори от пътната обстановка по смисъла на чл.20, ал.1,
изр. 1 – во от ЗДвП. Направеният извод следва по категоричен начин от изготвената по
делото комплексна експертиза, която е отчела всички негативни фактори, които са
били съществуващи, известни и видими за подс. И. и с които той е следвало да
съобрази поведението си, в частност скоростта си на движение. Съобразената с
утежнената пътна обстановка и с видимостта на къси светлини скорост, според
експертизата, е 37 км./ч. Избраната от подс. И. е в нарушение на законовото изискване.
Скоростта от 76 км./ч. не е позволявала на подсъдимия да реагира адекватно при
възникване на опасност за движението, чрез намаляване или чрез аварийно спиране в
рамките на разстоянието на видимостта на къси светлини, като действията му са
довели до неправомерно увеличаване на дължината на опасната зона на спиране.
Опасната зона нощно време е тази част пред превозното средство, която е осветена от
късите светлини и е съответна на разстоянието на видимост на фаровете в съответните
пътни условия, тоест, в казуса от 40м. При така установеното, принципно е вярна и
тезата на обвинението и окръжния съд, че в случаите, когато скоростта не позволява да
се спре в рамките на осветения участък, водачът носи отговорност за настъпило
произшествие, тъй като сам се е поставил в аварийна ситуация. Но и тук важи
изискването, че за постановяване на осъдителна присъда е нужно да се докаже, че
управлението на автомобила с несъобразена с пътната обстановка и видимостта
скорост е в причинна връзка с резултата. Тоест, следва да е установено, че ако подс. И.
бе избрал да се движи със скорост от 37 км./ч. произшествието е било предотвратимо.
Но, отново, съобразно изготвената в тази инстанция комплексна експертиза /и всички
останали експертизи, впрочем/, дори и да бе спазил правилото по чл.20, ал.2, изр.1 – ро
от ЗДвП, подс. И. отново не би имал техническата възможност да предотврати удара с
пешеходеца М., който е навлязъл на пътното платно в момента, в който се е намирал
дълбоко в опасната зона за спиране на И. – на 25.33м. преди автомобила. И приложима
е теорията и трайната съдебна практика за това, че водачът не носи отговорност, когато
скоростта не му е позволявала да спре в осветената зона, но ударът е бил
непредотвратим и при движение със скорост, която му е позволявала спирането в
случаите, когато опасността е възникнала внезапно в рамките на осветената зона. Или,
14

допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото по чл.20, ал.2, изр.1 – во от ЗДвП
не е в причинна връзка с настъпилият съставомерен резултат, поради което и за това
инкриминирано нарушение подс. И. следва да бъде признат за невинен. Тук е мястото
да се отбележи, че изчислявайки съобразената скорост на движение вещите лица са
отчели обилен дъжд, за какъвто свидетелстват очевидца и подсъдимия, макар и
справката от НМХ да сочи, че умерен дъжд е валял, но тази справка е дадена за
участък, отдалечен от инкриминирания, поради което не може да се счете за напълно
коректна. Освен това, както разясниха и вещите лица, дали валежа е бил умерен или
обилен не се отразява съществено върху параметрите на съобразената с видимостта
скорост на движение.
Доказано е и че, при възникване на внезапната опасност за движението –
навлизане на пешеходеца М. на пътното платно пред управлявания от подс. И.
автомобил, подсъдимият не е реагирал по никакъв начин, още по-малко с намаляване
на скоростта/аварийно спиране, както му предписва разпоредбата на чл.20, ал.2, изр.2 –
ро от ЗДвП. Самият подсъдим заявява, че не е възприел опасността, поради което и
едва след удара с М. е предприел действия по намаляване на скоростта и установяване
на автомобила, което кореспондира с показанията на св. В. за липса на реакция на
водача на л.а. „Б.“ преди удара, с липсата на обективни находки на
местопроизшествието и с изводите в комплексната експертиза, че следи от предприето
аварийно спиране по пътното платно не са открити. Доказано е също, че видимостта
към навлизащият на пътното платно пешеходец е била 40м., тоест, подс. И. е могъл да
го възприеме в момента на навлизането - на 25.33м. преди автомобила. Но, отново,
дори и да се бе движил със съобразена скорост / 37км./ч./, дори и да бе възприел
навлизането на М. на платното за движение – на 25.33м., дори да бе реагирал
своевременно и адекватно – с аварийно спиране, произшествието е било
непредотвратимо и удар между управляваният от подсъдимия автомобил и пешеходеца
М. би настъпил. Такъв не би настъпил само при движение със скорост от 31.8 км./ч.
Ето защо, и липсата на реакция от страна на подсъдимия, която се дължи по смисъла на
чл.20, ал.2, изр.2 – ро от ЗДвП, не е в причинна връзка със съставомерния резултат и за
това нарушение на правилата за движение по пътищата И. отново следва да бъде
оправдан.
Или, на базата на доказателствения материал и най – вече въз основа на
експертното изследване на казуса, е установено, че произшествието е било
предотвратимо само при движение със скорост от 31.8 км./ч., но нито пътната
обстановка, в това число намалената видимост, поради тъмната част от денонощието,
липсата на улично осветление, обилният дъжд и мократа настилка, нито правомерното
поведение на пешеходеца до момента на отклонението му и навлизането му на пътното
платно, не са налагали движение с посочената скорост и няма как на подсъдимия да
вмени задължение да се движи с такава скорост, която е значително под максимално
разрешената за пътния участък и под съобразената с видимостта и с утежнената пътна
обстановка при движение на къси светлини.
Поради изложеното следва да се приеме, че настоящият казус се вмества в
хипотезата на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, който, съобразно ТР №
28/1984 г. ОСНК може да намери приложение при всякаква пътна обстановка. В
случая, подс. И. е бил поставен в условия, при които е било невъзможно
предотвратяването на произшествието, като допуснатите от него нарушения на
правилата за движение по пътищата, макар и тежки и квалифициращи го като
недисциплиниран водач на МПС, не са в причинно – следствена връзка с настъпилия
15

резултат. Опасността за него е възникнала внезапно и непредвидено в опасната зона и
не по своя вина е поставен в невъзможност да избегне настъпването на
общественоопасните последици, поради което за тях подс. И. не следва да отговаря /
Решение № 88/85г. по н.д.№58/85г., III н.о., ВС/.
За пълнота на мотивите, макар и да не са надлежно инкриминирани други
нарушения на правилата за движение по пътищата в контекста и на даденото с ТР
№2/2016г. на ОСНК на ВКС, т.7 тълкуване, следва да се обсъдят изложените в
обвинителния акт фактически положения, стоящи извън намерилите правна
квалификация по ЗДвП и ППЗДвП в обвинителния акт. На първо място, опровергана е,
на базата на обясненията на подсъдимия, показанията на св. В. и изводите на
експертизата, обвинителната теза / изложена на л.2 от обвинителния акт/, че в момента,
в който М. е навлязъл на пътното платно, подс. И. е бил в процес на изпреварване на
л.а. „Р.“ с ДКН № ***, управляван от св. В.. Категорично е заключението на експертите
от комплексната експертиза, че в момента на възникване на опасността за движение –
навлизането на пешеходеца на платното за движение, подс. И. вече е приключил
маневрата за изпреварване и управляваният от него автомобил се е движил
праволинейно. Освен това категорично е и експертното заключение, че предприетата
от И. маневра не е в причинна връзка с настъпилият резултат, защото тя нито е довела
до ограничаване на видимостта към пешеходеца М., нито е препятствала възможността
му да реагира на опасността с аварийно спиране. В съдебна зала вещите лица
обосновано разясниха, че тази маневра е предприета и завършена преди възникване на
опасността и не е в причинна връзка с настъпилото произшествието. Тоест, дори и
кредит на доверие на казаното от св. В. да се даде, че подс. И. го е изпреварил на
забранен пътен участък, това до различен от направените до тук правни изводи не
може да доведе. Казаното важи и за неправомерното по принцип поведение на подс. И.
по ползване на мобилен телефон и включване на вътрешното осветление на
автомобила по време на шофиране. Посоченото неминуемо се е отразило и на
видимостта, и на концентрацията и вниманието на подсъдимия върху утежнената
пътна обстановка. Но, дори и да не бе процедирал незаконосъобразно – да не бе
включвал лампата и да не бе ползвал телефон, подс. И. отново не би имал възможност
да предотврати произшествието, защото М. е навлязъл внезапно и дълбоко в опасната
му зона за спиране, изчислена при съобразяване с коментираното неправомерно
поведение на И., налагаща движение със скорост от 37 км./ч. при предотвратимост на
произшествието само при движение с по-малка от 31.8 км./ч.
Отново за пълнота на изложението, ще са каже, че според този състав
установеното поведение на подс.И. след деянието не изпълва признака на „бягство от
местопроизшествието“ по смисъла на чл.343, ал.3 от НК. Този квалифициращ белег е
налице, когато деецът знае за настъпването на съставомерните последици, напуснал е
местопроизшествието с цел да укрие авторството си, да заличи следи или да попречи за
установяване на обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина.
Установено е по категоричен начин, че подсъдимият не е възприел пешеходеца М.
нито при движението му по тротоара, нито при стъпването му на пътното платно,
поради което и към момента на удара И. обективно не е могъл да знае, че е ударил
човек. От изготвената комплексна експертиза е установено и че предвид скоростта на
движение от 76 км./ч. опасната зона на спиране е 80м. след удара, тоест, подс. И.
обективно не е могъл да спре автомобила си преди да измине посоченото разстояние, а
и повече от него, предвид данните за предприето плавно, а не екстрено спиране.
Установено е също, че автомобилът е спрян от подсъдимия, че И. се е върнал първо
16

пеша, а в последствие и с автомобила си в близост до тялото на пешеходеца, както и че
е изчакал пристигането на полицейските органи и на медицинската помощ. При тези
данни не може да се заключи нито, че подсъдимият е напуснал местопроизшествието,
нито, че е целял да се укрие и да заличи следите, нито, че е искал да попречи на
установяването на значими за инцидента обстоятелства. Формираното у св. В.
предположение, че подс. И. може и да избяга от мястото не е достатъчно да се счете, че
бягство от местопроизшествието е налице. А единствено върху субективните
възприятия и размисли на посочения свидетел се гради обвинителната теза за
наличието на този по-тежко квалифициращ деянието белег. Те не са достатъчни да се
приеме, че доказана по категоричен начин е обвинителната теза, предвид и отчетените
и отразени по-горе обстоятелства.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 190 ал.1 от НПК всички направени
по делото разноски следва да останат за сметка на Държавата. Не се откриват
основания за ревизия на присъдата и мотивите към нея, в частта относно
разпореждането с приложените по делото веществени доказателства, поради което в
тази част присъдата бе потвърдена.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд постанови
приложената по делото присъда.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ :

17

Номер на акта:	4
Дата:	22 март 2022 г. (в сила от 22 март 2022 г.)
Съдия:	Деница Цанкова Стойнова

Дело:	20225000600037
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	26 януари 2022 г.

Присъда по дело №37/2022 на Апелативен съд - Пловдив

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите