Р Е Ш Е Н И Е №
гр.
София 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
в публичното заседание на осми март
през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в присъствието на
прокурора като разгледа докладваното от
съдията Алексиева гр. дело № 6760 по описа на
съда за 2017 г.
и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от С.Я.П. - А. против Държавата, представлявана от М.НА
Ф., с която предявява иск с правно основание чл.49 от ЗЗД.
Ищцата твърди, че с влязло в сила
на 19.12.2014 г. Решение № 19359/19.12.2014 г., постановено по в.гр.д. №
10318/2013 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Г състав Държавата е осъдена да й заплати
на основание чл.49 от ЗЗД сумата от 1000 евро, представляваща част от обезщетение
за имуществени вреди с цял размер от 200 000 евро, изразяващи се в лишаването
от правото на собственост върху празно дворно място с площ от 890 кв.м.,
съставляващо парцел VІ от имот с пл. № 2040 от кв.49 по плана на гр. София, кв.
Горна баня, в.з.м.Равнище, настъпило в резултат на изменението на ЗСПЗЗ /ДВ,
бр.98 от 1997 г./, при което е създадена ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ, без да е
предвидено обезщетение за лишаването от собственост при реституиране на имот на
бившите собственици, ведно със законната лихва от 09.09.2010 г. до
окончателното изплащане.
С настоящата искова молба
предявява останалия размер на иска за обезщетение до пълната сума от 200 000
евро. Поддържа се, че Държавата е пасивно легитимирана да отговаря по така
предявения иск, съобразно утвърдената по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдебна
практика, с която е прието, че когато претенцията срещу Държавата се основава
на твърдения за бездействие на държавни органи, какъвто е и законодателният
орган на РБ, предявеният иск е допустим.
Ищцата поддържа, че със
стойността на гореописания недвижим имот /която стойност ищцата определя на
200 000 евро/, от чиято собственост е лишена, е намалено имуществото на
ищцата, без да бъде обезщетена за това. Ищцата твърди, че исковата сума от
199 000 евро представлява останалата част от стойността на имота до
пълната му стойност от 200 000 евро, с която реално е намален имуществения
й актив.
Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 199 000 евро-обезщетение
за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
предявяване на иска-31.05.2017 г. до окончателното изплащане. Претендират се
разноските по делото.
В
законоустановения едномесечен срок на 17.07.2016 г. е постъпил отговор от
ответника чрез юрисконсулт Г., надлежно упълномощена с пълномощно, приложено
към отговора.
На
първо място твърди недопустимост на исковата молба по съображения подробно
изложени в отговора, които съдът на този етап счита като такива по съществото
на спора, а не по допустимостта на исковите претенции, като в тази връзка
съобразява и влязлото в сила съдебно решение между същите страни, с което е
установена основателността на претенцията за обезщетение за лишаването от
собственост при реституиране на имот на бившите собственици.
По
същество оспорва предявения иск като неоснователен с твърдението, че не е
налице бездействие, не е нарушена разпоредбата на чл.17 от КРБ и чл.1 от
Допълнителен протокол към ЕКЗПЧОС. Твърди се неоснователност на иска и поради
обстоятелството, че се претендират вреди, настъпили от бездействие на конкретен
държавен орган –Народното събрание и длъжностни лица-народни представители.
Поддържа, че влязлото в сила съдебно решение между страните, с което е уважен
частичния иск на ищцата не ги обвързва със СПН за разликата. Заявява възражение
за погасителна давност.
Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл.78, ал.8 от ГПК.
Ищцата в съдебно заседание чрез
процесуалния си представител поддържа исковете и моли съда да ги уважи по
съображения подробно изложени в писмени бележки по делото. Моли съдът да
определи адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът в съдебно заседание
чрез процесуалния си представител оспорва изцяло исковите претенции. Поддържа
недопустимост на същите и моли съда да прекрати производството по делото.
Съображения излага в писмени бележки по делото. Претендира разноски, за което
представя списък.
Софийски градски съд, І-6 състав, след преценка на твърденията и доводите
на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:
С влязло в сила Решение №
19359/19.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 10318/2013 г. по описа на СГС,
ГО, ІІ-Г състав, Държавата, представлявана от М.НА Ф. е осъдена да заплати на С.Я.П.-А.,
ЕГН ********** с адрес ***, на основание чл.49 ЗЗД сумата от 1 000 евро,
представляваща част от обезщетение за имуществени вреди с цял размер от 200 000
евро, изразяващи се в лишаването от право на собственост върху празно дворно
място, с площ от 890 кв.м., съставляващо парцел VI от имот с пл.№ 2040 от кв.49
по плана на гр.София, кв. Горна баня, в.з. м. Равнище, настъпило в резултат на
изменението на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./, при което е създадена ал.13 на
чл.10 ЗСПЗЗ, без да е предвидено обезщетение за лишаването от собственост при
реституиране на имот на бившите собственици, ведно със законната лихва от 09.09.2010
г. до окончателното изплащане.
Предвид влязлото в сила съдебно
решение между страните, настоящият съдебен състав намира, че със сила на
присъдено нещо между тях е установено, че ответникът е допуснал със закон
лишаване на ищцата от право на собственост, че това нарушение е достатъчно
съществено и че е налице причинна връзка между нарушението на задължението на
държавата и понесените от ищцата имуществени вреди.
По отношение на размера на
вредите, СПН е формирана само да частично присъдения размер от 1000 евро.
Ето защо и за предявената в
настоящия процес разлика над присъдената сума до претендираната сума от 199 000
евро не е формирана СПН и подлежи на главно и пълно доказване в процеса.
Във връзка с този размер е прието
заключение на СТЕ на вещото лице М., от което се установява, че към месец
ноември 1997 г. стойността на процесния недвижим имот, а именно: празно място с
площ 890 кв.м., съставляващо парцел VІ от имот пл.№ 2040 от квартал 49 по плана
на гр.София, Горна баня, вилна зона м. „Равнище“, е в размер на
3 390 606 лв. по цени 1997 г., т.е. неденоминирани лева, видно и от
разпита на вещото лице, проведен в открито съдебно заседание на 13.03.2018 г.
Това заключение е оспорено и от
двете страни, във връзка с което по делото е прието заключение на повторна СТЕ,
от което се установява, че пазарната стойност на имота към 01.11.1997 г. е
15 713,76 деноминирани лева, а към 14.07.2008 г. е 111 622 лв.
Това заключение също е оспорено,
във връзка с което е допусната втора повторна СТЕ, съобразно която справедлива
пазарна стойност на квадратен метър на УПИ в кв.Горна Баня София към 2008 г. по
представените нотариални актове е 84 550 лв.
Това заключение отново е
оспорено, в която връзка съдът е допуснал изслушването на тройна СТЕ, като
съдът с протоколно определение от 08.03.2022 г. е отменил допускането на тази
експертиза, поради неизпълнение от страна на ищцата на указанията дадени й от
съда.
С оглед на горното Съдът
кредитира заключението на вещото лице М., прието в проведеното на 13.03.2018 г.
открито съдебно заседание. Същото е изготвено обективно и обосновано при
използване на метода на сравнимите продажби, или т.нар.сравнителен подход,
който според настоящия съдебен състав дава възможно най-точната оценка на
справедлива пазарна стойност на имота, включително и предвид отдалечеността от
времето и настъпилите за тези години инфлационни процеси и промени на пазара на
недвижимите имоти. При изготвяне на
другите две експертизи са използвани офертни цени за имоти към 1997 г. и цени
посочени в нотариални актове за реално извършени сделки през този период, в
този район и за подобни недвижими имоти. Видно обаче от приложените нотариални
актове от 1997 г. от л.149-л.157 от делото, почти всички сделки с изключение на
една-две, са изповядвани на данъчна оценка, т.е. заплатената продажна цена
съвпада със стойността на данъчната оценка на имота. Следователно тези
нотариални актове не отразяват действителната пазарна цена на имотите към този
момент. Видно от нотариален акт № 126 от 02.05.1997 г. празно дворно място е
продадена за 1 00 000 деноминирани лева, което е индиция, че
пазарната цена на имотите е била далеч по-висока от данъчната оценка.
С оглед на горното може да се
приеме, че по делото не са ангажирани достоверни данни за действителни сделки с
идентични или сходни/подобни на оценявания обект/актив – недвижим имот.
При липсата на достатъчно
достоверна публична информация за цени по сделки с аналогични обекти/активи в
района на оценявания се допуска да се извърши сравнение на база съществуващата
информация за цени от пазарно предлагане (цени „продава”), респ. пазарно
търсене (цени „купува”), като оценителят е длъжен да приложи допълнителен
анализ и корекции за осъвременяване на офертните цени и привеждането им към
настоящи.Оценителят следва да подбере т. нар. сравними данни (сравними
величини). Именно това е сторил вещото лице М. в своето заключение, поради
което съдът го кредитира.
Така установената по-горе
фактическа обстановка се доказва с кредитираните и обсъдени от съда по-горе
писмени доказателства и заключение на СТЕ, прието в открито съдебно заседание
на 13.03.2018 г.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна Съдът приема, че е сезиран с иск против
ответника Държавата е с правно основание чл.49 ЗЗД.
Отговорността на ответника се претендира
с фактически твърдения за причиняване на имуществени вреди на ищцата,
произтекли от бездействието на Народното събрание да уреди правоотношенията,
възникнали след изменението на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./, при което е
създадена ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ, което бездействие се е изразило в не създаване
и не приемане на правна норма, предвиждаща обезщетение на трети лица, владели
имоти, при лишаването им от собственост при реституиране на тези имоти на
бившите собственици.
Противно на твърденията на ответника,
предявеният иск е процесуално допустим. Налице е константна съдебна практика,
обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: Решение № 71 от 6.04.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2377/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 123 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4892/2019 г., III г. о.,
ГК и др., с които е прието, че отговорността за вреди е на държавата – тя дължи
обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил
противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно
бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото
противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството
народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без
правно значение, доколкото не е довело до резултат. Без значение е кои са
народните представители и от кое по ред Народно събрание са те. Тяхното
поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира
отговорността на държавата, като правен субект. Когато искът за обезщетение е
предявен срещу Народното събрание като процесуален субституент на държавата,
това не е поредното Народно събрание към деня на предявяването на иска, а
Народното събрание като държавен орган. Ако в хода на производството по делото
бъде конституирано следващо по ред Народно събрание, то не е нов правен субект
и няма да настъпи правоприемство в процеса. Действащото Народно събрание
извършва процесуалните действия от свое име, като за отговорността на държавата
е без правно значение, от кое по ред Народно събрание е приет
противоконституционния закон и кои и колко по ред Народни събрания са
бездействали противоправно.
Съгласно чл. 7 от КРБ държавата
отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на НС, като
държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Държавата е
специфична форма на политическа организация на обществото и управление на
социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от
държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в
отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло.
Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като
неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито
пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това
действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това
в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата.
Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените
на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на
Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде
реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е
допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който
случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение.
Предвид горното настоящият
съдебен състав намира, че предявеният иск е процесуално допустим, а
възраженията на ответника за неговата недопустимост са неоснователни.
В своето основание искът е и
основателен, с оглед влязлото в сила съдебно решение.
При това положение съдът следва
да разгледа правоизключващото правото на обезщетение на ищцата възражение за
изтекла погасителна давност, релевирано от ответника в срока по чл.131 от ГПК.
На основание чл.114 от ЗЗД, давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
Предвид горното следва да се
отговори на въпроса, от кой момент вземането на ищцата за обезщетение е станало
изискуемо.
В Решение №105/30.09.2021 по дело
№ 2610/2020 на ВКС, ГК, III г.о. е посочено, че относно погасителната давност и
тълкуването на чл. 114 ЗД разрешенията в практиката на Върховния касационен съд
почиват на принципа, че давностният срок започва да тече от момента, в който се
поражда правото на иск. Този момент е обусловен от вида на правоотношението и
от характера на субективното право (решение № 400/01.04.2016 г. по гр. д. №
7379/2014 г., ІV г. о.). При облигационните правоотношения правото на иск
възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземането, което е без
срок, е изискуемо с възникването му. Погасителната давност започва да тече от
деня, в който искането за принудително осъществяване на правото е могло да бъде
упражнено.Съгласно приетото в ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5/2005 г. ОСГК и ТК на
ВКС, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му,
когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен - от деня на
неговото откриване. Разпоредбата на чл.114, ал.3 определя за начало на
погасителната давност откриването на дееца, който в повечето случаи е известен,
качеството му на длъжник по отношение на деликвента възниква от момента на
увреждането. За останалите релевантни факти, непозволено увреденият поначало
знае, поради това от увреждането започва да тече срока при погасителна давност,
ако деецът е известен. Презумираното към момента на увреждането знание на
увредения обаче не във всички случаи е определящо за изискуемостта, съответно
за отброяването на давностния срок, в който пострадалият следва да поиска
обезщетението. Влязло в сила съдебно решение ще постави начало на давностия
срок, когато по този ред се установява елемент от фактическия състав на правото
при репарация на вреди (установява се: увреждането, причинната връзка - виж решение
№ 202/20.04.11 г. по г.д.№.1635/10 г., ІV ГО, решение № 2/25.02.15 г. по г.д. №
2402/14 г., ІІІ ГО, решение № 119/12.07.13 г. по г.д.№ 675/12 г., ІV ГО, решение
№ 72/2018 по г.д. № 3123 за 2017 г., ІІІ ГО, или правонарушението-виж решение №
1189 от 17.10.2006 г. по гр.д. № 1908/2005 г. на ВКС, решение № 137/2019 г. по
гр.д № 2957 за 2017 год., ІІІ ГО, решение № 380 от 13.10.2011 г. по гр. д. №
429/2011 г., IV ГО на ВКС.)
Ето защо настоящият съдебен
състав приема, че вземането на ищцата не е погасено по давност, тъй като
решението, с което е установено увреждането и причинната връзка е влязло в сила
на 19.12.2014 г., а настоящият иск е предявен на 31.05.2017 г., т.е. преди
изтичане на петгодишния давностен срок.
По размер съдът намира, че искът
е доказан, съобразно заключението на вещото лице М. и по съображения изложени
подробно по-горе в настоящите мотиви, който установява, че справедливият размер
към датата на вредата /приемането на ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ/ е 3 390 606 неденоминирани
лв. /видно от разпита на вещото лице в о.с.з. на 13.03.2018 г. по цени 1997 г.,
т.е. 33 906,06 деноминирани лв., или 17 335,90 евро. Тази сума ще
следва да бъде намалена със сумата от 1000 евро, с която ищцата вече е
обезщетена.
Предвид горното искът ще следва
да бъде уважен за сумата от 16 335,90 евро и отхвърлен като неоснователен
за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 199 000 евро.
По разноските в процеса:
Ищцата е освободена от разноски
на основание чл.83, ал.2 от ГПК, поради което същата не е правила разноски,
съответно не й се присъждат такива.
Адвокат Т.Ц.Т. е представлявала
безплатно на основание чл.38 от ЗА ищцата, поради което и на основание чл.38,
ал.2 от ЗА, ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на адвокат Т.
адвокатско възнаграждение, съответно на уважената част от иска. При материален
интерес от 389 210,08 лв. /левовата равностойност на 199 000 евро/,
минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено на основание
чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от 9 314,20 лв. От тази сума
ответникът следва да бъде осъден за сумата от 764,60 лв., която е съответна на
уважената част от иска /16 335,90 евро, в левова равностойност 31 950,24
лв./.
Ответникът претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 450 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с
чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.2 от НЗПП. От тази сума ищцата следва да бъде осъдена
за сумата от 413,06 лв., която е съответна на отхвърлената част от иска.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът ще следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 1278 лв., съответна на
уважената част от иска /16 335,90 евро, в левова равностойност 31 950,24
лв./, както и сумата от 57,46 лв., заплатени възнаграждения от бюджета на съда,
съобразно уважената част от иска.
Така мотивиран Софийски градски
съд, първо гражданско отделение, І-6 състав
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Държавата, представлявана
от М.НА Ф. да заплати на основание чл.49 от ЗЗД на С.Я.П.-А., ЕГН **********,***
сумата от 16 335,90 евро /шестнадесет хиляди триста тридесет и пет евро и
деветдесет евроцента/, представляваща разликата над присъденото вече с влязло в
сила на 19.12.2014 г. Решение № 19359/19.12.2014 г., постановено по в.гр.д. №
10318/2013 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Г състав обезщетение в размер на 1000
евро до пълния дължим размер от 17 335,90 евро, обезщетение за имуществени
вреди, настъпили в пряка причинна връзка от лишаването на ищцата от право на
собственост върху празно дворно място, с площ от 890 кв.м., съставляващо парцел
VI от имот с пл.№ 2040 от кв.49 по плана на гр.София, кв. Горна баня, в.з. м.
Равнище, настъпило в резултат на изменението на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./,
при което е създадена ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ, без да е предвидено обезщетение за
лишаването от собственост при реституиране на имот на бившите собственици,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 31.05.2017 г. до
окончателното изплащане на главницата.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана
от М.НА Ф. да заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат
Т.Ц.Т.,*** адвокатско възнаграждение в размер на 764,60 лв. /седемстотин
шестдесет и четири и 0,60 лв./
ОСЪЖДА С.Я.П.-А., ЕГН **********,***
да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Държавата, представлявана от М.НА
Ф. сумата от 413,06 лв. /четиристотин и тринадесет и 0,06 лв./ разноски.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана
от М.НА Ф. да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 1278 лв. /хиляда двеста
седемдесет и осем лв./, съответна на уважената част от иска, както и сумата от
57,46 лв. /петдесет и седем и 0,46 лв./, заплатени възнаграждения от бюджета на
съда, съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: