Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.12.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12332 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 148419 от 23.06.2019г. по гр.д. № 40063/2018г. Софийски районен
съд, 145 състав осъдил „З.Д.Ж.И З.“ АД, ЕИК********, да заплати на „ДЗИ-О.З.”
АД, ЕИК ********, на основание чл. 411 КЗ сумата 2 844.99 лв., представляваща изплатено по
застраховка „Каско“ обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на
05.10.2017г., вследствие на виновно и противоправно поведение на водач на МПС,
чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба на
18.06.2018г. до окончателното ѝ изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 834.80 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „З.Д.Ж.И З.“ АД, който
го обжалва изцяло с оплаквания оплаквания за неправилност – съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния
закон и необоснованост. Районният съд неправилно кредитирал заключението на
САТЕ, от което не ставало ясно защо вещото лице е изчислило, че е налице
тотална щета, как е определило стойността на автомобила и процента запазени
части на увредения автомобил. Вещото лице не взело предвид коефициента на
овехтяване, както и не ставало ясно как е направило изчисленията си във връзка
със запазените части. Вещото лице не следвало да осреднява стойността на
запазените части и тази за скрап, а да ги изчисли поотделно и да ги извади от
общата стойност на автомобила след овехтяване. Въпреки мотивираното оспорване
на САТЕ от ответника в частта относно запазените части, районният съд в
нарушение на съдопроизводствените правила не допуснал искането за допълнителна,
евентуално повторна експертиза. Като не отчел наличието на запазени части на
стойност 5 050 лв., първостепенният съд постановил решение в нарушение на
материалния закон. В условията на евентуалност поддържа, че неправилно
районният съд не отчел направеното от ответника възражение за съпричиняване от
водача на увредения автомобил. Вещото лице от САТЕ не изяснило въпроса с каква
скорост се е движил увреденият автомобил, но повече от ясно било, че ако същият
се е движил със скорост, позволяваща му да спре преди жп прелеза, нямало да
получи толкова сериозни по степен увреждания. Поради това моли съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявения иск, евентуално – да отхвърли иска частично съобразно релевираните възражения.
Претендира разноски, като за тези във въззивната инстанция представя списък по
чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Възнаграждението не следвало да се
присъжда с ДДС, тъй като липсвали доказателства за регистрация на адвоката по
ЗДДС.
Въззиваемата страна „ДЗИ-О.З.” АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
411 КЗ за сумата 2 844.99 лв., представляваща неплатен остатък от регресно
вземане за платено от ищеца обезщетение по застраховка „Каско“ на МПС за имуществени
вреди, причинени по товарен автомобил „Рено Канго“, рег. № СВ ******, при ПТП,
състояло се на 05.10.2017г. на ПП І-6, на км 311, на ж.п. прелез на
Околовръстен път гр. Казанлък, по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген
Пасат“, рег. № ******, чиято гражданска отговорност била застрахована при
ответното дружество към датата на ПТП. Претендирана е и законната лихва от
подаване на исковата молба в съда на 18.06.2018г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил иска с възражение, че платената от него
изнъсъдебно сума в размер на 14 157.10 лв. е справедливо и достатъчно по
размер обезщетение да репарира вредите от процесното ПТП; Релевирал е и възражение
за съпричиняване от страна на водача на товарния автомобил при твърдения същият
да нарушил чл. 51, ал. 1 – 4 ЗДвП. Оспорил е иска и по размер при твърдения, че
стойността на запазените части на увредения автомобил, който бил с дата на
първа регистрация 29.08.2016г., е 30 % от стойността му. Искал е от съда да
отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните в жалбата доводи е правилно по следните съображения:
Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно
основание чл. 411 КЗ е свързано с установяване на следните кумулативно дадени
предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и
застрахователното дружество-ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в
срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от
дружеството-ищец; 3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя
на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка
между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно
правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на
ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест
на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната
предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД
установява законова презумпция), както и действителната стойност на вредите, определена
по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие –
чл. 386, ал. 2 КЗ.
Спорни пред настоящата инстанция са само въпросите относно размера на
дължимото обезщетение и относно наличието на съпричиняване от страна на водача
на увреденото МПС.
От събраните по делото писмени и гласни доказателства – протокол за ПТП,
изисканата АНП, показанията на свидетеля С.С., както и от приетото и неоспорено
в тази част заключение на САТЕ се установява, че процесното ПТП е настъпило при
следния механизъм: на 05.10.2017г. водачът на лек автомобил „Фолксваген Пасат“,
рег. № ******, се движи по път I-6 км 311+460 м, на ж.п. прелез на околовръстен
път Казанлък, по дясната лента на двулентов път, и предприема маневра „обратен
завой“, при което навлиза косо в лявата лента и спира преди да завърши
маневрата. Зад него се движи товарен автомобил „Рено Канго“, рег. № СВ ******, в
лявата пътна лента, като водачът му възприема възникналата опасна ситуация и
предприема аварийно спиране, но безуспешно, при което възниква сблъсък между
двете МПС.
В резултат по товарния автомобил са причинени множество вреди, видни и от
опис-заключението по щетата. Застрахователят приел, че е налице тотална щета, и
след приспадане на 15 % запазени части, определил обезщетение в размер на
16 987.09 лв. и го изплатил на собственика
на увреденото МПС, след приспадане на дължима вноска по
застрахователната премия.
След отправена от ищеца регресна покана до ответното дружество, последното
му изплатило по процесната щета 14 157.10 лв., вкл. 15 лв. обичайни
ликвидационни разноски, при приети запазени части 30 %.
Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ, от
техническа гледна точка е налице причинно-следствена връзка между установения
механизъм на ПТП и вредите по товарния автомобил. Стойността на ремонта е
определена на не по-малко от 17 556 лв., застрахователната стойност на
автомобила е 20 203 лв. към 29.08.2017г. и е налице тотална щета. След
извършени справки в посочени сайтове, вещото лице е дало заключение, че
застрахователната стойност от 20 203 лв. е адекватна оценка на
действителната стойност на автомобила към датата на ПТП – 05.10.2017г. Запазените
части на автомобила варират от стойност за скрап - 370 лв., и 25 % от
действителната му стойност - 5 050 лв., като предвид високата степен на
поражение на автомобила вещото лице е дало средна оценка на запазени части от
2 170 лв., или размерът на щетите при условията на тотална щета е
17 493 лв.
В открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че максималната
стойност, която може да бъде получена за тотално увреден автомобил, е не повече
от 25 % от действителната му стойност. Това е максималната стойност, която може
да бъде получена, когато купуващият има намерение да възстанови фактически
автомобила. Стойността, която вещото лице е дало, е осреднена стойност между
най-високата и най-ниската стойност, която може да бъде получена. Да се
определя цена на всяка запазена част поотделно е методологически погрешен
подход, тъй като това би означавало да се превърне собственикът в търговец на
авточасти. Стойността на запазените части е толкова, за колкото могат да се
продадат в тяхната цялост, без разглобяване, без съхранение и допълнителни
разходи.
Съдът кредитира заключението на САТЕ в частта му относно определената
действителна стойност на щетата, а доводите на въззивника в тази връзка намира
за неоснователни. Вещото лице ясно е посочило как е формирало стойността на
запазените части на автомобила, която стойност е именно пазарната такава, а
изложените от вещото лице съображения следва да се споделят. Собственикът,
респ. застрахователят му не могат да бъдат задължавани да разпродават
запазените части поотделно и да правят допълнителни разходи във връзка с
разглобяване, търсене на купувачи и пр., а стойността на запазените части
следва да се определи съобразно стойността, за която тотално увреденото МПС
може да бъде продадено в цялост. Вещото лице е дало осреднена стойност на
запазените части от процесния автомобил, съобразно високата степен на поражение
на автомобила, с оглед на което заключението в оспорената част следва се цени
като обективно, компетентно и обосновано.
Налице е тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ (за което е налице и
извънсъдебно признание на ответника при плащането на част от сумата по регреса),
като стойността на уврежданията по товарния автомобил след приспадане на
запазените части е 17 493 лв. Заплатеното от застрахователя обезщетение от 16 987.09
лв. е под този размер, като предвид безспорния по делото факт, че ответникът е
извършил частично плащане в размер на 14 157.10 лв., в който са включени и
15 лв. обичайни ликвидационни разноски, предявеният главен иск е основателен и
доказан в пълния му размер от 2 844.99 лв.
За неоснователни съдът намира и доводите на въззивника във връзка с
възражението за съпричиняване. Съгласно чл. 52, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Следователно съпричиняване на вреди от увредения е налице тогава, когато за
настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица – делинквентът и
увреденият. Предпоставките на съпричиняването са: обща каузалност, две причини
за вредата, като едната задължително следва да бъде поставена от делинквента, а
другата – от увредения. От значение е наличието на причинна връзка между
поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат, като не е необходимо
същият да е действал виновно. В този смисъл е и трайната практика на ВКС,
обективирана в решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ІІ т.о.,
решение № 206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ІІ т.о., решение №
159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г., решение № 58/29.04.2011г. по т.д. №
623/2010г. по т.д. № 623/2010г. на ІІ т.о. и др.,
съгласно която при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП
вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия
нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в
пряка причинна връзка с вредоносния резултат. В доказателствена тежест на
ответника, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже при
условията на пълно и главно доказване наличието на предпоставките на
съпричиняването.
Такова доказване в случая не е проведено от ответника. От събраните писмени
и гласни доказателства безпротворечиво се установи, че процесното ПТП е
настъпило поради виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника
водач на л.а. „Фолксваген Пасат“, който в нарушение на чл. 39 ЗДвП е предприел маневра „обратен завой“ на ж.п.
прелез. Твърденията на ответника за нарушение на чл. 51 ЗДвП от водача на
увредения автомобил е недоказано, а доводите му във връзка със заключението на
САТЕ в тази част съдът намира за преклудирани, доколкото заключението в същата
част не е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Това
обосновава и извод за присъждане на разноски в посочения от СРС размер,
определен съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход и изричната претенция,
разноски за настоящото производство се следват на въззиваемия. Доказано
направените такива са в размер на 585.60 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС, което е заплатено, видно от представените фактура от 10.09.2019г. и платежно
нареждане. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че
възнаграждението не следвало да се присъжда с ДДС, тъй като видно от
представената фактура е, че адвокат Т.М.е регистрирана по ЗДДС, с ид. № BG **********. Съобразно обжалваемия интерес от
2 844.99 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения вр. § 2а от ДР на Наредбата, възлиза на 514.98 лв. с вкл. ДДС.
Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна
страна, поради което съдът намира възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да
бъде намалено на 520 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 148419 от 23.06.2019г., постановено по гр.д. № 40063/2018г. на
Софийски районен съд, 145 състав.
ОСЪЖДА „З.Д.Ж.И З.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ-О.З.” АД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 520.00
лв. (петстотин и двадесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.