Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7515 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 15.04.2020г., постановено по гр.дело № 27967/2018г.
по описа на СРС, ГО, 74 състав, е уважен предявеният от Б.И. С.срещу “В.Р.”
ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и ответникът е осъден да
заплати сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, вследствие на трудова злополука, настъпила на 24.05.2017г., изразяващи
се в болки и страдания, ведно със законната лихва от 24.05.2017г. до
окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ответникът е
осъден да заплати сумата от 477, 78 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 24.05.2017г. до 02.05.2018г. Със
същото решение е отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над сумата
от 5 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, както е отхвърлен
и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на разликата над
сумата от 477, 78 лева до пълния предявен размер от 950 лева.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от Б.И. С.,
в която се излагат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение и нарушения на
материалния закон. Конкретно се твърди неправилност на изводите на съда, че от
общо определеното обезщетение в размер на 6 000 лева следва да се
приспадне сумата от 1 000 лева. Счита, че получаването на тази сума е
недоказано, а освен това дори и да се приеме, че такова плащане е направено от
управителя на дружество, то липсват доказателства за конкретното основание за
получаване на тези парични средства. В тази връзка поддържа твърдението си, че между страните са съществували и други неуредени
финансови отношения, включително закъснели трудови възнаграждения. На следващо
място са изложени съображения, че при определяне на размера на присъденото
обезщетение, първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливост. В
случая вида и интензитета на претърпените от ищцата болки и страдания, за което
били ангажирани съответни доказателства, обосновавали извод за уважаване на
иска в пълния претендиран размер. Ето защо прави искане за отмяна на решението
в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск с
правно основание чл. 200 от КТ и иска за акцесорното обезщетение за забава по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да се уважат в пълен размер.
Насрещната страна – „В.Р.“ ЕООД е подала отговор на
въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения.
Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно, поради
което прави искане за неговото потвърждаване.
По делото е подадена въззивна жалба и от ответника „В.Р.“
ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частите, в които са уважени
предявените искове. Поддържат се наведените възражения за съпричиняване по реда
на чл. 201, ал. 2 от КТ, тъй като ищцата е допуснала груба небрежност, в резултат
на което е допринесла за трудовата злополука. Сочи се, че служителката е
преминала на инструктаж и е допусната до работа в съответствие с нормативите изисквания.
В конкретния случай било установено, че след поставянето на тенджерата с гореща
вода на плота, ищцата е изминала около два метра вървейки с гръб на посоката за
движение и при това движение паднала на пода. В същото време поставеният върху
плота съд с гореща вода също паднал на земята. Аргументира извод, че падането
на тенджерата е било възможно единствено поради нестабилното и неправилно
поставяне върху плота от ищцата. Освен това било доказано по делото, че
служителката не носила предпазни обувки, предоставени й от работодателя, а свои
чехли, което обстоятелство е довело до подхлъзването. Ищцата пренебрегнала
основни технологични правила и правила за безопасност, а именно – да не върви
назад в работното помещение и да не поставя съдове с гореща вода в нестабилно
положение. На следващо място, развити са съображения, че след настъпване на
инцидента, служителката предпочела да извършва домашно лечение, поради което
настъпило последващо влошаване на състоянието на раните. Това обстоятелство
обаче не било обсъдено от първоинстанционния съд. Не бил отчетен и фактът, че
управителят на дружеството предоставил безвъзмездно финансова помощ на своята
служителка в размер на 1 000 лева. Наведени са и твърдения, че присъденият
размер на обезщетението е прекомерно завишен. В случая увреждането на ищцата не
било изключително тежко, а и след проведеното лечение е налице почти пълно
възстановяване. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове с
правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да се отхвърлят в цялост,
а в условията на евентуалност – отговорността на работодателя да се намали при
отчитане на доказаното съпричиняване на вредоносния резултат.
Насрещната страна Б. С.оспорва въззивната жалба като
неоснователна.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова
злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на
работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от
това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда –
неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя
за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез
пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални
предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив
или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени
болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат
обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. №
1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена
последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по
повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов
работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този
смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради
което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност,
работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 24.05.2017г.,
между ответника и Б.И. С.е съществувало трудово правоотношение, по силата на
което последната е заемала длъжността „работник кухня” с месторабота –
ресторант „Щ.“ в гр. София, както и че на посочената дата, през време и във
връзка с извършваната работа при пренасяне на кухненски съд се е заляла с
гореща течност и получила термично изгаряне от трета степен в областта на
десния крак.
Не се спори между страните, че посочената злополука
има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма
трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и
във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт.
Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е
настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 20837 от 08.06.2017г.
на НОИ – Териториално поделение – София град. При липса на данни и твърдения
издаденото разпореждане да е било обжалвано, се налага извод, че същото е
влязло в сила.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с механизма на увреждането, размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на
пострадалия.
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетелите Н.Х. и С.А.– служители при ответника, които съдът
следва да кредитира като логични и непротиворечиви с останалите доказателства
по делото. И двамата свидетели нямат непосредствени възприятия относно конкретния
механизъм на настъпване на инцидента. Те били в същото помещение - отдел
студена кухня, но без да имат пряка видимост към ищцата. И двамата чули писък и
като се обърнали видели пострадалата на земята. Помогнали й да се изправи и
свид. А.я придружила до съблекалнята. Ищцата обяснила, че е взела от котлона тенджера
с вряща вода, която преместила и поставила на плота до мивката, след това Н.
паднала на пода, тенджерата също паднала и така се е заляла с горещата вода. От
показанията на същите свидетели се установява също, че в този момент служителката
изпълнявала трудовите си задължения използвайки свои лични обувки – в случая
чехли. В съблекалнята други колеги на ищцата й помогнали да свалят мокрия
панталон и на мястото на увреждането поставили кисело мляко. Пострадалата
обяснила, че изпитва силна болка, която с течение на времето се засилила,
поради което свид. Х.с личния си автомобил закарал ищцата до „Пирогов“, където
бил осъществен преглед на същата. Била поставена превръзка на десния крак, след
което пострадалата се прибрала вкъщи с препоръка да отиде в лечебното заведение
на следващия ден за допълнителен преглед.
От показанията на свид. Г.С./съпруг на ищцата
понастоящем/, с когото Б. С.живеела на семейни начала към момента на инцидента,
се установява състоянието на пострадалата непосредствено след увреждането.
Неговите показания следва да се кредитират като отразяващи непосредствени
възприятия относно релевантни за спора обстоятелства, същите са логични и
кореспондират на останалите събрани по делото доказателства. Свидетелят сочи,
че ищцата се прибрала вкъщи след посещението в “Пирогов” и през цялата нощ
търпяла силни болки, наложило се да приема болкоуспокаяващи. На следващата
сутрин тя отишла отново в “Пирогов” за преглед и тогава се установило, че
изгарянето на крака е от трета степен и се налага хоспитализация.
Възстановителният период продължил около месец и половина, през който Б.
изпитвала силни болки, почти през цялото време била на легло, изпитвала
затруднения при движение, при къпане и обличане. Налагало се свидетелят С.да и
помага в тези дейности. Това положение се отразило и на емоционалното й
състояние, тъй като пострадалата била активен човек, а заради злополуката
нейното ежедневие било изцяло променено. Дори и към настоящия момент
продължавала да изпитва болки на мястото при претоварване. Останал доста голям белег на крака.
В първоинстанционното производство е прието заключение
на съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира като обосновано и пълно.
От същото се установява, че в резултат на термичната травма причинена от
контакт с течност с температура над 50-70 градуса, ищцата получила изгаряния от
1 % от телесната повърхност от I-ва, II-ра АВ и III-та степен на кожата в областта на
дясна тазобедрена област и дясно бедро. Дълбоките изгаряния били разположени по
задната част на дясното бедро по ограничена повърхност около 5 см в диаметър и 4/2
см. Вещото лице е направило категоричен извод, че констатираната термична
травма може да се получи при падане на пострадалата върху вряла течност на
земята. Посочено е още, че при епидермални изгаряния /такива от I-ва степен/ се
засяга само епидермиса на кожата и те се проявяват
клинично с лек оток, поява на дребни мехурчета, болка при допир и зачервяване.
Оздравяването настъпва в рамките на една седмица с трицевидно залющване и възможно наличие на лека
пигментация. Дермалните изгаряния се разделят на две степени – 2 А са
повърхностни дермални изгаряния, а 2 Б – дълбоки такива. При повърхностните
дермални изгаряния оздравяването на тъканите е за около 1-2 седмици и обикновено не се образуват белези. При дълбоките
дермални изгаряния се образуват мехури, налице са множество точковидни
кръвоизливи, като оздравителният процес е продължителен – от 3 до 6 седмици,
често се развиват хипертрофични белези, които в някой
случаи водят до контрактури
/ограничена подвижност/. При трета степен изгаряния е налице засягане на цялата дълбочина на кожата, както и на подлежащите
тъкани /от мускули до кости/. При такива изгаряния възстановяването е единствено след оперативна
намеса. Вещото лице е посочило, че в конкретния случай било проведено
специализирано лечение и била извършена хирургична обработка на дълбоките
изгаряния под упойка с премахване на девитализирани тъкани и последваща
асептична обработка на нараняването и смяна на стерилни превръзки с Актикот.
При пострадалата се развил хипертрофичен цикатрикс – белег от рана от
изгарянето в областта на дясно бедро. След настъпването на това състояние било извършено
почистване и асептична хирургична обработка на увреждането, както и налагане на
стерилна превръзка. При изписването било назначено провеждане на ЛФК. В
заключението е отразен извод, че долекарската помощ при изгаряне започва с
прекратяване действието на високата температура, тъй като колкото
по-продължителен е контакта с нагорещената течност, толкова
по-тежко би било изгарянето. Поради това експертът е приел, че възможно
най-бързото отстраняване на нагрятия от контакта с течността панталон е
правилно и необходимо за да се ограничат
пораженията и да се скъси времето на контакт с термичния агент. В заключението
е посочено още, че правилното поведение при ограничени изгаряния до 10 % от
първа и втора степен с неразкъсани мехури е кожата да се охлади за 5-10 минути,
което значително успокоява болката. Ако мястото е замърсено се препоръчва
превръзване с марля или бинт и незабавно насочване на пострадалия към хирург. В заключението изрично е подчертано, че често
мехурите при изгаряне не се появяват веднага, а през първите 24 часа, т.е.
изгарянето от първа и втора степен се превръща и диагностицира по-късно като II-ра
В и III-та, което изисква съответна превръзка и преглед от хирург. Вещото лице е посочило, че
не е
констатирано увеличаване на увреждането на ищцата по вид, интензитет и
характер, което да е в пряка връзка от свалянето на панталона, извършено непосредствено след инцидента. Напротив,
значително по-добре е било за пострадалия да е налице по-кратък контакт с
нагорещената течност. При извършения личен прегред на ищцата вещото лице е
констатирало, че в областта на дясно бедро, средна трета, отзад, е налице
кръговат, петнист бледокафеникаво-сивкав белег от рана, с диаметър около 5 см.
Вътрешно странично на същото ниво на бедрото има и втори белег с подобна
характеристика и размери 4/2 см. Не е установил данни за хипотрофия на задната
част на мускулатурата, но е констатирал набелязано уплътнение на тъканите в
дълбочина под белезите. Именно с това
уплътнение могат да се обяснят персистиращите леки болки при натоварване на
крайника. В заключението е отразено, че белезите не могат да изчезнат без специализирано
козметично лечение. От представената медицинска документация се установява, че
при първия преглед на ищцата в “Пирогов” липсват общи признаци на термична
травма и е налице сравнително ограничено по площ изгаряне, поради което не е
можело да се диагностицира дълбочината на изгаряне, след промивка и превръзка
ищцата била насочена за хоспитализация на следващия ден. Проведеното лечение
включвало обезболяване и асептична обработка на нараняването, както и хирургична
обработка с отстраняване на девитализираните некротични тъкани в сравнително
малка област на засегнатите кожни участъци с дълбоки изгаряния. Ищцата била
хоспитализирана в “Пирогов” за периода от 25.05.2017г. до 29.05.2017г.
Впоследствие била приета в болницата отново на 05.06.2017г. до 07.06.2017г.,
като била извършена хирургична интервенция в условията на обща анестезия за оперативно лечение на последствията от изгаряне и
травма на кожата и подкожната тъкан. Направен е извод, че при получените дълбоки
изгаряния /както е в разглеждания случай/ винаги се развиват късни усложнения
като цикатриси и белези. Според
заключението на експерта няма обективни данни, от които да се направи извод, че
посещението в лечебното заведение, извършено около 8 часа
след инцидента, е повлияло по негативен начин на лечението, вида на
уврежданията, продължителността на оздравителния процес или интензивността на
болките. В устните разяснения в съдебно заседание вещото лице е посочило, че
констатираното увреждане – трета степен изгаряне без опасност за живота, е
свързано с много силни болки и страдания и затруднявало придвижването на пострадалия заради силната болка.
От представените болнични листове се установява, че
ищцата е била в отпуск за временна неработоспособност поради претърпяната
трудова злополука в периода от 25.05.2017г. до 18.06.2017г. и от 19.06.2017г.
до 18.07.2017г.
По отношение на размера на дължимото обезщетение:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС №
4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва
в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да
бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са
и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на
оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и
продължителността на лечението и извършените медицински манипулации,
перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността
да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално
положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява
необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика
реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото
във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни
проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът за
справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на
увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания,
настъпили в резултат от трудовата злополука /така рeшение по гр. д. №
5005/17г. на ВКС, Трето ГО, решение по гр. д. №
3273/17г. на Трето ГО на ВКС и др. /.
Принципът за обезщетяване по справедливост на
неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, важи за всички
основания на такава обезвреда. Наред с това следва да се държи сметка и за характера
и особеностите на отговорността на ответника по иска. В случая отговорността на
ответника е ангажирана на осн. чл.
200, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, намерила израз в решение
по гр.д. № 15/2015г. на Четвърто ГО, се приема, че имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен
характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и
при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл.
200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е
причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка
на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от
задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено
увреждането - чл.
201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането,
допускайки груба небрежност (чл.
201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и
при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа.
Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно - обезпечителна, договорна и има обективен характер, т. е.
тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за
неправомерно поведение на работодателя /определение по гр.д. №
4368/14г. на Четвърто ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за
отговорността на работодателя по чл. 200 КТ/.
При съобразяване на посочените по-горе критерии за
определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът приема
следното:
В резултат на увреждането ищцата е търпяла силни физически
болки и страдания, свързани с претърпяната термична травма и получените
изгаряния от 1 % от телесната повърхност от I-ва, II-ра АВ и III-та степен
на кожата в областта на дясна тазобедрена област и дясно бедро, които са продължили около 2 месеца. В този период
пострадалата е изпитвала затруднения в придвижването, имала е и неудобства от
битов характер, доколкото се нуждаела от чужда помощ за къпане, обличане и
др. Следва да се има предвид и възрастта на ищцата към момента на увреждането –
27 години, в активна трудоспособна възраст, периода на ползван отпуск по болест
поради временна неработоспособност в пряка-причинна връзка с инцидента – в
случая това е период от около 2 месеца; причинените психически страдания и стрес,
породени от конкретното здравословно състояние, наложило извършването на две
хирургически интервенции.
В резултат на злополуката са останали белези
в
областта на дясно бедро, средна трета, отзад
– един кръговат,
петнист бледокафеникаво-сивкав белег от рана, с диаметър около 5 см и втори
белег на вътрешно странично на същото
ниво на бедрото с подобна
характеристика и размери 4/2 см., които
са трайни и могат да се премахнат само със специализирано козметично лечение.
Констатирано е още набелязано уплътнение на тъканите в дълбочина под белезите, което води до персистиращи леки болки при
натоварване на крайника, които не са отшумели и към момента на извършване на
личния преглед на пострадалата от вещото лице.
При съобразяване на изложеното относно характера и
тежестта на увреждането на здравето на ищцата, нейната възраст, претърпените
болки от физическо естество непосредствено след увреждането и по време на
оздравителния процес, периода и естеството на лечението, продължителността на
търпените болки, причинените неудобства в битов и личен план, негативните
емоционални изживявания като обичайни неимуществени вреди от такъв вид
увреждане, останалите трайни белези от термичната травма – техния брой, вид и
местонахождение, продължаващите и към момента леки болки при натоварване на
крака, както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към
момента на настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира, че
определянето на обезщетение в размер на 10 000 лева ще бъде постигнат
справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от
обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав счита, че от така
определеното обезщетение не следва да се приспада сумата от 1 000 лева,
която по твърдения на работодателя е била заплатена за обезщетяване на вредите
от трудовата злополука. За да стигне до този извод съобрази следното:
Действително, ищцата не оспорва обстоятелството, че е
получила на ръка от свид. М.- салонен управител на ресторанта, сумата от
1 000 лева, но твърди, че тази сума представлява част от дължимо трудово
възнаграждение. Ответникът сочи, че не е издавал счетоводен или друг документ
за плащането на тази сума. Когато е налице спор между страните по въпроса за
изпълнение на какво задължение се отнася едно плащане, длъжникът на паричното
задължение /в случая работодателят/ трябва да докаже твърдяното от него
основание, каквото доказване в случая не е проведено. Дори и да се приеме, че
сумата е платена във връзка с процесната трудова злополука, следва да се
посочи, че според показанията на свид. М.парите са предадени като „възмездяване“,
защото ищцата нямало да работи известен период от време и „за да бъде спокойна
по време на лечението и да не се притеснява за пари“, т.е. според изнесените от
свидетелката факти тази сума репарира загубен трудов доход и в този смисъл
представлява обезщетяване на имуществена вреда от трудовата злополука. А според
обясненията на С.Б.– управител на ответното дружество, платените парични
средства не са фирмени, а негови лични средства, т.е. твърдяното плащане е
извършено от трето за спора лице. Това е самостоятелно основание за отхвърляне
на възражението на работодателя за приспадане на сумата от 1 000 лева от определеното
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Възражението на ответника за съпричиняване по смисъла
на чл. 201, ал. 2 от КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по
чл. 131 от ГПК, е неоснователно.
Безпротиворечиво се приема, че в областта на частното право /част от което е и трудовото/ грубата
небрежност е квалифицирана степен на небрежност. Релевантно за обикновената
небрежност е неполагането на дължимата грижа /най-често - тази на добрия
стопанин/, а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на
най-елементарната грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за
своите работи. При трудова злополука намаляване на отговорността на
работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност
- липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни
технологични правила и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят,
въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че
трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност
при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване
работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и мерки за безопасност. За да има основание за прилагане на института на чл. 201, ал. 2 от КТ поведението на пострадалия следва да е
в причинна връзка с настъпването на злополуката, на вредите, съответно за
увеличаване на размера на вредите, като поведението на пострадалия следва да е
противоправно и проведено при условията на груба небрежност. Грубата небрежност
на работника е неговото субективно отношение към предприетите от него действия,
допринасящи за настъпване на вредоносния резултат, тоест работникът да е знаел,
че с тези действия би допринесъл за вредоносния резултат, но да се е надявал,
че ще ги предотврати - модел на поведение в гражданското право, свързан с
неполагане на дължимата грижа. Само при наличие на такова субективно отношение
на работника, установяващо се от обективните му прояви - неполагане на грижа,
каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до
прилагане на разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от КТ при установено нарушение на някое от
правилата за безопасност на труда.
Изводът за съпричиняване от страна на
работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с
допуснати от него нарушения на правилата за безопасност - работникът е допуснал
груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко
нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на
работата. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните
обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника,
съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои
негови действия е настъпила вредата. Не
всяко нарушение на правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл.
201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия,
довело до осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от
неговото виновно действие. Неизпълнението или лошото изпълнение на задълженията
по безопасност на труда е основание за съпричиняване по чл.
51, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 49 от ЗЗД.
В конкретния случай работодателят е
релевирал възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ при
заявено общо твърдение за нарушаване на правилата за безопасност на труда и
несъобразяване с проведения инструктаж при постъпване на работа, изразяващо се
в твърдение, че след поставянето на тенджерата с гореща вода на плота, ищцата е
изминала около два метра вървейки с гръб на посоката за движение, след което Н.
е паднала на пода. Навежда доводи, че падането на тенджерата е било възможно според
правилата на формалната логика единствено поради нестабилното и неправилно
поставяне върху плота от ищцата. По делото обаче липсват достатъчно данни за
конкретните действия на пострадалата непосредствено преди злополуката, в това
число, че е осъзнавала реалната възможност, че в резултат на нейни
действия/бездействия ще настъпи неблагоприятния резултат, независимо от което
тя да е предприела и извършила съответни действия/бездействия със самонадеяната
увереност, че този резултат няма да настъпи или че тя ще е в състояние да го
предотврати. Както бе посочено изводът за
съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, а в
случая по делото не са събрани обективни данни за поведението на пострадалата
преди инцидента и конкретно – данни за поведение на ищцата, отговарящо на
релевираното от ответника възражение за съпричиняване.
Неоснователно е и възражението, основано
на твърдение за нарушаване на правилата за носене на лично предпазно средство
за защита на долните крайници. По делото не е доказано по реда на пълното и
главно доказване, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 296 от КТ
и чл. 18 от Наредба № 3/2001г. за минималните изисквания за безопасност и
опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни средства
на работното място, изразяващо се в задължение за предоставяне на ищцата в деня
на постъпването й на работа на такъв вид предпазно средство. Напротив, нарушението
на изискването по чл. 18, ал. 1 от Наредба № 3/2001г. е констатирано с
издаденото срещу работодателя наказателно постановление № 22-003740/04.08.2017г.
Ето защо използването на други чехли от ищцата по време на инцидента не
представлява нарушение на правилата за носене на лично предпазно средство за
защита на долните крайници. В допълнение следва да се посочи, че по делото няма
никакви данни, от които да се направи обоснован
извод, че вида на използваните от пострадалата чехли е в причинна връзка с
настъпването на вредите. Не са събрани доказателства, че ако работникът е бил с
работни обувки уврежданията не биха настъпили или не биха били със същия
интензитет.
Неоснователно е и възражението за съпричиняване
обосновано с твърдението, че последващото влошаване на раната е повлияно от
липсата на лекарска помощ, която ищцата е отказала. От приетото по делото
заключение на съдебно-медецинската експертиза се установява по категоричен
начин, че нито предприетото непосредствено след инцидента сваляне на
панталоните на ищцата, нито използването на кисело мляко върху раните, са
довели до увеличаване на уврежданията по вид, интензитет и характер. Липсват
данни, сочещи на причинно-следствена връзка между развилия се хипертрофичен
цикатрикс /белег от рана/ и предприетото лечение преди постъпването в болница,
респективно след изписването от болничното заведение. Освен това според
заключението на съдебно-медицинската експертиза не са налице данни за
деклариран отказ на пострадалата от лечение при първото посещение в „Пирогов“
на 24.05.2017г., нито данни за забавяне на хоспитализацията, а проведеното
лечение е своевременно и правилно. Получените кожни белези и фиброзното
уплътнение на подкожните меки тъкани са били непредотвратими предвид степента
на изгаряне.
По изложените съображения се налага извод, че поради
неоснователност на релевираното възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2
от КТ, определеното обезщетение за вредите от настъпилата злополука не подлежи
на намаляване.
С оглед изложеното първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 200, ал.
1 от КТ за разликата над сумата от 5 000 лева до пълния предявен размер от
10 000 лева и вместо него да се постанови друго, с което претенцията да
бъде уважена в цялост, ведно със законната лихва от 02.05.2018г. В останалата обжалвана
част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
В случая ищецът с исковата молба е предявил искане за
заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 02.05.2018г. /датата на
подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане на главното задължение.
С постановеното решение обаче му е присъдена законна лихва, считано от
24.05.2017г. /датата на настъпване на трудовата злополука/. Ако съдът се е
произнесъл свръхпетитум, съдебното
решение в тази своя част е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено.
Това е така, тъй като, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало,
съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, постановеният от
него съдебен акт е недопустим. Това разрешение е валидно и за случаите, при
които съдът, след като установи съществуването на заявеното за защита право,
даде тази защита в повече от това, което правоимащата страна е претендирала с
исковата си молба. В конкретния случай приетото от районния съд относно
началната дата на дължимата законна лихва върху претендираната главница, която
той е присъдил от датата на деликта – 24.05.2017г., а не от датата, заявена от
ищеца в исковата молба - 02.05.2018г., е в противоречие с установена съдебна
практика и със закона – чл.
270, ал. 3 ГПК. Това е така, тъй като решението е недопустимо като
произнесено свръхпетитум, когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по
предмет, за който не е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз основа
на обстоятелства, невъведени от страната.
С оглед изложеното първоинстанционното решение подлежи
на обезсилване в частта, в която СРС е присъдил законна лихва върху главницата
от 5 000 лева за периода от 24.05.2017г. до 01.05.2018г., включително,
като след обезсилването му като
процесуално недопустимо, производството по делото в тази част следва да
бъде прекратено. В случая законната лихва върху присъдената главница от 5 000
лв. - обезщетение за неимуществени вреди, се дължи, считано от 02.05.2018г. до
окончателното изплащане на главното задължение, така както е поискал ищецът в
петитума на исковата си молба.
С оглед изхода на спора по иска с предмет главното
парично задължение се налага извод, че обжалваното решение следва да бъде
отменено и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за акцесорното вземане
за обезщетение за забава за исковия период за разликата над сумата от 477, 78
лева до пълния предявен размер от 950 лева, определен от съда по реда на чл.
162 от ГПК с помощта на компютърна програма и вместо него следва да се
постанови друго, с което в полза на ищцата се присъди допълнително сумата от
472, 22 лева.
По отношение на разноските:
При този изход на спора в полза на въззивницата-ищца
следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски в размер
на 800 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Според нормата на чл.
78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай/,
осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като
съответните суми се присъждат в полза на съда. Поради това въззивникът-ответник
следва да бъде осъден да заплати в полза на СГС сумата от 109, 44 лева за
държавна такса за въззивното производство. По същите съображения ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на СРС разноски по чл. 78,
ал. 6 от ГПК за държавна такса в размер на още 218, 89 лева и още 250 лева –
разноски за възнаграждения за вещи лица, или общо сумата от 468, 89 лева.
В полза на ищцата следва да се присъдят допълнително
разноски за производството пред СРС в размер на още 750 лева за адвокатско
възнаграждение.
С оглед изхода на спора първоинстанционното
решение следва да се отмени в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на
ответника съдебни разноски.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 73312 от 15.04.2020г., постановено по гр.д.
№ 27967/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б.И. С.срещу „В.Р.“
ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за разликата над сумата от 5
000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б.И. С.срещу „В.Р.“ ООД
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 477, 78
лева до пълния предявен размер от 950 лева, както и в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на „В.Р.“ ООД съдебни
разноски в първоинстанционното производство в размер на 350 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „В.Р.“ ООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление
*** Б, офис „Ресторанти Щ.“ да заплати на Б.И. С., ЕГН **********,***, следните
суми: по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ – да заплати допълнително
сумата от още 5 000 /пет хиляди/ лева /разлика между присъдения с
първоинстанционното решение размер на обезщетението от 5 000 лева и приетия за
справедлив от въззивния съд размер от 10 000 лева/, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 24.05.2017г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 02.05.2018г. до окончателното изплащане и по иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – да заплати допълнително сумата от още 472, 22
/четиристотин седемдесет и два лева и 22 ст./ лева – обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва за периода от 24.05.2017г. до 02.05.2018г.
ОБЕЗСИЛВА решение № 73312 от 15.04.2020г., постановено по гр.д.
№ 27967/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в частта му, с която „В.Р.“ ООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** Б, офис „Ресторанти Щ.“ е осъден да заплати на Б.И. С., ЕГН **********,***,
законната лихва върху присъдената главница от 5 000 /пет хиляди/ лева, считано
от 24.05.2017г. до 01.05.2018г., включително, като процесуално недопустимо в
тази част и ПРЕКРАТЯВА производството
по делото в посочената част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 73312 от 15.04.2020г., постановено по гр.д.
№ 27967/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в останалата част, с която е
уважен предявеният иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата
от 5 000 лева главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
02.05.2018г. до окончателното изплащане; в частта, в която е уважен предявеният
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 477, 78
лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 24.05.2017г. до 02.05.2018г.; в частта, в която ответникът е осъден
да заплати Б.И. С.съдебни разноски в размер на 750 лева и в частта, в която
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата от 100 лева – възнаграждение за вещо лице и сумата от 200 лева – държавна
такса.
ОСЪЖДА „В.Р.“ ООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** Б, офис „Ресторанти Щ.“ да заплати на Б.И. С., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 750 /седемстотин и
петдесет/ лева – съдебни разноски за първоинстанционното производство, както и
да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 800
/осемстотин/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „В.Р.“ ООД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** Б, офис „Ресторанти Щ.“ на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски районен съд
допълнително сумата от още 468,
89 /четиристотин
шестдесет и осем лева и 89 ст./ лева, представляваща дължима държавна
такса и разноски за възнаграждение за вещи лица в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „В.Р.“ ООД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** Б, офис „Ресторанти Щ.“ на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата от 109, 44 /сто и девет лева и 44 ст./ лева,
представляваща дължима държавна такса за въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.