РЕШЕНИЕ
гр. София, ……………….. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІII „В” въззивен състав, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл.
съдия: БИЛЯНА КОЕВА
като разгледа докладваното от съдия Коева ч. гр. дело № 3367 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.435 и сл. ГПК
Образувано е по жалба на И.К.К.
– длъжник по изпълнително дело № 20178440404380 по описа на Частен съдебен
изпълнител С.Я.с peг. № 839 на КЧСИ, район на действие СГС, срещу постановление
от 18.10.2018 г. по изпълнителното дело, с което е отказано да бъдат присъдени
разноски.
В
жалбата се твърди, че с Определение от 30.05.2018 г. по ч.гр.д. № 69897/2017 г.
по описа на СРС, 70 с-в е обезсилена издадената по делото заповед за изпълнение
и изпълнителен лист, поради непредявяване на установителния иск в срока по чл.
415, ал. 5 ГПК. Поддържа, че на 09.10.2018 г. ЗСИ С.Я.е прекратил изпълнителното
дело на основание чл. 433, ал. 1, 3 ГПК. Излага подробни съображения, че общите
правила в ГПК са приложими и за разноските в изпълнителното производство, а
именно следва да се приложи чл. 78, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79 ГПК. Искането
към съда е да отмени обжалваното постановление и да бъдат присъдени разноските
на длъжника в размер на 400 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение. Претендира
и присъждане на направените в настоящото производство разноски.
Взискателят в изпълнителното производство
и ответник по жалбата „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е депозирал
възражение в срока по чл.436, ал.2 ГПК, с което оспорва жалбата и излага
подробни съображения за неоснователност на искането за присъждане на разноски
на длъжника в изпълнителното производство.
Съдебният изпълнител е
изложил мотиви по обжалваните действия съгласно разпоредбата на чл.436, ал.З ГПК, според които намира жалбата за процесуално недопустима. Излага и подробни
съображения за неоснователност на жалбата, като поддържа и че искането за
присъждане на разноски в случая не е в рамките на предоставената му от закона
компетентност.
Съдът, като взе предвид становищата
на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност прие за установено следното:
Жалбата е подадена от
надлежна страна в срока по чл.436, ал.1 ГПК срещу подлежащи на съдебна проверка
действия на съдебния изпълнител, съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 7.
Липсва основание за ограничително тълкуване на разпоредбата, въз основа на
което да се заключи, че подлежи на обжалване само възлагането на разноски по
изпълнението в тежест на длъжника. Изложеното води на извод за процесуална
допустимост на жалбата, следователно и разглеждането й по същество.
От
приложеното копие на изпълнително дело изпълнително дело № 20178440404380 по
описа на Частен съдебен изпълнител С.Я.с peг. № 839 на КЧСИ, район на действие
СГС се установява, че изпълнителното производство е образувано на по молба от
взискателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за принудително
удовлетворяване на вземания по изпълнителен лист от 13.10.2017 г. за сумата 948,15
лв. дължима по запис на заповед издаден на 11.12.2013 г., ведно със законната
лихва за периода от 03.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и
75 лв. разноски по делото. С Определение от 30.05.2018 г. постановено по
ч.гр.д. № 69897/2017 г. на СРС, 70 с-в е била обезсилена подадената заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист.
С Постановление от 09.10.2018
г. частният съдебен изпълнител прекратил изпълнителното производство на
основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК.
На 16.10.2018 г. е
постъпила молба от длъжника по изпълнителното дело И.К.К., с която е направено
искане за присъждане на сторените от него разноски по изпълнителнто дело, а
именно заплатеното адвокатско възнаграждение.
С резолюция от 18.10.2018
г. е оставена без уважение молбата на длъжника.
Проверката
на правилността на обжалвания отказ е предпоставена от нова преценка на първо
място дали съдебният изпълнител разполага с правомощие да присъжда разноски в
полза на длъжника при прекратяване на производството и в случай на положителен
отговор на този въпрос – дали в конкретния случай на жалбоподателя се следват
такива.
Отговорността
за разноски е обективна, безвиновна отговорност за неоснователно причинени
имуществени вреди в резултат на водено спорно производство. Реализирането на тази
отговорност е предпоставено от признаване на дължимост на разноските в полза на
една от страните чрез присъждането им с акт, ползващ се с изпълнителна сила,
въз основа на който за кредитора да се породи право на на принудително
изпълнение.
По
аргумент от чл.79, ал.1, т.1 ГПК при прекратяване на производството, в т.ч.
прекратяване на основание чл.433, ал.1, т.3 ГПК, какъвто е настоящия случай,
направените разноски по изпълнението остават за сметка на взискателя, т.е. не
се възлагат в тежест на длъжника. От посочената норма обаче, не следва извод, че направените от длъжника разноски се
възлагат в тежест на взискателя. Уредените в т.1 и 2 на чл.79, ал.1 ГПК
хипотези само изключват приложението на общото правило за отговорност на
длъжника, но не създават правило за разпределението на отговорността за
направените от него разноски. По тези съображения съдът намира, че присъждането
в полза на длъжника на разноски в изпълнителното производство е извън
приложното поле на чл.79 ГПК.
Неоснователен е аргументът за приложимост на чл.78,
ал.4 ГПК в изпълнителното производство, поради следните съображения:
Посочената нормата се намира систематично в
Раздел I на ГПК – „Общи положения“, нейното приложение за отделните
производства е не пряко, а съответно, т.е. доколкото характерът на
производството не го изключва, какъвто съдът намира, че е настоящия случай. При
присъждането на разноски в полза на ответника при прекратяване на делото,
съдебното решение създава в негова полза изпълнителен титул, какъвто постановлението
на съдебния изпълнител, без нарочна санкция от закона, не може да създаде.
Допълнителен аргумент за неприложимост на нормата е това, че основанието за
присъждане на разноски в полза на взискателя, в т.ч. и адвокатски хонорар, не е
чл.78 ГПК, а специалната норма на чл.79 ГПК. Неприложимостта на чл.78 ГПК прави
безпредметно обсъждането на наличието на предпоставките на чл.78, ал.4 ГПК.
С оглед изложеното до тук,
съдът намира, че процесуалният закон не урежда възможност съдебният изпълнител
да присъди на длъжника направените от него разноски при прекратяване на делото.
Отговорността на взискателя може да бъде реализирана единствено в спорно исково
производство, при което уважаването на претенцията с осъдително решение ще бъде
основание за издаване на изпълнителен лист и принудително удовлетворяване на
вземането, с оглед на което се явяват неоснователни доводите на жалбоподателя,
че длъжникът се превръщал в кредитор на своя взискател за заплатеното от първия
адвокатско възнаграждение.
Отказът на съдебния
изпълнител да присъди в полза на длъжника сторените от него разноски е
правилен, а подадената против него жалба се явява неоснователна следва да се
остави без уважение. С оглед крайния изход на спора, присъждане на разноски в
полза на жалбоподателя не се следват.
На основание чл.437, ал.4,
изр. посл. ГПК настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран съдът,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата от
21.11.2018 г. на И.К.К. – длъжник по изпълнително дело № 20178440404380 по
описа на Частен съдебен изпълнител С.Я.с peг. № 839 на КЧСИ, район на действие
СГС, срещу постановление от 18.10.2018 г. по изпълнителното дело, с което е
отказано да бъдат присъдени разноски на длъжника.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.