Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 19.02.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори
граждански състав
На двадесети януари две
хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1200 по описа за 2018 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като производството се разглежда
по реда на чл.422 от ГПК, предявени от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК:
**********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л., ет.****,
офис *****, със законни представители Н.Т.С. и М. Д. Д., чрез юрк. Б.Р. против
Д.И.А., ЕГН **********,***.
В исковата молба се твърди, че на 01.12.2014 г. е
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „И. А. М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД, по
силата на което вземането на „И. А. М.“ АД, произтичащо от договор за паричен
заем № 2010758/13.02.2014г. е прехвърлено в собственост н. „А.з.с.н.в.“ ООД,
ведно с всички привилегии и обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична
клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица. „А.з.с.н.в.” АД /сега „А.з.с.н.в.“ ЕАД/, ЕИК: ************ било
правоприемник н. „А.з.с.н.в.“ ООД, ЕИК ************.
Твърди се, че на длъжника (сега ответник) било изпратено Уведомително писмо
от „А.з.с.н.в.“ ЕАД (за което ищцовото дружество било упълномощено от цедента
„И. А. М.” АД) по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената цесия, но писмото
било върнато в цялост с отбелязване, че лицето се било преместило на друг
адрес. Изпратено било и писмо по куриер, но то също било върнато, тъй като
получателят не бил намерен.
Ищцовото дружество моли съда да връчи на ответника
приложеното към исковата молба уведомление за извършената цесия, като по този
начин, съгласно трайната съдебна практика, той щял да бъде надлежно уведомен
съгласно императивните изисквания на чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Твърди се, че на 13.02.2014 г. между „И. А. М.“ АД,
в качеството на заемодател и Д.И.А., в качеството на заемател, бил сключен
Договор за паричен заем с № 2010758, в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. С подписването на договора заемодателят се задължил да
предостави на заемателя парична сума в размер на 800 лева, представляваща
главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при които кредиторът
отпуснал кредит на кредитололучателя се уреждали от Договора и Общите условия
към него. Така предоставянето на посочената в договора сума от заемодателя на
заемателя, съставлявало изпълнение на задължението на заемодателя да предостави
заема и създавало задължение на заемателя да заплати на заемодателя погасителни
вноски, указани по размер и брой в Договора. Погасителните вноски, които
заемателят се задължил да изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на
главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и бил
посочен в него. Така, общата стойност на плащанията по кредита била договорена
в размер на 1400,76 лв., а договорната
лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 600,76 лв. Съгласно
разпоредбите на Договора за паричен заем, заемателят се задължил да върне
кредита е срок до 20.08.2014 г. на 27 равни седмични погасителни вноски в
размер на 51.88 лева всяка.
С подписването на Договора за заем заемателят
удостоверявал, че заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи от този
договор, съгласява се с тях, и че желае договорът да бъде сключен.
На основание сключения Договор за паричен заем, в
случай, че заемателят забави заплащането на падеж на погасителна вноска с
повече от 30 календарни дни, дължал на заемодателя заплащането на такса за
разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на просрочените
вземания в размер на 9.00 лева. Таксата за направени разходи се начислявала за
всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябвало да заплати
заемателят, не можело да надхвърлят 45.00 лв.
На основание цитираните по-горе разпоредби на
длъжника била начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на
45.00 лв.
На основание Закона за потребителския кредит на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода от 20.02.2014 г до датата на подаване на заявлението в съда. Общият
размер на начислената лихва бил 464,08 лева, който представлявал съвкупност от
лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна
вноска.
Длъжникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем
към Дружеството. Сумата, която била погасена до момента, била в размер на 52.00
лв., с която били погасени както следва: такса разходи: 27.00 лв., договорна
лихва: 25.00 лв.
Срокът на договора изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска, а именно – 20.08.2014 г., и не бил обявяван за предсрочно
изискуем.
Поради неизпълнението на задълженията от страна на
заемателя, „А.з.с.н.в.“ ЕАД подало заявление по чл.410 ГПК, по което било образувано
ч. гр. д. №216/2018 г. по описа на РС К. и издадена Заповед №127/07.02.2018 г.
Със заповедта било разпоредено на Д.И.А. да заплати на заявителя (ищцовото
дружество) следните суми:
- сумата от 800.00 лв. (осемстотин лева),
представляваща главница;
- сумата от 575.76 лв. (петстотин седемдесет и пет
лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща договорна лихва за периода
от 19.02.2014 г. до 20.08.2014 г.;
- сумата от 18.00 лв. (осемнадесет лева),
представляваща такса разходи;
- сумата от 464.08 лв. (четиристотин шестдесет и
четири лева и осем стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода
от 20.02.2014г. до датата на подаване на заявлението в съда – 04.02.2018г.;
- законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането;
сумата 37.16 лв. (тридесет и седем лева и
шестнадесет стотинки) – разноски по делото за внесена държавна такса и
сумата 50.00 лв. (петдесет лева), представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 от ГПК не постъпило
възражение от длъжника, но тъй като съобщението до Д.И.А. било връчено при
условията на чл.47, ал.5 ГПК, съдът на осн. чл.415, т.2 от ГПК дал указания на
ищцовото дружество (тогава заявител) да представи доказателства за предявен в
едномесечен срок от съобщението иск срещу нея. Това обуславяло правния интерес
на ищцовото дружество от подаването на настоящата искова молба, с която моли
съда да признае за установено, че ответникът дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните
суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №216/2018 г. по описа на РС К.:
- сумата от 800.00 лв. (осемстотин лева),
представляваща главница;
- сумата от 575.76 лв. (петстотин седемдесет и пет
лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща договорна лихва за периода
от 19.02.2014 г. до 20.08.2014 г.;
- сумата от 18.00 лв. (осемнадесет лева),
представляваща такса разходи;
- сумата от 464.08 лв. (четиристотин шестдесет и
четири лева и осем стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода
от 20.02.2014г. до датата на подаване на заявлението в съда – 04.02.2018г.;
- законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Претендират се направените разноски по делото,
включително и тези в заповедното производство.
С
отговора на исковата молба адв. Н. – особен представител на ответника, оспорва
иска. Твърди, че представеният рамков договор за цесия не представлявал договор
за цесия, тъй като само очертавал (рамкирал) параметрите, при които ще се
извършват последващи продажби на вземания между страните по него. По своята
същност този договор представлявал само обещание за сключване на бъдещи
договори за цесия, предметът на които – вземания и цена, ще бъдат допълнително
уточнявани от страните. По този начин, имайки предвид уговорките между страните
по рамковия договор, следвало да се приеме, че същите не са определили и
индивидуализирали към датата на сключването му – 16.11.2010 г., нито конкретните
вземания, които се прехвърлят, нито покупната цена, която ще бъде дължима от
купувача.
Твърди,
че доколкото рамковият договор не бил договор за цесия, на който се позовава
ищецът, то следвало да се докаже наличието на едно последващо правоотношение,
като продължение и в изпълнение на даденото с рамковия договор обещание да се
прехвърлят вземанията. В тежест на ищеца било да установи, че след сключването
на рамковия договор страните по него са си разменили кореспонденция по начина,
предвиден в §2 и §4 от същия, като съвместно и чрез съвпадащи насрещни
волеизявления са утвърдили съответното Приложение № 1, отговарящо на посочените
в §2, т.2.2 от рамковия договор реквизити, достатъчно индивидуализиращи
вземанията и продажната цена, както и че в това Приложение № 1 фигурира и
вземането на ищеца срещу ответника по процесния договор за кредит.
Твърди,
че за да докаже сключването на договора за цесия за конкретното вземане, ищецът
е представил по делото препис-извлечение от Приложение № 1/01.12.2014 г. към
рамковия договор от 16.11.2010 г. Във вида, в който било представено, то не
можело да установи наличието на надлежно сключен договор за цесия и не било
ясно как е утвърдено. Съгласно §4, т.4.1 от рамковия договор, моментът на
потвърждаване приемането на съответното Приложение № 1 в електронната
информационна система на купувача се считал за надлежна дата, на която
вземанията на валидно прехвърлени. От този момент съответното Приложение № 1
ставало неразделна част от рамковия договор.
По
делото липсвали доказателства, установяващи момента на потвърждаване на
приемането на съответното Приложение № 1 в електронната информационна система
на купувача, поради което и не било доказано, че вземанията срещу ответника,
произтичащи от процесния договор за потребителски кредит, са валидно
прехвърлени на ищеца, и че съответното Приложение № 1 е станало неразделна част
от рамковия договор. Т.е. не било доказано изпълнението на уговорения между
страните в рамковия договор фактически състав, при който следва да се приеме,
че цесията е породила действие и че вземанията са прехвърлени от съответната
дата на потвърждаване на приемането на Приложение № 1/01.12.2014 г. в
електронната информационна система на купувача.
Освен
това, в посоченото Приложение №1/01.12.2014 г. били налице индивидуализиращи
белези само относно вземането, но не и относно неговата цена.
От
горното можело да се направи извод, че ищецът не доказва активната си
легитимация по иска, като не представя доказателства, установяващи изпълнението
на условията, визирани в §4, т.4.1 от рамковия договор, при които вземането
може да се счита за прехвърлено.
На
следващо място, не доказал и постигане на съгласие относно продажната цена на
вземането, която е съществен елемент от предмета на договора за цесия,
обективиран в съответното Приложение № 1/01.12.2014 г., и чиято липса правела
договора за цесия нищожен на осн.чл.26, ал.2 от ЗЗД.
Също
така не бил спазен законът при сключване на договора за кредит, а именно:
Не
бил спазен чл. 5 от ЗПК за предоставяне на необходимата преддоговорна
информация преди обвързване с предложение или предоставяне на потребителски
кредит за вземане на информирано решение за сключване на договор за
потребителски кредит във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2
от закона (такъв не се представял по делото).
Не
бил спазен чл. 10, ал. 1 и 3 от ЗПК относно вида на договора за потребителски
кредит и начина на изписване на клаузите в него. Нарушаването на чл. 10 от ЗПК
правело договора за кредит недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, като в този
случай съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят дължал връщане на чистата стойност
на кредита, без лихва и други разходи по кредита.
Нарушен
бил чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно максималния размер на ГПР.
Особеният
представител оспорва иска и по размер. Претендирало се вземане, съставено от
сбор от главница - 800 лева, договорна лихва - 575.76 лева, лихва за забава -
464.08 лева, разходи по събиране на вземането - 18.00 лева.
На
първо, на основание чл. 23 от ЗПК ответникът не дължал сумите от 575.76 лева,
464.08 лева и 18.00 лева, поради недействителност на договора за потребителски
кредит, поради нарушаване на чл. 10 от ЗПК.
На
следващо място, неоснователно се претендирали два вида лихви върху една и съща
главница - договорна лихва и лихва за забава. Не било без значение и това, че
договорната лихва в пъти надхвърляла законната лихва и добавянето и под формата
на друг вид лихва значително увеличавало размера на дълга по начин, който към
момента на сключване на договора за потребителски кредит, потребителят не би
могъл да знае и по този начин да вземе информирано решение.
По
отношение на начина на уведомяване на длъжника за цесията особеният
представител няма възражения, доколкото съдилищата в практиката си са възприели
изложеното от ищеца в исковата молба и същият черпел правата си именно от тази
трайно установена практика.
С
оглед всичко изложено особеният представител на ответника счита, че искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложеното по делото ч. гр.дело № 1216/2018 г. на
РС К. е видно, че по заявление на ищцовото дружество за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК е била издадена Заповед № 127/07.02.2018 г. за
следните суми: 800.00 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на подаване на заявлението – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане
на вземането; 575.76 лв. – договорна лихва за периода от 19.02.2014 г. до
20.08.2014 г.; 18.00 лв. – такса разходи; 464.08 лв. – обезщетение за забава за периода от
20.02.2014г. до датата на подаване на заявлението в съда – 04.02.2018г.; 37.16
лв. – разноски по делото за внесена държавна такса; 50.00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от
Договор за паричен заем с № 2010758, сключен на 13.02.2014 г. между „И. А. М.“
АД и Д.И.А..
Заповедта е била връчена на ответника (тогава длъжник)
при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което, съдът на осн. чл.415, т.2 от ГПК е дал указания на ищцовото дружество
(тогава заявител) да представи доказателства за предявен в едномесечен срок от
съобщението иск срещу нея. Искът е предявен в срока по чл.414 ГПК.
Страните не спорят, а и от представения по делото
Договор за паричен заем с № 2010758, сключен на 13.02.2014 г. се установява, че
между „И. А. М.” АД в качеството му на кредитодател, от една страна и
ответникът Д.И.А. в качеството му на
кредитополучател, от друга, е възникнало правоотношение с предмет предоставяне
от страна на кредитодателя заем в размер на 800.00 лева. Не е спорно между
страните, че с подписване на договора за кредит, кредитодателят е предоставил
заемната сума на кредитополучателя, който се е задължил да я погаси на 27 равни
седмични погасителни вноски, в размер на 51.88 лева всяка, като падежът на
първата погасителна вноска е бил на 19.02.2014 г., а падежът на последната
погасителна вноска – на 20.08.2014 г.
От представения рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. се установява, че „И. А. М.”
АД е прехвърлило н. „А.з.с.н.в.” ООД вземанията си, произтичащи от договори за
потребителски кредити, които следва да се индивидуализират в Приложение №1
от 01.12.2014 г. Представено е по
делото препис-извлечение от Приложение №1 от 01.12.2014 г. към цитираният
договор за цесия, от което се установява, че под номер 1059 в него е вписано
задължение на Д.И.А. по договор от 14.02.2014 г. с отпусната главница 800 лева;
общо дължимо по кредита – 1400.76 лева; остатък дължима сума към датата на
засичане (01.12.2014 г.) – 1431.90 лева; лихви за просрочие към датата на
засичане (01.12.2014 г.) – 38.14 лева. Приложено е заверено копие на
потвърждение за сключената цесия.
По делото е приложено и заверено копие на пълномощно
от 09.09.2015 г., от което е видно, че „И. А. М.“ АД е упълномощило цесионера
„А.з.с.н.в.“ АД да извърши от негово име, в качеството му на цедент,
уведомяването на длъжниците, чиито вземания са предмет на сключения помежду им
рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.
Представено е и уведомително писмо с дата 09.01.2018
г. за извършеното прехвърляне на вземания, изходящо от „И. А. М.“ АД, чрез
„А.з.с.н.в.” ЕАД по пълномощно, адресирано до ответника Д.И.А. на адрес: ***.
Видно от приложеното известие за доставяне, същото не е връчено на получателя,
като е отбелязано, че „адресът е преместен“
По делото е представено второ писмо, с което „И. А. М.“ АД, чрез „А.з.с.н.в.” ЕАД
по пълномощно, уведомява Д.И.А. за
извършената цесия на задължението му. Уведомителното писмо е от 24.07.2018 г. и
до адрес на ответника в с. Р. К., обл. П., ул. „П.“ №***. От приложената
обратна разписка се установява, че и това писмо не е връчено на ответника, като
е отбелязано, че „няма такова лице на адреса“.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза,
която не е оспорена от страните и съдът я кредитира като обективна и
компетентно изготвена. От експертното заключение е видно, че задълженията на
ответника Д.А. по договор за паричен заем № 2010758 от 13.02.2014 г., са
следните: 800.00 лв. – главница; 575.76 лв. – договорна лихва за периода от
19.02.2014 г. до 20.08.2014 г.; 18.00 лв. – такса разходи; 296.19 лв. – обезщетение за забава върху главницата за
всяка една вноска за периода от 20.02.2014г. до 31.01.2018 г.
При така установените факти, от правна страна съдът
намира предявеният иск за неоснователен, като съображенията за това са
следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето на вземането поражда действие между цедента и цесионера с
постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника
от момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е подадено от частния правоприемник по Договора за цесия –
А.з.с.н.в.“ ЕАД *** /преди това ООД, а впоследствие АД/.
Съгласно т.4г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, са налице основания за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по заявление от и в полза на
частния правоприемник на посочения в документа по чл.417 от ГПК кредитор. В
случая, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е по чл.410 от ГПК,
като съдът намира, че и в разглеждания казус, при наличие на частно
правоприемство, основано на договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва
да е съобщено на длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Частното правоприемство се основава на договора за цесия
между „И. А. М.“ АД и „А.з.с.н.в.” ООД
(сега „А.з.с.н.в.” ЕАД) от 16.11.2010 г. Ето защо ищецът в настоящия правен
спор „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, на общо основание следва да представи доказателства,
че длъжникът е уведомен на осн. чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия и то преди
подаване на заявлението по чл.410 ГПК, тъй като в противен случай,
прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него – чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Ако се касае за осъдителни искове, няма пречка да се
приеме, че връчването на самата искова молба, ведно с приложенията към нея до
ответника /длъжника/ играе ролята на уведомление за извършеното прехвърляне на
вземането по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, но с оглед настоящата хипотеза на
предявен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК при развило се
заповедно производство, както и връзката на този иск с издадената заповед за
изпълнение на парично задължение от РС К., настоящият съдебен състав счита, че
длъжникът следва да е уведомен за извършеното прехвърляне, преди подаването на
заявлението за издаване на самата заповед за изпълнение на парично задължение.
Тъй като заявлението е подадено от дружеството – правоприемник, въз основа на
сключения Договор за цесия, а не от първоначалния кредитор, то за да има
действие по отношение на длъжника това прехвърляне, както и същото да е станало
изискуемо по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД спрямо новия кредитор, то следва да
е изпълнена процедурата по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
По делото липсват доказателства, от които да е видно,
че длъжникът е уведомен – в първото известие за доставяне е отбелязано, че
уведомителното писмо не е връчено на адреса в гр. К., защото получателят се е
преместил на друг адрес, а във второто – че не живее на адреса в с. Р. К..
Дори съдът да приеме доводите на ищеца, че няма пречка
уведомлението за цесия да се връчи с исковата молба, в настоящият случай
прехвърлянето не вземанията не е стигнало до знанието на ответника. По ч. гр.
д. № 216/2018 г. заповедта за изпълнение не е получена от длъжника, връчена е
на основание чл.47 ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК и след като не е намерен работодател, чрез който да стане връчването на
заповедта за изпълнение, съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск
по чл. 422 от ГПК. В това производство обаче длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника
всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената
цесия. На ответника е назначен особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, на когото са връчени съдебните книжа. Процесуалното представителство може
да произтича от закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/
или от договор, а представителството чрез особен представител, макар и
регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не е законово,
тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това
предпоставки – в т. см. т. 6 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Особеният представител не може обаче с действията си да засяга
материалноправната сфера на представляваното лице. Същият не може да прави
признание на иска, не може да сключва спогодби, не може да извършва отказ от
право. От невъзможността особеният представител да ангажира материалноправната
сфера на ответника следва и че същият не е пасивно легитимиран да получава от
името на ответника изявления, в резултат от които в патримониума на ответника
биха възникнали задължения спрямо дадено лице.
В този смисъл е т. 7 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, от което следва, че особеният представител не е
нито законов, нито договорен представител и не може да приема адресирани до
представляваното лице /в случая ответника/ материално-правни изявления на трети
лица, каквото безспорно е уведомяването на длъжника от стария кредитор по чл.
99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ и Приложение № 1 към него, а и след като особеният представител не е
осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник не може да се счита
за уведомен за цесията чрез особения представител. Връчването на особен
представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител,
които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен
адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото връзката
с клиента му се предполага (в този смисъл Определение №567/18.09.2018 по дело
№3153/2017 на ВКС, ТК, II т.о.).
Ето защо следва да се приеме, че след като не е
изпълнена процедурата по чл.99 от ЗЗД, то вземането спрямо кредитора, който е
завел исковата молба в съда, не е станало изискуемо, тъй като длъжникът не е
бил известен за извършената цесия. Следователно при така установената
фактическа обстановка предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като
такъв, следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от спора и липсата на направени
разноски от ответната страна, такива не следва да се присъждат.
Следва да бъде издаден разходен касов ордер за
определеното възнаграждение в полза на адв. М.Н..
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от А.З.С.Н.В.“ ЕАД,
ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л.,
ет.***, офис ***, със законни представители Н.Т.С. и М. Д. Д., чрез юрк. Б.Р. за признаване на установено, по
отношение на Д.И.А., ЕГН **********,***, че същият дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №216/2018 г. по описа на РС К.:
- сумата от 800.00 лв.
(осемстотин лева), представляваща главница;
- сумата от 575.76 лв.
(петстотин седемдесет и пет лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща
договорна лихва за периода от 19.02.2014 г. до 20.08.2014 г.;
- сумата от 18.00 лв.
(осемнадесет лева), представляваща такса разходи;
- сумата от 464.08 лв.
(четиристотин шестдесет и четири лева и осем стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода от 20.02.2014г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 04.02.2018г.;
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на
особения представител адв. М.Н. разходен касов ордер за сумата от 360.04 лв.
(триста ишестдесет лева и четири стотинки) депозитни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Ц.Ч. РАЙОНЕН
СЪДИЯ: