О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер Година 30.01.2018 г. Град КАРЛОВО
Карловски районен съд втори граждански
състав
На тридесети
януари две хиляди и
осемнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ИВАНОВ
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 172 описа
за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
По заявление вх. №
16025/21.03.2017 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
подадено от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
чрез гл. юрк. Б.Ч. е било образувано ч. гр. д. № 3721/2017 г. по описа на
Районен съд – Варна. Срещу длъжниците Д. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. В., к.к. „Св.
св. К.и Е.”, ул. „***“ №** и А.М.А.,
ЕГН **********, адрес: *** при условията на солидарност е била издадена заповед
за незабавно изпълнение на парично задължение от 22.03.2017 г. за следните суми:
1. 8 993,95 лева - главница; 2. 897,18 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 15.05.2016 г. до 21.03.2017 г; 3. 21,33 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.06.2016 г. до 21.03.2017 г.; 4. 120
лева, представляваща дължими такси и разноски, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 21.03.2017 г., до
окончателното изплащане на задължението. Въз основа на заповедта е издаден
изпълнителен лист №3997/21.04.2017 г..
В законния срок А.М.А. е депозирал възражение, след което
заявителят е предявил иск срещу него.
Исковата молба е предявена на
08.08.2017 г. пред РС Варна от „Б.Д.“ ЕАД *** , чрез гл. юрк. Ч. срещу А.М.А.,
ЕГН **********, адрес *** в качеството му на поръчител на Д. П. В., ЕГН
**********, по Договор за кредит от 01.10.2014 г. за приемане за установено, че
ответникът дължи на ищцовото дружество при условията на солидарност следните
суми: 1. 8 993,95 лева - главница; 2. 897,18 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 15.05.2016 г. до 21.03.2017 г; 3. 21,33 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 15.06.2016 г. до 21.03.2017
г.; 4. 120 лева, представляваща дължими такси и разноски, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда – 21.03.2017
г., до окончателното изплащане на задължението. Претендира се от ищцовата
страна и присъждането на направените от нея съдебно-деловодни разноски.
С молба с вх.
№51226/11.09.2017 г. ищцовото дружество моли да бъде конституирано като трето
лице - помагач по делото „ОТП Ф. Б.“ ЕАД, тъй като с договор за
цесия от 21.06.2017 г. „Б.Д.“ ЕАД е прехвърлила на това дружество вземанията
срещу ответника А.М.А..
С определение № 11417/08.12.2017 г. образуваното в РС
Варна гр. д. №11417/2017 г. е изпратено по подсъдност на РС Карлово, ведно с
материалите по ч. гр. д. №3721/2017 г. по описа на РС Варна и въззивно ч. т. д.
№978/2017 г. по описа на ОС Варна. Съдът е приел за основателни направените с
отговора на исковата молба възраженията на ответника за местната подсъдност и
производството пред РС Варна е било прекратено.
Настоящият съдебен състав, след като се запозна с
материалите по делото, намира иска за недопустим поради липса на активна
процесуална легитимация на ищеца. Съображенията за това са следните:
Производството по делото е с правно основание чл.422
във вр. с чл.415 от ГПК за установяване на вземане по издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. №3721/2017 по описа на РС Варна. Не е спорно по делото,
че след образуване на заповедното производство – 21.03.2017 г., и преди
депозиране на исковата молба –
08.08.2017 г., вземането срещу ответника (длъжника) А.М.А. е било прехвърлено от ищеца (заявителя), „Б.Д.“
ЕАД на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД с договор за цесия от 21.06.2017 г..
Цесията е консенсуален договор, който за страните е в
сила от момента на подписването му. Уведомяването на длъжника не е елемент от
фактическия състав на цесията, който поражда действие между страните и правата
по цесията преминават върху цесионера със сключването на цесията. Приемането на
цесията от длъжника не е необходимо, тъй като сигурността в обмена налага
интересът на длъжника да осуети смяната на кредитора да отстъпи място на
интереса на кредитора и третите лица от свободно прехвърляне на правата. Оттук,
тъй като цедентът не е носител на претендираното материално право и не е страна
по материалното правоотношение, неговото процесуално качество не произтича от
материалноправна обусловеност, а от изрично призната от процесуалния закон
възможност да продължи процеса като защитава едно чуждо за него право.
На осн. чл.226,
вр. с чл.219, ал.1 ГПК ищцовото дружество и цедент по договора е поискал
привличането на цесионера като трето лице - помагач по делото.
В конкретния случай обаче приложението на чл.226 ГПК
следва да бъде изключено поради факта, че прехвърлянето на вземането е
настъпило преди инициирането на исковото производство и правните последици на
решението ще рефлектират директно в правната сфера на цесионера – носител на
материалното право, чиято защита се иска.
Според правилото на чл.422, ал.1 от ГПК, може да бъде
предявен иск за съществуване на вземане, поставен в зависимост от направено от
длъжника писмено възражение срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея
- чл.414, ал.1 от ГПК, при спазване на условията на чл.415 от ГПК. Законът
предвижда последици за заявителя, който не представи доказателства, че е предявил
иска в законово определения срок. Следователно, обичайната хипотеза на развитие
на производството по чл.422 от ГПК предвижда предявяване на установителния иск
по чл.422 от ГПК от заявителя в заповедното производство. Не е предвидена обаче
забрана след издаването на заповед за изпълнение вземането да бъде прехвърлено
от кредитора-заявител по реда на чл.99 от ЗЗД и при съобразяване на конкретните
изисквания за това. Аргумент за противното не може да се черпи от текста на
чл.422, ал.1 от ГПК – законът създава фикция относно момента, от който се смята
предявен искът за съществуването на вземането /с оглед прекъсването на
давността/, но не обвързва разрешаването на повдигнатия материалноправен спор в
исков процес непременно със заявителя в заповедното производство. Искът по
чл.422 от ГПК, макар по естеството си да е продължение на защитата на
заявителя, не е неотменна част на изпълнителния процес, в частност на
заповедното производство, и по отношение на него прехвърляне на вземането по
реда на чл.99 от ЗЗД преди предявяването на иска, не изисква съобразяването на
правилата на чл.226 от ГПК /така и в определение №329 от 31.05.2011 година по
частно търговско дело №226/2011 г.на ВКС, ІV г.о./. От изложеното следва
извода, че ищец в настоящото производство може да бъде не цедента, а цесионера,
което от своя страна мотивира съда да приеме, че иска е недопустим.
Необходимо е да се посочи, че възприетото разбиране за
неприложимост на чл.226 от ГПК се подчинява на идеята за постигане на
идентичност между материалното и процесуалното правоотношение. От съществено
значение и определящо в случая е, че прехвърлянето на вземането е настъпило
преди инициирането на съдебния процес. Действително, исковия процес се явява
своеобразно продължение на вече започналото заповедно производство, но само с
оглед указаните по-горе последици, свързани с давността. Следва да се приеме
поради това, че прехвърлянето не е осъществено в рамките на започнал исков
процес, ако и за горепосочените цели същият да се счита започнал от момента на
подаване на заявлението, което и изключва приложението на целия чл.226 от ГПК.
В тази насока и във връзка с последната правна норма трябва да се отбележи, че
субективните предели на обвързващата сила на постановения съдебен акт се
разпростират и спрямо частните правоприемници, какъвто е и приобретателя на
вземането. Когато транслацията на спорното право е осъществена по време на
висящия процес, чийто предмет е то, ищецът, който го е прехвърлил не загубва
качеството си на главна страна в процеса, но тъй като той вече не е носител на
претендираното материално право и не е страна по материалното правоотношение,
неговото процесуално качество не произтича от материалноправна обусловеност, а
от изрично призната от процесуалния закон възможност да продължи процеса като защитава
едно чуждо за него право - аргумент от чл.226 ал.1 от ГПК. От тук се извежда и
неговата функция на процесуален субституент, който изключва паралелното участие
на приобретателя като главна страна /чл.226 ал.2 от ГПК/. Следователно,
правните последици от решението рефлектират директно не в патримониума на
цедента, който както бе отбелязано защитава чуждо материално право, а в
правната сфера на цесионера – негов носител, защото ако ирелевантно за
процесуалното правоотношение е осъщественото прехвърляне на спорното право, то
не е такова по отношение на материалното правоотношение, което го обуславя.
Решението, съобразно чл.226, ал.2 от ГПК, разпростира своята сила – сила на
пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие – и спрямо
приобретателя, като на този факт се основава правото на прехвърлителя да води
делото относно прехвърленото право с правен ефект за приобретателя му. Налага
се извод, че не е налице пречка титула за изпълнение да бъде издаден в полза на
този приобретател, още повече, че прехвърлянето на спорното право е залегнало с
индивидуализиращите си белези и в диспозитива на съдебния акт – основание за
издаването на изпълнителен лист /така и в определение №249 от 28.04.2009 г. на
ВКС - по ч. търг. дело №134/2009 година, I т. о./. С оглед на всичко казано
по-горе и най-вече неприложимостта на правилата на чл.226 от ГПК и изтъкнатото
относно тази правна норма, правото да постави начало на исковия процес е
предоставено именно на цесионера в качеството му на материален носител на същото.
Да се даде право на цедента да „продължи” процеса би било равнозначно да се
заличи и обезсмисли всичко вече сторено в заповедното производство, защото към
момента на приключване на устните прения същият безспорно не е носител на
спорното материално право, включително по негово изрично признание с оглед
извършената цесия, което предопределя и изхода на процеса. Същевременно той не
би могъл да бъде процесуален субституент поради неприложимостта на чл.226 от ГПК по горните доводи и съображения и тъй като не са налице предпоставките на
чл.26 ал.2 от ГПК. Последното е така, тъй като липсва предвиждане в закон, че
заявителят в заповедното производство може да предявява чужди права, т.е. тези
на цедента пред съда и по-специално тези за установяване съществуването на
прехвърленото вземане.
Ето защо и по изложените съображения, съдът
О П Р
Е Д Е
Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по
гр. дело №172/2018 година по описа на РС Карлово.
Настоящото определение
подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на
страните пред ОС Пловдив..
РАЙОНЕН СЪДИЯ: