Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 26.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Маргарита Димитрова, разгледа докладваното
от съдията търговско дело № 2236 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по
искова молба на „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, за осъждане на „С.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище ***, да му заплати сумата 187943,96 лева, представляваща дължими
наеми по договор за наем № DOKA-BG 24-M/2018 и сумата 15389,44 лева – мораторна
неустойка, след допуснато с определение от 20.11.2019 г. изменение в петитума
на предявените искове.
Ищецът
твърди, че по силата на сключен на 27.02.2018 г. договор за наем № DOKA-BG
24-M/2018 предоставил на ответника ползването на система за кофраж за
изпълнение на строително-монтажни работи на обект Метростанция 10 – вътрешна
конструкция. За ползването на предоставените материали ответното дружество
дължало заплащането на наем в размер на 187943,96 лева, за който в периода
31.12.2018 г. – 30.09.2019 г. били издадени 18 фактури. Забавеното изпълнение
на задължението за заплащане на наемната цена породило и задължение за
ответника да заплати мораторна неустойка за периода от падежа на всяка фактура
до 30.09.2019 г., която наемодателят претендира да възлиза на сума в размер на
15389,44 лева.
Ответното
дружество е депозирало отговор на исковата молба, в който единствено заявява
оспорване на основателността на предявените искове, без да сочи фактически и
правни доводи в подкрепа на оспорването.
В
допълнителна искова молба ищецът заявява, че по отношение на „С.“ ЕООД е
предявена молба за откриване на производство по несъстоятелност, по която било
образувано търг. дело № 1889/2019 г. на СГС, VІ-6 състав, което в известна
степен щяло да се отрази на настоящото производство. Счита, че ответникът не
обективирал никакви възражения по същество на спора.
Допълнителен
отговор на исковата молба „С.“ ЕООД не е депозирало.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна
страна следното:
Видно от представения с исковата молба договор за наем №
DOKA-BG 24-M/2018, между „Д.Б.“ ЕООД, в качеството на наемодател и „С.“ ЕООД, в
качеството на наемател, възникнало правоотношение с типичното за уредения в чл.
228 и сл. ЗЗД договор за наем съдържание: предоставяне на определена вещ или
съвкупност от вещи (система за кофраж) за временно ползване срещу заплащане на
определената в приложената към договора материална листа цена. Страните се
съгласили при забава в изпълнението на задължението за заплащане на наемната
цена, наемателят да дължи неустойка от 0,1 % върху забавеното задължение за
всеки ден просрочие, но не повече от 10 % - т. 5.2 от договора.
В производството са представени протоколи за доставка, от
които се установява, че наемодателят „Д.Б.“ ЕООД предало във фактическа власт на
наемателя движими вещи, предмет на договора за наем, които са получени от
съответните физически лица, представителната власт, на които не е оспорена от
търговеца „С.“ ЕООД.
В производството
са представени и 18 броя фактури, издадени от „Д.Б.“ ЕООД на „С.“ ЕООД в
периода 31.12.2018 г. – 30.09.2019 г. за дължима наемна цена и стойност на
увреден (дефектен) материал по договора, общата стойност на които фактури
възлиза на сумата 206297,93 лева. Доколкото с исковата молба иск за заплащане
на обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на наетите вещи
(чл. 233, ал. 1 ЗЗД), не е предявен (подадената искова молба е основана
единствено на претенция за наем и неустойка), а последващото предявяване на нов
иск, предявен в защита на различно субективно материално право ГПК не допуска, вземането
за обезщетение на увредените материали не е предмет на производството. Така издадените фактури, които имат за предмет
дължим наем, възлизат на стойност 187943,96 лева. Фактурите като частни
свидетелстващи документи не са оспорени от наемателя „С.“ ЕООД, включително по
фактура № **********/31.12.2018 г. е извършено частично погасително плащане в
размер на 290,50 лева, което съставлява извънсъдебно признание на основанието
на задължението.
Други доказателства от значение за спора не са ангажирани,
а необсъдените съдът намира да не са необходими за изясняването на спорните
факти.
Относно главния иск с
правна квалификация чл. 232, ал. 2, предл. 1
ЗЗД.
На първо място следва да се отбележи, че към приключване
на устните състезания по спора, по отношение на „С.“ ЕООД не е открито
производство по несъстоятелност, поради което образуваното производство по
търг. дело № 1889/2019 г. на СГС не препятства постановяването на решение в
настоящото производство.
Основателността на предявения иск се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало наемно
правоотношение между страните, елемент от съдържанието на което да е
задължението на процесуално легитимирания ответник „С.“ ЕООД да престира определена
парична сума, представляваща наемна цена за ползването на движими вещи, настъпила
изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от задълженото лице.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал.1 ГПК
доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на
иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да
проведе пълно и главно доказване. Неизпълнението, което е отрицателен факт от
действителността се приема за доказано при неопровергаване от страна на ответника
на твърдението на „Д.Б.“ ЕООД за липсата на изпълнение на договорното
задължение за заплащане на наемна цена. В случая изпълнение въобще не се
твърди.
Между ищеца и „С.“ ЕООД е сключен договор, който е
юридически факт, пораждащ правоотношение помежду им, с типичното за наема
съдържание: отдаване на индивидуално определена съвкупност от вещи – кофражна
система - за временно и възмездно ползване, чрез извличане на полезните й
свойства, съгласно предназначението й, срещу насрещна престация на парична сума,
чийто размер е диференциран съобразно материална листа и се определя от времеползването,
прието от страните да се отчита в рамките на базисен период с продължителност
един календарен месец.
Така в резултат на сключения договор за „С.“ ЕООД е
породено задължение да заплаща уговорената в договора наемна цена, за която са
издадени и процесните 18 броя фактури.
Наемодателят доказва да е изпълнил задължението си за предоставянето
на наетите вещи чрез представените протоколи за доставка, които са подписани от
представители на наемателя, като по отношение на същите е приложима
презумпцията на чл. 301 ТЗ – приемането на материалите е потвърдено, тъй като
търговецът не е оспорил действията веднага след узнаването. А действията са
узнати най-късно с връчването на препис от исковата молба, към която
протоколите са приложени.
Фактурата е първичен счетоводен документ, чието
предназначение е да документира стопанските операции във връзка с изискването
за пълно и точно водене на счетоводната отчетност в предприятието на търговеца,
тя е частен свидетелстващ документ, който удостоверява предоставянето на
определена стока или услуга, когато е подписана от получателя. В случая всички
процесни фактури не съдържат подпис на представител на получателя, въпреки
това, съдебната практика е последователна в разбирането си, че фактурата не е
основание за плащане, основанието е извършването на материалната престация, а
фактурата само удостоверява този факт. Материалната престация е предоставянето
във фактическа власт на наемателя на съвкупността от вещи, представляващи
наетата кофражна система, което обуславя пораждането на задължението за
насрещно престиране на парична сума – наемна цена.
Размерът на наемната цена не е оспорен от ответното
дружество, поради което и съдът приема, че предявеният осъдителен иск за
заплащане на сумата 187943,96 лева, представляваща общ размер на дължима наемна
цена по договор за наем № DOKA-BG 24-M/2018, за която в периода 31.12.2018 г. –
30.09.2019 г. са издадени 18 фактури, е основателен и следва да бъде уважен.
Относно акцесорния иск с правна
квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена /глобално или в процент/ парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, основателността на иск,
при квалификацията на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, се обуславя от предпоставките: наличие
на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка и
релевирано неизпълнение на главното задължение.
От
писмените доказателства, събрани в хода на производството, се доказа
съществуването на правоотношение, породено от сключения договор за наем №
DOKA-BG 24-M/2018, в който е уговорено и акцесорно задължение за страната
наемател – „С.“ ЕООД да престира на кредитора-наемодател неустойка в размер на 0,1
% от дължимия наем за всеки ден забава, но не повече от 10 %.
За
да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва
да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка.
Предпоставките
и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно
значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието
със закона - нищожност на договора, поради което при предявен иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка
с добрите нрави като абсолютна предпоставка за нейната действителност - така решение
№ 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О., и решение № 229 от
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В
изпълнение на служебното задължение за проверка валидността на неустоечната
клауза, съдът намира, че същата не противоречи на добрите нрави, тъй като
уговореният размер от 0,1 % от неиздължената по договора сума за всеки ден
забава, не нарушава принципа на справедливост, още повече, че е уговорен и краен
предел за начисляване на неустойката - 10 %, който съответства на установения
размер на общо приложимото мораторно обезщетение – основният лихвен процент на Българската народна банка за периода,
увеличен с 10 пункта (Постановление
№ 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения
в сила от 01.01.2015 г.).
Това означава, че неустоечната клауза е валидна и е породила акцесорно
задължение в правната сфера на „С.“ ЕООД.
Ответникът
не обективира възражения по отношение претендирания от „Д.Б.“ ЕООД размер на
акцесорното задължение. По отношение на наемите, дължими по фактурите, издадени
до 30.04.2019 г. забавата на длъжника е продължила повече от 100 дни и затова
се дължи максималният уговорен размер на неустойката от 10 %, а по отношение на
наемите, за които са издадени фактурите на 31.05.2019 г., 30.06.2019 г. и
31.07.2019 г. забавата е продължила под 100 дни, затова размерът на неустойката
се определя на база дните просрочие. Така чрез аритметична операция и при
условията на чл. 162 ГПК, съдът приема, че дължимата до 30.09.2019 г. неустойка
върху просрочените наеми възлиза на претендираната сума от 15389,44 лева, което
обуславя извод за основателност и на акцесорния иск.
Главното
и акцесорното вземане следва да се присъдят заедно със законната лихва за
забава, считано от предявяването на исковата молба - 28.10.2019 г. до
окончателното им погасяване.
С
оглед изхода на спора, право на присъждане на разноските за производството, се
поражда за ищеца „Д.Б.“ ЕООД, в приложение на чл. 78, ал. 1 ГПК, което доказва извършени
такива в размер на сумата 19969,64 лева, формирана от внесена държавна такса и заплатено
адвокатско възнаграждение, с които разноски следва да се обремени правната
сфера на „С.“ ЕООД.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище ***, да заплати на „Д.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище ***, на основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, сумата 187943,96 лева
(сто осемдесет и седем хиляди деветстотин четиридесет и три лева и деветдесет и
шест стотинки), представляваща дължими по договор за наем № DOKA-BG 24-M/2018
наеми на кофражна система за периода м. 12.2018 г. – м. 09.2019 г., за които в
периода 31.12.2018 г. – 30.09.2019 г. са издадени 18 фактури, на основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД, сумата 15389,44 лева (петнадесет хиляди триста осемдесет и девет
лева и четиридесет и четири стотинки) – мораторна неустойка върху главницата,
начислена от падежа на всяка фактура до 30.09.2019 г., заедно със законната
лихва върху всяка от сумите, считано от предявяването на исковата молба -
28.10.2019 г. до окончателното им погасяване, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, сумата 19969,64 лева (деветнадесет хиляди деветстотин шестдесет и девет
лева и шестдесет и четири стотинки) - разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: