Р Е
Ш Е Н
И Е №…..
гр.
София, 21.12.2020 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска Мл.
съдия : Мария Малоселска
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа
докладваното от съдия Иванова гр. д. № 13479 по описа на съда за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
С
решение № 178700 от 29.07.2019 г. на Софийския районен съд, 68 с - в, по гр. д.
№ 2933/2013 г., са изцяло отхвърлени като неоснователни предявените от З. „А.Б.”
АД срещу „Е.” ООД, обективно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК, вр.
с чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ (отм.), вр. с чл. 345, ал. 1 Т3, вр. с чл. 232, ал.
2, предл. 1 33Д и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 7 642, 12 евро,
представляващи непогасена част от застрахователното обезщетение (цялото в
размер на 11 834,71 евро), изплатено от ищеца на застрахования „М.П.” ЕООД по
щета № 164008217000111 по застрахователен договор № 16400063020000001, с покрит
риск „неиздължаване на вноските от страна на лизингополучателя вследствие неплащане
лизингови вноски по договор за лизинг” и Добавък № 692/29.09.2006 г. във връзка
с прекратяване на плащанията от страна на длъжника по Договор за отдаване на
автомобили при условията на финансово обвързан лизинг от 18.02.2006 г. и
Поръчка № 2 от 13.09.2006 г. с реф. № 27699 с обект автомобил „Форд”, модел
„Канект”, рег. № *******, представляващо сбор от 7 лизингови вноски с настъпил
падеж и 27 вноски с ненастъпил падеж, получена след приспадане на стойността от
7 500 лв. на продадения автомобил - обект на договора, както и на платената от
длъжника сума от 700 лв., както и сумата
от 480, 60 евро, представляваща лихва за забава върху сумата от 11 476, 81
евро за периода от 28.05.2009 г. до 12.10.2009 г. и сумата от 2 233, 67 евро, представляващи лихва за забава върху
сумата от 7 642, 12 евро за периода от 13.10.2009 г. до 27.05.2012 г.
Със
същото решение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, застрахователното дружество е
осъдено да заплати на ответника съдебни разноски от 170 лева за депозит за съдебна
автотехническа експертиза и сумата от 1 137, 66 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца З. „А.Б.” АД, чрез адв. С. М., с
доводи неправилност, необоснованост и постановяване в противоречие с материалния
и процесуален закон. Счита, че лизинговият договор е прекратен едностранно от
лизингодателя с изпращане на уведомление до ответника - лизингополучател, но
оспорва извода на СРС, че лизинговите вноски с ненастъпил падеж са недължими.
Поддържа, че след прекратяване на договора, освен връщане на лизинговата вещ,
лизингополучателят дължал и заплащане на сумите, представляващи разликата между
остатъчната стойност на автомобила, както и заплатените до този момент
лизингови вноски, и незаплатената част от лизинговата сума, в случая равняваща
се на 7 642, 12 евро. Тълкуване в обратен смисъл, според въззивника, би довело
до неоснователно обогатяване и недобросъвестна практика от страна на
лизингополучателите. Излага, че съгласно клаузите на процесния застрахователен
договор, сключен между него и лизингодателя „М.П.“ ЕООД застрахователното
обезщетение обхваща както незаплатените изискуеми лизингови вноски, така и
тези, с ненастъпил падеж, поради развалянето на лизинговия договор. След
продажба на лизинговата вещ и приспадане на цената ѝ, за застрахователя бил
налице правен интерес да претендира остатъка от незаплатените лизингови вноски.
Въззивникът счита, че са налице предпоставки за уважаване на предявения иск, аргументирайки
се, че претенцията намира правното си основание в разпоредбата на чл. 213, ал.
1 от КЗ (отм.), доколкото в хода на производството се доказва наличието на
валидно сключен договор за застраховка, настъпване на застрахователното събитие
и изплащане на застрахователното обезщетение. Предвид изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявените главен и акцесорен искове
изцяло уважени. Претендира разноски. В случай, че претендираното възнаграждение
на насрещната страна надвишава размерите по НМРАВ, прави възражение за неговата
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемият
ответник „Е.” ООД признава наличието на валидност сключен договор с „М.П.“ ЕООД,
по силата на който е получил лизингованата вещ – автомобил „Форд“, но счита че
не е обвързан от действието на сключения между лизингодателя и ищцовото
дружество застрахователен договор, поради което и не следва да отговаря пред застрахователя
за незаплатени лизингови вноски. Поддържа, че лизинговият договор е прекратен към
25.11.2008 г. и вещта е предадена на лизингодателя с приемо – предавателен
протокол, поради което е недопустимо да се претендира заплащане на лизингови
вноски след прекратяването. Ищецът твърди, че е заплатил застрахователно
обезщетение на лизингодателя в размер на 11 834, 71 евро, с левова равностойност
23 146, 70 лв., от която сума е приспадната сумата от 7 500 лв. - от
продажбата на МПС, предмет на лизинга. Не се установява как ищецът е определил,
че продажната цена към 15.10.2009 г. е в размер на тази сума, тъй като
действителната стойност на МПС към датата на застрахователното събитие е в
размер на 24 483, 89 лв., установена чрез приета пред СРС САТЕ. Подържа,
че ищецът е действал изцяло във вреда на ответника, като е продал МПС на цена
по - ниска от действителната му стойност. Не се установява как са уредени
взаимоотношенията между застрахователя и „М.П.“ ЕООД по прехвърляне
собствеността на автомобила. Счита, че застрахователят е действал
недобросъвестно и няма право да претендира процесната сума. Твърди, че при
прекратяване на лизинговия договор се дължат вноските и суми само към тази
дата, но не е след нея. Моли да се потвръди решението. Претендира сторените в
производството разноски, съгласно списък. Не възразява за прекомерност на разноските на насрещната
страна.
Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от доводите на
страната по въззивната жалба. Съдът проверява и без довод за допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми.
Обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което следва да се обсъдят доводите, касаещи неговата
законосъобразност.
Въззивният състав намира, че делото
е решено при изяснена в мотивите на СРС фактическа обстановка. Изводите на
първоинстанционния съд са направени при съвкупна преценка на събраните писмени доказателства,
в това число неоспорените заключения на
съдебно – автотехническа и счетоводна експертизи.
Районният съд е сезиран и се е
произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ГПК, вр. чл. 213, ал. 1 КЗ
(понастоящем отменен но действащ към момента на сключване на застрахователния
договор и изплащане на застрахователното обезщетение) - за установяване на регресно
вземане на застрахователя за застрахователно обезщетение, изплатено на
застрахования „М.П.” ЕООД по щета № 164008217000111 по застрахователен договор
№ 16400063020000001, с покрит риск „загуби вследствие неплащане лизингови
вноски по договор за лизинг” и на лихви за забава върху него по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу лизингополучателя „Е.” ООД.
По делото не е спорно и
представените и обсъдени от СРС писмени доказателства се установява, че претендираната
сума от 7 642,12 евро е формирана като разлика от сумата от 11 834, 71
евро (сбора на 7 лизингови вноски с настъпил падеж от м. ноември 2007 г. до м.
май 2008 г. и 27 вноски с ненастъпил падеж от м. юни 2008 г. до м. август 2010
г.) и приспаднатите суми от 7 500 лв., получена от продажбата на лизингования
автомобил и 700 лв. – заплатени от ответника. Безспорно е и обстоятелството, че
претендираните вземания произтичат от сключен между „М.П.” ЕООД и „Е.” ООД договор
за отдаване на автомобили при условията на финансово обвързан лизинг от
18.02.2006 г. и Поръчка № 2 от 13.09.2006 г. с реф. № 27699, с обект автомобил
„Форд”, модел „Канект”, рег. № *******, както и че тези вноски не са погасени
от ответника, за което е изплатено застрахователно обезщетение от ищеца на
застрахования „М.П.” ЕООД по горепосочения застрахователен договор.
Изводът, до който е достигнал СРС на
база доказателствата по делото, че лизинговият договор е прекратен от
лизингодателя през м. януари 2008 г., не се оспорва от ищеца в жалбата.
Не е спорно и се установява, че с
приемо - предавателен протокол от 26.11.2008 г. описаното по – горе МПС е върнато
на лизингодателя, както и че същото е продадено на третото лице Николай Борисов
Коцев с договор от 15.102009 г. за сумата от 7 500 лв.
По същество на спора и във връзка с
доводите на страните във въззивното производство, в допълнение към изложеното
от СРС, настоящият състав намира следното :
Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), с
плащане на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Регламентираното с тази норма право е регресно и по своя характер суброгационно
право. Обхватът му е в зависимост от размера на застрахователното обезщетение,
което застрахователят е платил на застрахования, но същевременно е ограничен до
размера на сумите, което третото лице, в случая лизингополучателя - ответник,
дължи на застрахования лизингодател.
Непосредствената цел на
застрахователното обезщетение е да репарира вредите, настъпили от
застрахователното събитие, която при процесната застраховка „Загуби вследствие
неплащане на лизингови вноски“ представлява доброволна застраховка на финансов
риск и се сключва между застрахователя и застрахования кредитор - лизингодател
срещу риска от непогасяване на договорно задължение за заплащане на лизингови
вноски, което длъжникът - лизингополучател има спрямо лизингодателя по сключения
между тях договор за лизинг. Обект на застраховане по този вид застраховка са
вземанията на лизингодателя на лизингови вноски дължими по валиден договор за
лизинг. В този смисъл предметът на застраховката представлява реалното изпълнение
от длъжника - лизингополучател на договорното му задължение спрямо кредитора - лизингодател
за заплащане на лизингови вноски. Застрахователното събитие при застраховка „Загуби
вследствие неплащане на лизингови вноски" е неплащането на изискуемите
лизингови вноски от лизингополучателя, т. е. неплащането на просрочените
лизингови вноски, дължими съобразно погасителния план към договора за лизинг.
При суброгиране в правата на
застрахования, застрахователят не може да има повече права от самия застрахован,
поради което, в хипотеза като настоящата,
лизингополучателят не дължи заплащане на застрахователя на повече, отколкото
дължи на застрахования лизингодател.
Според чл. 61 и чл. 62. 3 лизингодателят има право да
прекрати едностранно Договора и да получи автомобила при неплащане на две
поредни лизингови вноски от лизингополучателя, като според чл. 67 от лизинговия
договор това право се упражнява с писмено уведомление, изпратено на посочения в
договор адрес за кореспонденция. Настоящият състав споделя изцяло мотивите на
първата инстанция относно прекратяването на лизинговия договор от страна на
лизингодателя, считано от м. януари 2008 г.
Когато договорът за лизинг е
прекратен или развален поради виновно неизпълнение от страна на
лизингополучателя, за лизингодателя не се поражда право да получи лизинговите
вноски с ненастъпил падеж, понеже облигационната връзка се преустановява и
всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по
лизинговия договор. Предвид това лизинговите вноски за периода от прекратяване
на договора за лизинг до крайния му срок не следва да бъдат включени в
застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие
неплащане на лизингови вноски“, тъй като суброгиращият се застраховател не може
да има повече права от тези на застрахования – лизингополучател. В този смисъл практиката
на ВКС обективирана в решение № 112 от 15.01.2015 г. по т. д. № 2936/2013 г.,
ІІ т. о. на ВКС, решение № 147 от 29.10.2014 г. по т. д. № 2953/2013 г., І т.
о. на ВКС, която се споделя от настоящия състав.
С оглед изложеното, в съответствие с
материалния закон първата инстанция е приела, че претендираните вземания за 27
бр. лизингови вноски с ненастъпил падеж от м. юни 2008 г. до м. август 2010 г.
са недължими на застрахования - лизингодател и не представляват вреда за него,
респективно не подлежат на обезщетяване по сключената с ищеца застраховка. За
тези вземания застрахователят не би могъл да се суброгира в правата на
застрахования срещу настоящия ответник и последният не би могъл да се обогати
неоснователно, както се поддържа във въззивната жалба. Въззивната инстанция
споделя изводите на СРС е препраща към тях, като не намира за необходимо да го
преповтаря.
По отношение на падежиралите вноски,
но незаплатени лизингови вноски, въззивният състав също намира, че лизингополучателят
дължи само вноските до прекратяване на договора – в случая за м. 11 и м.
12.2007 г., всяка от тях в размер от по 373, 04 евро или 729, 61 лв. с ДДС. За
тези два месеца задължението, в размер на общо 1 459, 22 лв., е било
погасено с заплатените от ответника 700 лв. и получените при продажбата на
лизингования автомобил 7500 лв. Тези суми са достатъчни да покрият двете
незаплатени вноски за м. ноември и м. декември 2007 г. преди прекратяването на
договора, както обосновано е приел и СРС.
За пълнота на изложението следва да
се отбележи, че дори да се приеме, че изискуемите вноски са сочените от ищеца
седем на брой, падежирали в периода м. ноември 2007 г. до м. май 2008 г., в общ
размер на 2 611, 28 евро, горепосочените суми от 700 лв. и 7 500 лв., получени
от застрахователя, също са достатъчни да покрият това задължение.
Съдът намира за неотносимо към отговорността
на ответника изтъкнатото във въззивната жалба обстоятелство, че клаузите на
застрахователния договор, сключен между ищеца и лизингодателя „М.П.“ ЕООД, включват
в застрахователното обезщетение, както незаплатените изискуеми лизингови
вноски, така и тези с ненастъпил падеж, поради развалянето на лизинговия
договор. Сочената клауза, с която непадежирали вноски се включват в размера на
изплащаното застрахователно обезщетение, произтича от договора за застраховка и
има относително действие - само между страните по застрахователния договор, но
не и по отношение на трети лица за облигационната връзка, какъвто се явява
ответника по спора. Обемът на отговорност на последния към застрахователя,
както вече се посочи и по - горе, се подчинява изцяло на възникналите спрямо лизингополучателя
вземания за падежирали лизингови вноски на застрахования - лизингодател.
Доколкото правните изводи на въззивната
инстанция съвпадат изцяло с тези на СРС, обжалваното решение следва да се
потвърди изцяло - като постановено при съобразяване на доказателствата по
делото и материалния закон. Този извод се отнася и за решението в частта по
присъдените в полза на ответника разноски, които са съобразени с изхода от
спора и реално направените разноски в производството.
По разноските пред СГС :
Право на разноски за тази инстанция
има ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, който е направил искане за присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер от
1 365 лв.
По релевираното от въззивника
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника и като
съобрази нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, фактическата е правна сложност на спора
пред въззивната инстанция и извършените от представителя процесуални действия
съдът намира, че възражението е основателно. В полза на ответника следва да се
присъди възнаграждение в размер на 1 137, 66 лв., съгласно НМРАВ, поради
липсата на фактическа и правна сложност на делото пред настоящата инстанция
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 178700 от 29.07.2019 г. на Софийския районен
съд, 68 с - в, по гр. д. № 2933/2013 г.
ОСЪЖДА З. „А.Б.”,
ЕИК ********, със съдебен адрес ***, чрез адв. М. да заплати на „Е.“ ООД, ЕИК: *********,
със съдебен адрес:***, партер, чрез адв. М.Х., на основание чл.78, ал. 3, вр.
чл. 273 ГПК, сумата от 1 137, 66 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.