Р Е Ш
Е Н И Е
№ 224
гр. Перник, 23.06.2020 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р ОД А
Административен съд – Перник, касационен състав, в публично съдебно
заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Иванов
ЧЛЕНОВЕ: Слава Г.а
Силвия Димитрова
при съдебния
секретар Наталия Симеонова и с участието на прокурор Бисер Ковачки от Окръжна
прокуратура Перник, като разгледа докладваното от съдия Силвия Димитрова КАНД №
165 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), във връзка с чл. 63, ал. 1 от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по касационна жалба на Е.К.К. с ЕГН **********
и адрес: ***, чрез адв. И.В. ***, срещу Решение № 873/18.12.2019 г.,
постановено по АНД № 1606/2019 г. на Районен съд – Перник, с което е потвърдено
Наказателно постановление № 19-1158-002249/24.06.2019 г., издадено от началника
на сектор ПП при ОДМВР – Перник.
Касаторът счита постановеното от районния съд
решение за неправилно и незаконосъобразно, постановено в несъответствие с
материалния закон и в нарушение на процесуалните правила. Твърди, че изводите
на съда са базирани на неправилно интерпретиране на фактите. Моли за отмяна на
решението, както и на потвърденото с него наказателно постановление. В съдебно
заседание, редовно призован, не се явява. Представлява се от пълномощника си
адв. В., която поддържа жалбата и направеното с нея искане. Претендира
направените по делото разноски. Представя списък на същите по чл.80 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба ОДМВР – Перник -
редовно призован, не изпраща представител и не представя становище.
Представителят на Окръжна прокуратура - Перник
дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Пледира за оставяне в
сила на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Административен съд – Перник, като прецени събраните по делото
доказателства и наведените касационни основания, прилагайки нормата на чл.218
от АПК, след съвещание, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в
срока по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна по смисъла на чл.210, ал.1 АПК, за която решението е неблагоприятно и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Разгледана по същество е основателна.
Съображенията са следните:
С оспореното Решение № 873/18.12.2019 г., постановено по АНД №
1606/2019 г. на Районен съд – Перник, е потвърдено Наказателно постановление №
19-1158-002249/24.06.2019 г., издадено от началника на сектор ПП при ОДМВР –
Перник. С последното, по данни на свидетеля-очевидец Р.Й.С./надлежно отбелязано
в НП/ е прието, че на 19.05.2019 г., в 04:35 ч., в с. Дивотино, на ул.
Петнадесета, касационният жалбоподател Е.К.К., като водач на МПС – лек
автомобил „Мерцедес 200 ТЕ“ с рег. № ****, с посока на движение от ул. Люлин
към ул. Четиринадесета, пред дом номер три не е съобразил скоростта си с релефа
на местността /при излизане от десен завой/ и е реализирал ПТП в паркирания
отляво по посока на движението лек автомобил „Сеат Толедо“ с рег. № ****, след
което е напуснал мястото на произшествието без да окаже съдействие за
установяване на вредите от него и без да уведоми съответната служба за контрол.
Така описаните деяния са квалифицирани като нарушения по чл.179, ал.2, пр.1 от ЗДвП и по чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП, поради което и на посочените основания са
му наложени административни наказания глоба в размер на 200,00 лв. за първото и
глоба от 150,00 лв. за второто нарушение.
За да постанови съдебният си акт Районен съд – Перник е приел, че при
образуването и провеждането на административнонаказател-ното производство не са
допуснати съществени процесуални нарушения. Счел е, че извършването на
нарушенията, за които е санкциониран жалбоподателя са безспорно доказани от
събраните по делото писмени и гласни доказателства. Изложил е становище относно
вида и размера на наложените наказания и е приел същите за законосъобразно определени.
При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият състав на
Районен съд – Перник е приел за доказани обстоятелствата, които
административнонаказващият орган е описал в оспореното наказателно
постановление. Счел е, че извършването на нарушенията, за които е санкциониран
жалбоподателя са безспорно доказани от събраните по делото писмени и гласни
доказателства. При направен анализ на последните е кредитирал показанията на
свидетелката Р.Й.С., която в съдебно заседание изрично е заявила, че определя
отношенията си с касационния жалбоподател като лоши, както и показанията на
актосъставителя Д.Й.К.– мл.автоконтрольор в сектор ПП при ОДМВР – Перник, който
е потвърдил, че той и негов колега от 01 РУ при ОДМВР – Перник са посетили
местопроизшествието, но са изградили впечатленията си на базата на сведения от
свидетелката Р.С., което са отразили и в акта. В същото време,
първоинстанционният съд не е дал вяра на свидетелите Е.М.К. /съпруга на касационния
жалбоподател/, М.Ф.Т. и З.С.М./без родство и дела със страните/ като е приел,
че показанията им са логично неиздържани, защото противоречат на тези на св. С.
и св. К., в частност: че показанията на К. са силно заинтересовани. Направил е
заключение, че изявленията на св. Т. са необективни, нереални и нелогични, тъй
като не е останал на мястото на произшествието „през нощта до сутринта, да
посочи на служителите на МВР, стоящи пред дома на жалбоподателя, какво е
станало.“, както и че е „имал възможност в рамките на следващите близо пет
месеца да го направи …, но не го е направил …“.
Съгласно чл.218 от АПК касационната инстанция дължи произнасяне само
относно наведените в жалбата касационни оплаквания, като следи служебно за
валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. В
този аспект, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, но неправилно.
Съображенията са следните:
Основното възражение на касационния жалбоподател
е, че не е извършил вменените му деяния, поради което образуваното срещу него
административнонаказателно производство е незаконосъобразно, както и че
незаконосъобразно е ангажирана отговорността му за тях.
В тази връзка следва да се отчете, че неговата
позиция е останала непроменена от самото начало на производството, образувано с
АУАН № 270135 от 19.05.2019 г. /в който актосъставителят Д.Е.изрично записал,
че при описанието на обстоятелствата се е базирал на сведенията, дадени му от
„свидетеля-очевидец“ Р.Й.С./. Актът е предявен на К. на 23.05.2019 г.
/четвъртък/. Той го подписал и собственоръчно отбелязал, че има възражения
срещу него. На 27.05.2019 г. /понеделник/, в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН, Е.К.
депозирал Възражение № 115800-6756 от същата дата. В него отново оспорил
констатациите в АУАН и посочил, че извършител на деянията е М.Т., когото
съпругата му /св. Е.К. К./ помолила да придвижи МПС-то и че именно той /М.Т./
„е причинил ПТП-то като е охлузил бронята на паркирания автомобил, което е
готов да потвърди пред всички инстанции …“. Отделно жалбоподателят заявил
готовност да внесе и направи още пояснения.
Вместо да изпълни задълженията, произтичащи от
нормата на чл.44, ал.2 от ЗАНН и да събере посочените от жалбоподателя
доказателства чрез изискване на сведения от лицето М.Т.,
административнонаказващият орган направил една формална проверка: изискал
докладна записка от актосъставителя, в която последният отново потвърдил, че
описаното в АУАН е базирано на твърденията на св. Р.С., а също и сведения от
самата С.. Проверката завършила с докладна записка на началник група ОДПКПД С. Г.,
в която било подчертано, че К. набляга на факта, че не е управлявал собственият
си автомобил и не е извършил нарушенията.
Освен че не изпълнил задължението си по чл.44,
ал.2 от ЗАНН, наказващият орган не изпълнил и това по чл.52, ал.4 от с.з. Така,
от една страна извършил процесуално нарушение, а от друга: направил грешното
заключение, че са налице основанията по чл.53, ал.1 от ЗАНН и издал процесното
наказателно постановление. По този начин той накърнил правото на защита на
сочения за нарушител. Правейки разбор на фактите, първоинстанционният съд не е
отчел това като съществено нарушение на процесуалните правила, а следва да се
подчертае, че съгласно трайната съдебна практика нарушаването на правото на
защита във всички случаи води до порочност на издаденото наказателно
постановление и представлява съществено процесуално нарушение, което влече след
себе си извод за незаконосъобразно проведено административнонаказателно
производство.
Следва да се подчертае и друго: съгласно
разпоредбата на чл.189, ал.2 от ЗДвП, редовно съставените актове по ЗДвП имат
доказателствена сила до доказване на противното. От друга страна обаче, по
силата на разпоредбата на чл.14, ал.2 от НПК /“доказателствата и средствата за
тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила”/,
приложима съгласно препращащата норма на чл.4 от ЗАНН, в съдебното производство
тези констатации нямат обвързваща доказателствена сила и следва да се
преценяват в контекста на целия събран по делото доказателствен материал. Тази
позиция категорично е застъпена и в Постановление № 10/1973 г. на Пленума на
ВС. В този смисъл, съдът е длъжен,
разглеждайки делото по същество, сам да установи чрез всички допустими от
закона доказателства и доказателствени средства извършено ли е вмененото
административно нарушение, от кого и при какви обстоятелства е станало това,
особено в случаите на оспорване, какъвто е и настоящия.
Както АНО, така и първоинстанционния съд не са
отчели съдържанието на постъпилото в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН възражение, в
което се излагат обстоятелства, различни от обективираните в АУАН. В него
жалбоподателят е отрекъл да е извършил вменените му деяния, вписал е имената на
извършителя и е изявил готовност да внесе допълнителни уточнения. Изложените
във възражението данни разколебават констатациите на актосъставителя, поради
което не могат и не следва да бъдат игнорирани. Независимо от регламентираната
в чл.189, ал.2 ЗДвП доказателствена сила на съставения акт за нарушение,
доказателствената тежест остава за административнонаказващия орган, тъй като
обратното би било в нарушение на презумпцията за невиновност в чл.16 от НПК,
намиращ субсидиарно приложение в административнонаказателното производство
съгласно чл.84 от ЗАНН. Ето защо, преди да пристъпи към издаване на наказателно
постановление, АНО е следвало да проведе по-старателно и усърдно разследване на
спорните обстоятелства. На свой ред първоинстанционният съд, в развилото се
пред него производство, също е следвало да вземе предвид изложеното във
възражението и да го съпостави с останалия доказателствен материал.
Действително, той е събрал свидетелски показания, но е направил превратно
тълкуване, игнорирайки показанията на тримата свидетели, посочени от
жалбоподателя, тъй като те противоречали на показанията на св. Р.С.и св. Д. К..
Съдът не е отчел, че вторият свидетел неведнъж прави изявления, че не е
присъствал на самото произшествие, а в издадения от него АУАН е възпроизвел
казаното от св. С.. Самата С. пък определя отношенията си с касационния
жалбоподател като лоши /което се твърди и от К. в подадените жалби/, което
поставя под сериозно съмнение тяхната достоверност, предвид възможната
заинтересованост.
Показанията на втората група свидетели /допуснати
по искане на жалбоподателя/ настоящата съдебна инстанция намира за логични,
последователни и правдиви, изясняващи обстоятелствата около настъпилото ПТП с
достатъчна яснота и детайлност, потвърждаващи изложеното от К. в подаденото на
най-ранния етап от производството възражение, а също и защитната му теза, която
остава непроменена през целия етап на производството, и същевременно оборващи
обективираните в АУАН и НП констатации относно авторството на деянията.
От всичко гореизложено следва, че отговорността
на касатора е ангажирана незаконосъобразно и като е потвърдил издаденото срещу
него наказателно постановление първоинстанционният съд е постановил неправилен
съдебен акт, който следва да бъде отменен, респ. следва да бъде отменено и
наказателното постановление.
Предвид горното, претенцията на касационния жалбоподател за присъждане
на направените по делото разноски е основателна, поради което ответникът следва
да бъде осъден да му заплати сумата от 350,00 лв. /триста и петдесет лева/,
представляващи внесено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Административен съд – Перник
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 873/18.12.2019 г., постановено
по АНД № 1606/2019 г. на Районен съд – Перник, с което е потвърдено Наказателно
постановление № 19-1158-002249/24.06.2019 г., издадено от началника на сектор
ПП при ОДМВР – Перник.
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 19-1158-002249
от 24.06.2019 г., издадено от началника на сектор ПП при ОДМВР – Перник срещу Е.К.К.
с ЕГН ********** и адрес: ***.
ОСЪЖДА ОДМВР – Перник, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул. Самоков, № 1, ДА ЗАПЛАТИ на Е.К.К. с ЕГН **********
и адрес: ***, сумата от 350,00 лв. /триста и петдесет лева/, представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/
ЧЛЕНОВЕ: 1./п/
2. /п/
О.м. на съдия
Слава Георгиева
Не съм съгласна
с решението на мнозинството на съдебния състав да се отмени решение № 873 от
18.12.2019г. на Районен съд-Перник, постановено по АНД № 1606 по описа на съда
за 2019г. и да се отмени наказателно
постановление № 19-1158-002249 от 24.06.2019г. на Началник сектор "Пътна полиция" към Областна
дирекция на министерство на вътрешните работи Перник.
Съдебното решение е съобразено с материалния закон и
процесуалните правила. При постановяването му, съдът пълно и всестранно е
изследвал фактическата обстановка, като изложените от него мотиви относно
ангажирането на административнонаказателната отговорност на касатора са в
съответствие със събраните по делото доказателства.
Считам,
че не са допуснати никакви процесуални
нарушения, които на самостоятелно основание да доведат до отмяна на оспорваните
актове. Актът
е предявен на касатора. Последният вписал, че има възражения и го е подписал. В
срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН са депозирани възражение. Възражението е
разгледано и е прието за неоснователно. След проверка по реда на чл. 52, ал. 4
от ЗАНН е издадено наказателно постановление. Въз основа на това следва, че не
са допуснати никакви
нарушения на административно производствените правила, които да са
рефлектирали негативно върху касатора.
Авторството на
деянието е безспорно установено. Районният съд е изложил ясни и логични мотиви
защо и кои свидетелски показания кредитира от разпитаните от него свидетели.
Актът за установяване на административно нарушение е съставен въз основава на
очевидец на случилото се. Именно Р.Й.С.е посочила за извършител на нарушението Е.К.,
тъй като го е видяла да слиза от колата /лист 10/, в която е бил сам. Същата
има преки и непосредствени възприятия.
Под страх от наказателна отговорност е дала показания по случая. Показанията и са логични, последователни и
пряко пресъздават фактическата обстановка. Показанията и кореспондират и с
показанията на актосъставителя, в частта, в която контролния орган е направил опит да извика К.
да излезе от дома си. Показанията на двамата свидетели са анализирани с
необходимата прецизност и са изведени изводи, че вмененото нарушение е
безспорно доказано. Отчетен е факта на
влошени съседски взаимоотношения и е прието, че този факт не е достатъчен да
игнорира логичните, последователни и житейски обективни показания.
Свидетелските
показания на Е.К., З.С.М. и М.Ф.Т.правилно не са кредитирани от
първоинстанционния съд. Същите са нелогични, непоследователи и житейски
неоправдани. Първата е съпруга на жалбоподателя, а вторият е негов племенник и
показанията им са защитна теза. Свидетелските показания на М.Т.не се
възприемат. След като той сочи да е причинил ППТ-то, то е правно нелогично защо „на другия ден Е. дойде да ме търси“,
при положение, че св. К. сочи, че „на другия ден ще пътуват заедно по
работа“. С оглед това, че св. Р.С.е
имала преки впечатления остава открит въпроса, защо тя не е видяла този
свидетел, който по неговите обяснения „след удара влязъл вътре, викнал Е. да
види колата. Е. се развикал и излезнал навън. Е. проявил агресивност и М.си
тръгнал пеша“. Считам, че фигурата на
този свидетел за пръв път се
появява във възражението депозирано в
срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН, което е
изготвено и подписано лице, което не е жалбоподател и за което по делото
няма данни да е упълномощено по надлежния ред. От съвкупната преценка на
доказателства се налага извод, че този свидетел въобще не е бил в домът на К.
на посочената дата и правилно показанията му не са кредитирани от
първоинстанционния съд.
Правилно е
съставен акт за установяване на административно нарушение, в който поведението
на лицето е квалифицирано като нарушение на чл.
20, ал. 2 от ЗДвП и на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „а“ от ЗДвП. И АУАН и НП са издадени от компетентни
длъжностни лица, подписани са и
датирани. По същество напълно законосъобразно е ангажирана
административно наказателната отговорност на касатора за извършените от него
деяния на 19.05.2019г., в 04.35ч. в с. Дивотино и които правилно са подведени
под санкционните разпоредби съответно на чл. 179, ал. 2, пр. 1 от ЗДвП и на чл.
175, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. Наложеното наказания по първото деяние е
във фиксирания от законодателя размер, а по второто наложените наказания са
приети за правилно определени, с оглед цялостното поведение на
жалбоподателя. Така наложени наказанията
са и справедливи.
Предвид това намирам, че обжалваното решение е валидно, допустимо и
съответстващо на материалния закон. Не са налице релевираните в касационната
жалба основания за отмяната му. Затова и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК съдебният акт следваше да бъде оставен в сила.