Р Е Ш Е Н И Е
№ 818
гр. Русе, 17.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД - VI гр. състав, в открито заседание на седемнадесети април
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Съдия: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при
секретаря ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА
изслуша
докладваното от съдията гр.дело №9027 по описа за 2017 година, за да се
произнесе, съобрази:
Производството е образувано по искова молба на М.Н.Д.
против И.В.В., И.С.Д. и Т. С.П.. От
изложените в исковата молба обстоятелства, съставляващи основанието на иска и
от съдържанието на спорното материално правоотношение, индивидуализирано в
петитума на исковата молба, съдът приема, че са предявени обективно съединени
искове с правно основание чл.108 от ЗС, чл.212 ГПК, вр.чл.21, ал.1 СК (отм.) и
чл.33, ал.2 ЗС.
Ищцата М.Н.Д. твърди, че по силата на нот.акт №***,
дело №***г. на нотариус рег.№304 Албена Александрова е закупила от ответницата Т. С.П. собствената й ½ ид.част от
следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №7 на 6-тия етаж във вход „Б“ в ж.бл.*** в
гр.Русе, пл.***, състоящ се от две стаи, , дневна бокс, и сервизни помещения, със застроена площ от
79.69кв.м., с ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ №24 от 7.35 кв.м., заедно с 1.066% ид.части от
общите части на сградата, при граници и съседи подробно описани в нотариалния
акт и представляващ понастоящем самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по
кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр.Русе. Счита, че в резултат на това тя, заедно с бившия си съпруг и
брат на ответницата П.И.д. ( втория
ответник) станали съсобственици на
имота при равни права – по ½ ид.част за всеки от тях. Със същия нотариален
акт двамата съсобственици учредили в полза на родителите на втория ответник – Д.
и ответницата пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота.Бащата С.Т.починал
преди години, а миналата година (на 11.04.2016г.) починала и бившата й свекърва
П.Т.. С оглед на това, през м.март на 2017г. отишла в Отдел „местни данъци и
такси“ на Община Русе, за да плати припадащите й се част от данъка на имота.
Там с изненада научила, че не фигурира като съсобственик, като вместо това
имотът бил записан изцяло по партидата на първия ответник, който бил придобил
правото на собственост в началото на 2017г.
След като се снабдила с препис от нот.акт №***, дело №***г.
на нотариус рег.№219 –РРС, установила, че втория ответник и ответницата са
продали имота на първия ответник за сумата от 28 600евро, като са
декларирали пред нотариуса неверни данни, съгласно които ответницата притежава
съответните идеални части от правото на собственост и към момента на сделката,
че няма извършени разпоредителни сделки с имота, че липсват права на трети
лица, които биха засегнати правата на купувача, както и че липсват основания за
възникване на подобни претенции в бъдеще.
Счита, че договорът за покупко-продажба , сключен с
посочения нотариален акт е относително недействителен, тъй като първия ответник
е придобил от несобственик (ответницата П.) собствената й 1/2 ид.част от имота,
поради което така сключения договор й е
непротивопоставим в тази си част.
Отделно, намира, че втория ответник е нарушил императивната разпоредба
на чл.33, ал., от ЗС – същия не е предложил първо на нея , в качеството й на
съсобственик при права ½
ид.части, да изкупи дела му от съсобствения
имот при условията, записани в акта. И в резултат на изложеното счита, че първия
ответник владее процесния имот без основание и следва да й предаде владението.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответниците, че е собственик на 1/2 ид.част
(алтернативно на ¼ ид.ч.) от недвижим имот, АПАРТАМЕНТ №7 на 6-тия етаж
във вход „Б“ в ж.бл.*** в гр.Русе, пл.***, състоящ се от две стаи, , дневна
бокс, и сервизни помещения, със
застроена площ от 79.69кв.м., с ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ №24 от 7.35 кв.м., заедно с
1.066% ид.части от общите части на сградата, при граници и
съседи подробно описани в нотариалния акт и представляващ понастоящем
самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.Русе, както
и да допусне изкупуването в полза на ищцата на собствените на втория ответник И.С.Д.
на 1/2 ид.част (алтернативно на 3/4 ид.ч.)
от имота за сумата от 21 450 евро, съответстващи на ¾ от
продажната цена по нот.акт №***, дело №***г. на нотариус рег.№219 –РРС.
Претендира и направените по делото разноски.
Ответниците И.С.Д. и Т. С.П., чрез процесуалния си представител,
вземат становище за неоснователност на исковете. Молят исковете да бъдат
отхвърлени с присъждане на разноски.
Ответникът И.В.В., чрез процесуалния си представител,
взема становище за неоснователност на исковете. Моли исковете да бъдат
отхвърлени с присъждане на разноски.
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
По отношение на предявения
по реда на чл. 212 ГПК инцидентен установителен иск по чл. 21, ал. 1 СК /отм./ - С допълнителната си искова молба от
27.04.2017 г. ищцата е предявила инцидентен иск за признаване за установено по
отношение на втория ответник И.С.Д., че закупената от ищцата 1/2 ид. част от
процесния имот е нейно лично имущество, придобито изпяло в резултат на
трансформация на лични средства.
Инцидентният иск по чл. 21,
ал. 1 СК /отм./ е допустим и основателен - по делото е разпитан
братът на ищцата свид. К.Н.К., който установи факта на извършеното от него в
полза на сестра му дарение на сумата от 13 000 лв., с която същата е закупила
нейната 1/2 ид.ч. от процесния имот. Придобиването на 1/2 ид.ч. с лични
средства на ищцата /дарените от брат й/ прави придобитото нейна лична
собственост, въпреки че прехвърлителната сделка е извършена няколко месеца
преди постановяване на решението за прекратяване на брака между ищцата и втория
ответник.
Нещо повече, свид. К. установи, че ищцата и втория
ответник са били фактически разделени поне 2-3 години преди развода, през което
време финансова и всякаква друга помощ на ищцата е оказвана единствено от брат
й /не и от втория ответник - бившия й съпруг/. Горното безспорно установява, че
закупуването на 1/2 ид.ч. от процесния имот не е и не може да бъде
резултат от съвместен принос на двамата тогава все още съпрузи.
По отношение на иска по чл.33, ал.2 ЗС - искът
за закупуването на 1/2 ид.ч., алтернативно на 3/4 ид.ч. от процесния
имот, е своевременно предявен и основателен.
Алтернативно предявените
искове за закупуването на 1/2 ид.ч., съотв. на 3/4 ид.ч.
от процесния имот, са своевременно предявени - подаден в преклузивния 2-месечен срок по чл. 33, ал. 2 ЗС /оспорената
от ищцата сделка е от 08.02.2017 г., а исковата молба е подадена на 31.03.2017
г., т.е. по-малко от два месеца от самата сделка/.
Възражението направено от отв.В. за несвоевременно
предявяване на допълнителния, алтернативно съединен с първоначалния, иск за
закупуването на 3/4 ид.ч. от имота, в случай че съдът приеме, че закупената от
ищцата 1/2 ид.ч. е придобита в режим на СИО с втория ответник, е
неоснователно, по следните съображения:
-
Искът за
закупуването на 3/4
ид.ч. от процесния
имот е предявен
с
допълнителната искова молба /молбата-уточнение/ на 27.04.2017 г.
-
Ищцата е научила
за оспорената от нея понастоящем сделка на 10.03.2017 г.
Това обстоятелство бе установено с помощта на представения от ищцата в
първото съдебно заседание по делото препис от заявлението с Вх. рег. № на
СВП - гр. Русе 1220 от 10.03.2017 г. за издаване на заверен препис от
нотариалния акт, по силата на който първият ответник е закупил имота,
което заявление е входирано в СВП - гр. Русе от страна на нотариус рег. №
625 Румяна Лечева, към която именно се е обърнала ищцата за съдействие
още в деня на узнаването на извършената от ответниците сделка. От разпита
на свид. К.К. стана ясно, че същият е придружавал сестра си
/ищцата/ на 10.03.2017 г., когато тя се е явила в Отдел „Местни данъци и
такси“ на Община Русе с цел заплащането на данъка за процесния имот за
2017 г., откъдето е научила, че имотът се води на името на трето лице.
Свидетелят установи, че в същия ден двамата с ищцата са поискали от
нотариус Лечева да извърши проверка и да изиска препис от оспорения
понастоящем нотариален акт от Службата по вписванията. По думите на
свидетеля, служител на нотариалната кантора веднага е отишъл до Службата
по вписванията и се е върнал с преписа на процесния нотариален акт, който
е приложен по делото. Следователно и допълнително предявеният иск е подаден в
преклузивния 2-месечен срок по чл. 33, ал. 2 ЗС. Налице е практика на ВКС,
която е единодушна, че началният момент на този срок е датата на узнаването на
сделката, а не датата на нейното сключване /напр. в този смисъл Решение №
197/03.08.2012 г. по гр.д. № 1430/2010 на ВКС, ГК, I г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК/.
Съдът намира, че предявеният
иск по чл. 33, ал. 2 ЗС е основателен – неоснователни остават твърденията на
ответниците, че придобивната сделка, по силата на която ищцата е закупила 1/2
ид.ч. от имота е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, предл. З ЗЗД /липса на
предписана от закона форма, вр. чл. 474, ал. З и ал. 4, чл. 475, ал. 1 и чл.
476, б. „в" ГПК /отм.//, също - на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД
/липса на съгласие, вр. чл. 42, ал. 2 ЗЗД/, евентуално - на основание чл. 26,
ал. 2, предл. 4 ЗЗД /симулативност/.
- сделката, по
силата на която ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот, не е
нищожна поради липса на предписана от закона форма - липсата на
подчертаване на редовете в нотариалния акт, на зачертаване на празните места,
на посочено местожителство на страните или пък неизписването с думи на деня на
сключване на договора, не са пороци на акта, правещи обективирания в него
договор нищожен. По отношение на
изискването за изписване на цифрите с думи - разпоредбата на чл. 474,
ал.3, изр. първо ГПК /отм./ изисква изписването с думи само на цифри, които се
отнасят до съдържанието на сделката. В нотариалния акт, по силата на който
ищцата се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от имота, това е направено. С думи са записани
всички цифри в описанието на имота. Дори месецът и годината на акта са изписани
с думи, единствено денят не е, но би било несериозно да се твърди, че денят на
сключване на договора е определящ по някакъв начин за съдържанието на договора.
Липсва законово изискване за
подчертаване на редовете – нито разпоредбата на чл. 474 ГПК /отм./,
действал към момента на сключване на договора между ищцата и ответницата, чрез
пълномощника й втория ответник /12.05.2000 г./, нито сега действащата
разпоредба на чл.578 ГПК, съдържат подобно изискване.
По отношение на изискването
по чл. 474, ал. З, изр. второ ГПК /отм./ за зачертаване на празните места в акта -
действително такова зачертаване не е налице в нотариалния акт, но ВКС е имал
многократно поводи за изведе в практиката си правилото, че горното не
представлява порок от категорията на тези, водещи до нищожност на акта. Само
изчерпателно изброените в чл. 472 ГПК /отм./ пороци са
основания за нищожност
на акта, а
съгласно непротиворечивата
практика на ВКС тази правна норма не следва да се тълкува разширително, за да
се гарантира сигурността на гражданския оборот. Видно от практиката на ВКС за
нищожност на акта може да се говори само, когато същата е последица от „тежък
порок" на нотариалното удостоверяване, т.е. порок засягащ същността на
договора, инкорпориран в
акта, а не
просто формално и несъществено нарушение на правилата за
нотариално удостоверяване /в този смисъл Определение № 96 от 11.02.2009 г. на
ВКС по гр.д. № 5376/2008 г., II г.о.,
ГК; Решение № 98 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 6354/2007 г., I г.о., ГК,
Определение № 1110 от 18.08.2009 г. на ВКС по гр.д. № 858/2009 г., IV г.о., ГК и
мн. др./.
По отношение изписването на
местожителството на страните в акта,
съгл. чл. 476, б. „в" ГПК /отм./ - в
процесния нотариален акт местожителството на
страните не е изписано. Изписано е обаче тяхното ЕГН. В трайната си практика
ВКС приема, че липсата на местожителство на страните в акта е порок само, ако
води до неизвестност относно участващите в производството лица. Напротив, при
изписани ЕГН на страните, ВКС приема, че задължението за индивидуализацията
им е
изпълнено в още
по-голяма степен, отколкото
при изписване на
местожителството им, поради което подобно нарушение на изискванията на чл. 476,
б. „в" ГПК /отм./ е чисто формално и несъществено, неможещо да обоснове
извод за нищожност на акта /в този смисъл Решение № 382/18.05.2006 г. на ВКС по
гр.д. № 1203/2004 г. на II г.о., ГК;
Решение № 98 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр.д. № 6354/2007 г., I г.о., ГК; Определение № 731 от 14.07.2010 г. на ВКС
по гр.д. № 392/2010 г., III г.о., ГК/.
Сделката, обективирана в
нотариалния акт от 12.05.2000 г., не е нищожна поради симулативност - ответниците не успяха да докажат твърденията си,
че сделката, сключена между
ищцата и ответницата, чрез пълномощника й втория ответник,
прикривала заемно правоотношение между втория ответник и брата на ищцата /свид.
К.К./. От една страна, съобразно разпоредбата на чл. 165, ал. 2, вр. чл. 164,
ал. 1, т. 2 ГПК, симулативност на една правна сделка, сключена във формата на
нотариален акт, не може да се установява със свидетелски показания без
наличието на писмен документ или поне на „начало на писмено
доказателство", изходящи от другата страна. В настоящия случай ответниците
нито твърдят за наличието, нито представят такива документи, изходящи от ищцата
или от свид. К.. От друга страна, въпреки че тежестта за доказване на
симулативност на сделката пада върху страната, която я твърди, ответниците
посочиха свидетели, които не установиха нито едно от обстоятелствата, на които
ответниците основават възражението си за симулативност, в резултат на което не
успяха да оборят официалната удостоверителна сила на нотариалния акт. В този
смисъл нито свид. Р.Х.И., нито свид. Р. Й. Й., дадоха показания, от които да се
изведе извода, че въобще са знаели за тази сделка, а още по-малко, че същата е
била сключена, за да прикрие твърдяното от ответниците заемно правоотношение
между втория ответник и брата на ищцата. Единствено свид.К.К. установи
обстоятелствата, свързани със сключването на сделката между ищцата /негова
сестра/ и ответницата, представлявана от пълномощника й /втория ответник и неин
брат/. Това е така, тъй като само той, освен страните, е присъствал на
подписването на нотариалния акт, поради което само той знае и свидетелства, че
продажната цена за придобитата от ищцата 1/2 ид.ч. от имота действително е била платена в брой на
пълномощника на продавача и то в присъствието на нотариуса, както вярно е
отразено в оспорения от ответниците нотариален акт, ползващ се със силата на
официален удостоверителен документ за извършената покупко-продажба.
Договорът за
покупко-продажба между ищцата и ответницата, чрез
втория ответник, не е нищожен поради липса на съгласие - всички твърдения за липса на съгласие, съдържащи се в
отговорите на исковата молба на
втория ответник и ответницата по делото, бяха оборени по несъмнен начин, а
именно: - за липса въобще на нотариален
акт /това твърдение бе оборено посредством
представения от нотариуса изповядал сделката - Албена Александрова препис от
азбучния регистър на
нотариалната кантора за
2000 г. и
препис от самия
нотариален акт, установяващи по безспорен начин, че сделката действително е
била извършена/; - за неполучаване на
посочената в акта цена /свидетелят на ищцата - свид.К. установи обратното,
докато свидетелите на ответниците не дадоха
показания във връзка с тези обстоятелства; нещо повече, самият нотариален акт
съдържа доказателството за плащане на продажната цена в брой пред нотариуса/; -
за липса на пълномощия, дадени от ответницата за брат й да я представлява
при сключването на договора за покупко-продажба на собствената й 1/2 ид.ч. от
процесния имот и най-вече за липса на знание у втория ответник и ответницата за
придобивната сделка, по силата на
която ищцата се
легитимира като собственик.
За пълнота на изложението, следва да се изследва въпроса
относно даденото от ответницата
пълномощно на втория ответник да я представлява пред нотариуса при
изповядване на прехвърлителната сделка, по силата на която ищцата е придобила 1/2 ид.ч. от имота. В нотариалния
акт /т. 2 от представените при изповядване на сделката документи/ фигурира
Пълномощно № 3408 от 03.09.1999 г. на Нотариус А. Александрова. Представеното
от процесуалния представител на втория ответник и ответницата в с.з. на
17.04.2018 г. пълномощно съответства по номер и дата на цитираното в акта. От
съдържанието на пълномощното става ясно, че ответницата действително е
упълномощила брат си да продаде от нейно име и за нейна сметка собствената й ½
ид.ч. от процесния имот, без да обвързва пълномощника със задължението да
продаде на конкретно лице или на конкретна цена. Единственото вменено на
пълномощника задължение, съгласно текста на самото пълномощно е „както и да го
продаде сам на себе си единствено и само след смъртта на живущите в него
собствени родители...". От една страна горното доказва, че вторият
ответник е разполагал с валидно пълномощно при изповядване на сделката с
ищцата, а от друга страна - че действителното намерение на ответницата е било
да не оставя възрастните родители без жилище, което е още едно доказателство в
полза на твърдението на ищцата, че дори частта от нотариалния акт, в която е учредено
право на ползване на родителите на ответниците докато са живи, да не е породила
правен ефект поради липса на изрично съгласие и подписи на родителите, то
същата част от акта е породила у ищцата морално задължение да не ползва лично
имота, докато не починат и двамата.
Дори да се приеме, че горната уговорка за прехвърляне
на имота след смъртта на родителите не касае само договарянето на пълномощника
сам със себе си, а и действие на разпореждане в полза на трето лице, то отново
не е налице хипотезата на липсващо съгласие за сделката по смисъла на чл. 26,
ал. 2 ЗЗД, водещо до нищожност на договора. След като има валидно
упълномощаване за сключване на разпоредителната сделка, дори да се приеме, че
пълномощникът е договарял в нарушение на условието да продаде след смъртта на
родителите, това обстоятелство би наложило извод само за относителна
недействителност на така сключената сделка, която съгласно Тълкувателно решение № 5/2014 от 12.12.2016
г. по т.д. № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да се квалифицира като
такава по чл. 40 ЗЗД. В мотивите на отговора си на въпроса по т. III от ТР № 5/2014, ВКС извежда обективния и субективния
елемент на фактическия състав на относителната недействителност по чл. 40 ЗЗД
/договаряне например при превратно упражняване на дадените пълномощия и
недобросъвестност на договарящите пълномощник и трето лице - т. 1П.2 от ТР/,
очертава приложното поле на чл. 40 ЗЗД /когато договорът е сключен в рамките на
представителната власт, учредена с пълномощното - т. III.З от ТР/ и указва възможните защитни действия на
увредения упълномощител, така че валидно да се позове на тази недействителност
/в т.ч. при заявяване на правоизключващо възражение в рамките на процес,
иницииран от договарялото с пълномощника трето недобросъвестно лице, когато
упълномощителят по сделката следва изрично да се позове на недействителност по
чл. 40 ЗЗД, като в негова тежест е до докаже наличието на елементите от
фактическия й състав - т. III.2.Б и т. III.6 от ТР/. В настоящия случай не само, че очевидно не
се налице горната хипотеза, но и липсва валидно направено възражение от
ответницата за недействителност на сделката с ищцата на основание чл. 40 ЗЗД. В
отговора на исковата молба ответницата възразява за недействителност поради
липса на съгласие /по чл. 42 ЗЗД/, която обаче би била налице само при пълна
липса на пълномощно за втория ответник. Още по-малко е налице доказване от
нейна страна на факта на увреждането й посредством така сключения договор или
че ищцата е била недобросъвестна при изповядването на сделката.
Направените от втория
ответник и ответницата възражения по чл. 79 ЗС за изтекла в тяхна полза
придобивна давност по отношение на ½ ид.ч. от
процесния имот за всеки от двамата ответници са неоснователни и не следва да се уважават от съда: Относно възражението, повдигнато от
ответницата - същото е неоснователно поради противоречие с приложимите
правни норми и практиката на ВКС във връзка с прилагането на чл.79 ЗС.
Придобиването по давност на идеална част от недвижим имот е възможно в две
хипотези: ако тази част от имота представлява годен обект на правото на
собственост или ако владението на идеалната част е осъществено чрез владение на
реална част от имота. В настоящия случай не е налице нито една от горните две
хипотези, изведени в практиката на ВКС /в този смисъл Решение № 599 от
26.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 766/2009 г., I г.о., ГК и Решение № 138/09.07.2015 г. на ВКС по
гр.д. № 633/2015,1 г.о., ГК/. Не е налице и втората хипотеза /придобиване на
идеална част от имот, чрез владение на реална част от него/, тъй като нито в
отговора на исковата молба от ответницата, нито в съдебно заседание е заявено
подобно възражение, а и от материалите по делото е очевидно, че дори да беше
осъществила твърдяното владение, ответницата не е владяла реално обособена част
от имота. С оглед на посочената съдебна практика, за да се придобие по давностно владение идеална част от недвижим имот е
задължително освен доказване елементите на владението, да се установи и че съответната идеална част
от имота представлява „годен обект на правото на собственост", а именно -
че е годна да се обособи в отделен самостоятелен обект /самостоятелно жилище/, който
да съответства на нормативите по чл. 39, ал. 2 ЗС, вр. чл. 40, ал. 1 ЗУТ и чл.
110, ал. 1 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство
на отделните видове територии и устройствени зони. В настоящия случай, дори
ответницата да беше владяла претендираната от нея ½ ид.ч. от процесния
имот, тя пак не би могла да придобие по давност правото на собственост върху нея,
тъй като от описанието на имота в представените по делото нотариални актове е
очевидно, че тази 1/2 ид.ч. не може да се обособи като самостоятелно
жилище, отговарящо на изискванията по чл. 40, ал. 1 ЗУТ, вр. чл. 14, ал. 1 и
чл. 110 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони, а именно: да притежава площ от
поне 35 кв.м/жител, да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно
помещение, кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и складово помещение във или
извън жилището. Дори да беше възможно такова обособяване на претендираната от
ответницата идеална част от имота, то същото не би било възможно без значителни
преустройства и без неудобства по-големи от обичайните, каквото е изричното
изискване по чл. 39, ал. 2 ЗС. Тежестта на доказване на обстоятелството, че
претендираната 1/2 ид.ч. е годен обект на правото на собственост пада върху
страната, която твърди изтекла придобивка давност в нейна полза. По настоящото
дело обаче ответницата не ангажира никакви доказателства в тази насока.
Ответницата не доказа и
наличието на обективния и субективния елемент на владението по чл.78 ЗС. И
двамата свидетели не установяват същата да е ползвала имота, а само
потвърждават, че живее от години в чужбина. Дори да се допусне, че ответницата
е осъществявала фактическа власт върху процесната част от имота чрез нейната
майка, отново не е налице доказване относно наличието на намерение да се свои,
което намерение да е било демонстрирано на ищцата и тя да не се е възпротивила.
Напротив, от показанията на свид.К. се установи, че ищцата е разполагала с ключ
от процесния имот, което ясно показва, че именно тя, а не ответницата, е имала
съзнание, че е собственик на закупената от нея 1/2 ид.ч.
Между показанията на свидетелите на двете насрещни
страни има противоречие относно факта на доизглеждането от страна на ищцата на
живелите в процесния имот родители на втория ответник и ответницата, докато са
били живи, но това противоречие показва несъмнено, че дори ответницата да е
имала намерението да свои процесната 1/2 ид.ч., то това намерение не е
достигнало до ищцата. Още повече, че и двамата свидетели на ответницата
установяват, че не са водили разговори с нея, с нейната майка или брат й
/втория ответник/ относно това кой е собственик на имота, т.е. и двамата не установиха
твърденията на ответницата, че е владяла за себе си претендираната 1/2 ид.ч.
непрекъснато, явно и необезпокоявано.
Дори съдът да не е убеден, че ищцата е владяла имота
първоначално чрез двамата родители, а след смъртта на бащата - чрез майката на
ответницата, докато същата е била жива /във връзка с направеното оспорване за
нищожност на уговорката за учредяване право на ползване на родителите,
съдържаща се в нотариалния акт на ищцата/, при постановяване на решението
следва да се вземе предвид принципът, съгласно който правото на собственост не
се губи поради неупражняване, освен в случай, че се докаже наличието на изтекла
придобивка давност в полза на лице, различно от собственика. От гореизложеното
е видно, че такава давност не е изтекла в полза на ответницата, поради което
възражението й по чл. 79 ЗС следва да се остави без уважение като
неоснователно.
Относно повдигнатото от
втория ответник възражение по чл. 79 ЗС – същото е несвоевременно направено.
Такова възражение е заявено едва във второто с.з. по делото на 17.04.2018 г. За
да породи задължение за съда да го разгледа, съобразно правилото на чл. 131,
ал. 2, т. 5 ГПК, то следваше да бъде повдигнато още с отговора на исковата
молба, подаден от втория ответник /в този смисъл т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по т.д. №
1/2013, ОСГТК/. Направено след този срок, това възражение попада в
приложното поле на забраната по чл. 133 ГПК за излагане на нови обстоятелства,
нови становища, предявяване на възражения и заявяване на доказателствени
искания във връзка с тях на един по-късен етап, независимо дали в първото или
второто заседание по делото. В молбата си от 17.04.2018 г. вторият ответник
дори формално не сочи наличието на някакви особени непредвидени обстоятелства,
които да са го възпрепятствали своевременно да заяви възражението си, за да се допусне,
че е налице хипотезата на чл.133, предл. последно от ГПК, предвиждащо
изключение от принципната забрана за извършване на изброените в този текст на
закона процесуални действия след изтичане на преклузивния срок по чл.131 ГПК.
По отношение на
иска по чл.108 ГПК – с оглед по-горе изложеното , както и с оглед на това, че
уважаването на иска за предаване на владението на процесния имот е обусловено
от наличието на право на собственост на ищцата върху имота и владение,
осъществявано без основание от първия ответник, съдът счита, че по делото безспорно се установи наличието на
елементи от фактическия състав на иска по чл.108 ЗС. Предвид гореизложеното съдът намира, че искът
следва да се уважи.
Съгласно чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да заплати
на ищците 845.00 лв. разноски по делото.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на И.В.В., ЕГН: **********,***,
чрез адв.Пл.Г., И.С.Д., ЕГН: ********** и Т.
С.П., ЕГН:**********, двамата със съдебен адрес:***, чрез адв.Ян.Т. че М.Н.Д.,
ЕГН:**********,*** , офис 7-8, чрез адв.Б.К. е собственик в условията на
съсобственост на 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот, представляващ:
АПАРТАМЕНТ №7 на 6-тия етаж във вход „Б“ в ж.бл.*** в гр.Русе, пл.***, състоящ
се от две стаи, дневна бокс, и сервизни помещения, със застроена площ от
79.69кв.м., с ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ №24 от 7.35 кв.м., заедно с 1.066% ид.части от
общите части на сградата, при граници и съседи подробно описани в нотариалния
акт и представляващ понастоящем самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по
кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр.Русе и ОСЪЖДА И.В.В., ЕГН: ********** да предаде на М.Н.Д., ЕГН:********** владението върху
съответстващата й се 1/2 ид. част от описания имот.
ДОПУСКА изкупуването в полза на ищцата на собствените
на втория ответник И.С.Д. на 1/2 ид.част от имота за сумата от 14 300
евро, съответстващи на 1/2 от продажната цена по нот.акт №***, дело №***г. на
нотариус рег.№219 –РРС.
ОСЪЖДА И.В.В., ЕГН: **********,***, чрез адв.Пл.Г. , И.С.Д.,
ЕГН: ********** и Т. С.П., ЕГН:**********,
двамата със съдебен адрес:***, чрез адв.Ян.Т. да заплатят на М.Н.Д., ЕГН:**********,***,
офис 7-8, чрез адв.Б.К. сумата 5858.63 лв разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Русенски окръжен
съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Районен съдия: