№ 633
гр. София , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20201000503634 по описа за 2020 година
С решение от 21.07.2020 г., по гр.д. № 150/19 г., ОС Монтана, отхвърля
предявения от Е. Д. М. срещу Софийски градски съд иск с правно основание
чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 за сумата от 50 000 лв., обезщетение за неимуществени
вреди.
С определение от 9.09.2020 г. по чл. 248 ГПК съдът е изменил
решението си, като е осъдил Е.М. да заплати в полза на СГС възнаграждение
за юрисконсулт в размер на 100 лв.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от Е. Д. М.. Изтъква се,
че решението е незаконно и следва да се отмени. Намира, че спрямо него е
налице враждебно дискриминиране, тъй като му се пречи да заведе дело.
Твърди, че СГС е нарушил чл. 82, ал. 2 ГПК като не го е освободил от
заплащане на държавна такса.
Ответникът Софийски градски съд оспорва жалбата. Позовава се на
практика на СЕС (С-571/16), касаеща казуси, в които размерът на държавната
такса съставлява пречка за достъп до правосъдие. Сочи, че СЕС не намира
такса от порядъка на 5 евро за непреодолима пречка и че такава може да има
1
при наличие на такси от типа на пропорционалните. Подчертава, че в
конкретната хипотеза е от значение балансът между правото на лицето,
твърдящо, че е лишено от доходи и охраната на интереса на обществото. В
тази връзка обръща внимание на факта, че М. е инициирал повече от 900
производства, по множество, от които е бил освободен от задължение за
заплащане на такси, но това не може да съставлява правило по отношение на
лицето. Изтъква, че пребиваването на ищеца в затвора не аргументира извода,
че той не разполага със средства. Изрично сочи, че прекратяването на
производството (по което е отказано освобождаване от задължение за внасяна
на такса) е постановено не поради незаплащане на такса, а поради
недопустимост на иска (извод съответстващ на разрешението по дело James
Power vs UK and Rayner vs UK А 172 (1990) 12 ЕНRR 355). В тази връзка
намира, че не е доказана и пряка причинна връзка с евентуални щети.
Подкрепя извода на съда, че ако претендира да упражни правата си, ищецът
може да предяви нов иск. Счита, че във въззивната жалба на М. са въведени
нови твърдения за нарушения на други текстове от нормативни актове, които
са извън предмета на спора, разгледан от ОС Монтана. Претендира
отхвърляне на жалбата и разноски.
Срещу определението по чл. 248 ГПК е подадена жалба от Е. Д. М., в
която се сочи, че след като производството не е приключило, то разноски не
могат да му се възлагат.
Ответникът по частната жалба Софийски градски съд, позовавайки се
на правилото в чл. 81 ГПК оспорва същата.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Ищецът Е. Д. М. твърди, че ответникът Софийски градски съд е
възложител на работа на съдебен състав, който е прекратил производството
по гр.д. № 12977/2014 г. и върнал частната жалба срещу прекратителното
определение, поради невнасяне на държавна такса от 15 лв. Твърди, че
2
неправилно не е уважено искането му за освобождаване от задължение за
внасяне на такса поради материално затруднение. Сочи, че с тези действия на
съдия в СГС ищецът е възпрепятстван да осъществи гражданските си права на
достъпа до правосъдие в разрез с изискванията на чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧОС.
В резултат на това ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в
„жесток психически тормоз, вследствие на което се разболял от хипертония,
стрес и депресия“. Претендира като обезщетение сумата от 50 000 лева за
времето от 23.12.2015 г. до 10.01.2018 г., ведно със законна лихва от
15.04.2016 г.
Ответникът Софийски градски съд оспорва иска като недопустим и
неоснователен. Твърди, че не е осъществен фактическия състав на деликта по
чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Сочи, че изискването за плащане на такси от
страните по граждански дела не е несъвместимо с правото на достъп до съд
съгласно чл. 6 от ЕКПЧ, тъй като националният процесуален закон е
предвидил в чл. 83, ал. 2 от ГПК основания, при които едно лице може да
бъде освободено от заплащане на държавна такса. Подчертава се, че до 2019
г. ищецът е инициирал 946 дела по описа на СГС, по повечето от които с
искания за освобождаване от държавна такса и допускане на правна помощ.
Оспорва наличието на търпени от ищеца вреди в пряка причинна връзка с
действия на СГС като правораздавателен орган и конкретно такива от
действията на съдията по гр.д. № 12977/2015г., размера на търсеното
обезщетение, както и претенцията за заплащане законна лихва.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
По гр.д. № 12977/2015 г., СГС, е предявен иск от Е.М. срещу С. Т.,
съдия в СпНС, като е поддържано, че ищецът търпи вреди от действията на
ответника, свързани с неизпращане до прокуратурата на жалба на Е.М. срещу
свидетел по наказателно дело, като е претендирано обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 50 000 лева. С исковата молба е заявено
искане за освобождаване от заплащане на държавна такса и предоставяне на
правна помощ. С определение от 23.10.2015 г. съдът е прекратил
производството по така подадената искова молба поради явна
3
неоснователност на иска и недопустимост на същия. Срещу така
постановеното определение е подадена в срок жалба от Е.М. вх. №
136011/06.11.2015г., оставена без движение с разпореждане от 13.11.2015г. с
указания за внасяне на държавна такса от 15 лв. Ищецът е поискал
освобождаване от задължението да внесе таксата поради липса на средства,
като е посочил, че повече от две години е в затвора. С определение от
23.12.2015 г. съдът отхвърлил искането и отново е предоставил възможност за
заплащане на такса. Определението от 23.12.2015 г. е съобщено на ищеца на
12.01.2016 г., като в частта, с която е оставено без уважение искането за
освобождаване от такса то не е обжалвано и е влязло в сила, а такса не е
внесена. Последвало е многократно администриране на нови жалби и искания
на ищеца.
От приложената от ответника справка се установява, че в периода
01.01.2009 г. - 01.10.2019 г. в СГС са образувани 946 дела с участник Е. Д. М.,
преимуществено граждански в качеството му на ищец и жалбоподател.
По делото е приложен в заверено копие от затвора гр. *** медицинския
картон на лишения от свобода Е.М. за периода 23.12.205 г. - 10.01.2018 г.
Разпитан като свидетел е лишения от свобода М. С. П., който по време на
исковия период също бил в затвора заедно с ищеца. Според свидетеля, М. бил
подложен на системен психически тормоз и репресия по множеството дела,
които води, тежко преживявал невъзможността да защити правата си,
получавал панически атаки, аритмии, почти всеки месец имал нужда от
медицинска помощ.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
Ищецът поддържа, че е претърпял вреди от действия на съдия в СГС
(отказ от освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса), с
които са били накърнени негови права, касаещи достъпът му до правосъдие.
При тези твърдения, следва да се приеме, че искът не е предявен по реда на
ЗОДОВ (не се основава на никой от визираните там специални фактически
състави). Съгласно практиката, на която се позовава първоинстанционният
съд (напр. определение № 111 от 09.03.2015 г. по ч. гр. д. № 6711/2014 г., Г.
К., І Г. О. на ВКС, и цитирани там други) претенции от вида на предявената в
4
настоящото производство следва да бъдат разглеждани по общия исков път и
квалифицирани по чл. 49 ЗЗД, уреждащ гаранционно-обезпечителната
отговорност. Надлежен ответник в случая е Софийски градски съд, като
възложител на работа на съдията, за когото се твърди, че е обективирал
действието, вредящо на ищеца.
Според чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму, а съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго
лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението й. В разглеждания казус ищецът е поддържал, че е
претърпяла неимуществени вреди от ограничаване на достъпа му до
правосъдие, тъй като незаконосъобразно му е отказано освобождаване от
задължение за внасяне на държавна такса от 15 лв. по частна жалба срещу
определение за прекратяване на производството по предявен от него иск. За
да бъде основателна исковата претенция следва да се установи, че
съответният съдия е обективирал противоправно поведение (което по
презумпция е виновно – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като пряка последица от което
е настъпила неимуществена вреда за ищеца.
Както е отразено и в мотивите на първоинстанционният съд, не се
установява наличието на елементи от визирания фактически състав – няма
данни за извършено противоправно поведение от страна на служител, не се
установява и конкретна причинно следствена връзка между това поведение и
преживения от ищеца стрес и негативни емоции. Събраните доказателства
установяват, че актът, с който ищецът не е освободен от задължение към
фиска, е влязъл в сила поради необжалването му. Провеждането на
извънреден контрол върху това разпореждане не може да се осъществи в
настоящото производство. Дори обаче и да се приеме, че този акт е
незаконосъобразен, то неосъщественото развитие на процеса пред СГС не е
обусловено от невнасянето на такса, а поради факта, че искът е счетен за
недопустим. В този смисъл не се установява изискуемата причинно
следствена връзка.
Следва изрично да се подчертае, че дори при игнориране на горните
изводи, исковата претенция не може да се уважи и поради пълна
недоказаност – събраните гласни доказателства установяват, че към
5
процесния момент ищецът е бил подтиснат и депресиран, но по никакъв
начин това не е било свързано именно с разглеждания в настоящия процес акт
на съдия в СГС. При данните, установяващи, че ищецът М. има образувани
близо 1000 производства, по много от които процесуалните и материалните
му претенциите са отхвърлени, невъзможно се оказва проследяването на
източника на вреди.
При така изложените доводи въззивната жалба се явява изцяло
неоснователна. Същата следва да се отхвърли като на ответника се присъдят
разноски в размер на 100 лв.
Частната жалба срещу определение по чл. 248 ГПК също е
неоснователна. В закона не се съдържа правило, според което отговорността
за разноски да не може да се разпредели между страните преди приключване
на производството. Обратно, съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането
за разноски. Последните в случая с правилно изчислени и присъдени в
минималния размер, предвиден от закона.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.07.2020 г., по гр.д. № 150/19 г., ОС
Монтана.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на Е. Д. М. срещу
определение от 9.09.2020 г. по чл. 248 ГПК, по гр. № 150/19 г., ОС Монтана.
ОСЪЖДА Е. Д. М., ЕГН **********, да заплати на СГС разноски за
въззивното производство в размер на 100 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7