№ 2869
гр. София, 15.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100503796 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Д. М. Ц. срещу решение № 20067786/18.11.2022 г., постановено по гр.д.
№ 65613/2020 г. по описа на СРС, 31 състав, с което е уважен предявеният от Т. П. Т.
осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживян стрес,
неблагоприятно въздействие върху психиката, честта и достойнството му и уронване на
професионалния авторитет, вследствие на нанесени от ответника в периода 10.05.2020 г. –
30.06.2020 г. обиди, отправяни чрез мобилно приложение „Вайбър“, инсталирано на
мобилния телефон на ответника с номер +*******, до инсталираното такова на мобилния
телефон на ищеца с номер +*******, ведно със законната лихва от 10.05.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост при твърдения, че съдът е
кредитирал показанията на заинтересован свидетел и е приел за доказан телефонния номер
на ответника, без да е изискана информация за това от мобилния оператор. Въззивникът
поддържа, че авторството на процесните изявления не се установява по делото, като
1
противоправното деяние също се явява недоказано предвид заключението на СТЕ, според
което не е била съхранена цялата кореспонденция във Вайбър и е технологично възможно
снимките да бъдат манипулирани. Оспорва претендираните неимуществени вреди и намира
същите за недоказани, доколкото за установяването им са събрани показания само на един
свидетел, който е заинтересован от изхода на делото. Ето защо моли обжалваното решение
да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемият Т. П. Т. оспорва въззивната жалба. Счита, че първоинстанционното решение е
правилно и моли същото да бъде потвърдено изцяло.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно
поради следните съображения:
В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е
претърпял твърдените неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с виновното и
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в описаните обиди, съдържащи се в
текстови съобщения, изпратени по Вайбър.
Между страните не се спори, че в периода 10.05.2020 г. – 30.06.2020 г. ищецът е получил на
телефона си с номер +******* текстови съобщения в приложението „Вайбър“ с посоченото
в исковата молба съдържание, изразяващо се в обидни изявления по адрес на ищеца, като
спорно по делото се явява обстоятелството дали същите изхождат от ответника, респ. дали
ищецът е претърпял неимуществени вреди в причинна връзка с тях.
Настоящият въззивен състав намира, че възраженията във въззивната жалба за недоказаност
на авторството на процесните изявления са несъстоятелни. Приетото и неоспорено по
делото заключение на СТЕ установява, че проведената между телефонния номер на ищеца и
този с номер +******* кореспонденция е идентична като съдържание с тази по приложените
към исковата молба екранни снимки. В открито съдебно заседание вещото лице уточнява, че
не цялата кореспонденция е съхранена в телефона на ищеца, но същата се установява от
2
запазени екранни снимки, които технологично е възможно да бъдат манипулирани, но
експертът не е изследвал този въпрос и не установява извършена манипулация. Доколкото
подобна задача не е поставяна на експертизата и липсват каквито и да било данни за
извършено неправомерно въздействие върху снимките, следва да се приеме, че същите са
автентични и пресъздават действително изпратени текстови съобщения от посочения
телефонен номер.
Изпращането на процесните обидни изявления и тяхното авторство се установява и от
събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С.А.Я., който потвърждава, че е
виждал всяко обидно съобщение не телефона на Т. П. Т., тъй като ищецът му ги е показвал
изрично, като същите съдържали нецензурни обръщения като „дърт педераст“, „измамник“,
„гнида“. Свидетелят е категоричен, че съобщенията са били изпращани от телефона на
ответника, тъй като знаел номера, който последният е използвал през двугодишния период
на трудовото си правоотношение в предприятието на ищеца – *******, като същият се
изписвал на екрана на телефона на ищеца във Вайбър. Съдът кредитира показанията на
разпитания свидетел, доколкото същите са ясни, последователни и вътрешно
непротиворечиви, а и се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото –
веществени доказателства (снимки) и заключение на СТЕ. Във връзка с възраженията във
въззивната жалба следва да се отбележи, че заинтересоваността на свидетеля се преценява
на основание чл. 172 ГПК с оглед на всички данни по делото, като в случая не се установява
противоречие в показанията на свидетеля Я., които да обосноват тяхната евентуална
недостоверност с оглед служебните му правоотношения с ищеца по делото. Същевременно,
предвид характера на взаимоотношенията между страните в процеса – Т. Т. е бил
работодател на Д. Ц. в период от две години, като трудовото правоотношение е било
прекратено по взаимно съгласие непосредствено преди периода на изпращане на процесните
текстови съобщения, житейски логично е най-запознати с проблемите между тях да са други
служители на дружеството, които познават и двете лица и са наясно с комуникацията между
тях. В този смисъл, наличието на служебна връзка между свидетеля и ищеца не обосновава
само по себе си основание за дискредитиране на събраните гласни доказателства, още
повече, че същите се подкрепят от показанията и на другия разпитан по делото свидетел –
И.Д.Д., който потвърждава, че между страните по делото са съществували проблеми и Д. Ц.
е искал да изпраща на Т. Т. посредством служебния телефон на свидетеля конфликтни
съобщения, но И.Д. е отказал да се намесва в комуникацията между тях.
С оглед на изложеното несъмнено се установява, че процесните текстови съобщения
изхождат от ползвания от Д. М. Ц. мобилен телефон, като при липсата на други данни
следва да се приеме, че са написани и изпратени именно от него. Възраженията на ответника
срещу авторството на изявленията са бланкетни, като същият не твърди да ползва различен
мобилен номер, респ. не представя каквито и да било доказателства в тази насока.
Следователно, при липса на проведено насрещно доказване въззивният съд намира, че при
съвкупна преценка на събрания доказателствен материал по делото се установява
авторството на процесните текстови съобщения в приложението Вайбър в лицето на
3
ответника.
Между страните не се спори, че цитираните в исковата молба изявления са обидни и
следователно представляват противоправно поведение. Това обстоятелство е видно от
тяхното съдържание, което се изразява в унизителни за честта и достойнството на ищеца
изказвания, определящи го като човек без образование и нравствени качества, склонен към
подмолно и измамно поведение („господин измама“, „измамник“, „страшен лъжец“,
„неграмотник“, „мухльо“, „плъх“), респ. в нецензурни изрази, които са обективно годни да
накърнят достойнството на ищеца, доколкото според господстващия морал в обществото са
неприлични, вулгарни и цинични („истината е, че тези пари ще ви ги изкарам през задните
части“, „тоя факторинг си го наври в насрания гъз“, „дърт педал“). С оглед на изложеното,
по делото несъмнено се установява, че описаните изрази представляват противоправно
поведение, което обективно причинява на адресата неимуществени вреди, изразяващи се в
негативни емоционални преживявания и психически стрес. Съобразно разпоредбата на чл.
45, ал. 2 ЗЗД се предполага, че деянието е било извършено от ответника виновно, т.е. по
делото се установяват пълно и главно всички елементи от фактическия състав на
непозволеното увреждане – виновно противоправно поведение на ответника, в причинна
връзка с което са причинени неимуществени вреди на ищеца, поради което последният има
право на парично обезщетение от делинквента.
Тъй като претърпените от ищеца неимуществени вреди представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да
бъдат обезщетени посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът
определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по
справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
От събраните в хода на делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С.А.Я. се
установява, че Т. Т. по принцип е спокоен и хрисим човек и получените от ответника
обидни съобщения са му повлияли значително в психологичен аспект. Свидетелят допълва,
че се е виждал с ищеца ежедневно предвид служебните им правоотношения, като си личало,
че за период от около два месеца Т. Т. е бил недоспал, оплаквал се е от високо кръвно
налягане и проблеми с концентрацията, като трудно се съсредоточавал в ежедневните си
задачи. По изложените по-горе съображения съдът кредитира показанията на свидетеля Я.,
като в допълнение и с оглед възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че
същите отразяват непосредствените впечатления на свидетеля от външния вид и
поведението на ищеца и достоверно пресъздават начина, по който противоправното
поведение на ответника се е отразило на емоционалното състояние на ищеца.
С оглед на изложеното, при отчитане на характера на противоправните деяния, степента на
унижение и накърняване на доброто име на ищеца, съдържаща се в използваните обидни
изявления, както и липсата на установена значителна чувствителност на ищеца и различна
4
от обичайната в подобни случаи степен на засягане на нематериалните му блага, настоящият
въззивен състав намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди, за който въззивният съд следи служебно предвид императивният
характер на нормата на чл. 52 ЗЗД, от изпратените текстови съобщения в периода 10.05.2020
г. – 30.06.2020 г. е 1500 лв. Ето защо, предявеният иск се явява основателен за сумата от
1500 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 3000 лв. следва да се отхвърли.
С оглед на изложеното, първоинстанционното решение в частта, с която е уважен
предявеният иск за разликата над справедливото обезщетение от 1500 лв. до пълния
предявен размер от 3000 лв. е неправилно и следва да бъде отменено, като в тази част
претенцията следва да се отхвърли, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлената част от
исковете в размер на 210 лв., платени държавна такса за въззивно обжалване и адвокатско
възнаграждение във въззивното производство, както и в размер на 250 лв., възнаграждение
за един адвокат в първоинстанционното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
въззиваемият има право на направените пред настоящата инстанция разноски съобразно
неоснователната част от жалбата в размер на съответна част от платеното възнаграждение за
един адвокат, като в писмена молба-становище от 16.04.2024 г. преди хода на устните
състезания въззивникът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд
намира за основателно. Следва да се отбележи, че съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024
г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на
ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба
№ 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като предвид фактическата и правна
сложност на делото и обема на положения труд по процесуално представително във
второинстанционното производство, настоящата въззивна инстанция намира, че
уговореният и платен от ищеца хонорар за подаване на отговор на въззивната жалба и
процесуално представителство пред СГС в размер на 680 лв. е прекомерен и следва да бъде
намален до сумата от 250 лв., респ. дължимата на ищцовата страна част пропорционално на
неоснователната част от въззивната жалба е в размер на 125 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20067786/18.11.2022 г., постановено по гр.д. № 65613/2020 г. по
описа на СРС, 31 състав, в частта, с която Д. М. Ц., ЕГН **********, е осъден да заплати на
Т. П. Т., ЕГН **********, по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД разликата над
сумата от 1500 лв. до пълния присъден размер от 3000 лв. (т.е. за сумата от 1500 лв.),
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се
5
в изживян стрес, неблагоприятно въздействие върху психиката, честта и достойнството му и
уронване на професионалния авторитет, вследствие на нанесени от ответника в периода
10.05.2020 г. – 30.06.2020 г. обиди, отправяни чрез мобилно приложение „Вайбър“,
инсталирано на мобилния телефон на ответника с номер +*******, до инсталираното такова
на мобилния телефон на ищеца с номер +*******, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разликата над сумата от 525 лв. до пълния присъден размер на разноските от 1050 лв.
(т.е. за сумата от 525 лв.), представляваща разноски в производството пред СРС, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. *******“ *******, срещу
Д. М. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. ******* ап. 3, осъдителен иск с правно основание чл.
45 ЗЗД за разликата над сумата от 1500 лв. до пълния предявен размер от 3000 лв. (т.е.
за сумата от 1500 лв.), представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди, изразяващи се в изживян стрес, неблагоприятно въздействие върху психиката, честта
и достойнството му и уронване на професионалния авторитет, вследствие на нанесени от
ответника в периода 10.05.2020 г. – 30.06.2020 г. обиди, отправяни чрез мобилно
приложение „Вайбър“, инсталирано на мобилния телефон на ответника с номер +*******,
до инсталираното такова на мобилния телефон на ищеца с номер +*******.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20067786/18.11.2022 г., постановено по гр.д. № 65613/2020 г.
по описа на СРС, 31 състав, в частта, с която Д. М. Ц., ЕГН **********, е осъден да заплати
на Т. П. Т., ЕГН **********, по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД сумата от
1500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
изразяващи се в изживян стрес, неблагоприятно въздействие върху психиката, честта и
достойнството му и уронване на професионалния авторитет, вследствие на нанесени от
ответника в периода 10.05.2020 г. – 30.06.2020 г. обиди, отправяни чрез мобилно
приложение „Вайбър“, инсталирано на мобилния телефон на ответника с номер +*******,
до инсталираното такова на мобилния телефон на ищеца с номер +*******, ведно със
законната лихва от 10.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 525 лв., представляваща разноски в производството
пред СРС.
ОСЪЖДА Т. П. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. *******“ *******, да плати на Д. М. Ц.,
ЕГН **********, с адрес: гр. ******* ап. 3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 250
лв., разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 210 лв., разноски
пред въззивната инстанция съобразно отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА Д. М. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. ******* ап. 3, да плати на Т. П. Т., ЕГН
**********, с адрес: гр. *******“ *******, на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 125 лв.,
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7