Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 23.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на втори декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

 ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 5256 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 25952 от 29.01.2019 г., постановено по гр. д. № 17906/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 118-ти състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответницата В.П.В. дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ сумата от 712,18 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот – апартамент № 43 в гр. София, жк „*******, аб. № 302765 за периода 01.06.2014 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 01.08.2017 г. до плащането, като е отхвърлен искът за главницата за разликата над 712,18 лева до пълния предявен размер и период, както и искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 341,84 лева лихва за забавено плащане на цената за топлоенергия за периода 15.08.2014 г. – 20.07.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 53031/2017 г. на СРС, 118-ти състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частта, в която исковете са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Оспорва се изводът на районния съд, че част от претендираната сума е погасена по давност, като ищецът се позовава на чл. 33, ал. 2 от общите условия, приети през 2014 г., съгласно който след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, се издава една обща фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, като съгласно чл. 33, ал. 4 клиентите не заплащат обезщетение за забава до изравняването на отчетния период. Поддържа се, че задълженията по общата фактура от м. 06.2014 г. са станали изискуеми през м. 07.2014 г. и от този момент следва да тече давностният срок. Изложени са и съображения, че издадените кредитни известия за прогнозно начислените суми за периода погрешно са били възприети както от ответника, така и от първоинстанционния съд, като изискуеми задължения по фактури. Поддържа се неправилност на решението и по отношение на вземането за обезщетение за забава, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от Общите условия, в сила от 13.02.2008 г., и по отношение на вземането за цена на услугата дялово разпределение и обезщетение за забава върху последната. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата В.П.В., в който се отправя искане последната да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение, като правилно, доказано и законосъобразно, да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 118-ти състав, решение за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от „Т.С.“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в обжалваната част /чл. 272 от ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

По делото е установено обстоятелството, че ответницата е собственик на процесния имот и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързана от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия. Доводи в тази насока не са релевирани от страните и във въззивното производство. Его защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния контрол.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно - техническа експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи,  въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Вещото лице е установило, че стойността на потребената топлинната енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г. възлиза на сумата от 1 411,88 лева. Съдът изцяло възприема експертното заключение, тъй като същото е компетентно дадено, обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са представени такива, които да разколебават доказателствената му стойност.

Ответницата своевременно е релевирала по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че  вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Предвид обстоятелството, че тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.08.2017 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 01.08.2017 г. , каквито в случая се явяват вземанията за стойността на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. – м.06.2014 г.

По отношение на вземанията за периода м.05.2013 г. – м.02.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. По отношение на вземанията за периода м.03.2014 г. – м.04.2015 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната страна, поради което и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен на 01.08.2017 г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 01.08.2014 г., в каквато насока са и изводите на СРС.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не са погасени по давност вземанията по фактура № **********/30.06.2014 г. Релевантен в случая е периодът на потребление на топлинната енергия, за който се отнася посочената фактура: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок за плащане. Издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се налага извода, че периодът на потребление на топлинна енергия, за който фактурата е издадена: м.05.2013 г. – м.04.2014 г., е покрит от изтеклата погасителна давност. За този период е погасено по давност и вземането за дялово разпределение.

Жалбоподателят се позовава и на чл. 32, ал. 1 от общите условия относно момента на изискуемост на вземанията му. За периода, който не е погасен по давност – м.07.2014 г. – м.04.2015 г., отношенията между страните се регулират от Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В  чл. 33, ал. 1  от същите е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото не са ангажирани доказателства относно момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца, поради което следва да се приеме, че същият не е установил момента, от който ответницата е поставена в забава. Ето защо исковите претенции за заплащане на лихва за забава се явяват изцяло неоснователни.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има въззиваемата страна, но същата не е поискала присъждането на такива.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 25952 от 29.01.2019 г., постановено по гр. д. № 17906/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 118-ти състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

ЧЛЕНОВЕ: 1                                 

 

2.