Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9258 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.04.2018 год., постановено по гр.дело №76245/2016
год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, е намалено на основание чл. 30, ал. 1 ЗН
завещателното разпореждане, извършено от М.Р.Ц., починала на 05.06.2015 год., с
универсално саморъчно завещание от 02.02.2014 год. в полза на Р.П.З., с 1/6
ид.ч. от завещаното имущество за допълване на запазената част на Г.З.З. и е
възстановена 1/6 ид.ч. от запазената част на Г.З.З. от наследството на баба му М.Р.Ц.,
накърнена с посоченото универсално саморъчно завещание; намалено е на основание
чл. 30, ал. 1 ЗН завещателното разпореждане, извършено от М.Р.Ц., починала на
05.06.2015 год., с универсално саморъчно завещание от 02.02.2014 год. в полза
на Р.П.З., с 1/6 ид.ч. от завещаното имущество за допълване на запазената част
на М.З.З. и е възстановена 1/6 ид.ч. от запазената част на М.З.З. от
наследството на баба й М.Р.Ц., накърнена с посоченото универсално саморъчно
завещание и ответникът е осъден да заплати на всеки един от ищците на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на по 932.50 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Р.П.З.. Жалбоподателят поддържа,
че за ищците не съществувал правен интерес от предявяване на искове по чл. 30,
ал. 1 ГПК. Процесното саморъчно завещание не било вписано в имотния регистър.
Вписването имало функцията да направи придобивния акт противопоставим на всяко
трето лице, което било вписало или придобило вещно право след вписването на
приобритателя по придобивния акт. Следователно преди да било налице вписване на
саморъчното завещание в имотния регистър правото на ищците на запазена част от
наследството не било нарушено, тъй като фактът на съществуването на това
завещание бил непротивопоставим на трети лица. Преди да е започнал да тече
5-годишния срок на погасителната давност била незащитима тезата, че ищците имат
правен интерес от защита чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Двамата ищци
злоупотребявали с правото си на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН. Те и ответника били
страни по гр.дело №2683/2016 год. по описа на СГС, по което Радосладв З. /който
бил качеството на ищец/ бил освободен от заплащането на държавна такса, тъй
като не разполагал със средства да я заплати. В производството се налагало да
бъдат подавани многократно декларации за притежаваните от него имоти, като в
молба от 11.08.2016 год. било посочено наличието на процесното саморъчно
завещание. Ответникът бил представил това завещание пред нотариус /протокол от
02.03.2016 год./ и понастоящем било висящо нотариално производство, след
завършването на което щял да бъде издаден заверен препис от завещанието и едва
след това той можел да се снабди с констативен нотариален акт. Ищците се били
възползвали от обстоятелството, че ответникът бил декларирал факта на
обявяването на това завещание и завели настоящите искове по чл. 30, ал. 1 ЗН. Поведението
на ищците противоречали на основни принципи на правото и на чл. 3 ГПК.
Упражняването на правата по едно завещание бил сложен фактически състав, който
завършвал с вписването на същото в имотния регистър. В случая ответникът бил
наследник по закон на своята баба М.Ц.и същият владеел и ползвал съсобствените
имоти заедно с ищците именно на това основание, а не на основание 1/3 идеална
разполагаема част, която реално щял да придобие от своята баба. Обявяването на
завещанието било извършено от него по силата на задължението, което произтичало
от члл. 27, ал. 1 ЗН, който факт не бил обсъден от първоинстанционния съд. Съдебната
практика приемала, че само въз основа на твърдение за завещателно разпореждане
наследник не би могъл да предяви пред съда претенция за възстановяване на
запазената си част от наследството. Ищците не били доказали реално
съществуването на саморъчното завещание, тъй като представеното копие от частен
документ, заверен само от техния процесуален представител, не се ползвало с
материална доказателствена сила, каквато по аргумент от чл. 179 ГПК имал само
един официално заверен препис, издаден от нотариус М.. В производството по чл.
30, ал. 1 ЗН следвало да се установи на първо място наличието на акт на
разпореждане на наследодателя, по отношение на който да бъде извършена преценка
налице ли е накърняване на запазената част на наследника по закон, като
доказателствената тежест за това била на ищците. А след като ищците не
разполагали с информация за естеството на този акт, включително дали
завещанието е саморъчно или нотариално, дали е оставено на съхранение при
нотариус, дали се държи от ползващото се от него лице или от другиго, т.е. не
разполагат с възможността да докажат твърденията си пред съда и по причина,
която не може да им бъде вменена във вина, не можело да се приеме, че е било
поставено началато на давностния срок за погасяване на претенцията. СРС не бил
обсъдил защо не приема, че спрямо ищците не е започнала да тече погасителната
давност за предявяване на исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН. На следващо място сочи,
че претенциите са неоснователни, тъй като ищците не били доказали с кои точно
фактически и правни действия ответникът ги възпрепятства да получат тяхната
запазане част. Ищците не били доказали по безсъмнен начин, че тях е налице невъзможност
за получаване на пълния размер на тяхната запазена част порад оспорваното
саморъчно завещание. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответниците по жалбата Г.З.З. и М.З.З.
считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Пъддържат, че за тях
е налице правен интерес от защита чрез предявяване на исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН, тъй като притежават качеството на наследници по закон, налице е завещателно
разпореждане и с него са накърнени запазените им части от наследството. Искът
по чл. 30, ал. 1 ЗН се погасявал с петгодишна давност, която за завещанията
започвала да тече от момента, когато заветникът упражни права по завещанието.
Такова упражняване на права е обявяването на саморъчното завещание по реда на
чл. 27 ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателните разпореждания,
което е израз на приемане на наследството от негова страна и демонстриране на
намерението и желанието му да приеме завещаното имущество. В случай
упражняването на правата на жалбоподателя по завещанието бил моментът на
отправеното искане то да бъде обявено от нотарус съгласно чл. 27 ЗН.
Нотариалните книги били публични и всеки, още повече наследниците на завещателя
/ищците/ можело да се уведомят за наличието на завещание и за лицето, в полза
на което то е направено, за да защитят свои евентуално накърнени с него
имуществени права. Като фактическо и правно действие вписването било без
отношение към съдържанието на актаи без да може да въздейства на установените
по него вещни права. Невписването на акта не се отразявало на неговото
съдържание и същност, защото дори и невпсани тези актове обвързвали страните по
силата на съдържащите се волеизявления, доколкото последните нямат порок, но
придобитите вещни права не можело да бъдат противопроставими на правата на
третите лица, вписали своите актове. Ведно от протокол за обявяване на саморъчно завещание,
което не било оставено за пазене при нотариус от 02.03.2016 год., съставен от
нотариус Веселина М., с рег.№074 на НК, датата от която започвала да тече
давността за предявяване на искове по чл. 30, ал. 1 ЗН, била 02.03.2016 год. Исковете
били предявени на 30.12.2016 год., поради което били допустими. На следващо
място сочат, че злоупотреба с право била налице, когато правото се упражнявало
недобросъвестно, когато ищецът знаел, че обстоятелствата са неверни и завеждал
иск, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. В случая
такива неверни обстоятелства липсвали. Налице било унверсално завещателно
разпорегдане, което със самото си съществуване и упражняване на правата по него
накърнявало правата и законните интереси на останалите наследници по закон /в
частност на ищците/. Своевременното узнаване за наличието на акт, увреждащ
законните права и интереси на ищците не трябвало да се навежда като довод в
тяхна вреда, още повече че твърденията им за съществуването и узнаването му били
подкрепени с писмени доказателства, приети по делото. Между страните имало и
други дела, по които въпросното завещание било представено, ведно с протокола
за неговото обявяване, както и становище на ответника от 11.08.2016 год., в
което той се представял за собственик на цялото завещано имущество. Това обаче
не означавало, че това е единственият начин за узнаването му. Завещанието било
обявено при нотариус и това ясно и недвусмислено показвало намерението на
лицето да свои имотите, поради което на ищците била нужна защитата по чл. 30,
ал. 1 ЗН. Ответникът се ползвал от направеното в негова полза завещателно
разпореждане и упражнявал правата си по него, представяйки го в съда. Неоснователни
били доводите в жалбата, че ищците не могат да се ползват и завещанието и
протокола, тъй като били представени само за производството за освобождаване от
държавна такса. Узнаването на завещанието и неговото обявяване било възможно и
от нотариалните книги. В частност ако ответникът не искал да се ползва от
завещанието нямало да предприема действия по неговото обявяване и представяне в
съда по другото заведено между страните дело. Неоснователни били твърденията на
жалбоподателя, че не е имал намерение да се възползва от завещателното
разпореждане в своя полза и не е владял завещаното имущество, които
обстоятелства не били обсъдени от СРС. В обжалваното решение било прието, че
обявяването на саморъчното завещание, както и вписването на препис от обяването
завещание, не са условие да се породи вещно-правното му действие. Общото
завещателно разпореждане придавало на лицето, в чиято полза е направено, качеството
на наследник, който измествал от наследяване /на цялото или на дробна част от
него/ наследниците по закон. В този смисъл независимо дали завещанието било
вписано или не, с факта на смъртта на наследодателя то пораждало своето правно
действие /ако е действително разпореждането/, поради което и наследниците по
закон винаги имали правен интерес от
предявяване на иск за възстановяване на тяхната запазена част. Саморъчното
завещание било частен документ и като такъв се ползвал само с формална
доказателствена сила относно авторството му, която можела да бъде оборена по
съответния ред. Представеното копие от завещанието доказвало съществуването му
и авторството му, като при липса на оспорване на документа от другата страва,
то било валидно и пораждало своето правно действие. Представянето на заверен
препис от завещанието от нотаруса нямало да превърне последното в официален
документ, ползващ се с материална доказателствена сила. Първоинстанционният съд
бил изложил и мотиви във връзка с възражението на ответника, че спрямо ищците не
е започнала да тече погасителната давност за предявяване на исковете по чл. 30,
ал. 1 ЗН и по отношение на невъзможността ищците да получат палния размер на
запазената си част. Претендират и присъждането на направените разноски по
делото.
С определение на СРС по посоченото дело от 08.07.2018
год. е отхвърлена молбата на ищците Г.З.З. и М.З.З. по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на решението в частта му за разноските.
Срещу така постановения съдебен акт е подадена в
законоустановения срок частна жалба от ищците, които поддържат, че им се дължи
пълният размер на направените разноски за държавна такса – 30 лв., такса за
издаване на съдебно удостоверение – 2.50 лв. и адвокатско възнаграждение – 1 800
лв. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че адвокатското
възнаграждение е прекомерно. Същото било в рамките на разумното възнаграждение
предвид характера и обема на извършената работа. Размерът му бил обоснован и
справедлив. По делото били представени доказателства за реалното извършване на разноските,
както и списък по чл. 80 ГПК. Процесуалният представител бил извършвал правни и
фактически действия по развитието на делото, положил бил усилия за постигането
на най-удовлетворяващ резултат. Поискано било издаването на съдебно
удостоверение и нотариусът бил посещаван няколкократно за издаването на искания
документ. Проучена била и наследствената маса, извършените разпореждания и
кръга от наследници, което отнело дълъг период от време и събирането на голям
обем доказателствен материал, който бил приложен по делото. Това обосновавало
наличието на фактическа и правна сложност на делото. Успешният изход от делото
бил от значение за защитата на един значителен по обема си интерес на ищците.
Наследството на М.Ц.включвало множество недвижими имоти, които били съществени
по обем и обосновавали по-високи очаквания на ищците. За нуждите на държавните
такси по делото не се обосновавал материален интерес. В действителност обаче наличието
на значително по обем и стойност наследство създавало такъв реален интерес. Настоящият
спор бил имуществен, но поради естеството му страните не представяли
доказателства за неговия действителен материален интерес. По тази причина съдът
не разполагал с обективна база за преценка относно прекомерността на
уговореното адвокатско възнаграждение. Освен това по делото били представени
доказателства, че адвокатското възнаграждение било реално начислено и платено
по банков път, издадени били данъчни фактури. Същото включвало и данък добавена
стойност, който се начислявал по силата на закона. Възнаграждението щяло да
бъде допълнително редуцирано поради заплащането на корпоративен данък, данъци
на физически лица и осигуровки. Възнаграждението включвало всички направени от
адвоката разходи, свързани с поддържане на добра материална база, която да
осигури качествено изпълнение на задълженията, в т.ч. поддържане на офис, компютри
и друга техника, софтуер, възнаграждения на адвокатски сътрудици, разходи за
копирни услуги, транспорт, обучение и пр. Ето защо молят обалваното определение
да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.
Ответникът по частната жалба Р.П.З. счита, че обжалваното
определение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че проучването на
наследствената маса било безпредметно по процесните искове по чл. 30, ал. 1 ЗН.
Същите били неоценяеми и доводите за
имуществен спор били неоснователни. Въпреки че исковата молба била подписана от
двама адвокати, двамата ищци били представлявани в откритото съдебно заседание,
проведено на 22.11.2017 год., от един адвокат. Ищците преднамерено били
заплатили два адвокатски хонорара, чийто размери надвишавали 6 пъти минималния
такъв. Следвало да се приложи нормата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. По делото било
проведено едно съдебно заседание, а исковата молба била от две страници.
С определение на СРС по посоченото дело от 13.01.2019
год. е отхвърлена молба на ответника Р.П.З. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение
на решението в частта му за разноските.
Срещу така постановения съдебен акт е подадена в
законоустановения срок частна жалба от ответника, който поддържа, че не бил дал
повод за спора и разноските по делото
следвало да останат в тежест на ищците. Бил заявил в отговора на исковата
молба, че не оспорва правата на ищците на запазена част от наследството на М.Ц.в
общ размер от 1/3 ид.ч. И преди завеждането на делото не бил оспорвал правата
на ищците. Евентуално сочи, че на ищците следва да бъде присъдено общо
минимално адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300 лв., тъй
като заплатените от тях хонорари били прекомерни и не били съобразени с
действителната фактическа и правна сложност на делото. Присъденото възнаграждение
в размер на 900 лв. за всеки от ищците били нереално завишено. Фактите и
приложимото право били еднакви и за двамата ищци, явяването по делото от един
адвокат било едно и за двамата ищци. Проучването на наследствената маса било
безпредметно по предявените искове по чл. 30, ал. 1 ЗН, като изброяването на множество
имоти нямало връзка с предмета на делото. Искът по чл. 30, ал. 1 ЗН бил
неоценяем. Въпреки че исковата молба била подписана от двама адвокати, двамата
ищци били представлявани в откритото съдебно заседание, проведено на 22.11.2017
год., от един адвокат. Ищците преднамерено били заплатили два адвокатски
хонорара, чийто размери надвишавали 6 пъти минималния такъв. Следвало да се
приложи нормата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното определение да
бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено.
Ответниците по частната жалба Г.З.З. и М.З.З. считат, че обжалваното определение
следва да бъде потвърдено. Поддържат, че ответникът бил дал повод за спора с
инициирането на производство за обявяване на саморъчното завещание. Същият бил
лицето, в чийто патримонуим били настъпили ползите от завещанието.Ответникът не
бил признал исковете, а поддържал, че тяхната недопустимост и неоснователност. СРС
вече бил намалил претендираните от ищците разноски за адвокатско възнаграждение
поради прекомерност. Ответникът бил направил общо възражение за прекомерност,
без да конкретизира в коя част заплатеното от ищците възнаграждение е
прекомерно. По делото били предявени два субективно съединени иска, по всеки от
които се дължало адвокатско възнаграждение, ведно с ДДС, тъй като адвокатското
дружество, което представлявало ищците било регистрирано по ЗДДС. Исковете били
неоценяеми, но зад всеки от тях стоял конкретен интерес, който обуславял и отговорността
на процесуалните представители, ангажирани по случая. Делото било висящо пред
първата инстанция през един продължителен период от време, като ответникът бил
подал подробен писмен отговор на исковата молба, в който били формулирани възражения
в осем точки и подточки.
По
отношение на въззивната жалба:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението на СРС е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните писмени доказателства по делото
се установява, че М.Р.Ц. е починала на 05.06.2015 год. и е оставила за свои
наследници по закон внуците си Е.П.В., Р.П.З. /деца на сина й П.Г.З. – починал
на 19.10.2009 год./, Г.З.З. и М.З.З. /деца на сина й З. Г. З. – починал на
26.12.2011 год./.
Видно е
от представеното по делото копие от саморъчно завещание от 02.02.2014 год., че М.Р.Ц.
е завещала на ответника Р.П.З. цялото си движимо и недвижимо имущество. Саморъчното
завещание е било обявено, за което на 02.03.2016 год. е бил съставен протокол
от нотариусВ.М., с рег.№074 на НК.
Завещанието
като юридическо действие и правно релевантен факт съставлява лично едностранно
волеизявление, безвъзмезден акт, направен в установена от закона писмена форма.
Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право – призната от закона
възможност на наследника с право на запазена част – чл. 30 вр. с чл. 28, ал. 1 ЗН да поиска от съда да бъдат намалени /отменени/ завещателните и дарствени
разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно
се удовлетворява неговата запазена част от наследството. Искането
за намаляване на завещателни или дарствени разпореждания е самостоятелно субективно потестативно /преобразуващо/ право. Чрез
упражняване от наследника по закон на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се търси защита
и се реализира субективното му потестативно право на възстановяване на
накърнена запазена част от конкретно наследство в резултат на извършени от
наследодателя безвъзмездни разпореждания – дарения или завещателни
разпореждания. Това потестативно право принадлежи на всеки наследник със запазена
част и може да бъде упражнено независимо от правото на другите наследници със
запазена част. Като резултат от предявяването на това право чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се
постига намаляване на завещанието до размера на запазената част. Този иск се
погасява с изтичането на общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Според
разясненията, дадени с т. 3, б. „г“ от ППВС №7/73 год., моментът от който този
срок тече в случаите на искане за отмяна или намаляване на завещателни
разпореждания е моментът на упражняване на правата по завещанието.
Упражняването на правата по завещанието изисква установяване на едно активно
поведение от страна на бенефициента, което може да бъде изразено както с
фактически, така и с правни действия или и двете. Обявяването на саморъчното
завещание по реда на чл. 27 ЗН по искане на лицето, ползващо се от
завещателните разпореждания, е израз за приемане на наследството от негова
страна и демонстрира намерението му, желанието му да се приеме завещаното
имущество.
За да
се заяви за защита пред съд право на възстановяване на запазена част от
наследство, следва да е налице правен спор, който да застрашава упражняването
на правото, т.е. да е реализирано определено поведение, посредством което
правата на наследника по закон, имащ право на запазена част от наследството да
са отречени, като следва да е ясен и обемът на претенцията на лицето, отричащо
тези права – дали се отричат правата на наследника по закон върху цялото
наследство или само върху конкретни имоти, които наследодателят е притежавал
към момента на своята смърт. Без да разполага с конкретна информация за
естеството на извършения от наследодателя акт на разпореждане, за момента на
съставянето на този акт, за неговото
съдържание и за ползващото се от този акт лице, наследникът по закон не би
могъл да формулира и обоснове искането си за възстановяване на запазената му
част от наследството, а след като не са налице предпоставките за предявяване на
определена претенция пред съд, не ми могла да тече и погасителна давност за
тази претенция. В производството по чл. 30 ЗН следва да се установи на първо
място наличие на акт на разпореждане на наследодателя, по отношение на който да
бъде извършена преценка налице ли е накърняване на запазената част на
наследника по закон, като доказателствената тежест е на ищеца. Освен това до
момента, в който ползващото се от завещателното разпореждане лице не упражни
правата си по завещанието, не се осъществява реално отричане правата на
наследника по закон, тъй като ако наследството по завещание не бъде прието,
завещанието няма да породи предвиденото в чл. 16 ЗН правно действие и
притежаваните от наследодателя към момента на неговота смърт имуществени права
ще преминат в партимониума на наследника по закон, т.е. правото му на запазена
част от наследството няма да бъде накърнено – в този смисъл Решение №142 от
21.04.2012 год. на ВКС по гр.дело №988/2011 год., II г.о., ГК.
В разглеждания
случай въззивният съд приема, че освен че ответникът е декларирал в
производството по гр.дело №2683/2016 год. по описа на СГС, I-7 с-в, по което страни са страните по настоящото дело,
че по силата на саморъчно завещание на М.Р.Ц. е конституиран като неин
универсален наследник, по делото е установено по категоричен начин, че той е
упражнил правата си по завещанието чрез предприемането на действия по
обявяването му по реда на чл. 27 ЗН, които, както вече бе посочено по-горе, са
израз на желанието му да приеме завещаното имущество.
Несъмнено
е също така, че процесното завещание се държи/съхранява от ответника –
обстоятелство, което е удостоверено в протокола за обявяването му от 02.03.2016
год., съставен от нотариусВ.М., с рег.№074 на НК. В същия е описано състоянието
на завещанието, на каква хартия е написано, на колко страници, че в него няма
зачерквания, като нотариусът е огласил съдържанието му, като го е прочел, след
което завещанието е било приподписано от молителя и от самия нотариус – осъщественото
приподписване е видно и от представеното от нотариуса копие от процесното
завещание.
Обявяването
на саморъчното завещание не е елемент от фактическия състав на правоприемството
на завещаното имущество. Обявяването на завещанието по-скоро служи за това да
се оповести в правната действителност наличие на разпоредителна сделка за след
смъртта с определено имущество и в полза на кого е тя, т.е. да няма
продължително време правна несигурност чие е това имущество както за
наследниците по закона, така и за заветниците, за техните кредитори, както и за
всички останали трети лица. Обявяването на завещанието обаче освен
оповестителна функция има и една допълнителна последица, произтичаща от самия
механизъм на обявяване на завещанието. На практика вследствие на проведената
процедура по обявяване на завещанието, нотариусът е удостоверил и съдържанието
на завещанието, след като е приложил по делото за обявяването самият лист
хартия /книгата/, на който е написано завещанието, подписано от него. В този
смисъл и доколкото съставеният от нотариуса протокол е официален свидетелстващ
документ – чл. 179, ал. 1 ГПК /чиято истинност не е оспорена и опровергана в
процеса/, то същият удостоверява с обвързваща съда материална доказателствена
сила, че процесното универсално завещание, направено от М.Ц.в полза на
ответника, съществува. Следователно неоснователно се явява възражението на
жалбоподателя, че не са налице предпоставките за предявяване на претенциите по
чл. 30, ал. 1 ЗН.
На
следващо място СГС приема, че ищецът по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН при
универсално завещание доказва накърняването на запазената си част като
установи, че е от кръга на наследниците по чл. 29 ЗН. Други факти той не е
длъжен да установява. Въпросът за изискването на чл. 30, ал. 2 ЗН за приемане
на наследството по опис е разрешен в т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2013 год.
на ВКС по тълк.дело № 3/2013 год., ОСГК, според което изискването за приемане
на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска
възстановяване на запазена част от наследството спряма заветник или надарен,
който не е призован към наследяване, т.е. изискването не е приложимо за универсално
завещателно разпореждане.
Когато
правото на запазена част от наследството е накърнено с универсално завещание,
при разглеждане на иск за намаляването му, не се образува маса по чл. 31 ЗН, а
намалението се извършва в дробна част, равна на запазената част от
наследството, определена по правилата на чл. 29 ЗН, освен в случаите, когато наследникът,
който твърди, че запазената му част е накърнена, трябва да прихване направените
в негова полза завети и дарения /в разглеждания случай изключението няма приложение/
– виж например Решение №367 от 12.12.2012 год. на ВКС по гр.дело № 155/2012
год., I г. о., ГК, Решение № 187 от
20.04.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1780/2009 год., I г. о., ГК, Решение № 25 от 12.02.2016 год. на
ВКС по гр.дело № 4119/2015 год., I
г. о., ГК.
Ищците
са низходящи на сина на починалата М.Ц.и са наследници със запазена част, като ответникът
също е наследник със запазена част /низходящ на другия й син/. Съгласно
разпоредбата на чл. 28 ЗН, когато наследодателят остави низходящи, родители или
съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява
онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. Запазената част на
низходящи /включително и осиновените/, когато наследодателят не е оставил
съпруг е: при едно дете или низходящи от него – 1/2, а при две и повече лица
или низходящи от тях /както е в частност/ – 2/3 от имуществото на наследодателя
– чл. 29, ал. 1 ЗН. В този смисъл процесното
универсално завещание следва да се намали до размер на 1/6 ид.ч. по отношение
на всеки един от ищците, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Във
връзка с останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че основно задължение на всички субекти, според
установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с права,
както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на
други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл. 57, ал.
2 от Конституцията на Република България, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл.
173 КЗ, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 289 ТЗ, чл. 8, ал. 1 КТ, чл. 6 ДЕС/. До
злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в
нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да
не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се
увредят чужди права и интереси и др.
Действително носителят на правото на иск е свободен
да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което
и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е
неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е
недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с
цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна
или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това /какъвто
именно е и настоящия случай/.
В случая начинът, по който ищците са узнали за съществуването
на процесното саморъчно завещание и за упражнените от ответника права по него –
обстоятелства, обусловили и предявяването на настоящите искове, по принцип не
би могло да представлява злоупортеба с право, в нарушение на чл. 3 ГПК, тъй
като противното би означавало въпреки реалното отричане на правата им на
наследници по закон и поставянето на началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД
ищците да бездействат – да изберат да не предявяват искания по чл. 30, ал. 1 ЗН
и да понесат правните последици от това.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на частните жалби:
Частните жалби са подадени от надлежни страни, срещу
подлежащи на обжалване съдебни актове и в законоустановения срок, поради което
се явяват процесуално допустими.
Разгледана по същество, частната жалба на ищците е НЕОСНОВАТЕЛНА,
а частната
жалба на ответника е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
В срока за въззивно обжалване страните са направили
искания по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в
частта му разноските – всеки от ищците е поискал да му бъдат присъдени
направените разноски по делото, в т.ч. пълният размер на адвокатското възнаграждение
от 1 800 лв. /което е било заплатено
изцяло от тях по банков път – видно от представените по делото фактури и движения
по сметка/, като е представен и списък по чл. 80 ГПК, а ответникът – да бъде
намален размера на претендираното от всеки от ищците адвокатско възнаграждение /като
същият преди това е ревелирал своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК/.
Първоинстанционният съд е приел, че заплатеният от
всеки един от ищците адвокатски хонорар от по 1 800 лв. по предявения от него
неоценяем иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, е прекомерен и го е намалил на 900 лв. /750
лв. + 150 лв. – ДДС/, отчитайки извършените от процесуалните представители на
ищците действия и броя на проведените открити съдебни заседания. За да отхвърли
исканията на всяка от страните по чл. 248, ал. 1 ГПК СРС е препратил към
мотивите на първоинстанционното решение, като отделно от това е приел, че ответникът
е дал повод за спора и е оспорил предявените искове – т.е. отрекъл е наличието
на предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на
разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с
поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу
неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски
винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този
смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на
понесените от съответната страна вреди.
Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът има право на
разноски и при уважаване на иска, но само ако с поведението си не е дал повод
за завеждане на делото и е признал иска – т.е.
възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от
кумулативното наличие на установените в посочената разпоредба изисквания.
Преценката в тази насока е винаги конкретна с оглед фактите по делото и неговия
предмет, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение
неговото поведение, а това на ответника.
Смисълът на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е, че ответникът не трябва
да бъде натоварен с разноските, когато неговото поведение нито е обусловило
предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на
ищеца. Когато обаче сезирането на съда е
условие за упражняване на субективни права на ищеца – каквото
безспорно е потестативното право на всеки един от ищците по настоящото дело да
предяви конститутивен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената му
част, липсва първата предпоставка по чл. 78, ал. 2 ГПК. Акт на разпореждане на
наследодателя, който накърнява запазената част на наследник по закон, винаги
поражда правото на последния да поиска възстановяването й, което може да стане
само по съдебен ред – при предявен конститутивен по характер иск правният
резултат от иска не е постижим и извънсъдебно – в този смисъл Определение № 709
от 28.12.2012 год. на ВКС по ч.гр.дело № 592/2012 год., I г. о.,
ГК, Определение № 500 от 16.07.2013 год. на ВКС по ч.т.дело № 2326/2013 год., I т. о.,
ТК, Определение № 71 от 21.01.2014 год. на ВКС по ч.т. дело № 17/2014 год., III г. о.,
ГК.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012
год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
Според § 2а от ДР на горепосочената наредба, за
нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнаграждението по наредбата е
без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията
по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение. Отговорността за разноските по чл. 78 ГПК обхваща заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат. Когато тази услуга попада под приложното
поле на ЗДД, и цената с включен ДДС е заплатена от страната, какъвто и именно е
настоящия случай, направените разноски обхващат пълния размер на възнаграждение
с включен ДДС – виж Определение № 109 от 18.02.2016 год. на ВКС по ч.т.дело №
1983/2015 год., І т. о., ТК.
В предвидения от Наредба № 1/2004 год. размер на
минималните адвокатски възнаграждения не е включен данък добавена стойност,
който се начислява съобразно данъчните закони, за случаите, когато клиентът
дължи този данък. В този смисъл при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК доводите за
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат не се отнасят
и за размера на дължимия данък – данъкът се начислява отделно, тъй като не е
част от цената на услугата. Ето защо
преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение предполага
съпоставяне на нормативно установения минимален размер и уговорената сума
/адвокатски хонорар/ без данък добавена стойност, заплатена от страната, която
има право на разноски, като при осъждането на насрещната страна следва към тази
сума да бъде включен и заплатеният данък добавена стойност – в този смисъл Определение
№ 280 от 14.06.2018 год. на ВКС по ч.гр.дело № 1704/2018 год., ІV г. о., ГК.
Настоящият съдебен състав намира, че доколкото,
както вече бе посочено, искането за намаляване на завещателно или дарствено разпореждане
е самостоятелно потестативно право, което принадлежи на всеки наследник със
запазена част и може да бъде упражнено независимо от правото на другите
наследници със запазена част, то не може да бъде отречена възможността всеки
един от ищците да търси и получи отделна правна защита от адвокат, поради което
и възражението на ответника, че отговорността му за разноски следва да бъде
ограничена само заплащането на едно адвокатско възнаграждение се явява
неосноватнелно.
На следващо място СГС счита, че искът по чл. 30, ал.
1 ЗН е неоценяем, както е приел и първоинстанционният съд. Правото на
възстановяване на запазена част е имуществено, но паричното му изражение е
предмет на доказване в хипотеза на извършени от наследодателя безвъзмездни
разпореждания чрез завет или дарение, в които само случаи част от предмета на
производството е установяване на паричния размер на наследствената маса,
съответно на запазената и разполагаемата част. Установяването на този размер е
необходимо само да преценка дали с безвъзмездното разпореждане или
разпореждания наследодателят е накърнил запазената част, като възстановяването
става по правилата на чл. 32 – 35 ЗН, а ако всички наследници със запазена част
са поискали възстановяването или участват в производството – по правилата на
чл. 36, ал. 1 или ал. 2 ЗН, които съдът прилага служебно. В случаите на
универсално завещание в предмета на делето не се включва изследване стойността
на наследствената маса. Именно с оглед на тези особености на иска по чл. 30,
ал. 1 ЗН, с който се защитава правото на наследник със запазена част да получи
наследствено имущество на определена стойност, съответна на паричния размер на
запазената част, а не право на собственост върху конкретен недвижим имот или
имоти и при липса на определени в процесуалния закон правила за определяне на
цената му, следва че същият е неоценяем – в този смисъл Определение № 67 от
19.03.2015 год. на ВКС по ч.гр.дело № 385/2015 год., II г. о.,
ГК.
Следователно, според приложимата в частност
разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба №1 от 09.07.2004 год., минималното
възнаграждение е в размер на 300 лв. Заплатеният от всеки един от ищците
адвокатски хонорар надвишава 5 пъти минималния, като въззивният съд намира, че
същият се явява прекомерен. В конкретния случай реализираната от процесуалните
представители на ищците правна защита и съдействие е предоставена по спор,
който не се характеризира с фактическа и правна сложност. Фактическата сложност
се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в
съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност
произтича от преценката за формирането на правни разрешения от съда по тях. Делото
не се отличава с особена фактическа и правна сложност – не са събрани
многобройни доказателства и е проведено едно открито съдебно заседание в
първата инстанция и основният спорен въпрос пред СРС е свързан с
обстоятелството дали ответникът е упражнил правата си по процесното завещание,
а по този въпрос има последователна съдебна практика /цитирана и в настоящото решение/.
Следователно претендираното от всеки един от ищците адвокатско възнаграждение е
прекомерно в частта над присъдените 360 лв. /300 лв. и 60 лв. – ДДС/.
Ето защо частната жалба на ищците срещу
определението на СРС от 08.07.2018 год. следва да бъде оставена без уважение, а
определението на СРС от 13.01.2019 год. следва да бъде отменено в частта му, в
която е оставено без уважение искането на ответника Р.П.З. за изменение на
първоинстанционното решение в частта му за разноските на всеки един от ищците за
адвокатско възнаграждение за разликата над 360 лв. до размера от 900 лв., в
която част искането подлежи на уважаване. В останалата част частната жалба на
ответника следва да бъде оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от спора по въззивното производство и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
на всеки един от ответниците по жалбата /ищците/ действително направените
разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на по 360 лв. /300 лв. + 60
лв. – ДДС/, предвид своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК и изложените вече по-горе съображения във връзка с частните
жалби на страните.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.04.2018 год., постановено по гр.дело №76245/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 87 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ищците Г.З.З. и М.З.З. срещу определнието от 08.07.2018
год., постановено по гр.дело №76245/2016 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, с
което е отхвърлено искането на частните жалбоподатели по чл. 248, ал. 1 ГПК.
ОТМЕНЯ определението от 13.01.2019 год., постановено
по гр.дело №76245/2016 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, в частта му, в
която е отхвърлено искането на ответника Р.П.З. по чл. 248, ал. 1 ГПК за
изменение на решението по делото от 20.04.2018 год. в частта му за разноските
на всеки един от ищците за адвокатско възнаграждение за разликата над 360 лв.
до размера от 900 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението
от 20.04.2018 год., постановено по гр.дело №76245/2016 год. по описа на СРС,
ГО, 87 с-в, в частта му за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта му,
в която ответникът Р.П.З. е осъден да заплати на всеки един от ищците Г.З.З. и М.З.З.
направените разноски за възнаграждение за един адвокат за разликата над 360 лв.
до размера от 900 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ответника Р.П.З. С.Н.М.срещу определението от 13.01.2019 год., постановено по гр.дело №76245/2016 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в,
в останалата й част.
ОСЪЖДА Р.П.З. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на Г.З.З. с ЕГН ********** и М.З.З. с ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: дадв. Я.К.,***., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените от всеки един от тях разноски във въззивното проиводство за
възнаграждение за един адвокат в размер на по 360 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните, а в частта му с характер на определение – пред Върховния касационен съд
с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/