Р Е Ш Е Н И Е
Гр.
С., 27.05.2021
год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА,
при участието на
секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Славчева гр.
дело № 101/2021 год. по описа на СОС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 128728/25.05.2017
год. по гр.д. № 40359/2016 год. СРС е осъдил С.р.с. да заплати на Д.П.Б. ***
сумата 5 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно
чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, по
което дело ищецът е бил подсъдим – нохд. № П-21/2008 год.
на СРС, 111 НС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на предявяване на иска – 20.07.2016 год. до окончателното изплащане,
както и обезщетение за забава върху главницата в размер на 940 лева за периода
30.09.2014 год. – 20.07.2016 год. и направените по делото разноски в размер на
640 лева, като съдът е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за забава
върху главницата за периода 25.09.2014 год. – 29.09.2014 год., като
неоснователен. С решението съдът е отхвърлил предявения от Д.Б. иск срещу С.г.с.
за заплащане на сумата 5500 лева – обезщетение за неимуществени вреди от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, по което
ищецът е бил подсъдим – нохд. № С-254/2013
год. на СГС, 11-ти състав, ведно със законната лихва от 20.07.2016 год. до
окончателното изплащане, както и за заплащане на законна лихва върху главницата
за периода 25.09.2014 год. – 20.07.2016 год. в размер на 940 лева, като
неоснователен.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ищеца в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от него иск
срещу С.г.с. с твърдения, че същото е постановено в нарушение на закона и в
противоречие със събраните по делото доказателства. Моли съда да го отмени и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск.
Ответникът СГС оспорва въззивната
жалба и моли съда да потвърди решението на районния съд.
Решението е обжалвано и от С.р.с.
в осъдителната му част с твърдения, че същото противоречи на събраните по
делото доказателства, тъй като не е доказано по несъмнен начин настъпването на
твърдяните неимуществени вреди, както и причинно-следствената връзка между тях
и забавеното разглеждане на съдебното производство. Сочи също така, че причина
за продължителността на процеса е фактическата и правна сложност на делото,
многократното спиране на съдебния процес, както и свръхнатовареността на
съдиите в СРС. Твърди още, че присъденото обезщетение е несъразмерно на
твърдяните неимуществени вреди, тъй като е в значително завишен размер, който
не е съобразен с принципа на справедливо възмездяване на претърпените вреди.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск
срещу СРС или да намали размера на присъденото обезщетение.
Ищецът обжалва подадената от СРС
въззивна жалба и моли съда да потвърди решението в осъдителната му част.
Ответникът по делото СГС е подал
и частна жалба срещу определение от 29.06.2017 год. по гр.д. № 40359/2016 год.
на СРС, с което по реда на чл. 248 от ГПК съдът е отхвърлил претенцията на СГС
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото.
Ищецът оспорва подадената частна
жалба.
След преценка на събраните по
делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
Ищецът твърди в исковата молба,
че с постановление от 24.10.2005 год. по сл.д. № II-П 3/2005 г. по описа на Софийска
военно-окръжна прокуратура е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.
131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. и 2 от
НК, като му е взета мярка за неотклонение „подписка“. С първоначалния
обвинителен акт, внесен в Софийски военен съд на 20.12.2005 год. му било
повдигнато обвинение и бил подсъдим за деяние по чл. 131, ал. 1, т. 4, т. 9 и
т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК – за причинена лека телесна повреда,
като по това обвинение била постановена присъда N П 307/13.09.2006 год. по
нохд. 307/2006 год. по описа на Софийски
военен съд, с която на основание чл. 78а от НК бил освободен от наказателна
отговорност и му било наложено административно наказание „глоба“. С решение №
П-160/05.12.2007 год. Военно-апелативният съд гр. С., без да има процесуална
възможност за това, тъй като въззивното производство било инициирано от
подсъдимия и липсвал подаден протест, приел, че се касае за тежка телесна
повреда и отменил присъдата на Софийски военен съд и върнал делото на прокурора
за ново разглеждане. Въз основа на това решение бил внесен нов обвинителен акт,
по повод който било образувано нохд. № П-21/2008 год. на СРС за престъпление по
чл. 131, ал. 1, т. 4, т. 9 и т. 12 вр. чл. 128, ал. 2 от НК за тежка телесна
повреда. Отново бил проведен съдебен процес на две съдебни инстанции, като пред
С.р.с. делото продължило 5 години, 8
месеца и 23 дни; били проведени 21 открити съдебни заседания, като между някои
от тях имало неразумно дълги интервали от време, а някои съдебни заседания се
отлагани поради неизготвяне на заключения на вещи лица, отсъствие на съдебни
заседатели или неявяване на свидетели и вещи лица. Счита, че това са все
причини, за които съдът отговаря, защото
е длъжен да осигури провеждането на насрочените съдебни заседания и
извършването на съответните процесуални действия. Освен това мотивите към
присъдата били изготвени 5 месеца след изтичането на законоустановения
30-дневен срок за това. При разглеждането на делото от СГС съдът провел съдебно
заседание на 19.03.2014 год., а решението било постановено на 30.09.2014 год.,
т.е. повече от 6 месеца след провеждане на съдебното заседание.
Твърди, че всички тези действия
са довели до разглеждане на делото в неразумен срок. Деянието, за което му било
повдигнато обвинение, било извършено на 09.04.2005 год., а окончателният
съдебен акт е постановен след почти 9 години и половина – на 30.09.2014 год.
През целия този период от време бил подложен на непрекъснат стрес, живеел в
несигурност, защото не знаел как ще приключи процесът Психиката му била
разстроена, влошило се и здравословното му състояние, а отношението на неговите
близки и приятели към него се променило, като голяма част от тях престанали да
общуват с него. През целия този период от време бил с наложена мярка за
неотклонение и трябвало да съобразява живота на семейството си с датите на
десетките проведени съдебни заседания, на които винаги се явявал и пропуснал
най-хубавите моменти от живота си – сватбата на децата си, които живеят в
чужбина и раждането на внуците. Също така се наложило да се връща от почивка и
да прекъсва назначено му лечение, тъй като те съвпадали по дати с някои от
многобройните съдебни заседания. Освен това преди обвинението ищецът работел в
системата на МВР и поради наличието на висящо наказателно производство след
решението на въззивния съд при първоначалното разглеждане на делото бил
пенсиониран предсрочно – 4 години по-рано. Това го лишило от възможността да
получава възнаграждението на държавен служител, което било в значително по-висок
размер от определената му пенсия. Ищецът бил в трудоспособна възраст, бил
разстроен от предсрочното му освобождаване от служба, бил притеснен от
продължителността на наказателното производство.
В законоустановения 6-месечен
срок след приключване на съдебното производство ищецът подал чрез Инспектората
към ВСС до Министерство на правосъдието заявление с вх. РС-2015-119/23.03.2015 год. за
констатиране нарушаване правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Предложено му било обезщетение
в размер на 1400 лева, но ищецът не бил съгласен с така определеното му
обезщетение, тъй като счита, че този размер е твърде занижен и не обезщетява
всички причинени му неимуществени вреди, които е претърпял през периода на
наказателното производство. Претендира ответниците да бъдат осъдени да му
заплатят солидарно обезщетение в размер на 5500 лева за претърпените
неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото му на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата
940 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 25.09.2014
год. /датата на постановяване на окончателния съдебен акт/ до датата на
подаване на исковата молба в съда.
В писмените отговори на исковата
молба СРС и СГС оспорват исковете. Не оспорват сроковете, в рамките на които се
е провело съдебното производство, както и описаната в исковата молба фактическа
обстановка във връзка с развитието на процеса. Считат обаче, че тези срокове не
са „неразумни“ и не са последица от противоправно поведение на съда. Оспорват и
вида и размера на твърдяните от ищеца вреди и причинната им връзка с
наказателното производство. Молят съда да отхвърли изцяло предявените искове.
Съдът намира за установено от
събраните по делото писмени доказателства, че на 12.04.2005 год. в 3-то РПУ –
СДВР постъпила жалба от Ц. П. Л., в която съобщава за нанесен на 09.04.2005
год. в гр. С. побой на 10-годишния й син М. Л. от неизвестен мъж, като въз
основа на това било образувано бързо полицейско производство. Със заключително
постановление от 26.04.2005 год. дознанието било изпратено на СРП по
компетентност, като от извършените оперативно-издирвателни мероприятия било
установено, че извършител на деянието е Д.П.Б. – служител на РЗПАБ-СДВР. На
13.07.2005 год. на основание чл. 388, ал. 1 от НПК /отм./ СРП изпратила
дознанието на Софийска военно-окръжна прокуратура. Дознанието с № ЗМ 1023/2005
год. по описа на 3-то РПУ-СДВР било преобразувано в предварително производство срещу Д.Б. за
това, че на 09.04.2005 год. около 14.00 ч. в гр. С., ул. „Т. у.“ № 105 пред бл.
9 причинил средна телесна повреда на малолетното лице М. И.Л. на 10 години, изразяваща се в черепно-мозъчна
травма, предизвикала разстройство на здравето, временно опасно за живота - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл.
129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. С постановление от 24.10.2005 год. срещу
извършителя е взета мярка за неотклонение „подписка“, а на 25.10.2005 год.
разследването е предявено на обвиняемия. На 09.11.2005 год. Б. е привлечен като
обвиняем за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 1 и
ал. 2 от НК. На
20.12.2005 год. по внесения обвинителен акт срещу Д.Б. е образувано нохд. №
П-307/2005 год. по описа на СВС. В о.с.з. на 20.02.2006 год. съдът е приел за
съвместно разглеждане в наказателния процес предявения от И. И. Л. и Ц. П. Л. –
родители на пострадалото лице срещу подсъдимия граждански иск за нанесени от
престъплението неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, разпитани са девет
свидетели, трима експерти – вещи лица по
извършена СМЕ, като впоследствие делото е отлагано многократно за разпит на
свидетели. В о.с.з. на 13.09.2006 год. е приключено съдебното дирене и е даден
ход на съдебните прения. След съвещание съдът е постановил присъда № П-307/2006
год., с която е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение за
извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК
и на основание чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е
наложил административно наказание глоба в размер на 600 лева, като е уважен
частично и предявения граждански иск. С определение от 13.09.2006 год. съдът е
потвърдил наложената мярка за неотклонение „подписка“. На 26.06.2006 год. срещу
присъдата са подадени въззивни жалби от подсъдимия и от гражданските ищци и
частни обвинители. На 17.10.2006 год. делото ведно с жалбите е изпратено на
ВАпС, като е образувано внохд. № П-172/2006 год., по което са проведени пет
открити съдебни заседания, като в о.с.з. на 07.11.2007 год. съдът е дал ход на делото по същество. С решение №
П-160 от 05.12.2007 год. ВАпС е отменил обжалваната присъда на СВС и е върнал
делото на прокурора за ново разглеждане, тъй като в хода на съдебното
производство са събрани нови доказателства, от които е видно, че в резултат на
нанесения му побой пострадалият е получил черепно-мозъчна травма и впоследствие
е развил посттравматична епилепсия, която води до постоянно общо разстройство
на здравето, опасно за живота и по този признак деянието представлява тежка
телесна повреда, за което не му е повдигнато обвинение. На 28.01.2008 год. Б. е
привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, т. 9
и т. 12 вр. чл. 128, ал. 2 от НК. На 19.02.2008 год. СВОП е внесла в СВС
обвинителен акт срещу подсъдимия Б. за извършеното на 09.04.2005 год. деяние –
нанасени удари с юмрук в областта на главата и лицето на малолетния М. Л., с
което е причинил на пострадалия тежка телесна повреда, изразяваща се в
кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, отоци в лявата слепоочна област и тила
и кръвонасядания, което е довело до причиняване на постоянно общо разстройство
на здравето, опасно за живота – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, т. 9 и т.
12 вр. чл. 128, ал. 2 от НК. Образувано е нохд. № П-30/2008 год. по описа на
СВС, като съдията-докладчик е прекратил съдебното производство и делото е
изпратено по подсъдност на СРС, тъй като деянието не е извършено от обвиняемия
при или по повод изпълнение на службата му. С разпореждане на председателя на
Наказателно отделение на СРС от 05.03.2008 год. е образувано нохд. № П-21/2008
год., като е дадено разрешение делото да бъде насрочено в срока по чл. 252, ал.
2 от НПК /до 3 месеца/ поради „натовареност на съдебни състав“. Делото е
насрочено в о.с.з. на 04.06.2008 год., когато е отложено за 16.10.2008 год.
поради заболяване на подсъдимия с приложен болничен лист. Проведени са о.с.з.
на 04.12.2008 год., 30.01.2009 год. и 03.04.2009 год., когато са разпитани
допуснатите свидетели. На 19.06.2009 год. съдът не е дал ход на делото поради
нередовната процедура по призоваване на единствения останал да бъде разпитан свидетел,
както и поради неявяването на три от петте вещи лица от петорната СМА и е
отложил същото за 16.10.2009 год., когато е прието заключение на тройна СМЕ,
като делото е отложено за 15.01.2010 год. за събиране на гласни и писмени
доказателства. В следващото с.з. делото отново е отложено за 17.03.2010
год. поради неявяване на единствения
свидетел, който е бил нередовно призован, както
и на вещите лица по петорната експертиза. В с.з. на 17.03.2010 год. е
прието заключението на комплексната експертиза, като за разпит на свидетели и
за приемане на писмени доказателства делото е отлагано многократно и насрочвано
в открити съдебни заседания на 16.06.2010 год., 24.09.2010 год., 01.12.2010
год., 19.01.2011 год. 25.03.2011 год., 24.06.2011 год., 21.10.2011 год.,
25.01.2012 год., 04.04.2012 год., 04.07.2012 год., 25.10.2012 год., 20.12.2012
год. Причини за отлагането на делото са невъзможността за призоваване на
свидетел, извършването на очни ставки, непредставяне на изискани писмени
доказателства, отводи и замяна на вещите лица, отсъствие на съдебен заседател и
др. В о.с.з. на 20.12.2012 год. съдът е приключил съдебното следствие и е дал
ход на съдебните прения. След съвещание съдът е постановил присъда, с която е
признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение за извършено
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 и
т. 9 вр. чл. 129, ал. 1 от НК и го е осъдил на 2 години лишаване от свобода,
като е отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от три години,
на основание чл. 66, ал. 1 от НК и го е оправдал по повдигнатите обвинения в
останалата част. Съдът е потвърдил
наложената мярка за неотклонение „подписка“. На 03.01.2013 год. срещу присъдата
са подадени въззивни жалби. На 18.06.2013 год. до страните са изпратени
съобщения за изготвянето на мотивите към присъдата. На 28.11.2013 год. делото
ведно с жалбите е изпратено на С.г.с. където е образувано внохд. № С-254/2013
год. по описа на СГС, н.о., 11-ти състав. Делото е насрочено за разглеждане в
о.с.з. на 05.02.2014 год., когато същото е отложено за 19.03.2014 год. за
събиране на писмено доказателство. В проведеното о.с.з. на същата дата съдът е
дал ход на съдебните прения и е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. С
решение № 6 от 30.09.2014 год. СГС е изменил присъдата на СРС, като е намалил размера на наложеното
наказание от 2 години лишаване от свобода на 1 година лишаване от свобода. Като
неподлежащо на обжалване решението на СГС е влязло в сила на 30.09.2014 год.
Според показанията на св. Б. –
син на ищеца, същият знае за воденото срещу ищеца наказателно преследване в
продължение на около 10 години, считано от 2005 год. Дотогава ищецът не бил съден за извършено престъпление
и преживял много тежко делото, като бил особено силно стресиран от голямата му продължителност.
Настъпила промяна в отношенията му с приятелите и семейството, а социалните му
контактите станали по-редки. Няколко пъти постъпвал в МВР-болница поради
проблеми на нервна основа, проблем със сърцето и с кръвната захар. Според
свидетеля тези проблеми били предизвикани от стрес. Преди започване на
наказателното дело свидетелят не помни баща му да е имал заболявания. Ищецът
има и друг син, който живее в чужбина от 2002 год. През 2010 год. същият се
оженил и ищецът и съпругата му поискали да отидат на сватбата, но не могли, тъй
като през този период имало насрочено заседание по наказателното дело.
Съгласно заключението на
съдебно-психиатричната експертиза на в.л. Секулов от 03.05.2017 год., на база
приложената по делото медицинска документация и снетите от ищеца анамнестични
данни, през 2016 год. ищецът е страдал от остър перикардит, хипертонична
болест, аритмия, хипотиреоидизъм, метаболитен синдром, затлъстяване, захарен
диабет тип 2, псориазис вулгарис и артрозна болест. Не може да се установи
откога датират заболяванията хипертония и псориазис при ищеца. Захарният диабет
е бил новооткрит през 2016 год., както и хипотиреоидизма. Същият е бил с
наднормено тегло от ранна детска възраст с прогресивен ход. Единствено в
медицинско направление на д-р С., издадено на 10.03.2015 год. е посочено, че
през 2005 год. след преживян „психически стрес“ е установено високо кръвно
налягане и ищеца е взет под диспансерен контрол, поради „чести хипертонични
кризи“. Неколкократно е постъпвал на лечение в МВР болница. През 2006 год. е
установено заболяването псориазис, за което също е постъпвал на лечение в кожно
отделение на същата болница. Според вещото лице най-вероятно хипертоничната
болест при ищеца, която е психосоматично заболяване, е започнала през процесния
период – 2005-2006 год. Кожното заболяване по всяка вероятност също е започнало
през този период, като отключващ фактор би могъл да бъде стресът. Според
експертизата захарният диабет, хипотиреоидизма и дислипидемията –
психосоматични заболявания, са установени след края на процесния период – през
2016 год. Продължилото около 10 години наказателно преследване спрямо ищеца е
предизвикало у него протрахирано разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен
облик и вегетативни нарушения, като по психосоматичен механизъм се е отключила
и хипертоничната болест. Разстройството в адаптацията е състояние на субективен
дистрес и емоционално разстройство, обикновено нарушаващи социалното
функциониране, като те възникват в периода на адаптация към значими жизнени
промени или към стресогенно жизнено събитие. Клиничната картина варира и
включва депресивно настроение, тревожност, чувство за невъзможност за справяне
с житейските ситуации и за планиране на бъдещето, като в някаква степен се
нарушава и извършването на рутинните ежедневни дейности.
При така установената фактическа
обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
При
извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК съдът намириа, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, поради което жалбите
следва да бъдат
разгледани
по същество.
Претенцията
на ищеца
се обосновава с отговорността на държавата за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията и по конкретно с
разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ. Съгласно ал.1 на чл.2б от ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от
Конвенцията. В ал.2 е посочено, че исковете по ал.1 се разглеждат по реда на
ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат
значение за правилното решаване на спора.
Нормата
на чл.2б от ЗОДОВ е вътрешноправно средство за защита, предвиждаща
самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок по чл.6 § 1 от ЕКПЧ. Съгласно втората алинея на същия
чл.8 - абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е
изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на
глава трета „а”от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.
В
случая е установено безспорно, че с писмо изх. № 94-Д-227/15/13.10.2015г. на заместник
- министъра на правосъдието на ищеца
е било предложено споразумение и обезщетение за
нарушаване на правото му
на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 1400 лв.,
т.е. налице е предпоставката по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, обуславяща допустимост на претенцията.
Настоящият състав намира, че общата
продължителност на делото пред С.р.с. от момента на образуването му на 05.03.2008
год. до изпращането му на 28.11.2013 год. на СГС – 5 години, 8 месеца и 23 дни не
може да се определи като разумен.
При
преценката дали
срокът е разумен съдът съобрази установените в практиката на ЕКПЧ три
критерия: сложност на делото, поведение на страните и на компетентните
органи и достигна до
извода, че в конкретния случай за прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира
отговорността на С.р.с.
Разглежданото наказателно производство разкрива известна фактическа сложност,
тъй като макар да е за неусложнено по състав престъпление е изисквало разпита
на много свидетели и назначаването на редица съдебно-медицински експертизи.
Тази фактическа сложност обаче не е достатъчна, за да оправдае
продължителността на наказателното производство на първа инстанция. С поведението
си ищецът и неговият процесуален представител не са допринесли за забавяне на
производството – само едно съдебно заседание през този период е отложено поради
невъзможност за явяване на подсъдимия по обективни причини /заболяване/. Проведени
са били 21 открити съдебни заседания, като цяло насрочвани през равномерни и
неголеми интервали от време – до три месеца. По изключение, само в три случая
делото е било отлагано за период, по-дълъг от три месеца, включващ времето на
съдебните ваканции, а именно: при отлагане на делото от 04.06.2008 год. за
16.10.2008 год., от 19.06.2009 год. за 16.10.2009 год. и от 24.06.2011 год. за
21.10.2011 год. Извършването на назначената повторна комплексна СМЕ е отнело
продължителен период от време – 1 година и 2 месеца , като делото е отлагано
пет пъти през този период, като само за три от тях е имало уважителна причина –
отводи и замяна на вещи лица, а останалите две отлагания са поради неизготвяне
на заключение или неподписване на експертизата от всички вещи лица, като за
това забавяне отговорност носи и съдът. В три случая до отлагане се е стигнало
поради неявяване на свидетел и вещи лица, което допълнително е удължило
производството с около 7 месеца. Останалите отлагания са били необходими за
събиране на допуснати от съда и необходими за изясняването на делото
доказателства. Съдът е предприемал адекватни дисциплиниращи мерки чрез налагане
на глоби и предупреждения до свидетели и вещи лица заради неявяване в съдебно
заседание или неизготвяне на заключение. Налице е обаче забавяне при изготвяне
на мотивите към присъдата от страна на съдията-докладчик, като това е станало
около 5 месеца след изтичане на законоустановения 30-дневен срок по чл. 308,
ал. 2 от НПК /ред. Д.В. бр. 60 от 7.08.2012 год./. Несъстоятелни са възраженията на ответника във
връзка с натовареността на С.р.с. Съдилищата носят отговорност за вреди по
исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, която
следва да вземе навременни и ефикасни мерки за справяне с проблемите и да организира
съдебната система по начин, който да може да осигури разглеждането на всяко
дело в разумен срок. Ако такива мерки не са взети или са неефективни,
държавата, респ. – процесуалните ѝ субституенти не могат да бъдат
освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок (в този смисъл е и
практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 г. по делото Union Aliment aria
Sanders v. Spain по жалба № 11681/85 и др./.
С оглед това, както и направените
констатациите на ИВСС за забавяне на делото пред Софийска районен съд, решил
делото на първа инстанция, настоящият
състав намира, че предявеният иск срещу този ответник е
основателен.
На
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди,
причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът
дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на вредите, както и
пряката причинно-следствена
връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно
практиката на ЕСПЧ, съществува оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива.
Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Доколкото принципът на справедливост изисква в
най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на
размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане
обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се
явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността
на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания,
пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на
живот на страната /жертва/; значението на делото за страната, вкл. видът и
размерът на засегнатия
интерес, предмет на забавеното производство и др. Според
практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v. Bulgaria по
жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по
жалба № 1849/08), така и съгласно практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020
г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от
22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), в исковото
производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено
от страна на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените вреди, както
и на пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното
производство; а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и
оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди
изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се
търпят от лице, спрямо което съдебното
производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за
неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в
държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на ответника СРС
не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив, от показанията на разпитания по
делото свидетел се установи, че дотогава ищецът не бил съден за извършено
престъпление и преживял много тежко многократните отлагания на делото, като бил
особено силно стресиран от голямата му продължителност; настъпила промяна в
отношенията му с приятелите и в семейството, като контактите му в обществото
станали по-редки; няколко пъти постъпвал в МВР-болница поради проблеми на нервна
основа, проблем със сърцето и с кръвната захар. Тези неблагоприятни последици
върху психиката и здравословното състояние на ищеца се потвърждават и от
заключението на съдебно-психиатричната експертиза, според което продължилото
години наред наказателно преследване спрямо ищеца е предизвикало у него
протрахирано разстройство в адаптацията с тревожно-депресивен облик и
вегетативни нарушения, като по психосоматичен механизъм се е отключила и
хипертоничната болест. Клиничната картина включва депресивно настроение,
тревожност, чувство за невъзможност за справяне с житейските ситуации и за
планиране на бъдещето, като в някаква степен се нарушава и извършването на
рутинните ежедневни дейности.
Настоящият състав намира, че
ответникът С.р.с. следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 5 500 лева
/целия предявен размер, след допуснато увеличение на иска в о.с.з. на
16.03.2017 год./, представляваща справедливо обезщетение за претърпените в
резултат на забавянето на съдопроизводствените действия неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.07.2016
год. до окончателното изплащане. Искът за заплащане на мораторна лихва върху
главницата е основателен за периода от датата на влизане в сила на присъдата –
30.09.2014 год. до датата на предявяване на иска /съгласно разясненията, дадени
в ТР № 3 от 22.04.2005 год. по т.д. № 3/2004 год. на ВКС на РБ/, като за този
период същата възлиза на 1010 лева, изчислена от съда на основание чл. 162 от ГПК. Тъй като искът за заплащане на обезщетение за забава върху главницата не е
увеличен в хода на процеса, същият правилно е уважен от СРС до предявения
размер от 940 лева и за посочения период.
По иска за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, предявен срещу С.г.с. настоящият състав намира
следното:
При присъждане на обезщетения за
неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на съдебни производства
от значение е общата продължителност на съдебното производство. Възможно е
отделни етапи на производството да са забавени, но няма нарушение на чл.
6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна
според вида на делото и броя инстанции. Срокът
за постановяване на решението по чл.
340, ал. 1 от НПК е инструктивен, като настоящата инстанция намира,
че общият срок на продължителността на делото пред СГС като въззивна инстанция
не нарушава правата на ищеца до степен, която да обоснове основателността на
иска по чл.
2б от ЗОДОВ. По делото не се установи такова забавяне при разглеждане на
делото от С.г.с. /внохд. № С-254/2013 год./, тъй като същото е продължило 10
месеца, като през този период са проведени две открити съдебни заседания и са събирани
нови доказателства. Единственото забавяне е при постановяване на решението по
делото – делото е обявено на 19.03.2014 год., а решението е постановено на
30.09.2014 год., т.е. 5 месеца и 11 дни след изтичане на инструктивния срок по
чл. 340, ал. 1 от НПК. Независимо от това, съдът намира че с оглед големия обем
събрани в наказателното производство доказателства, фактическата и правна
сложност на делото, въззивният съд не е нарушил разумния срок за разглеждане на
делото, като се има предвид, че цялото производство пред тази инстанция от
момента на образуването му пред СГС до приключването му с окончателен съдебен
акт е в рамките на приемливия за едно наказателно дело срок /10 месеца/.
Откритите съдебни заседания са проведени в рамките на кратки срокове, през
равни интервали от време, а отлагането на делото е било оправдано с оглед обстоятелството, че
е било необходимо събирането на нови писмени доказателства. Неспазването на
30-дневния срок за изготвяне на решението на въззивната инстанция не следва да
се оценява изолирано и само неговото наличие да води до извод, че е нарушено
правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на делото. В
настоящия случай делото е своевременно насрочено и разглеждано в откритите
съдебни заседания, събрани са поисканите писмени доказателства, като освен
неспазване на инструктивния срок за постановяване на въззивното решение, съдът
не констатира забавяне по движението на делото в тази съдебна инстанция.
Обективно срокът на приключване на въззивното производство, с оглед сложността
на фактите по делото и обема на доказателствения материал не надхвърля разумния
такъв. Доколкото не е надхвърлен разумния срок за разглеждане и решаване на
делото от въззивната инстанция, то и претенцията срещу С.г.с. се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Тъй като крайният извод на
настоящата инстанция съвпада с този на районния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
Ответникът С.г.с. е претендирал разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Същият е бил представляван от лице с юридическо образование - съдебен помощник при С.г.с. въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната, и доколкото представителят притежава юридическо образование и правоспособност, страната има право на юрисконсултско възнаграждение / в т. см. Определение № 510 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2346/2017 г., IV г. о. и др./. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложима съгласно § 1 от ПЗР на ЗОДОВ и чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ (Нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правна помощ в полза на С.г.с. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 лева за първоинстанционното производство. Тъй като в тази част изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на районния съд, следва да бъде отменено определението от 29.06.2017 год., с което е отхвърлена претенцията на СГС за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и вместо него следва да бъде постановено друго, с което ищецът да бъде осъден да заплати на СГС сумата 100 лева разноски, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
При този изход на спора въззивникът Д.Б. следва да бъде осъден да заплати на СГС и сумата 100 лева разноски за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер по чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 128728/25.05.2017 год.
по гр.д. № 40359/2016 год. на С.р.с.
ОТМЕНЯ определение № 159670/29.06.2017 год. по гр.д. № 40359/2016 год. на СРС в частта, с която е отхвърлена претенцията на С.г.с. за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като ВМЕСТО ТОВА ОСЪЖДА Д.П.Б. ЕГН ********** *** да заплати на С.г.с. сумата 100 лева разноски за производството пред първата инстанция, както и сумата 100 лева разноски за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Решението
може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на
РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.