РЕШЕНИЕ
№ 115
гр. Перник , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и пети март, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:РЕНИ П. КОВАЧКА
Членове:ТАТЯНА И. ТОДОРОВА
МАРИЕТА С. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
като разгледа докладваното от РЕНИ П. КОВАЧКА Въззивно гражданско
дело № 20211700500074 по описа за 2021 година
С Решение № 260032/ 28.08.2020год. , постановено по гр.дело № 1622/ 2019 год.,
Пернишкият районен съд е признал за установено по отношение на С. О. Т. от ***, че
дължи на „ Мого България“ сумата от 42.38лева, представляваща непогасена главница по
договор за финансов лизинг № ***год. , сумата от 523.65лева , представляваща договорна
лихва по падежирани лизингови вноски, сумата от 0.28лева,представляваща неустойка за
забава за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год. и сумата от 720.30 лева,
представляваща неустойка за прекратяване на договора за лизинг по вина на
лизингополучателя, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.
гр.дело № 06729 по описа за 2019год. , ведно със законната лихва върху главницата , считано
от датата на подаване на заявлението - 01.11.2019год. до окончателното и изплащане, както
и сумата от 269.57лева , разноски по делото.
Със същото решение районният съд е отхвърлил предявения иск по чл.422 от
ГПК за сумата от 660 лева, представляваща разходи ,заплатени от лизингодателя за
възстановяване на владението на лизинговия актив,както и осъдил „ Мого България“ ЕООД
да заплати на С.Т. разноски по делото , съобразно отхвърлената част от иска, в размер на
101.71лева.
Против постановеното решение, в установителната му част, е постъпила въззивна
1
жалба от адв. К. като пълномощник на С.Т.. По изложени в нея доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение е направено искане за неговата отмяна в
обжалваната му част и постановяване на ново за отхвърляне на предявения установителен
иск ,ведно с последиците от това.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „ Мого България“ ООД
с изложени доводи за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемото дружество е
направило искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, в обжалваната му от
С.Т. част и за присъждане на направените във въззивното производство разноски.
Срещу отхвърлителната част на решението е подадена въззивна жалба от „ Мого
България“ ООД гр.С.. По изложени доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, жалбоподателят е направил и искане за неговата отмяна в
обжалваната му част и за постановяване на ново за уважаване на иска по чл.422 от ГПК .При
уважаване на жалбата е претендирал разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия С.Т., който по изложени в
него доводи за законосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваната му част,
е поискал от съда да не я уважава.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът установи,
че атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Решението е постановено по иск с правно основание чл.422 от ГПК имащ за
предмет установяване дължимостта на суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр.дело № 01622/2020год. по описа на ПРС. Налице е субективен и обективен идентитет
между заповедното производство и исково производство и доколкото районния съд се е
произнесъл по допустим иск, то постановеното по него решение е допустимо и следва да
бъде извършена проверка относно правилността му въз основа на наведените в жалбата
доводи.
Пeрнишкият районен съд е сезиран с искова молба от „ Мого България ООД с
искане да бъде признато за установено по отношение на С. О. Т. от *** , че дължи на
ищеца сумата от 42.38лева , представляваща непогасена главница по договор за финансов
лизинг № ***, сумата от 523.65лева ,представляваща незаплатена лихва върху лизингови
вноски за период от 05.12.2018год. до 16.01.2019год., сумата от 0.28лева, представляваща
неустойка за забавено плащане за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год., , 720.30лева,
представляваща неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя и сумата от 660
лева , представляваща разходи, заплатени от лизингодателя за възстановяване на владението
на лизинговия актив,ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.11.2019год. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № ***год. по
ч. гр.дело № 06729/2019год. на ПРС.
2
В исковата молба се твърди ,че на ***год. между „ Мото България“ ООД, в
качеството му на лизингодател и С.Т.,в качеството му на лизингополучател, е бил сключен
договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № ***,по
силата на който лизингодателят е придобил собствеността върху лек автомобил марка „
Форд“, модел „ Транзит „ с ДК № *** и го е предоставил за ползване на
лизингополучателя. За предаването на автомобила бил съставен приемо-предаватален
протокол като лизингополучателя бил заплатил авансово първоначалните разходи и
договорената първоначална вноска. Посочва се ,че размерът на финансирането било в
размер на 6 800лева и че със сключване на договора и приемане на Общите условия
лизингаполучателят бил поел задължение да заплаща месечните вноски и да използва
вещта по предназначение с грижата на добър стопанин. Посочва се ,че договорът бил
сключен за срок от 84 месеца, изтичащ на ***год.,като бил договорен лихвен процент от
39.60%, а размерът на месечните анюитетни вноски възлизал на сумата от 240.01 лева.
Твърди се ,че лизингополучателят е преустановил плащането на лизинговите
вноски на ***год., поради което договора за лизинг бил прекратен с писмено предизвестие
от лизингодателя. Въпреки това лизингополучателят продължил да ползва лизинговия
актив до ***год. , когато същия бил върнат на лизингодателя. С оглед на последното е
посочено , че лизингополучателят дължи заплащане на лизингови вноски и за периода от
09.11.2018год. до 16.01.2019год., които са в общ размер на 566.03 лева , от които главница в
размер на 42.38 лева и възнаградителна лихва в размер на 523.65лева. Посочено е ,че поради
допусната забава на плащанията лизингополучателят дължи и неустойка в размер на 0.28
лева за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год,както и такава за прекратяване на
договора по негова вина. Позовавайки се на договорните клаузи счита ,че
лизингополучателя му дължи и стойността на направените от него разходи за
възстановяване на владението върху лизинговия актив, възлизащи в на сумата от 660 лева с
ДДС. , както и законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК до окончателното й
изплащане.
Претендира уважаване на исковете.
В срока по чл.131 , ал.1 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е
изразил становище за неоснователност на исковите претенции и е направил искане за
тяхното отхвърляне. Ответникът не оспорва наличието на твърдяното облигационно
правоотношение, то твърди ,че договорът не е бил изгоден за него,поради което и е
преустановил плащането на лизинговите вноски. Не е оспорил твърдението ,че е върнал
лизинговия автомобил на ***год., но е посочил ,че не го е ползвал. Обвинява лизингодателя
,че въпреки възможността да вземе автомобила в по-ранен момент умишлено не е сторил
това, по който начин е кумулирал в негова вреда допълнителни вноски и разходи. Оспорил
е по размер претенцията за заплащане на разходи във връзка с възстановяване на владението
върху лизинговия актив,както и размера на претендираната лихва,т ъй същата излизала
3
извън пределите на законодопустимата такава.
Районният съд е уважил частично предявения иск като е приел ,че между «
Мого България» ООД и С.Т. е възникнало облигационно провоотношение по договор за
финансов лизинг и че ответникът е неизправна страна по него . Приел ,че ищецът е
изпълнил поетите с договора задължения придобивайки посочения от лизингополучателя
лек автомобил марка « Форд» модел « Транцит « с рег.№ ***, предоставяйки му го за
ползване на ***год. Приел е също така ,че лизингополучателят е заплатил авансово
първоначалните разходи и договорената първоначална вноска,че в последствие е
преустановил плащанията на лизинговите вноски и че по тази причина договорът е
прекратен . Приел е също така ,че лизинговият актив е върнат на лизингодателя на ***год.,
до който момент за лизингополучателя е съществувало задължение да заплаща лизингови
вноски ,като неизплатената част възлиза на сумата от 42.38лева. Приел е дължимост на
уговорената възнаградителна лихва и лихва за забава,к ато е изложил мотиви за валидност
на клаузата за договорната лихва и е отхвърли доводите на ответника за нейната
нищожност. Приел е дължимост и на претендираната неустойка като е изложил доводи за
валидност на неустойчната клауза .
Районният съд е отхвърлил претенцията за разходи за възстановяване на
владението върху лизинговия актив, приемайки че лизингодателят не е предоставил на
лизинполучателя възможността, предвидена в чл.14.1 от Общите условия към договора за
лизинг за връщане на автомобила в 2 дневен срок от прекратяване на договора . Горното и
установеното по делото доброволно връщане на автомобила са мотивирали съда да приеме
,че липсва основание лизингополучателят да бъде натоварен със заплащане на разходи ,
които не дължи.
Предвид естеството на така предявения иск, в тежест на ищеца, в случая на „
Мого България“ ООД е да докаже съществуването на вземането на твърдяното основание и
в претендирания размер. Ищецът следва да установи всички положителни факти и
обстоятелства, от които черпи права, а именно наличието на твърдяното договорно
отношение с ответника, както и размера на дължимите суми. Ответникът от своя страна
носи тежестта на доказване на правоизключващите или правопогасяващите вземането на
ищеца възражения. Горното е съобразено от районния съд при разпределяне на
доказателствената тежест, който, позовавайки се на относимите за това материални норми и
предвид събраните по делото доказателства, е достигнал до правилен и законосъобразен
извод, че страните са били обвързани от Договор за финасов лизинг.За съществуването и
валидността му, изпълнението респ. неизпълнението на задължения по същия и неговото
прекратяване първоинстанционния съд е изложил мотиви, които въззивната инстанция
споделя и към които препраща на основание чл.272 от ГПК със следното пояснение във
връзка с оплакванията във въззивните жалби:
Страните са били обвързани от договор за финансов лизинг, сключен на ***год.,
4
който е прекратен едностранно на ***год. поради неизпълнение от страна на
лизингополучателя на задължението му за заплащане на лизинговите вноски. Съгласно
чл.13.10 от ОУ прекратяването на договора има сила занапред , поради което
лизингополучателят дължи заплащане на лизинговите вноски до връщане на лизинговия
автомобил, което в случая е станало на ***год. С оглед на това и установеното неплащане
на лизинговите вноски се явяват несъстоятелни оплакванията на жалбоподателя Т. ,че не
дължи такива за периода от преустановяване на плащанията – ***год.до връщане на
лизинговата вещ- ***год.
В чл. 13.5 от ОУ къв Договора за финансов лизинг са предвидени основания за
едностранно прекратяване на лизинговия договор от страна на лизингодателя, едно от които
е забавяне плащането на лизингова вноска повече от 5 дни. С цитираната клауза се дава
право на лизингодателя да прекрати договора при настъпване на конкретно условие, като
само от неговата воля зависи дали ще го упражни или не и кога. Действително от момента
на настъпване на основанието за предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг
от лизингодателя до едностранното волеизявление за прекратяването му, обективирано в
„уведомление за прекратяване на договор за лизинг № ***год. са изминали малко повече от
два месеца, но през този период лизингополучателят е имал възможност ,в случай на
невъзможност да заплаща лизинговите вноски, / да прекрати по своя инициатива предсрочно
договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ , да се откаже от сключения
договор за финансов лизинг съгласно чл.13.1 от ОУ /при спазване срока за това/ или да
поиска прекратяването му по взаимно съгласие- чл.13.4 от ОУ, от които възможности не се е
възползвал.
Договорът за финансов лизинг е сключен с ответника в качеството му на
физическо лице ,като предвид липсата на твърдения и доказателства автомобилът да е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност или във връзка с
упражняване на търговска или професионална дейност от лизингополучателя,то последният
има качеството „потребител“ по смисъла на общата разпоредба на параграф 13, т.1 от ЗЗП.
С оглед на това му качество , сключеният договор за финансов лизинг се определя като „
финансова услуга“ по смисъла на параграф 13, т.12 от ДР на ЗЗП и лизингополучателят се
полза от защитата по чл.143 от ЗЗП./така Решение № 188/09.05.2016год., постановено по
гр.дело № 1787/2014год. на ВКС/.Приемайки,че поцесното правоотношение се регулира от
разпоредбите на ЗПК и ЗЗП ,районния съд е разгледал и отхвърлил като неоснователни
направените от ответника възражения за нищожност на клаузата за договорна лихва и
неустойчната клауза в процесния договор. Неоснователни са оплакванията за
незаконосъобразност на този извод на районния съд.
В чл.15.5 от Общите условия към договора за финансов лизинг е предвидено ,че
при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя , последният дължи неустойка
в размер на 3 лизингови вноски като неустойката се начислява въз основа на последните 3
лизингови вноски с настъпил падеж при прекратяване на договора. Съгласно чл.143, т.5 от
5
ЗЗП неравноправна е клаузата,която задължава потребителят при неизпълнение на негови
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,като съгласно
чл.145 от ЗЗП ,неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при
вземане предвид видът на стоката и услугата –предмет на договора,всички обстоятелства
,свързани с неговото сключване ,както и всички останали клаузи на договора или друг
договор , от който той зависи, а според чл.146 от ЗЗП,неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
С подписване на договора за финансов лизинг и Общите условия към него
потребителят е поел задължение и се е съгласил при предсрочно прекратяване на договора
да заплати на заявителя – лизингодател неустойка в размер на три лизингови вноски към
момента на прекратяване на договора. При изначално уговорен праг на неустойката и
възможност същата да бъде определена/три лизингови вноски с настъпил падеж преди
прекратяване на договора / , съдът намира ,че клаузата не създава неравновесие в правата и
задълженията на потребителя и лизингодателя , отговаря на изискването за
добросъвестност и не излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция и като такава не е нищожна като противоречаща на добрите нрави / т.3
от ТР № 1/15.06.2010год. по тълк.дело № 1/2009год. на ОСТК на ВКС /. Основното
задължение на потребителя по договор за финансови лизинг е да заплаща лизинговите
вноски съгласно погасителния план .Уговорената неустойка обезпечава възстановяване
вредите от неизпълнението на това задължение , водещо до предсрочно прекратяване на
договора и невъзможността лизингодателя да получи лизинговите вноски, дължими се за
периода от прекратяване на договора до неговия краен срок. Уговорената в настоящия
случай неустойка не е необосновано висока и не води до неоснователно обогатяване на
лизингодателя ,тъй като базата за нейното изчисляване е изначално и пределно ясен- три
лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора.
Горните изводи са съобразени и със задължителната съдебна практика по реда на
чл.290 от ГПК, обективирана в Решение № 193/09.05.2016год. по т.дело № 2659/2014год. на
ВКС,съгласно която уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване /разваляне/ на
договор за финансов лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя , определена в
размер на непогасената част от лизинговата цена е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, тоест излиза извън присъщите функции на неустойката .Прието е че , по този начин
лизингодателя по вече развален договор получава имуществена облага от насрещната
страна,в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален ,но без да предоставя
ползването на собствената му вещ,което води до неговото неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост .В настоящия случай не се претендира неустойка в
размер на целия размер на неплатената лизингова цена , а същата е ограничена именно в
трикратния размер на лизинговите вноски, което и съпоставимо с общия брой на
непогасените лизингови вноски /84/ налага извод,че неустойката по т.15.5 от Общите
условия обезпечава изпълнението,като проявява както обезщетителната си ,така и
санкционна функция.
6
Гореизложеното налага извод за това ,че предвидената в т.15.5 неустойчна
клауза не разкрива белезите на неравноправната клауза по смисъла по чл. 143, т.5 вр с
чл.146 от ЗЗП,нито нарушава добрите нрави.
Аналогичен извод настоящият състав прави и относно действителността на
клаузата в сключения между страните договор за финансов лизинг относно договорната
лихва . В чл.5 страните са уговорил лихвен процент по договора за финансов лизинг от
39.60%,който е фиксиран за целия период на договора, а съгласно чл.9 годишен лихвен
процент на разходите от 46.54%,включваща такса ангажимент и лихва върху главницата.
Договорът за финансов лизинг е сключен на ***год., поради което при преценка
действителността на тези клаузи се прилагат критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
чл.19, ал.4 от ЗПК / в сила от 23.07.2014год./ ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с
ПМС. Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на последните за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит-чл.19, ал.1 от
ЗПК. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК поставя ограничение по отношение на уговорките
при потребителските кредити за размера на лихвите,което в настоящия случай е спазено.Не
е извършвана промяна на фиксирания лихвен процент , компонентите на дължимите от
ответника плащания са ясно посочени,като ГЛП не надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения,който към момента на сключване на договора
съгласно изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза е 10.00% или петкратния
й размер е 50.00%.
Неоснователно се твърди неправилност на извода на районния съд за
недължимост на сумата от 660 лева , представляваща разходи направени от лизингодателя
за възстановяване на владението върху лизинговия актив. В чл.14.1 от ОУ към договора за
финансов лизинг е предвидено ,че в срок от 2 работни дни от прекратяване на договора и
поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, той е длъжен да предаде на
лизингодателя лизинговия актив, заедно с всичките му принадлежности и придружаващи го
документи, на място, посочено от лизингодателя, както и че транспортирането и
предаването се извършва за сметка и риск на лизингополучателя. В чл.14.5 от ОУ е
предвидено, че когато задължението по чл.14.1 не бъде изпълнено, лизингодателят има
право да обяви лизинговия актив за издирване по съответния ред и да предприеме действия
по принудително изпълнение като разноските в тази връзка са за сметка на
лизингополучателя, а в чл.14.4 –че в случай ,че лизинговият актив не бъде върнат на
лизингодателя в посочения по чл.14.1 от ОУ срок, лизингополучателят упълномощава
лизингодателя да изпълни задължението по чл.14.1 от негово име и за негова сметка.
Действително съгласно чл.8.7 и чл.8.7.10 от ОУ към договора за финансов лизинг
7
лизингополучателят се е задължил да възстанови на лизингодателя в срок от 5 работни дни
след издаване на счетоводен документ разходите, направени от лизингодателя във връзка с
възстановяване на държането върху лизинговия актив при прекратяване на договора поради
неизпълнение,когато лизингополучателят не е върнал лизинговия актив в сроковете и
условията на раздел 4,както и разходите,направени от лизингодателя при условията на чл.
14.5.
В случая лизингодателят основава претенцията си на чл.14.4 от ОУ във вр. с
чл.8.7.10 от ОУ, претендирайки възстановяване на разноски за възстановяване на
владението върху лизинговия автомобил поради това ,че не е върнат в срока по чл. 14.1- 2
работни дни от прекратяване на договора за финансов лизинг. По делото се установи ,че
договорът за финансов лизинг е прекратен на ***год., а лизинговият автомобил е предаден
от лизингополучателя на лизингодателя на ***год.,тоест в уговорения в чл.14.1 от ОУ
двудневен срок. Възможността за връщане на лизинговия актив и срока за това са
уговорени между страните , поради което настоящият състав счита ,че на
лизингополучателя не е следвало да му се предоставя нов двудневен срок за това ,както е
приел районния съд. Това не променя обстоятелството ,че лизингополучателя е върнал
лизинговия автомобил на лизингодателя именно в уговорения в чл.14.1 от ОУ двудневен
срок от прекратяване на договора за лизинг,което от своя страна налага извод за
неоснователност на претенцията на лизингодателя за присъждане на разходи за
възстановяване на владението , до който краен извод е достигнал и районния съд.
Тук следва да се отбележи ,че освен срока , в чл.14.1 от ОУ е посочено още едно
условие при предаване на лизинговия актив , а именно това да бъда направено на
място,посочено от Лизингодателя.В случая лизингодателят не твърди лизингополучателя да
не е изпълнил това условие и не обосновава претенцията си за възстановяване на разходите
за транспортиране на лизинговия актив с неизпълнението му. Дори да се приеме ,че е така
,то претенцията отново би се оказала неоснователна, тъй като не се установява по делото
лизингодателят да е посочил място за предаването на лизинговия актив,което да е различно
от мястото , на което в действителност е извършено предаването- в ***. При липса на
законова и договорна регламентация относно мястото на връщане на лизинговия автомобил
и невъзможността то да се определи от естеството на задължението , по отношение
местоизпълнението намира приложение чл.68, б.“ Б“ от ЗЗД –по местонахождението на
вещта. В случая това е ***, където и е предаден лизинговия автомобил.
От изготвената пред районния съд съдебно-икономическа експертиза се
установява ,че претендираните от лизингодателя суми не са заплатени от
лизингополучателя. Последният, в производството пред въззивната инстанция, е представил
разписка № ***год. ,от която е видно ,че същият е внесъл по сметка на „ Мого България“
ООД сумата от 860лева. Като основание за внасянето е посочен ***- процесния договор за
финансов лизинг,поради което извършеното погашение следва да се съобрази съгласно
чл.235, ал.3 от ГПК.
8
Доколкото искът е основателен по отношение на исковите претенция ,с
изключение на претенцията за разноски за възстановяване на владението върху лизинговия
автомобил и при липса на конкретно изявление на длъжника какво се погасява със сумата
от 860лева, то , позовавайки се на правилото на чл.76, ал.2 от ЗЗД настоящият състав
приема ,че с внесената на ***год. сума е погасено изцяло цялото задължение за
възнаградителна /договорна /лихва и главницата възлизащи общо на сумата от 566.03 лева ,
както и част от неустойката - за сумата от 294.03лева. От неустойката остава дължима
сумата от 426.25лева ,както и е дължима законната лихва върху главницата от 42.03лева
,считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
извършеното на ***год. частично погашение.
Предвид на изложеното настоящият съдебен състав намира ,че предявеният
установителен иск е основателен за сумата от 426.25лева , съставляваща неустойка за
прекратяване на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя , като по
отношение на претедираната възнаградителна лихва ,главница и неустойка в размер на
294.03лева искът е неоснователен тъй като сумите са погасени чрез плащане.По изложени
по-горе мотиви неоснователна се явява и претенцията за сумата от 660 лева,представляваща
разходи за възстановяване на владението , което не рефлектира върху размера на разноските
,направени в заповедното и исково производство, тъй като .
Горното предпоставя отмяна на първоинстанционото решение , в частта му ,с
която е признато за установено ,че С.Т. дължи на „ Мого България“ ЕООД сумата от
42.38лева ,представляваща неизплатена главница по Договор за финансов лизинг № ***год.
,сумата от 523.65лева ,представляваща договорна /възнаградителна/ лихва по падежираните
лизингови вноски и сумата от 0.28лева ,представляваща неустойка за забава за периода от
05.11.2018год. до 16.01.2019год.и сумата от 293.85лева, представляваща неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя , ведно със законната лихва върху
главницата , считано от 30.12.2020год. до окончателното й изплащане като вместо това се
постанови ново за отхвърляне на предявения иск по чл.422 от ГПК по отношение на сумите
от 42.38лева, 523.65лева , 0.28лева и 293.85лева поради погасяването им чрез плащане,а по
отношение на законната лихва върху главницата ,считано от 30.012.2020год. - поради
неоснователност. В останалата си обжалвана част, първоинстанционното решение се явява
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Горният резултат не рефлектира върху размера на присъдените в полза на „
Мого България“ ООД разноски като направени в заповедното и исково производство.
Независимо от отхвърлянето на част от исковите претенция поради плащане в хода на
производството, то същите са дължими от ответника , доколкото същият е станал повод за
завеждане на иска- подал е възражение по чл.414 от ГПК и е оспорил вземането на ищеца
както в първоинстанционното ,така и във въззивното производство.
Доколкото частичната отмяна на първоинстанционното решение се дължи на
9
извършеното от жалбоподателя Т. плащане на дълга в хода на производството по делото ,то
на същия не следва да му се присъждат разноски за въззивното производство. Разноски не се
дължат и на дружеството жалбоподател, поради неоснователонстта на неговата въззивна
жалба.
Водим от горното и в същия смисъл, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260032/28.08.2020год., постановено по гр.дело №
1622/2019год. по описа на Районен съд-Перник, В ЧАСТТА МУ, в която е признато за
установено по отношение на С. О. Т. ,че дължи на „ Мого България“ ЕООД сумата от
42.38лева,представляваща непогасена главница по падежирани лизингови вноски по
Договор за финансов лизинг № ***год., ведно със законната лихва ,считано от
30.12.2020год. до окончателното й изплащане, сумата от 523.65лева,представляваща
договорна лихва по падежирани вноски , сумата от 0.28лева,представляваща неустойка за
забава за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год, сумата от 293.85лева , представляваща
неустойка за прекратяване на договора за лизинг по вина на лизингополучателякато
ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ Мого България „ ООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: *** иск за признаване на установено ,че С. О. Т. с ЕГН
********** от *** му дължи сумата от 42.38лева,представляваща непогасена главница по
падежирани лизингови вноски по Договор за финансов лизинг № ***год., ведно със
законната лихва ,считано от 30.12.2020год. до окончателното й изплащане, сумата от 523.65
лева,представляваща договорна лихва по падежирани вноски, сумата от 0.28
лева,представляваща неустойка за забава за периода от 05.11.2018год. до 16.01.2019год,
сумата от 293.85лева , представляваща неустойка за прекратяване на договора за лизинг по
вина на лизингополучателя поради погасяването на главницата, договорната лихва и
неустойката ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ ,а по отношение на законна лихва върху главницата ,считано
от 30.12.2020год. до окончателното й изплащане - като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10