№ 4000
гр. София, 06.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА Гражданско дело №
20231110110650 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „А. С. В.“ ЕАД срещу Т. Г. М., с
която по реда на чл. 422 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че 04.03.2020
г. между „С. К.“ ООД и „А. С. В.“ ЕАД, е подписано Приложение № 1 към Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 24.09.2019 г., по силата на което вземанията на
„С. К.“ ООД срещу Т. Г. М., произтичащи от Договор за паричен заем № 333966 от
02.07.2019 г. са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Твърди, че длъжникът е уведомен
за извършеното цедиране на вземания с Уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-СТК/333966
от 10.03.2020 г., евентуално моли съда да връчи на ответника приложеното към исковата
молба заверено копие от посоченото уведомление за извършена цесия по реда на чл. 99, ал.
3 ЗЗД. Излага доводи, че на 02.07.2019 г. ответникът е сключил със „С. К.“ ООД договор за
паричен заем № 333966, по силата на който му била в заем сума в размер на 2000 лева,
представляваща главница и чиста стойност на заема. Погасителните вноски, които
ответникът се задължил да изплаща на „С. К.“ ООД съставлявали изплащане на главницата
по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка съставляваща печалбата на заемодателя, като
годишният процент на разходите по заема бил фиксиран за срока на кредита и съгласно
разпоредбите на приложимите Общи условия било уговорено, че същият не може да бъде
променян едностранно от страна на заемодателя. Уговорено било договорната лихва по
заема да бъде в размер на 126,26 лева, а общата стойност на плащанията по заема да бъде в
размер на 2126,26 лева, която заемателят се задължил да върне на 14 броя равни седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 151,88 лева, в срок до 08.10.2019 г. На основание
Общите условия, действащи по време на сключване на процесния договор, на длъжника
била начислена лихва за забава в размер на 944,38 лева, за периода от 10.07.2019 г. до датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК 0 04.07.2022 г., като за периода 13.03.2020 г. -
14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или неустойка, в изпълнение на
1
разпоредбата на чл. 6 3МДВИПОРНС. Твърди, че разполага с непогасени от ответника
вземания на стойност, както следва: 2000 лв. – главницата по договора за заем; 126,26 лева –
договорна лихва за периода 09.07.2019 г. – 08.10.2019 г.; 944,38 лв. – мораторна лихва,
начислена върху главницата за периода 10.07.2019 г. – 04.07.2022 г. Излага доводи, че
посочените вземания са предмет на издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 35965/2022 г. по описа на СРС, 172 с-в, срещу която ответникът е
възразил. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи
заплащането на процесните вземания, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 04.07.2022 г. до
окончателното погасяване на дълга. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Оспорва
предявените искове като неоснователни. Оспорва получаването на заемната сума. Излага
доводи за недействителност на процесния договор за паричен заем поради противоречието
му с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9 и т. 10 ЗПК. Отбелязва липсата на ясно
формирана методика за изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита.
Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.
На 15.11.2023 г. е постъпила молба с вх. № 326113 от ищеца, с която същият е взел
становище по отговора на исковата молба. Оспорва твърденията на ответника, като
поддържа, че процесният договор за паричен заем съдържа всички задължителни реквизити,
както и необходимата информация относно условията по заема, за което излага подробни
съображения. Поддържа предявените искови претенции.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Изложените фактически твърдения дават основание на съда да приеме, че е сезиран с
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание по чл. 9 ЗПК
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на предявените искове ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между "С. К." ООД и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за заем, по силата на което за заемателя е възникнало задължението
за връщане на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер;
настъпилата цесия между "С. К." ООД и ищеца “А. С. В.” за процесното вземане, за която
ответникът е уведомен. По отношение на иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на ответника в
забава.
С оглед оспорванията на ответника в негова доказателствена тежест е да докаже
правоизключващите отговорността му факти.
По делото е представен договор за паричен заем № 333966 от 02.07.2019 г., сключен
между Т. Г. М. /заемател/ и "С. К." ООД /заемодател/, ведно с погасителен план и общи
условия към него. По силата на договора заемодателят е предал на заемателя сумата от 2000
лева, която последният се задължил да върне на 14 равни седмични вноски, в срок до
08.10.2019 г. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР в
размер на 49,84 %. Общата сума, която ответникът се задължил да върне била в размер на
2126,26 лева. Приет като доказателство по делото е и Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. и Приложение № 1 към него от 04.03.2020 г., по силата на
който договор заемодателят "С. К." ООД, в качеството му на продавач, прехвърля на ищеца
по делото – "А. С. В." ЕАД, в качеството му на купувач, процесните вземания към
ответника, сред които са налице и включени вземания за неустойка, които не са предмет на
настоящото производство. По делото е представено и пълномощно от цедента, по силата на
което цесионерът "А. С. В." ЕАД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД
всички длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за цесия. Приложено
към исковата молба е Уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания (цесия) с
2
изх. № УПЦ-П-СТК/333966 от 10.03.2020 г., изпратено от ищеца до ответника, за което няма
данни да му е връчено преди образуване на делото.
С исковата молба цесионерът - кредитор е представил уведомление, адресирано до
ответника, с което му се съобщава извършената цесия. Следва да се посочи, че уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до
длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – в този
смисъл напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г. на I т. о. на ВКС. В
случая уведомлението за извършената цесия изхожда от цедента "С. К." ООД чрез неговия
пълномощник – цесионера "А. С. В.та" ЕАД. С Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 109/13.07.2016 по дело № 1050/2015 на ВКС,
ТК, I т. о., съставите на касационната инстанция са приели, че е допустимо цедентът да
упълномощи цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. В
случая по делото е представено пълномощно, по силата на което цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството,
прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. и
Приложение № 1 към него от 04.03.2020 г. Ето защо съдът следва да приеме, че
уведомяването е надлежно извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за
това.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е
реален договор и предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на
сделката - договорът се смята сключен от момента на предаването на заемната сума,
респективно на заемните вещи. За да е налице договор за заем между страните по делото, не
е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а е нужно и заемателят
да се задължи да я върне. В тази връзка, съгласно чл. 4, ал. 1 от процесния договор за
паричен заем, към датата на сключване на договора – 02.07.2019 г. заемателят е удостоверил
получаването в брой на заемната сума, в размер на 2000 лева.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си на
падежа, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да
иска обезщетение за неизпълнение. От допусната до изслушване по делото и приета като
неоспорена от страните съдебно – счетоводна експертиза се установява, че липсват отчетени
плащания по договора за заем, което обстоятелство се потвърждава и в открито съдебно
заседание на 20.11.2023 г., в рамките на което ответникът, чрез адв. А., сочи, че не твърди
да има плащания по главницата. В чл. 7, ал. 1 от договора за заем, е уговорено, че в случай
на забава, на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер
на законната лихва за забава, за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на
просрочието до неговото пълно погасяване.
След анализ на събрания по делото доказателствен материал съдът приема, че
страните са обективирали волята си относно възникването на процесното заемно
правоотношение при посочените параметри, по силата на което за заемателят е възникнало
задължението да върне заетата сума съобразно условията и реда, предвидени в
договора.
По възражението на ответника за недействителност на процесния договор за
паричен заем:
С отговора на исковата молба ответникът релевира възражение за недействителност
на сключение със „С. К.“ ООД договор за паричен заем № 333966 от 02.07.2019 г., на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
3
на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. С
оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да
следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези
норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
В договора за потребителски кредит са посочени размерът на кредита, общо
дължимите суми от потребителя, годишния процент на разходите, който по размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК /което се установява и от експертното
заключение/. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва разходите за допълнителните услуги по кредита. В тази връзка следва да се посочи,
че съдът не е лишен да контролира евентуално неравноправния характер при определянето
на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница, в каквато
насока са разясненията, дадени в т. 57 от решение по дело C-779/18 на Съда на ЕС, а в
същия смисъл е също Решение от 21 април 2016 г. по дело C-377/14 – вж. § 87-89-
формалното посочване на ГПР в договорите не освобождава съда от проверка на
действителния размер на ГПР по процесните договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Предвид изложеното и позовавайки се на експертното заключение, съдът намира, че
в ГПР не е включена като разход дължимата сума за неустойка за непредоставено
обезпечение по чл. 8 от процесния договор. В приетата по делото съдебно – счетоводна
експертиза вещото лице е посочило, че ако в разходите при изчисление на ГПР се включи и
неустойката по чл. 8 от договора, която е част от седмичната анюитетна вноска, следва че
разходите ще са в общ размер на 865 лева, което ще формира ГПР от 161,084 %, при
включване и на сумата за такса експресно разглеждане. Съдът приема, че уговорената
неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК и от начина, по който тази клауза е уговорена между
страните. При цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото сключване и
получаването от ответника на сумата по кредита е било обвързано с очакване от страна на
кредитора, че изискването за предоставяне от кредитополучателя на обезпечение по
договора чрез осигуряване на поръчител/банкова гаранция няма да бъде изпълнено предвид
краткия срок /само 3 дни/ и поставените изисквания към поръчителя, като тези очаквания са
намерили израз в обстоятелството, че е изготвен погасителен план в един вариант,
4
изначално включващ в погасителната вноска по кредита и неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител/банкова гаранция. Изложеното дава основание
да се приеме, че предоставянето на кредита в случая е резултат от преценката на кредитора,
че наред с уговорената възнаградителна лихва той ще получи и неустойката по чл. 8 от
договора, респ. последната има значението на "скрита възнаградителна лихва", която обаче
не е включена в посочения в договора годишен процент на разходите. В тази връзка, съдът
счита за установено, че ГПР по процесния договор за паричен заем надвишава с 50 %
законоустановените граници при формирането му, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая е
нарушено изискването относно изясняването на формирането на годишния процент на
разходите по ясен и разбираем за потребителя начин, с включени всички разходи, които той
ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение – чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като
не е включил неустойката /отразена в погасителния план като падежно вземане по самия
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК/ в общата сума, дължима
от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника. Ето защо клаузите от договора, касаещи
общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на възнаградителната лихва и определянето на годишния
процент на разходите по кредита не могат да бъдат заместени по право от повелителните
норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не са
включени такива клаузи, като се изхожда от възмездния характер на договора и от
обстоятелството, че включването на такива клаузи е въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Следователно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима в
случая и нищожността на посочените клаузи от процесния договор обуславя
недействителност на целия договор поради противоречие с конкретни императивни
разпоредби на ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
В тази връзка, съдът намира за основателна претенцията по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване съществуването на вземането на ищеца за сумата от 2000
лева, представляваща стойността на заетата сума по договора, като въз основа на
гореизложените аргументи следва, че иска с правно осонвание по чл. 422 ГПК вр. чл. 240,
ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Разпоредбата на 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема правото му на
възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да търси единствено чистата
стойност на кредита, т. е. главницата. Вземанията по клаузи на недействителния договор
извън чистата стойност на главницата не са дължими. Дължи се единствено законна лихва
от дата на подаване на заявлението, тъй като същата има характер на законна последица от
уважаването на иска. Ето защо върху главницата от 2000 лв. се дължи законна лихва от
04.07.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решението по чл. 422 ГПК
съдът се произнася и по дължимостта на разноските в заповедното производство. При този
изход на спора право за разноски възниква за двете страни. Предвид изрично направеното
искане в тази насока, в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се
присъдят разноските съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, както и юрисконсултско
възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25 от Наредба за заплащането
5
на правната помощ, съдът определя в размер на 200 лева. При съобразяване на
представените писмени доказателства за извършените разходи в производството от страна
на ищеца, както и уважената част от предявените искове, следва че в негова полза се дължат
разноски на стойност 423.6 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника следва да бъдат заплатени разноски,
в размер на 279 лева.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК,
релевирано в съдебно заседание на 20.11.2023 г., тъй като ищецът не е учредил
представителна власт в полза на адвокат, за чието възнаграждение да претендира разноски.
Ищецът е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът е
определил на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Т. Г. М., ЕГН
**********, съществуването на вземането на ищеца „А. С. В.” ЕАД, ЕИК ..., за сумата от
2000 лева – главница по договор за паричен заем № 333966 от 02.07.2019 г., сключен между
Т. Г. М. /заемател/ и "С. К." ООД /заемодател/, дължима на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, ведно със законна лихва от 04.07.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А. С. В.” ЕАД, ЕИК ..., срещу Т. Г. М., ЕГН
**********, иск с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, с
който се иска признаването на съществуване на вземането на ищеца за сума в размер на
126,26 лева, представляваща дължимата възнаградителна лихва по договор за паричен заем
№ 333966 от 02.07.2019 г., начислена за периода 09.07.2019 г. – 08.10.2019 г., както и
претендираното мораторно обезщетение на стойност 944,38 лева, за периода от 10.07.2019 г.
до 04.07.2022 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА Т. Г. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на
„А. С. В.” ЕАД, ЕИК ..., направените в производството разноски, в размер на 423.6 лева
лева. ОСЪЖДА „А. С. В.” ЕАД, ЕИК ..., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати в полза
на Т. Г. М., ЕГН **********, направените в производството разноски, в размер на 279 лв.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6