Р Е Ш
Е Н И Е № . . . .
гр. Велинград, 19.12.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ
РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично
заседание на двадесет и осми ноември през
две хиляди и деветнадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Цветана Коцева
като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 1240
по описа за 2018 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Иск с правно осн. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД, във вр, с чл. 240 от ЗЗД, във вр. с чл. 86 от ЗЗД, във вр. с чл. 99
от ЗЗД
Производството е
образувано по искова молба на ищеца „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“ Шандьор
Петьофи” №10,п.к. 1606, управител Р.В., чрез пълномощник -юрк. Х.Д., срещу Г.Д.Б., с адрес: ***-а, за осъждане на ответника да заплати следните суми: сума в общ
размер от 1181,56лв., от която: 500,00лв. - неплатена главница
по Договор за кредит № **********; 78,16 лв. - такса за експресно разглеждане;
603,40 лв.- наказателна лихва за периода 24.09.2015г. до 31.01.2018г., ведно
със законна лихва върху главницата, от подаване на искова молба до окончателно
изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 24.08.2015г. между „4финанс“ ЕООД, опериращо на пазара на финансови
услуги под търговската си марка „Вивус“ и Г.Д.Б. е сключен Договор за кредит №
**********, по реда на чл. 6 от ЗПФУР.
Твърди също, че съгласно същия член, договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние
- едно или повече. Сключеният договор бил оформен съгласно разпоредбите на чл.
3, във вр. с чл. 2 от ЗЕДЕУУ. Процедурата по сключването на договора за кредит
била подробно описана в Общите условия на „4финанс“ ЕООД и в съответствие със
ЗПФУР и приложимото законодателство. Кредитополучателят подавал заявка за
отпускане на кредит, след регистрация в системата на „Вивус“ на интернет
страницата на кредитодателя - www.vivus.bg. На посочената страница „Вивус“ предоставял Общите си
условия, които кредитополучателят трябвало да приеме, както и Стандартен
европейски формуляр е цялата преддоговорна информация, с която трябвало да бъде
запознат, спазвайки изискванията на чл. 8 от ЗПФУР. След подаване на заявката,
проект за договора за кредит се предоставял на кредитополучателя на интернет
страницата на „Вивус“. Кредитополучателят
трябвало да подпише договора, ако го приеме, като това се извършвало чрез натискане
на бутона „Подпиши“. С натискането на бутона „Подпиши“ от кредитополучателя се
считало, че се подписват всяка страница от договора и приложимите Общи условия.
С подписването на договора за кредит, кредитополучателят потвърждавал, че е
прочел и приема условията на Договора за кредит и бланката на Стандартния
европейски формуляр, че желае да сключи договора за кредит с кредитодателя и се
съгласява последният да преведе сумата по кредита по описаната във формуляра за
заявка банкова сметка***. Съгласно точка 2.2 от общите условия кредитодателят
давал право на кредитополучателя да поиска допълнителна, незадължителна услуга
за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, като същата
гарантирала получаването на отговор до 20 (двадесет) минути от изпращането й.
За използването на услугата за експресно разглеждане на заявката се начислявала
такса за експресно разглеждане, която се определяла спрямо сумата и периода на
договора за кредит.
В процесния случай на 24.08.2015г.
страните били сключили договор за кредит, фигуриращ в системата на „Вивус“ под
№ ********** и явяващ се трети по ред договор за кредит между тях. В заявката
си Г.Д.Б. бил заявил желание да му бъде
отпусната сума в размер BGN 500,00 (петстотин
лева), като заявил и ползването на допълнителната, незадължителна услуга за
експресно разглеждане на заявката. Кредитът бил отпуснат за период от 30 дни, с
падежна дата - 23.09.2015г. Съгласно заявката на ответника и условията по
договора, сумата била отпусната на кредитополучателя в Изи Пей на същия ден -
24.08.2015г. Съгласно условията по кредита, към главницата били начислени лихви
и такси, както следва: договорна лихва в размер BGN 16,48 лв., начислена въз основа на т. 6.1 от Общите
условия, приложими към Договор за кредит № ********** за периода от
24.08.2015г. (дата на отпускане на кредита) - до 23.09.2015г. (падежна на
кредита) и такса за експресно разглеждане от 78,16 лв.
С настъпване на падежа по договора - 23.09.2015г., кредитополучателят не
погасявал дължимите суми и изпаднал в забава. Съгласно клаузите на договора, от
24.09.2015г., „4финанс“ ЕООД (Вивус) започвал да начислява наказателна лихва,
формирана от сбора на лихвения процент, определен в специалните условия по
кредита (40.98%), с добавяне към него на наказателен лихвен процент за
просрочие, определен, съгласно условията на т. 13.3. (а) - 10,01%.
Ищецът твърди, че след като изпаднал в забава, до длъжника били изпратени
три броя напомнителни писма от страна на кредитора. В тях се съдържала детайлна
информация за просрочения кредит - актуален размер на задължението, дни
просрочие, начислена наказателна лихва. Писмата, съгласно т. 13.5. от Общите
условия към Договор за кредит № ********** се таксували по 10,00лв. за всяко и
били за сметка на изпадналия в просрочие кредитополучател. Въпреки отправените
покани обаче, ответникът не погасил гореописаните вземания.
Твърди също, че на 01.02.2018г. „4финанс“ ЕООД, в качеството си на цедент,
сключил с „Кредитреформ България“ ЕООД, в качеството му на цесионер, Договор за
прехвърляне на вземания № BGF-2018-
005/01.02.2018г., по силата на който цедентът прехвърлял на цесионера
вземанията по Договор № **********, както следва: главница - 500,00 лв.; договорна
лихва - 16,48 лв.; такса за експресно разглеждане - 78,16лв.; наказателна лихва
- 603,40 лв. за периода от 24.09.2015г. до 31.01.2018г.; отписани такси за
събиране (3 бр. изпратени писма) - 30,00 лева.
Посочените вземания били подробно описани в Приложение № 1, което е
неразделна част от Договора за прехвърляне на вземания. По силата на сключения
договор за цесия, в чл. 26 и Приложенията към него, цесионерът бил изрично
упълномощен да уведомява длъжника от името на цедента за прехвърлянето на
задълженията му. Съгласно предоставеното пълномощно и в изпълнение на условията
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, „Кредитреформ България“ ЕООД изпратил уведомление за цесията
чрез препоръчана писмо - пратка посредством „Български пощи“ ЕАД, която била
върната с отметка „Непотърсена“. Поради което, към настоящата искова молба,
ищецът прилага уведомление за извършената цесия. В изпълнение на Договора за
прехвърляне на вземания и чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, „4финанс“ ЕООД предоставят на
„Кредитреформ България“ ЕООД Потвърждение за прехвърляне на вземания от
01.06.2018г. От сключването на договора за цесия до настоящия момент забавата
на ответника продължавала.
Предвид горе изложеното счита, че „Кредитреформ
България“ ЕООД има ликвидно и изискуемо вземане срещу Г.Д.Б..
Въз основа на така очертаната обстановка се иска да се постанови Решение, с което да бъде
осъден ответникът Г.Д.Б., да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД следните
суми: сума в общ размер от 1181,56лв., от която: 500,00лв. - неплатена главница
по Договор за кредит № **********; 78,16 лв. - такса за експресно разглеждане;
603,40 лв.- наказателна лихва за периода от 24.09.2015г. до 31.01.2018г., ведно
със законна лихва върху главницата, от подаване на искова молба до окончателно
изплащане на вземането. Претендира и разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, чрез назначения му от
съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител - адв.З.К.–Д., в който намира
иска за допустим, но неоснователен.
На първо място се счита, че не е възникнало валидно
облигационно отношение между Г.Б. и ищцовото дружество.
Ищецът извеждал легитимацията си по спора от
качеството на цесионер по договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018г.,
сключен с „4финанс" ЕООД - страна по материалното отношение с ответника.
От този договор същият твърди, че произтича прехвърленото вземане. В самия
договор или споразумение в текста на чл. 1 се твърди, че ответникът бил
придобил пакет от вземания, индивидуализирани в приложение № 1 към договора. В
приложеното към исковата молба приложение № 1 е посочено името, ЕГН-то на
длъжника и датата на договора. По делото, заедно с исковата молба бил представен
договор за кредит № ********** от 24.08.2015г., съгласно който се твърдяло
„4финанс" ЕООД да е отпуснало на Г.Б. паричен кредит в размер на 500 лева
на 24.08.2015г. срещу задължение за връщане за 30 дни от датата на договора,
т.е. 23.09.2015 г. Ищеца твърди, че сключеният договор е за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 18, ал.1, т.З, ал.2 и ал.З ЗПФУР
при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага
чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления - Законът за електронния документ и
електронния подпис - ЗЕДЕП. Изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Смята се, че по никакъв начин не е било доказано
сключването на процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние.
Съгласно Общите условия към договор за кредит № **********/24.08.2015
г. следва, че потребителят трябва да попълни форма, подаване на заявка за
отпускане на кредит и кандидатстване по електронен път на уеб страница - www.vivus.bg. След попълването на формуляра се създавал профил. След регистрацията проект
на договора за кредит се предоставял на кредитополучателя на хартиен носител
или на началната страница /ОУ/. За да приеме условията по договора,
кредитополучателят следвало да подпише същия електронно като натисне бутон „подпиши"/1.8
от ОУ/. Съгласно същата разпоредба договора се предоставял на клиента на
хартиен носител в офис от партньорската мрежа на кредитора, като в този случай
се подписвал от кредитополучателя на всяка страница. С потвърждаването на
кредита, кредитополучателя се съгласява да бъде заверена сметката му с
отпуснатата сума.
В настоящия случай никъде по делото не били ангажирани
доказателства за извършването на посочените в цитираните разпоредби фактически
действия по създаване на електронен профил на кредитопучателя. Това налагало
извода, че не само не може да се сподели извода за сключване на договора, но и
не се установява и договаряне между страните. За електронните изявления бил
приложим ЗЕДЕП, а доказването е в чл. 18, ал.2 от посочения закон. В посочения
закон е предвидено, че документът, подписан с електронен подпис, се приравнява
на подписан с материален такъв. В случая, обаче, ищецът по никакъв начин не
доказвал, че върху представените от него договори е положен електронен подпис
от страна на ответника. Освен това, според чл. 2 ЗЕДЕП "електронен
подпис" означава данни в електронна форма, които се добавят към или са
логически свързани с други електронни данни, и които се използват като метод за
удостоверяване. В самите ОУ на договора било предвидено, че кредитополучателят
следвало да потвърди съдържанието на договора, като натисне бутона
„Подпиши" . Именно потвърждаването, чрез натискане на съответния бутон имало
функцията на електронен подпис. Това бил момента в който се счита, че между
страните е възникнала валидна облигационна връзка. В исковата молба и
доказателствата към нея по никакъв начин ищеца не посочил доказателство, което
гарантира, че именно ответникът е потвърдил договора. Всичко казано дотук
налагало извода, че ищецът в исковата си молба бил предоставил договор за
кредит, който не бил подписан от кредитополучателя, нито електронно, тъй като
не бил представил траен носител към договора, какъвто следвало да има съгласно
условията на т.1.8 от ОУ на договора; нито на хартиен носител, както е описано
в ОУ. Освен това като частен документ, същият удостоверявал изгодни само за
ищеца обстоятелства и не следвало да се ползват с доказателствена сила. Нещо
повече, не било видно заемната сума да била преведена на Г.Б., чрез заверяване
на сметката му, съгласно условията по договора. За да бъде реален и да породи
правно действие договорът за заем за послужване било нужно заемодателят да
предаде на заемателя собствеността върху пари или други заместими вещи, докато
същият се задължавал да ги върне в същото количество и качество на уговорения
падеж. Освен това, дори и да се приемело, че съществува валидно сключен договор
за кредит между страните, което било видно, че не е така, то съществуват други
пропуски в уведомяването на ответника и приложените доказателства от ищеца. По
никакъв начин не било ясно по какъв начин е уведомен ответникът за изпадането
му в забава и начина по който са му изпратени трите броя напомнителни писма от
страна на кредитора. Не са приложени доказателства, обвързващи г-н Б. с тези
твърдения на ищеца. Не бил приложен от ищеца в целия си текст Договора за
прехвърляне на вземания /цесия/ към исковата молба. Ищцовото дружество излагало
само твърдения за изложеното в исковата си молба, но не представяло конкретни
доказателства за тях. Не се доказвало, по несъмнен начин, начина на сключване
на договор за кредит,от които произтича договорно задължение. Освен това
цесията на съществуващото вземане се оказвала недействителна, защото липсва и
предмет. Поради това предявеният иск се явявал неоснователен. Възразява се да
бъдат приети предоставените от ищеца доказателства. По тези съображения се иска
отхвърляне на исковете.
В о.с.з. ищецът, не се явява и не изпраща становище, но е в
писмено становище чрез юрск. Хр.Д. поддържа иска, оспорва възраженията на
ответника.
В о.с.з. ответникът, чрез
особения си представител адв.К.–Д. оспорва иска като неоснователен и недоказан,
поддържа възраженията си.
Съдът, като разгледа
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и с оглед на наведените
от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
Съдът, като разгледа
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и с оглед на наведените
от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
От
представеното копие от Договор за кредит № **********, сключен по реда на чл.6
от ЗПФУР, е видно той да е сключен на 24.08.2015г. между Г.Д.Б. и „4 финанс“
ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговска марка “Вивус“.
Съгласно договора на кредитополучателя Г.Б. е
отпуснат кредит за срок от 30 дни в размер на 500 лева при лихвен
процент 40.98% и годишен процент на разходите 49.60 %. Според този договор
ответника Б. дължи и 78,16лв. – такса за експресно разглеждане . В договора
изрично е посочено, че общата дължима сума е 595,0лв. Като се вземе предвид, че главницата е
500лв., а таксата за разглеждане - 78,16лв., то разликата до общото задължение
(595,0лв. -500лв.- 78,16лв.) = 16,84лв. е с
неясен произход. До колкото договорите за кредит са такива по ЗПК, а те са
възмездни, то най вероятно отговаря на действителното положение, както ищеца
твърди, че сумата от 16,84лв. представлява договорна лихва. Такава обаче не претендирана в настоящото производство.
При което и без значение е нейния произход.
С
Договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018г. цедентът „4 финанс“ ЕООД
прехвърля вземането си по Договор № ********** срещу Г.Б. на ищеца „Кредитреформ
България“ ЕООД- цесионер, което вземане е описано в приложено към договора за
цесия Приложение № 1. От страна на цедента е предоставено пълномощно на
цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на задължението му.
Уведомлението в този смисъл не е достигнало до длъжника, като връчването посредством „Български пощи“ е
оформено като непотърсена писмова пратка. Към исковата молба обаче е
представено и уведомление за извършената цесия. Същото е връчено на назначения
на длъжника особен представител, поради което получаването на уведомлението е
факт, настъпил в хода на процеса.
По делото е приета и неоспорена от страните съдебно
техническа експертиза, изготвена от в.л.
К., която и съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. Видно от
заключението, основано на документите по делото и проверена информация, при
ищеца в системата на „Вивус“ се съдържа
номера на процесния договор, датата на създаване, името на клиента- Г.Б.,
заявената сума за кредит, мобилни данни на клиента, ел.поща, адреси на клиента,
условия на договора. От съдържащия се в системата профил на клиента е направена
заявка за кредит, за сключване на процесния договор на 24.08.2015г.
Видно от изисканите и приложени доказателства- разписка, отпуснатата сума е получена от Г.Б. чрез система за плащания Easy Pay на 24.08.2015г., за което той се е разписал
лично върху издадена му срещу сумата разписка.
При така установената по делото фактическа страна съдът
намира следното: Договор
за кредит № ********** е сключен на 24.08.2015г. между ответника Г.Д.Б. и кредитодателя
„4 финанс“ ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговска
марка“Висус“. Съгласно договора на кредитополучателя Г.Б. е отпуснат кредит за срок от 30 дни в размер на
500 лева при лихвен процент 40.98% и годишен процент на разходите 49.60 %. Безспорно
се установява по делото от СТЕ, че въпросния договор за кредит от разстояние е
сключен между страните по него по предвидения за това ред. Нещо повече,
ответника Г.Б. е получил и заемната сума от 500лв. лично, изпратена му от
кредитодателя „4 финанс“ ЕООД, срещу подпис в разписка на Easy Pay на
24.08.2015г., когато е и уговорената дата за това в Договора. И до колкото
договорите за заем, какъвто е настоящия са реални и консенсуални, а ответника е
получил заемната сума, то и следва да се приеме за него да е възникнало
задължение за връщането й, ведно с договорената такса за експресно разглеждане.
Предвид
обстоятелството, че процесният договор е за предоставяне на кредит от разстояние,
е неоснователно възражението на ответницата за недействителност поради
неспазена писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 от ЗПК. Съгласно
чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР, за доказване на електронните изявления се прилага
Закона за електронния документ и електронния подпис /понастоящем заглавието е
изменено - ДВ, бр. 85 от 2017 г. /. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за
електронния документ и електронния подпис в редакцията му към датата на
сключване на процесния договор, електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано. Това означава, че във всички случаи, когато законодателят
изисква писмена форма, независимо дали формата е за действителност или за
доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен документ – чл. 3, ал.
2 от ЗЕДЕП.
Възпроизвеждането
на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху
такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание
/Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК. /.
Ответника не е оспорил сключването на договора при условията на чл. 6 от ЗПФУР,
т. е. под формата на електронен документ, като не е поискал и представянето му
на електронен носител. При сключването на договора той изрично е декларирал
получаването на общите условия и съгласието си с тях като неразделна част от
договора. Следователно са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2
от ЗПК.
С
Договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018г. цедентът „4 финанс“ ЕООД, вземането по Договор № ********** срещу Г.Б. е прехвърлено на ищеца- „Кредитреформ
България“ ЕООД.
Неоснователно е възражението относно липса на
доказателства за придобиване на конкретното вземане от ищеца, предвид
представените по делото писмени доказателства: освен извадка от договора за
цесия /в която ясно е посочен обемът на цедираните права - че вземането се
прехвърля с всички привилегии, обезпечения, лихви и други принадлежности/ и от
приложение № 1 към него, е представено и потвърждение за прехвърляне на
вземанията, неразделна част от договора, както и пълномощно от цедента за
уведомяване от цесионера на длъжниците съгласно чл. 99 ЗЗД. От страна на
ответника не на ангажирани доказателства, които да се противопоставят на претенцията
на ищеца.
По възражението на особения представител на ответника за
прекомерност на наказателната лихва, както и за нищожност на клауза с която е
уговорена, поради противоречие с чл.143 от ЗПК – тези възражения са направени в
трето по ред съдебно заседание – в хода на делото и в този смисъл са
несвоевременни. Независимо от това съдът намира, че следва да разгледа
възражението в частта за нищожност на клауза с която е уговорена наказателна
лихва, поради противоречие с чл.143 от ЗПК, тъй като за нищожност на
неравноправни клаузи съдът следи служебно.
В тази връзка следва да се отбележи, че в процесния
Договор за кредит № **********/24.08.2015г. липсва каквато и да било уговорка
свързана със задължение на кредитополучателя за заплащане на наказателна лихва за
неизпълнение на договорно задължение. Ищеца основава претенцията си за
заплащане на нак.лихва на клауза - чл.13.3, б.“а“ от Общите условия. Въпросната
клауза съдържа задължение според което: при забавяне на плащанията
кредитополучателят дължи надбавка за наказателна лихва, прибавена към
договорения лихвен процент, в размер на законната лихва върху неизплатената
сума за периода на просрочие. Към датата на договора наказателния лихвен
процент възлиза на 10,1%. Наказателната лихвена надбавка за просрочие подлежи
на изменение въз основа на изменението на основния лихвен процент обявен от БНБ.
Съдът приема за основателно възражението за нищожност на
договора в частта му относно уговореното в чл. 13. 3, б. „а“ от общите условия
обезщетение при невръщане на кредита в уговорения срок. Съгласно цитираната
клауза, за периода на просрочие се начислява както договорената възнаградителна
лихва, така и законната лихва.
По този начин след изтичането на срока на договора
/едномесечен в конкретния случай/ кредиторът е продължил да начислява
договорената възнаградителна лихва за периода от 24.09.2015г. до 31.01.2018г.
/т. е. почти още три години/, като към нея е добавял и законната лихва.
Настоящия състав на съда счита, че в случая отпуснатият
на ответника като физическо лице заем представлява предоставяне на
"финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ и ответникът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност.
Като потребител ответникът разполага със защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските
договори е налице категорично установена съдебна практика /решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т. о. на ВКС/, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №
384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г. о. на ВКС/. В Закона за защита
на потребителите и по-конкретно в чл. 143 от същия е дадено определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно -
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези на
неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената
разпоредба. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
В случая е видно, а и не се спори от ищеца, че процесния
договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т. е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи. Доколкото самият
договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, от което следва извод, че ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил подписан
стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от
самия ищец, към който са приложими Общи условия, в т. 13. 3 от които е
предвидено, че при забава в плащанията се начислява наказателна лихва, чиито
размер се формира като към основния лихвен процент, определен от БНБ – 10, 01%,
се добави договорения между страните лихвен процент, който в конкретния случай
е 40,98%, върху неплатената главница за периода на просрочието, т. е. 50, 98%.
С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до
който съглашението за плащане на наказателна лихва е действително. Добрите
нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето
правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай. Трайната съдебна практика
приема, че при обезпечени кредити може с цел печалба да се уговаря
възнаградителна лихва в двукратния размер на законната лихва, а при
необезпечени кредити, какъвто е и процесният случай, до трикратния размер на
законната лихва. Лихви, уговорени над този размер накърняват добрите нрави,
като това важи и за лихвата за забава. В този случай се дължи само размерът на
законната лихва /вж. Определение № 901/ 10.07.2015 г. по д. № 6295/ 2014 г. на
ВКС, ГК, четвърто г. о/. Съпоставката с посочената разпоредба води до извод за
нищожност на клаузата на чл. 13. 3, б. а от договора поради противоречие с
добрите нрави, тъй като посредством нея кредиторът си е осигурил обезщетение за
забава, петкратно по-високо от дължимото съгласно закона, без да е необходимо
да доказва размера на претърпените вреди по общия исков ред. По този начин е
формирана претенция за обезщетение за забава в размер на 603,40лв., надхвърлящ
главницата от 500лв. по договора –
равняващ се на 120,68 % от нея. В случая уговорената наказателна лихва в размер
на 50,98 % за периода на забавата е неморално висок размер, поради което
договарянето й е в противоречие с добрите нрави, с които в обществен интерес е
ограничена договорната автономия. Поради изложените съображения съдът намира,
че претендираната наказателна лихва, надхвърляща 5 пъти законовата лихва,
противоречи на морала и добрите нрави, води до двукратно връщане на заемната
сума, същата е неравноправна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което и е
нищожна. И тъй като нищожната клауза не в състояние да породи нито права за
ищеца нито задължения, то и претенцията на ищеца за заплащане на сумата от
603,40лв. – наказателна лихва е неоснователна.
Предвид горните констатации и по изложените съображения
съдът намира, че предявеният от ищеца осъдителен иск е основателен в частта за заплащане
на сума в общ размер от 578,16лв., от
която: 500,00лв. - неплатена главница по Договор за кредит № **********; 78,16
лв. - такса за експресно разглеждане, ведно със законна лихва върху главницата,
от подаване на искова молба до окончателно изплащане на вземането. А над този
размер и до пълния претендиран такъв от общо 1181,56лв. и за сумата от 603,40
лв. – наказателна лихва за периода от 24.09.2015г. до 31.01.2018г., е
неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, ищецът има право на
разноски по съразмерност с уважената част от исковете, като е представляван от
юрисконсулт и са претендирани разноски. Представени са доказателства за
направени разноски в размер на общо 812,70лв., в това число: 150лв. –държ. такса;
200лв. -за СТЕ; 312,70лв. -за особен
представител и 150лв. –юриск. Възнаграждеине. Ето защо и на ищеца ще се
присъдят разноски в размер на 397,67лв., по съразмерност с уважената част от
исковете, която и сума ще се осъди ответникът да му заплати.
Ответникът, който е представляван от особен представител не е направил
разноски, поради което и такива не му се следват.
Мотивиран от горното съдът,
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Г.Д.Б., ЕГН *********
***, на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД, да
заплати на „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“ Шандьор
Петьофи” №10, СУМА от общо 578,16лв.(петстотин седемдесет и осем лева и 16ст), от която:
500,00лв. - неплатена главница по Договор за кредит № ********** и 78,16 лв. -
такса за експресно разглеждане, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 26.09.2018г. –датата на подаване на
искова молба - до окончателно изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска над този размел до пълния претендиран такъв от общо
1181,56лв. и за сумата от 603,40 лв.-
наказателна лихва за периода 24.09.2015г. до 31.01.2018г., като неоснователен
ОСЪЖДА Г.Д.Б., ЕГН ********* ***, да
заплати на „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул.“ Шандьор Петьофи” №10, Сумата от 397,67лв. (триста деветдесет и
седем лева и 67ст.)- разноски по делото по съразмерност с уважената част от
иска.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати
на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................
/Валентина Иванова/