РЕШЕНИЕ
№ 73
гр. Бургас, 01.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на втори септември,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско
дело № 20212000500311 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ЗАД „А.“
АД срещу решение № 32 от 20-ти април 2021 г. постановено по т. д. №
533/2020 г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което застрахователят е
осъден да заплати на АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х. Ш. сумата от по 15 000 лв. на
всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и
страдания от настъпилата при ПТП на 29.08.2015г смърт на К.Т.К., с когото
тяхната дъщеря Б. Д. Ш. живяла на съпружески начала, ведно със законната
лихва върху всяко обезщетение, считано от 30.08.2017г до окончателното
изплащане, като въззивникът е осъден да заплати на Адвокатско дружество
"*** ***", представлявано от адв. Явор Божилов ***, сумата 2 352 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана по реда на чл. 38 ал.1
т.2 ЗА безплатна адвокатска помощ на ищците.
Решението се оспорва като неправилно. Поддържа се възражение, че
необосновано съдът приел, че ищците притежават активна легитимация,
приемайки за неоснователно възражението на въззивника за липса на
предвидените в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
1
ВКС предпоставки за това.
Пространно са развити доводи относно действието на тълкувателните
решения във времето, като се поддържа тезата, че е недопустимо придаването
на обратно действие на тълкувателните решения във връзка с приложимите
правни норми и по отношение на релевантните факти за правоотношенията
между страните следва да се съобразят само тези тълкувателни и
задължителни съдебни актове, който са действалите към момента на
настъпването и възникването им. В противен случай за една от страните в
правоотношението било възможно да нъстъпят неблагоприятни последици,
каквито не е биха настъпили при съобразяването на предшестващо
тълкувателно решение. Таков било и положението на застрахователите, които
при сключване на застрахователния договор съобразявали кръга на лицата,
които са били правоимащи според действалите тогава задължителни
тълкувателни актове.
На следващо място са изложени възражения относно липсата на
покритие за застрахователен риск, в която връзка като цяло са изложени
същите доводи и съображения, изтъкнати и във връзка с въпроса относно
действието на тълкувателното Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на
ОСНГТК на ВКС относно застрахователни правоотношения, които са
възникнали преди приемането му. Развити са съображения, че същото се
отнася само до отговорността на деликвента спрямо разширения със същото
тълкувателно решение кръг от лица, но това разширяване не засягало
отговорността на застрахователя, чийто обем се определял само с оглед
действалите в периода на действие на процесния застрахователен договор - от
31.12.2014 г. до 31.12.2015 г., ППВС № 4/1961 и ППВС № 5/1969 г., извън
които съгласно ППВС № 2/1984 г. не се дължи обезщетение на други лица. В
този смисъл следвало да се тълкува волята на страните по застрахователния
договор при определяне размера на застрахователната премия.
Активната легитимация на ищците да получат застрахователно
обезщетение на следващо място се оспорва и с оглед продължителността и
тежестта на понесените от тях страдания, които по интензитет се твърди, че
не са надхвърляли обичайните за съответната връзка и, които да е
справедливо да бъдат възмездени съгласно чл. 52 ЗЗД. Събраните в тази
2
насока доказателства били преценявани от съда в нарушение на
процесуалните правила, като необосновано бил даден превес на показанията
на една група свидетели и не са кредитирани тези на друга група свидетели.
В нарушение на съдопроизводствените правила, при противоречие в
показанията на свидетелите съдът не допуснал извършването на очна ставка,
като не била извършена преценка на показанията на св. Ант. К.а – внучка на
ищците, която се явявала заинтересована в аспекта на чл. 172 ГПК.
Поддържат се твърдения за процесуални нарушения при анализа на
свидетелските показания, от които не се установявала изискуемата от
Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС
изключителност на връзката на ищците с пострадалия
На следващо място във въззивната жалба се твърди, че съдът е приел за
установени и доказани предпоставките на Тълкувателно решение 1/2016 от 21
юни 2018 година въз основа на събраните по делото доказателства в
нарушение на процесуалните правила, давайки вяра на показанията на
посочената от ищците група свидетели, при наличието на задължение да
извърши преценка на тяхната заинтересованост по смисъла на член 172 ГПК,
дискредитирайки необосновано показанията на друга група в свидетели.
Съвкупният анализ на гласните доказателства не установявал изискуемите
предпоставки, а именно: лицето, което е извън кръга определен с ППВС № 4
от 1961 година и ППВС № 5 от 1969 година да е създало с пострадалия
трайна и дълбока емоционална връзка, да са имали особено близки
отношения, поради които да търпи продължителни болки и страдания, заради
които по изключение да е справедливо да получи обезщетение. Настоява се,
че тези предпоставки следва да са несъмнено доказани и обстоятелствата,
свързани с тях не може да се предполагат. Развити са доводи, че установените
обстоятелства досежно взаимоотношенията между пострадалия и ищците, не
изпълва съдържанието на предпоставките предвидени в посоченото
тълкувателното решение според. Изтъква се, че пострадалият не е живял с тях
в едно домакинство и е поддържал нормални взаимоотношения със своите
родители, а установените между него и ищците отношения са били обичайни
за родството по сватовство. Не била налице и предвидената изключителност
и страданията не надхвърляли по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка.
3
В условията на евентуалност се поддържа възражение за съобразяване
ограничителните критерии на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ ДВ, бр. 101 от 2018
година и посоченият в тази разпоредба максимален размер от 5 000 лв.
Твърди се, че с обратна сила са уредени заварените до влизане в сила на член
493а КЗ случаи, касаещи предявените искове за неимуществени вреди от
лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ за периода от 21 юни 2018 година до влизане в
сила на наредбата по 493, ал. 2 КЗ, която съгласно § 103 от ПЗР на ЗИДКЗ е
следвало да бъде приета в срок от една година от влизане в сила на този
закон. Исковете са предявени на 29-ти август 2020 година като и досега не е
приета предвидената в посочените разпоредби наредба, поради което съдът е
обвързан от определеният посочените разпоредби максимален размер на
обезщетението от 5000 лв.
Поддържа се, че разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ не
противоречи на общностното право на ЕС, доколкото е предвидена
значително по-малка сума от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5,
кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
съвета от 16 септември 2009 година. Развити са пространно доводи относно
липсата на противоречие на разпоредбата на вътрешното ни законодателство
с приложимото общонстно прави и практиката на СЕС.
Също като евентуално се поддържа възражение, че определяйки
обезщетение в размер на по 20 хиляди лв. за всеки от ищците, съдът е
нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразил
съгласно указанията на ППВС № 4 от 1968 година. Обективно
съществуващите и конкретни обстоятелства, специфични за делото, следвало
да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност както и според
значението им спрямо съдържанието на увреждането доказаните
обстоятелства, като в крайна сметка съдът не направил адекватна оценка на
вредите и сумата от 20 000 лв. за всеки от тях не била съобразена с обективно
и действително претърпените болки и страдания. Съдът само формално се е
позовал на принципа за справедливост, но не изложил мотиви относно
конкретните факти, които приема за релевантни при определяне размера на
обезщетението.
Като неправилен се оспорва и извода на съда, че приносът от страна на
4
пострадалия К. Тошков Кънчев спрямо увреждането е в размер на 25%.
Възоснова на данните от заключението по съдебна автотехническа експертиза
и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се обосновавал извод, че
степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия
е не по-малко от 50%, поради управляването на МПС от него преди
настъпването на ПТП със скорост от 116 км в час, която значително
превишава определената в чл. 21, ал. 1 ЗДвП от 80 км в час. Било безспорно
установено, че в момента на навлизане на лекия автомобил в лентата за
движение на мотоциклет, разстоянието между тях е било по-голямо от
опасната зона за спиране при движение със скорост 80 км в час, при която
пострадалият от К. Кинчев би имал възможност да спре и да предотврати
удара между превозните средства. Отчитайки тези обстоятелства следвало да
се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на вредните последици
и в рамките на 80 до 90%.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите – ищци е подаден
отговор на въззивната жалба чрез пълномощника - адв. М. Д., в който
въззивната жалба и въведените с нея възражения относно наличието на
активна легитимация за ищците, произтичаща от същите правни норми, чието
приложение с предходните тълкувателни актове следва да бъде изоставено, се
оспорват. Поддържа се, че релевантните факти и обстоятелства за
предпоставките по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21 юни
2018 г. са правилно са приети за доказани въз основа на подробен и пълен
анализ на гласните доказателства по делото.
Поддържа се, че спрямо предявените права следва да намерят
приложение разпоредбите на част четвърта от отменения КЗ и отделно от
това в обжалваното решение практиката на СЕС е съобразена правилно.
При определяне размера на обезщетението от по 20 хиляди лв. за всеки
от въззиваемите, съдът е приложил правилно както нормата на закона – чл. 52
ЗЗД, така и задължителната съдебна практика.
Възражението за по-голям от 25 % принос от страна на пострадалия за
настъпване на вредоносния резултат се оспорва също като неоснователно.
Изтъква се, че от заключението на вещото лице се установява пресичането от
лекия автомобил на траекторията на движение на мотоциклета, при което за
5
последния не е съществувала техническа възможност да предотврати
сблъсъка. Без значение на избраната от него скорост, сблъсъкът не би
настъпил, ако водачът на лекия автомобил не без извършил нарушението, във
връзка с което е признат за виновен с влязлата в сила присъда в наказателното
производство.
В с. з. страните не се явяват и не изпращат представители.
В писмено становище от въззивника – застраховател, се поддържа
въззивната жалба и се настоява, че по въпроса за съпричиняващото поведение
от страна на пострадалия К. К. следва да се съобрази влязлото в сила решение
№ 298/03.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1148/2019 г. на Апелативен съд –
С., в което относно същото ПТП е приета степен на съотношение от 30 %.
От името на въззиваемите е постъпила молба, в която въззивната жалба
се оспорва и се поддържа становището по релевираните с въззивната жалба
въпроси, изразено в отговора на въззивната жалба.
Бургаски апелативен съд, със свое определение от 21 юли 2021 г. прие,
че въззивната жалба е допустима, като във връзка с нейната основателност
намира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът е сезиран с иск от въззиваемите АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х. Ш. с
искове по чл. 226, ал. 1 КЗ 1 (отм.) предявени срещу „А." АД за заплащане на
обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди претърпени поради
причинената в ПТП на 29-ти август 2015 г. смърт на К.Т.К., с когото тяхната
дъщеря Б. Д. Ш. – загинала в същото ПТП, е живяла на съпружески начала.
ПТП настъпило по вина на Т. Г. Д., като водач на лек автомобил „К.ж", с рег.
№ ***, за което е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД №
52/2017 г. на СлОС.
Твърдели са, че връзката между тях и К.Т.К. била изключително силна и
съдържателна след като заживял с дъщеря им Б. през 1999 г. Пред очите им
възмъжал, станал съпруг и баща за пример, отдаден изцяло на съпругата и на
децата си, а те били изключително щастливи от факта, че дъщеря им е имала
късмет да срещне добро и всеотдайно момче. В течение на времето в негово
6
лице открили свой приятел и син, за какъвто дори не били мечтали и в
годините с него изградили отношения, надвишаващи по интензитет
обичайните такива между тъст, тъща и зет. Изложени са твърдения в насока,
че описаната изключително силна емоционална връзка била изградена в
контекста на влошени отношения между пострадалия и собствените му
родители, протичала в по-голям интензитет на общуване, пострадалият
предпочитал повече тяхната компания, доверие и близост и засвидетелствал
това си отношение пред роднини и приятели. Изтъкнато е, че са му помогнали
в намиране на работа за първи път. През 2012 г. създал свой автосервиз, в
която работа въззиваемата А.Ш. – по професия счетоводител, помагала.
Претенцията е насочена спрямо въззивното застрахователно дружество,
предвид действащата към момента на застрахователното събитие застраховка
„Гражданска отговорност“.
Въззиваемите са претендирали обезщетение за всеки от тях в размер на
по 40 000 лв., заедно със законната лихва от 29.08.2015 г. до окончателното
изплащане, но не са обжалвали решението в отхвърлителната му част над
размера от по 15 000 лв. за всеки от въззиваемите, заедно със законната лихва
върху този размер от датата на увреждането.
Така предявените искове за били оспорени от въззивника с
възраженията, въведени с въззивната жалба – относно липсата на основание
за съобразяване на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС и следващата от това липса на активна легитимация за въззиваемите;
възражение относно липсата на покрит застрахователен риск относно вредите
за въззиваемите като лица извън ППВС № 4/61 г. и ППВС №5/68 г.;
възражение относно липсата на посочените в Тълкувателно решение №
1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки относно активната
легитимация на въззиваемите; възражение за съпричиняване от страна на
пострадалия К. К. за настъпване на вредоносния резултат; възражение за
завишен и несправедлив размер на претендираните обезщетения, а в тази
връзка и относно съобразяването му с разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на
ЗИДКЗ.
Във връзка с така предявените права и възражения Бургаски апелативен
съд приема за установени по делото следните фактически обстоятелства:
7
Няма спор по делото и с въззивната жалба не се поставят като спорни
обстоятелствата, свързани с механизма на настъпване на процесното ПТП на
29.08.2015 г. Установено е, че около 14:35ч., на главен път Сливен-Бургас,
преди разклона за с. Глушник, при управление на лек автомобил „К.ж" с рег.
№ ***, водачът Т.Д. навлязъл в лентата за насрещното движение и се блъснал
челно с движещия се срещу него мотоциклет „Х." с рег. № ***, управляван от
К.Т.К., вследствие на което загинали водачът на мотоциклета и возещата се
зад него Б. Д. Ш..
Непосредствено преди ПТП лекият автомобил е бил спрян в района на
Т-образното кръстовище за с. Глушник, от лявата страна по посока на
движението към пътен възел "Петолъчката". По същото време, от гр. Сливен
в посока пътен възел "П.", се движел управлявания от пострадалия К. К.
мотоциклет „Х.", като зад него се возела жената, с която той е живеел на
семейни начала - Б. Ш.. И двамата били с поставени предпазни каски.
Мотоциклетът е изпреварил движещия се в същата посока лек автомобил,
управляван от св. Г.Б., управлявайки собствения си лек автомобил. В същото
време, водачът на спрелия автомобил "К.ж" потеглил внезапно от уширението
на пътя и завивайки наляво се озовал по средата на пътното платно, косо на
пътя, при което спрял на точно осевата линия с предната си част, а с
останалата част препречил движението по пътното платно в посока Сливен-
Бургас, в която се движил мотоциклетиста. Последният, забелязвайки
автомобила е тръгнал за го заобикаля, като в същият момент автомобилът
потеглил, в следствие на което настъпил удар между двете превозни средства.
Автомобилът е навлязъл в лентата за движение, с посока гр. Бургас, на
разстояние по-малко от опасната зона за спиране спрямо скоростта на
движение на мотоциклета, за което с влязла в сила присъда № 5/06.03.2017г
по НОХД № 52/2017г на СлОС, Т. Г. Д., е бил признат за виновен и осъден за
престъпление по чл. 343 ал. 3, предл. 2 алтернатива 2, б. „б" , вр. с ал. 1, вр. с
чл. 342 ал. 1 от НК, за това, че на 29.08.2015г, в община Сливен, на път I -6,
км.406, при управление на лек автомобил „К.ж" с рег. № ***, нарушил
правила за движение по пътищата - чл.8 ал.1, чл. 16 ал.1 т.1 и чл. 37 ал.3 от
ЗДвП и чл.96 ал.1 ППЗДвП и чл. 101 ал.1 т.3 ППЗДвП, непредпазливост
причинил смъртта на повече от едно лице - Б. Д. Ш. и К.Т.К..
Липсва спор и е видно от представените писмени доказателства, че към
8
момента на възникване на ПТП – 29.08.2015 г. за лек автомобил „К.ж" с рег.
№ *** е действала застраховка „Гражданска отговорност“ по сключения със
„ЗАД А." застрахователен договор.
Във връзка с възражението за съпричиняване по делото е била
назначена съдебна авто-техническа експертиза, от заключението по която се
установява, че мотоциклет „Х.", управляван от К. К., се е движил по пътя със
скорост от около 116 км/ч., при която опасната зона за спиране е около 118 м.
В момента на навлизане на пътното платно автомобилът „К.", ускорявайки
движението си, е достигнал моментна скорост от около 11 км/ч., в който
момент мотоциклетът е бил на около 229 м., но водачът му не е могъл да
възприеме автомобила, предвид ограничението от естествения релеф. В
момента на навлизане на предната част на автомобила в лентата за движение
на мотоциклета - на около 4 м. след потегляне от място, мотоциклетът е бил
на около 94 м. от мястото на удара. Опасната зона за мотоциклета до мястото
на удара, при движение с позволената максимална скорост от 90 км/ч., е била
около 79 м., като спрямо момента, от който е било възможно да го възприеме,
предотвратяването на удара, при същите действия на двамата водачи, е било
възможно са бъде предотвратен при скорост на движение от мотоциклета с 80
км./ч.
Ищците АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х. Ш. са родители на загиналата в
инцидента Б. Ш., която от 1999 г. е живеела на съпружески начала с
починалия водач на мотоциклета - К.Т.К., с когото имали родени две деца- св.
А. К.ова К.а, род. на 01.07.2000г и М.К. К., род. на ***г.
К. К. установил с въззиваемите – ищци, отношения, които са типични за
родител – дете. До голяма степен предпоставка за това е бил породения в
живота му родителски дефицит, поради обстоятелството, че от 9 месечната
му възраст, биологичните му родител са се развели, като преимуществено е
живял при майка си - св. М. СС.а, и втория й съпруг. Баща му също е създал
свое семейство, сключвайки брак със св. В. Т. когато пострадалият е бил на 4
годишна възраст. С решение № 707/21.07.1992г по гр. д. № 2706/1991г на
СлРС, упражняването на родителските права спрямо К. Т. К., когато е бил на
14-годишна възраст, са били предоставени на баща му, с чието семейство
пострадалият е живял известно време в гр. К.. На 15 години К. се отделил от
9
да живее самостоятелно на общежитие в гр. Нова Загора, като ученик в
Селскостопански Техникум - гр. Нова Загора.
Анализът на свидетелските показания, вкл. тези на св. М. СС.а сочи, че
макар да е имал нормални според обстоятелствата свързани с развода на
родителите му отношения с тях, с въззиваемите пострадалият е имал
подчертано по-близки и интензивни отношения. Установява се, че макар да са
живели в гр. К., почти всеки ден въззиваемите идвали с автомобила си в гр.
Сливен, за да посетят дъщеря си и зет си. Многократно посещавали
пострадалия на работното му място в сервиза за коли в гр. Сливен и се
ангажирани изключително да помагат в отглеждане на децата А. и М.,
помагали също финансово на младото семейство и финансово, помогнали на
пострадалия да започне свой малък бизнес, като въззиваемата А.Ш. помагала
в счетоводството на създадения от пострадалия К. К. автосервиз. Изпитвал
към въззиваемите уважение и привързаност, израз на което е обстоятелството,
че често се е допитвал до тях и взаимно са си били подкрепа.
Емоционалните преживявания, свързани със загубата от смъртта му,
изразените пред свидетелите чувства на липса и тъга като тежест и
интензитет са съпоставими с обичайно преживяваните, като за собствен син.
Във връзка с известните противоречия между показанията на
свидетелите относно отношенията на пострадалия със собствените му
родители в сравнение със значително по-интензивните и наситени
емоционално отношения с въззиваемите, се обясняват с установеното от
показанията на св. Пламен Михайлов и св. Филип Йосифов нежелание на
пострадалия да говори за детството си. Последното от своя страна е обяснимо
с обичайното отчуждаване и необходимостта да живее разделен от
родителите си предвид развода им и установяването на всеки от тях в
различно населено място. Като се държи сметка за това, установеното от
свидетелските показания различно възприятие относно степента на
отчуждаване спрямо рождените родители по-скоро допълва, отколкото да
противоречи на факта безпротиворечиво установената значителната степен на
сближаване с въззиваемите.
Въз основа на така установеното от фактическа страна се налага
изводът, че подадената от ответното застрахователно дружество – „З***О А."
10
въззивна жалба срещу Предявените преки искове са с правно основание
чл.226 ал.1 КЗ (отм.), вр. с чл. 45 ЗЗД, решение № 32 от 20-ти април 2021 г.
постановено по т. д. № 533/2020 г. по описа на Сливенски окръжен съд в
частта за уважаване на предявените от въззиваемите АНТ. АНГ. Ш. и Д. Х.
Ш. искове е неоснователна.
Липсва спор и съдът е обвързан съгласно чл. 300 ГПК по въпроса за
деянието и неговата противоправност, както и вината на застрахования при
въззивното дружество деликвент за настъпване на процесното ПТП.
Поставените от въззивника въпроси засягат съобразяването на
Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС към
застрахователното събитие и за определяне активната легитимация на
въззиваемите като увредени по смисъла на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и наличието
на изведените с него предпоставки, които я пораждат; правилното определяне
по критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД изведени с ППВС
№ 4/1968 г. и приложението във връзка с това на лимитативната норма на §
96 от ПЗР на КЗ.
Увредените лица, към които възниква отговорността на застрахования
не са определени лимитативно в приложимия закона – чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
и чл. 45 ЗЗД, като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от тази на деликвента. Предвид тази характеристика на
отоворността е несъстоятелно възражението, че Тълкувателно решение №
1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на ВКС не се отнася за обезпечителната и
гаранционна отговорност на застрахователя.
Неоснователно е и възражението, че с оглед определения от
задължителната тълкувателна практика - ППВС № 4 от 25. V. 1961 г. и ППВС
№ 5 от 24. ХI. 1969 г. кръг на увредените лица, които имат право да получат
обезщетение от застрахования за причинените им вреди, а с оглед
функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя – и от
него, при сключване на договора за застраховка „Гражданска отговорност“,
страните не са имали воля и застрахователната премия не била определена с
оглед застрахователния риск към разширения с последвалото ги
тълкувателното решение кръг на активно легитимирани лица. Макар
последващото тълкувателно решение да има за последица различно
11
приложение на тълкуваната правна норма, самото то не представлява
източник на позитивно право, поради което съобразяването му следва
действието на нормативните разпоредби, чието приложение разяснява. В
мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК на
ВКС ясно и недвусмислено е посочено основанието за постановяването му –
липсата на уредба в националният закон, уреждаща изрично лицата, които
могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък,
както и на ясни критерии за тяхната материално-правна легитимация,
следващи от поетите от Република България като "държава – членка"
ангажименти с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16 септември 2009 г. и Директива 2012/29/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални
стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления,
дали основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г.
разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на
други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление №
5/69 г.
Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение е
ограничена само в рамките на застрахователния лимит и възникването й
всяко и всички увредени лица не се изключва от сключения договор за
задължителна застраховка "Гражданска отговорност", нито по силата на
приложимия закон - чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 ЗЗД, разяснени с
Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСГТНК на
ВКС. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, разпоредбите на част четвърта от
отменения КЗ са приложими, доколкото след влизане в сила на този закон по
отношение на заварените застрахователни договори страните не са
договорили друго, като свободата на договаряне цели постигането на баланс
между правата и задълженията на страните по завареното правоотношение и е
недопустимо да бъде упражнявана в ущърб на активно легитимираните по
прекия иск трети лица, попадащи в разширения или с тълкувателното
решение, или от нормата на чл. 493а, ал. 4 КЗ кръг на увредените от
застрахователното събитие лица.
Активната легитимация на лицата, които като увредени по смисъла на
чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) имат право да претендират пряко от застрахователя
12
обезщетение, е обусловена поради това не от момента на сключване на
застрахователния договор и/или действието му към момента на настъпване на
ПТП по вина на застрахования, а от доказването на предпоставките посочени
в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016
г., ОСНГТК, от което настоящият съден състав е обвързан съгласно чл. 130,
ал. 2 ЗСВ.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. ОСГТНК
на ВКС, извън лицата, посочени в ППВС № 4 от 25. V. 1961 г. и ППВС № 5
от 24. ХI. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, материалната легитимация на
други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е
била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, заради
която лицето търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Тъкмо такава трайна, дълбока и емоционална връзка се установява по
делото, че е била установена между въззиваемите ищци и пострадалия, който
е съжителствал със загиналата в същото ПТП тяхна дъщеря приживе и
противно на твърденията на застрахователя, тя надхвърли обичайната
привързаност, типична за съответстващата степен на родство по сватовство.
По делото се установява, както обстоятелствата, пораждащи
възникването и изключителността на връзката, предвид отношенията, които
изпълват нейното съдържание, така и тежестта на преживените болки и
страдания предвид пълноценното й съществуване и развитие към момента на
настъпване на застрахователното събитие.
Близостта и емоционалната привързаност между въззиваемите и
пострадалия е последица освен от качествата на личността на всеки от тях, но
така и поради запълващата възникналите обективно емоционални дефицити
роля на въззиваемите в живота на пострадалия, чиито родители са били
разделени от първата година на живота му. В лицето на пострадалия, с оглед
установения интензитет на осъществяване на отношенията, степен на
близостта, доверие и взаимопомощ - финансова в бита и семейните грижи, за
установяване на пострадалия на работа и подкрепа в неговата
13
самостоятелност, възхищението което са изпитвали към него с оглед
проявената доброта и отговорност, се установява, че въззиваемите, както и
пострадалият от своя страна, са намирал удовлетворение на необходимата в
живота им потребност от родителски авторитет, последица от което е и
тяхната привързаност към него. Макар да не са живели заедно, потребността
им приживе един от друг проличава в установения от свидетелите почти
ежедневни посещения и контакти, който, по мнение на съдебния състав,
надхвърлят обичайните граници и интензитет на общуване за
съответстващата по сватовство връзка с тяхната дъщеря – обичайно и в
общия случай само при нужда, събиране по празници, рождени дни и др.
значими житейски събития. Така установената изключителност на връзката е
определяща и за степента на преживяваното от тях чувство за загуба в живота
на въззиваемите и тъга, като е справедливо претърпените морални вреди да
бъдат репарирани с парично обезщетение в размер на 20 000 лв.
Неоснователно във връзка с определяне размера на дължимото
обезщетение е настояването от въззивното застрахователно дружество за
определянето му в размер на 5 000 лв., според установения в § 96, ал. 1 от
ПЗРКЗ лимит до приемането на Наредба за установяване на методика.
Доколкото и, ако изобщо следва да бъдат съобразявани ДР на КЗ в сила от
01.01.2016 г., аргументите на застрахователя, основани на ограничението,
произтичащо от разпоредбата на § 96 от ДР на КЗ следва да се съобразят
обвързващите съда, съгласно чл. 288, ал. 3 ДФЕС, директиви по отношение на
постигането на даден резултат от държавите-членки, до които са адресирани,
като оставя на националните власти свобода на избор само относно формата и
средствата за постигане на този резултат. Постановените на основание чл. 267
ДФЕС решения на СЕС, обаче, са задължителни, като съгласно Решение на
СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание чл. 267 ДФЕС от A. t. S. /Латвия/ с акт от 16. Май
2012 г., постъпил в Съда на 01 юни 2012 г., член 3 § 1 от Директива 72/166 и
чл. 1, §§ 1 и 2 от Втората директива 84/5, трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" при използване на моторни превозни
средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
14
близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена
максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от
Втората директива 84/5 (застрахователен лимит). Като част от позитивното
европейски право, произтичащо от решенията на ЕС по преюдициални
запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните-
членки, вкл. Република България съгласно чл. 633 ГПК. Разпоредбата на § 96
ПЗР на КЗ е именно такава, която предвижда сума на обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо от застрахователя по застраховка
"Гражданска отговорност" която е по-малка от установените от чл. 1, § 2 на
Втората директива лимити, транспониран в чл. 492 КЗ (чл. 266 КЗ отм.),
поради което не следва да се прилага от съда. Противното не следва и от
цитираните във въззивната жалба решения на СЕС, отнасящи се до
принципите при определяне на механизмите за обезщетяване, но не и за
лимитиране отговорността спрямо увредените и пострадалите в ПТП.
Дължимото на въззиваемите обезщетение следва да бъде намалено само
с оглед установеното от пострадалия нарушение на правилата за движение,
изразяващо се в управляването на мотоциклета с превишена и несъобразена с
пътните условия – ограничаващия видимостта релеф в пътния участък.
Предотвратяването на ПТП от страна на мотоциклетиста е било възможно
само при избор на скоростта на движение, който да е съобразен с
ограничението относно възможността да възприеме своевременно
възникналата на пътя опасност, което е било невъзможно при избраната от
него скорост на движение от 116 км/ч. Изключителна тежест за настъпване на
пътното произшествие има поведението на водача на лекия автомобил, чиято
вина е установена с влязлата в сила присъда по повод извършеното по
непредпазливост престъпление в следствие грубото нарушаване на правила за
движение по пътищата - чл.8 ал.1, чл. 16 ал.1 т.1 и чл. 37 ал.3 от ЗДвП и чл.96
ал.1 ППЗДвП и чл. 101 ал.1 т.3 ППЗДвП. БАС настоящия си състав намира,
че степента на съпричиняване е 25 %, по който въпрос не е обвързан от
влязлото в сила решение на друг съд относно същото ПТП. Съгласно чл. 298,
ал. 1 ГПК и чл. 297 ГПК решението е задължително в отношенията между
страните по делото.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение следва да се потвърди,
като в полза на процесуалния представител на въззиваемите следва да се
15
присъди възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., определено в съответствие с
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 32 от 20-ти април 2021 г. постановено по
т. д. № 533/2020 г. по описа на Сливенски окръжен съд
ОСЪЖДА „З***О А." АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., район „С. ул. „С.К." № *, да заплати на адв. М. Д. съдебен
адрес: гр.С., ул." от Д.Ц." №* вх."*", ет.*, чрез Адвокатско дружество "***
***", БУЛСТАТ -***6по реда на чл. 38 ал.1 т.2 за оказаната безплатно
адвокатска помощ сумата 2 352 лв. (две хиляди триста петдесет и два лева),
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв с включен
ДДС.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16