гр.София.,12.02.2018г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, XII въззивен състав, в публично заседание на петнадесети
януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА
ЦАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНИ
ЗАХАРИЕВА
ХРИСТИНА
НИКОЛОВА
при участието на секретаря Галина Иванова и прокурора
Татяна Садай, разгледа докладваното от съдия Захариева ВНОХД № 5510 по описа за
2017 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 30.05.2017г., постановена
по НОХД № 7406/2017г., СРС, НО, 2-ри състав е признал подсъдимия П.Н.С. за
виновен, в това, че на 18.09.2016г. в
гр.София, ул. „*******, противозаконно е присвоил чужди движими вещи, собственост
на З.С.З.– парична сума в размер на
3300.00лв., предоставени му от З.С.З., които вещи владеел и пазил съгласно
сключен със З. в гр. София, устен договор за поръчка от дата 17.09.2016г. – престъпление
по чл. 206, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 206, ал. 1 от НК,
вр.чл.58а, ал.1, вр.чл.54, ал.1, вр. чл.36 от НК, вр. чл.373, ал.2 и ал.3, вр. чл.372,
ал.4, вр. чл.371, т.2 от НПК му е наложил наказание „лишаване от свобода” за
срок от 8 /осем/ месеца, изтърпяването на което на основание чл.66, ал.1 НК е
отложено за срок от 3 /три/ години.
На
основание чл. 189, ал.3 НПК, в тежест на подс. С. са възложени направените по делото разноски.
Срещу присъдата, в срока по чл.319, ал.1 от НПК,
е постъпил протест от прокурор при СРП, с който се иска изменение на присъдата
по отношение на наложеното на подсъдимия наказание. С протеста се желае
увеличаване на наказание, като конкретно се иска подсъдимият да бъде осъден на
„лишаване от свобода” за срок от четири години, което след прилагане на
разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК, да бъде редуцирано на две години и осем
месеца, както и да бъде постановено същото да се изтърпи ефективно. Излагат се
доводи, че при определяне на наказанието съдът не е анализирал високата степен
на обществена опасност на осъщественото от подсъдимия престъпление, както и
личността на извършителя. Според прокурора не са налице и основанията за
прилагане на чл. 66 от НК.
В разпоредително заседание на 27.11.2017г., по реда на
чл. 327 от НПК, въззивният съд прецени, че обжалваното решение е от категорията
актове, подлежащи на контрол пред въззивната инстанция по съответния ред,
поради което насрочи делото за разглеждане в открито съдебно заседание и прие,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не следва да бъдат събирани други
доказателства.
В съдебното заседание пред въззивната инстанция подс. С.
не се яви, като съдът е разгледал делото в негово, в хипотезата на чл. 269, ал. 3 от НПК, т. нар.
„задочно производство“, към което се пристъпи едва след изчерпване на всички
процесуални възможности за установяване местонахождението на подсъдимия и
неговото призоваване.
Пред въззивната инстанция представителят на СГП
поддържа депозирания протест с изложените в него доводи. Счита, че действително
при индивидуализацията на наказанието съдът не е анализирал правилно
смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и
факта, че последният е личност с висока степен на обществена опасност, която се
извежда от проявената от него упоритост при извършване на деянието. Според
представителя на обвинението подсъдимият С. има предходни осъждания за тежки
умишлени престъпления, за които са му налагани и наказания „лишаване от
свобода”, като е прилаган и института на условното осъждане, поради което се
иска увеличиване на наложеното наказание – след редукцията в размер на около
една година и половина, което да бъде изтърпяно ефективно.
Защитникът на подсъдимия – адв. Л. пледира протеста да
бъде оставен без уважение. Счита постановената присъда спрямо подзащитния
ѝ за правилна и законосъобразна. Застъпва доводи, че доколкото делото
пред първоинстанционния съд е протекло по глава XXVII от НПК, при условията на
съкратено съдебно следствие с признаване на вината и на всички факти и
обстоятелства по делото от страна на подсъдимия, същият е получил справедливо
наказание, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок. По отношение на
твърденията на прокурора, че подсъдимият е осъждан, излага съображения, че за
осъжданията си последният е реабилитиран, поради което правилно е бил приложен
чл. 66 от НК. Отправя искане първоинстанционната присъда да бъде потвърдена
като правилна и законосъобразна.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства
и становищата на страните и като провери законността и обосноваността на
атакуваната присъда, при съобразяване с разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК,
намира за установено следното:
По искане на подсъдимия и защитата,
първоинстанционния съд е разгледал делото по реда на Глава 27, чл. 371, т. 2 от НПК с признаване на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт, като с протоколно определение и на основание чл. 372, ал. 4 от НПК, СРС е
допуснал провеждане на съкратено съдебно следствие и е намерил за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият П.Н.С. е роден на ***г., гр.Пловдив,
българин, български гражданин, с ЕГН **********,***, с настоящ
адрес:***, със средно образование, неженен, не работи.
По отношение на осъждания за извършени от него през
1998г. престъпни посегателства, като непълнолетен, е настъпила реабилитация по
право. С. е освобождаван двукратно от наказателна отговорност по реда на чл.78а
от НК, като са му наложени глоби, за които няма данни да са заплатени.
Към месец септември 2016г. пострадалият свидетел З.С.З.живеел
в гр. София, като бил трудово ангажиран към „В.В.**” ЕООД. Той притежавал
моторно превозно средство – микробус марка „Фолксваген”, с per. № ******ВВ,
което използвал в работата си. Разполагал в наличност и със сумата от 3300,00 лева.
Към месец септември 2016г. подс. С., който по това
време живеел в София, се запознал със св. З.. Двамата постигнали уговорка
подсъдимият да изпълнява поръчки, възложени му от свидетеля. Помежду им не бил
оформен писмен договор за поръчка. С. не бил запознат и не му била представена
за подпис длъжностна характеристика. Съществото на ангажиментите на подсъдимия
се изразявало в реализация на превози на товари, в частност плодове, със
собственото на пострадалия З. моторно превозно средство, за които последният следвало
да предоставя на подсъдимия съответно
заплащане.
Св. З. се познавал и търгувал със св. И.Г.К., от която
закупувал грозде. Неколкократно от началото на месец септември 2016г. до
15.09.2016г. св. З. възлагал на подсъдимия поръчки, като го изпращал да
изпълнява курсове с микробуса до с. Свирачи, общ. Ивайловград, обл. Хасково,
откъдето следвало да натовари стоката, закупувана от св. К.. Пострадалият
предварително уговарял със своята позната стойността на покупката, като
паричните суми предавал по подс. С., който при всяко посещение в с. Свирачи ги
връчвал на продавача. След сделката подсъдимият транспортирал обратно
закупената стока до гр. София, където я доставял на З..
На 17.09.2016г. пострадалият и подсъдимият се срещнали
отново в гр.София. На срещата св. З. пристигнал с микробуса си марка
„Фолксваген”, с peг. № ******ББ. У себе си носел и сумата от 3300,00 лева,
които били лични негови средства. Двамата мъже провели разговор, в рамките на
който пострадалият споделил, че е постигнал уговорка със св. К. да закупи от
нея известно количество грозде, стойността на което била изчислена на 3300,00
лева, като поръчката следвало да бъде изпълнена от подс. С.. Св. З. обяснил на
подсъдимия, че за целта последният следва да отпътува на следващия ден – 18.09.2016г.,
с микробуса до с. Свирачи, където ще се срещне със св. К., за да натовари
стоката. З. предоставил на С. и сумата от 3300,00 лева, като изрично му наредил
да ги пази и да ги предаде на неговата позната, след като получи гроздето.
Указал му да транспортира веднага закупеното грозде до гр. София, като двамата
се уговорили след изпълнението на поръчката, да се разплатят помежду си за така
свършената работа. Допълнително се разбрали, че в случай на възникнали
обективни пречки договореното грозде не бъде получено в с. Свирачи, носената от
подсъдимия сума да не бъде предавана на свид. К., а да бъде върната още същия
ден (18.09.2016г.), на св. З..
След като получил парите от св. З., подс. С. се качил
в предоставения му микробус и се отдалечил от мястото на срещата. Първоначално
той имал намерение да изпълни в цялост задълженията си по възникналата
неформална договорна обвързаност със своя познат. В деня, когато трябвало да
тръгне на път – 18.09.2016г., обаче, подсъдимият променил нагласата си и решил
да се възползва от упражняваната от него към този момент фактическа власт върху
паричната сума от 3300,00 лева, като я задържи за себе си. Решението му било
мотивирано от финансовите затруднения, които го съпътствали и желанието му да
си набави доходи по неправомерен начин. В изпълнение на този внезапен замисъл,
подс. С. ***, отказвайки се да пътува до с. Свирачи, като решил да не връща на
пострадалия предадените му 3300,00 лева, въпреки своето задължение. Подсъдимият
предприел действия по усвояване на сумата, като я прибрал у себе си.
Междувременно придвижил даденият му микробус до паркинг в гр. София, ж.к.
„Младост 1”, заключил го и пуснал ключовете през тесен процеп на един от
страничните прозорци на вратите във вътрешността на превозното средство, след
което се оттеглил.
Още на 18.09.2016г. Силкчийски престанал да отговаря
на телефонните повиквания на З., като се разпоредил по неустановен начин и със
сумата от 3300,00 лева. Няколко дни по-късно той изпратил кратко електронно
съобщение от телефона си до номера на пострадалия, в което го уведомявал къде е
паркирал микробуса.
След като издирил автомобила си, св. З. потърсил
съдействие за откриването на С. от полицейските органи, като подал сигнал, в
който описал случилото се и отношенията си с подсъдимия, по който повод било
образувано досъдебно производство.
За да установи възприетата фактическа обстановка
районният съд се е позовал на направеното от подсъдимия С. самопризнание и от
събраните на досъдебното производство доказателства и доказателствени средства,
прочетени и приети по реда на чл. 283 от НПК, както следва:
протоколи за
разпит на свидетелите З.С.З./пострадал, л.39 от ДП/, И.Г.К. / л. 51 -52 от ДП/,
Б. С.И.– частично /л.37-38 от ДП/, обяснения на подсъдимото лице от досъдебното
производство /л.73 от ДП/; заключение на съдебно психиатрична и психологическа
експертиза /л.60-65 от ДП/, както и на приложените по делото писмени
доказателствени средства: справки за съдимост и приложен бюлетин /л.21-25 от ДП
и л.22-28 от СП/.
С оглед естеството на диференцираната процедура в
нейната разновидност по т. 2 на чл. 371 от НПК, въззивният съд дължи служебна проверка на основания за провеждане на
съкратено съдебно следствие, включващо и
преценка самопризнанието на подсъдимия намира ли подкрепа в събраните в
досъдебното производство доказателства. Позицията на настоящия съдебен състав е, че контролираната
инстанция е провела законосъобразно процедурата, без да допусне съществени
процесуални нарушения.
Първоинстанционният съдебен акт е постановен при
изяснена фактическа обстановка, която СРС е приел за установена по категоричен
начин в проведеното, по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, производство. Районният
съд е възприел изцяло изложеното в обвинителния акт относно фактите, тъй като
по повод на тях са направени самопризнания от подсъдимият С.. Настоящият
съдебен състав намира за правилен изводът на СРС, че самопризнанията на
подсъдимия се подкрепят от останалите доказателства по делото, тъй като въз
основа на съвкупната им оценка се установяват безспорно както предмета на
престъплението и неговото авторството, така и механизма, мястото и времето на
извършване на инкриминираното деяние. В този смисъл съдът счита, че първоинстанционният
съд не е допуснал процесуални нарушения и при анализа на събраните по делото
доказателства, поради което не е налице необходимост подробно да бъде
коментиран целия доказателствен материал, още повече, че в случая се касае за
проведена процедура при признаване на фактите, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт.
При правилно установена фактическа обстановка и вярно
оценени доказателства и доказателствени средства по делото, първостепенният съд
е формирал правилни правни изводи относно съставомерността на инкриминираното
деяние, като напълно законосъобразно и обосновано го е подвел под състава на
престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, доколкото събраните по делото
доказателства сочат на това, че на инкриминираната дата и място подс.
С. е
осъществил от обективна и субективна страна състава именно на това
престъпление.
От обективна страна са налице всички признаци на
престъпния състав – налице е годен предмет на престъплението, а именно парична
сума в размер на 3300.00 лева.
Процесните парични средства са движими вещи по смисъла
на разпоредбата на чл. 110, ал. 2 ЗС, като същите са принадлежали на пострадалия
свидетел З. и по аргумент на противното безспорно са чужди по отношение на
подсъдимия С..
По делото е установено по категоричен начин, че
паричните средства са били предоставени във фактическа власт на подсъдимото
лице на годно правно основание, а именно неформален договор за поръчка (за
действителността на който, не е необходима писмена форма, като договорката в
случая е постигната неформално), като инкриминираната сума от 3300,00 лева е
била дадена на подсъдимия, за да извърши с нея конкретно наредени правни
действия от името и за сметка на доверителя си – св. З., а именно да ги предаде
на св. К. за реализиране на покупко – продажба. Правилна е констатацията на
съда, че посоченото правно основание за държане на
парите не е променяно по взаимно съгласие между страните, поради което и
подсъдимият не е станал собственик на свой ред, а е поел задължение за владеене
и пазене от името на св. З., като паричните средства са останали чужди за него.
Подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние на
престъплението по чл. 206, ал. 1 НК, като след като получил
инкриминираната сума (на 17.09.2016 г.) от св. З., не е изпълнил поръчката за
предаването им на следващия ден на св. К., в резултат на което е следвало още в
рамките на деня 18.09.2016г. да отчете парите обратно на своя доверител – св. З.,
вместо да го направи обаче, той задържал парите за себе си и се е укрил с тях,
с което недвусмислено е обективирал отказ да изпълни поетия ангажимент по
договора със св. З.. Действията по укриване и отказът да върне парите
обективират факта, че последният е променил намерението си към вещите
(паричната сума), като е започнал да ги третира като свои, разпореждайки се с
тях за удовлетворяване на собствени нужди (видно от обясненията на подсъдимото
лице). Деянието е довършено, тъй като пострадалият З. е бил лишен от правото да
ползва собствените си парични средства, поради което за него са настъпили имуществените
вреди.
Правната теория и съдебната практика са единодушни, че
формата на вина при престъплението по чл. 206 от НК, е прекият умисъл. В
конкретния казус подсъдимият е действал с пряк умисъл, доколкото е
съзнавал
общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е общественоопасните му
последици и пряко е целял настъпването им. Подсъдимият е съзнавал, че
инкриминираните вещи са били чужди и са му били предоставени във владение от
св. З. единствено и само за да ги пази и да ги предаде на св. К., след като
получи уговорената стока, а при възникнали обективни пречки договорената стока
да бъде получена, сумата да бъде върната още същия ден, на св. З.. Подсъдимият
е съзнавал още, че няма право да се разпорежда с парите извън уговорено и
въпреки това не е изпълнил поетата поръчка (предаването на
паричната сума на св. К. срещу получаване на процесната стока), като не е
спазил и уговорката при възникнали непредвидени обстоятелства да отчете парите
обратно на доверителя си, а вместо това ги е задържал за
себе си, укрил се е, след което се е разпоредил с тях в своя полза. Несъмнено действията му, изразяващи в отказа
му да върне предадената му инкриминирана парична сума и последвалото укриване,
сочат ясно, че в съзнанието му е имало представа за нарушаване на очевидната
уговорка за връщането на парите, като установяват и намерението му противозаконно
да ги присвои, като пряко е целя да се разпореди с тях в своя полза.
За престъплението по чл. 206, ал. 1 НК законодателят е
предвидил наказание „лишаване от свобода” от една до шест години.
В рамките на санкционната част на цитираната норма контролираният
съд е наложил на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ в предвидения от
закона минимум, а именно в размер от 1 /една/година, което съобразно разпоредбата
на чл. 58а НК е редуцирал с една трета на 8 /осем/ месеца „лишаване от свобода“,
изпълнението на което е отложил на основание чл. 66 от НК за срок от три години.
По повод размера на наложеното на
подсъдимия наказание по делото е постъпил протест, в който се излагат
оплаквания и се отправя искане за увеличаване на наказанието „лишаване от
свобода“, както и постановяване на неговото ефективно изтърпяване, които
съставляват същинския предмет на настоящото въззивно производство.
Настоящият въззивен състав намира, че при
индивидуализацията на наказателната отговорност първоинстанционният съд е
съобразил всички обстоятелства, значими за размера на наказанието. Противно на
застъпените в протеста доводи, въззивната инстанция намира, че
правилно
като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелствата са били отчетени –
чистото съдебно минало на подсъдимия (предвид настъпилата за подсъдимия
реабилитация по отношение на предходните му осъждания), признанието на фактите,
изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт, обусловило
разглеждането на делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК (доколкото същото е
последователно поддържано в цялото наказателно производство и в съответствие с т. 7 от Тълкувателно
решение № 1 от 6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС обосновано е
било
третирано от
първия съд като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство),
нееднократно изразеното искрено съжаление за постъпката, демонстрирано от
подсъдимия в двете фази на процеса, както и констатираното от експертите
специфично здравословно състояние на подсъдимия, а именно изразен депресивен
синдром със суицидни мисли, възникнал по повод преживявания от личен характер и
финансови проблеми. Като единствено отегчаващо
отговорността обстоятелство обосновано е преценено, стойността на предмета на
престъплението, надвишаваща седем пъти минималната работна заплата за страната
към датата на извършване на инкриминираното деяние.
Въззивната съдебна инстанция счита, че не е налице и поддържаното
от прокуратурата несъответствие между отмерения от районния съда обем
наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на дееца и на
деянието от друга.
Изводите на прокуратурата, че наличните по делото
данни за предходните осъждания на подсъдимия, независимо от настъпилата
реабилитация, както и двукратното приложение на института на чл. 78а по
отношение на предходни престъпни прояви на подсъдимото лице, го характеризират
като личност с висока степен на обществена опасност, не се споделят от
настоящата инстанция. Както правилно е констатирал първия съд, видно от
приложения по делото бюлетин за съдимост деянията, за които подсъдимият е бил
реабилитиран, са извършени на значително по-ранен етап от живота му и то по
време когато последният е бил все още непълнолетен (непълнолетието неминуемо е
намалило задръжките му при извършване на престъпните посегателства, доколкото
лицата в тази възраст са особено податливи на външно влияние и въздействие), а
от друга страна осъществените от него девиантни прояви, за които е бил
освободен от наказателна отговорност, са съсредоточени върху друг вид
охранявани от закона обществени отношения, закрилящи се от нормата на чл. 324,
ал. 1 от НК (упражняване на професия или занаят, без съответна правоспособност).
Предвид горното въззивната инстанция намира, че подсъдимият не може да бъде
характеризиран като личност с изградени трайни престъпни навици, с подчертана
склонност към извършване на посегателства против собствеността, което да
обосновава извод за липса на възможност за поправяне с налагане на по-лека
мярка на наказателна репресия.
Въззивната инстанция не споделя и
изложените в протеста твърдения, които според прокуратурата обуславят високата
обществена опасност на извършеното от подсъдимия престъпно посегателство, като
намира, че инкриминираното деяние не се отличава с по-висок интензитет, с
сравнение с други обществени прояви от същия вид, което да налага
необходимостта от по-продължително и засилено въздействие върху подсъдимия.
След извършен собствен анализ на релевантните за
индивидуализация на отговорността на подсъдимия фактори, настоящият съдебен
състав достигна до изводи, които не се различават от формираните от районния
съд, като споделя решението на първия съд, че наказанието на подсъдимия следва
да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като
му бъде наложено наказание в предвидения от закона минимум, а именно в размер
от 1/една/ години „лишаване от свобода“, което след съобразяване с процесуалния
ред, по който е проведено производството, законосъобразно е било редуцирано с
1/3, като е рамкирано на осем месеца „лишаване от свобода“.
По повод възраженията на прокуратурата срещу
приложението на чл. 66 от НК въззивният съд намира същото за неоснователно.
Правилно районният съд е приел, че са налице формалните предпоставки на
посочената законова разпоредба – подсъдимият е неосъждан (с оглед настъпилата
реабилитация за предходните му осъждания) и наложеното му наказание е до три
години лишаване от свобода. Същевременно въззивният съд се съгласява с извода
на контролираната инстанция, че с оглед обществената опасност на извършеното, която
не е по-висока в сравнение с обикновените случай на престъпление от същия вид,
в съвкупност с всичко, установено в производството за личността на подсъдимия и
неговото социално поведение за постигане целите на наказанието, визирани в чл.
36 от НК и най-вече за поправянето му и за превъзпитанието му към спазване
законите и установения правен ред, не е необходимо наложеното наказание да бъде
изтърпяно ефективно.
Констатираните от двете съдебно инстанции смекчаващи
отговорността обстоятелства, разгледани в контекста на
отношението
на подсъдимото лице към извършеното от него деяние и последиците му, както и с
оглед процесуалното му поведение, дават основание на съда да направи извод, че
съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимия и превъзпитаването
му към спазване на законите и добрите нрави, не изисква отделянето му от
социалната му среда и изолирането му от обществото. Според съда в разглеждания
случай обективно липсва необходимост подсъдимият да се изолира от обществото,
за да се въздейства положително върху него. Видно от ангажираните по делото
доказателства подсъдимият С. не може да се характеризира, като лице със
завишена степен на обществена опасност, с подчертана склонност да нарушава
установения в държавата правов ред. Процесното престъпление е извършено в труден
за подсъдимото лице период, съпътстван с материални затруднения и проблеми от
личен характер, макар последните да не оправдават противоправното му поведение,
според настоящия съдебен състав решаващият критерий за отлагане изтърпяването
на наказанието се обуславя именно от обстоятелството, дали е обществено
оправдано и целесъобразно за действителното поправяне на подсъдимия и за постигане
целите на наказанието, той реално да го изтърпи. В конкретния случай видно от
изразеното искрено съжаление и признаването на вината си, подсъдимото лице е
осъзнал тежестта на последиците от стореното, към което има действително
критично отношение, поради което според настоящата инстанция за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от
обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното
наказание „лишаване от свобода“.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира за
нужно да отбележи, че самият факт на обвинението, на водения наказателния
процес, по време на който на подсъдимия е била наложена и мярка за неотклонение
„задържане под стража“, заедно с последващото му осъждане и налагане на
определено наказание „лишаване от свобода“, са от естеството да окажат върху
подсъдимия и върху останалите членове на обществото достатъчно интензивно
репресивно и възпитателно-поправително въздействие. Следва да се посочи, че
условното осъждане, от своя страна, притежава и този специфичен предупредителен
момент, доколкото запазва възможността за привеждане в изпълнение на
наказанието в случай, че подсъдимият в изпитателния срок извърши ново
престъпление – обстоятелство, което безспорно указва върху него положително
мотивационно въздействие.
С оглед изложените съображения,
противно на доводите на прокуратурата настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният
съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, като е преценил,
че за постигането на целите на наказанието не се налага подсъдимия да изтърпи
наказанието в места за лишаване от свобода, като е отложил същото за
изпитателен срок от три години.
Вземайки предвид всички посочени
по-горе обстоятелства, съдът намира, че така определеното наказание е
справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец,
отговаря в пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на
принципите на българското наказателно законодателство, като видът и размерът му
са съобразени с визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална
превенция.
Предвид изхода на делото, районният съд правилно и законосъобразно, на основание чл. 189, ал.3 НПК, е поставил в тежест на обвиняемия направените по делото
разноски.
Въз основа на изложеното настоящият въззивен състав
приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такова
следва да се потвърди. Постановена е при безспорно и коректно изяснена
фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и
на материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и напълно
съответства на обществената опасност на деянието и дееца.
Така, при извършената на основание чл. 314, ал. 1, вр. чл.
313 НПК
цялостна служебна проверка на
правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не констатира
наличие на основания, налагащи неговата отмяна или изменение,
поради което същият следва да бъде потвърден, а протестът на прокуратурата – да
бъде оставен без уважение, като неоснователен.
Мотивиран
от горното и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 30.05.2017г.,
постановено от СРС, НО, 2-ри състав по НОХД № 7406/2017г.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.