РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 09.03.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Капка Лозева,
като
разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 4165 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 271 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Б.С.Б. и А.П. М.-Б. чрез
особения им представител – адв. С.М.-Х., срещу
Решение № 317865/19.01.2018 г. по
гражданско дело № 26131/2015 г. на Софийския районен съд, 53. състав, в частта
му, с която въззивниците са осъдени при
условията на солидарност по искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да платят на „Т.С.“ ЕАД сумите от 2 267, 73 лева – стойността на
доставена в периода от април 2012 г. до април
2014 г. до имот с абонатен № 70332 топлинна енергия; 26, 52 лева – цена за
услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за процесния имот и период,
както и 221, 84 лева – законна лихва за забава за плащане на първата посочена
по-горе сума за периода от 01.06.20912 г. до 16.09.2014 г., като съдът е
присъдил и съответни разноски на ищеца в производството.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния
закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно бил приел, че
по делото е представена молба-декларация за свързване на процесния имот с топлиоснабдителната мрежа, подписана от въззивника
Б.Б.. Твърди се, че съдът неоснователно се е позовал
на оспорени писмени доказателства, за да постанови решението си. Оспорва се
наличие на облигационни отношения за доставка на топлинна енергия между страните
по делото. Излагат се доводи, че такива не можело да възникнат по силата на
одобрени от държавата общи условия, тъй като подобни общи условия не били
нормативен акт и не обвързвали страните по делото. Нарушавали се и правилата за
защита на конкуренцията, уредени в чл. 101 и 102 ДФЕС, като се предоставяла
държавна помощ на въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното
дело – „Т.С.“ ЕАД). Твърди се, че всички договори за доставка на енергия
следвало да се сключват в писмена форма. Излагат се доводи за неравноправност
на клаузи в общите условия на въззиваемото дружество
– „Т.С.“ ЕАД. Общите условия не били административен акт и не следвало да
обвързват лица, които не били изразили съгласието си с тях. Иска се отмяна на първоинстанционното
решение.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД.
В
съдебното заседание по съществото на спора страните не изпращат представител и
не вземат становище. Въззиваемото дружество – „Т.С.“
ЕАД представя молба, с която бланкетно оспорва въззивната жалба и претендира
разноски.
Първоинстанционният съд е приел в мотивите на
обжалваното решение, че въззивниците (ответници в първоинстанционното
производство) – Б.С.Б. и А.П. М.-Б., са собственици на недвижим имот с адрес: София,
ж.к. „********(буква), ап. 162. Поради това съдът е приел, че на основание чл.
153, ал. 1 ЗЕ във връзка с § 1, т. 42 ЗЕ (до 17.07.2012 г.), съответно § 1, т.
2 ЗЕ (след 17.07.2012 г.) за тях възниква въз основа на правото на собственост
задължение да заплатят доставената до имота им топлинна енергия. Съдът е приел,
че е без значение при това положение кой е подал заявление за откриване на
партида за имота, а отговорността за заплащане на топлинна енергия възниква по
силата на фактическия състав, уреден в закона. Съдът е приел, че по делото е
установено, че двамата ответници са съпрузи, поради което и разходите за
задоволяване на техни общи нужди на основание чл. 32, ал. 1 СК. Първоинстанционният
съд е приел, че въззивниците са обвързани от общите условия на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ, тъй като същите били одобрени от държавен орган и
публикувани в ежедневник, а по делото не е установено въззивниците да са
възразили срещу тези общи условия. Първоинстанционният съд е приел, че за
процесната сграда с адрес: София, ж.к. „********, е било извършвано дялово
разпределение на топлинна енергия от третото лице – помагач по делото – „Т.С.“
ЕООД въз основа на решение на общото събрание на етажните собственици. Съдът е
кредитирал заключението на изслушаната съдебнотехническа експертиза за това, че
за процесния период по исковата молба от месец ноември 2011 г. до месец април
2014 г. в описания по-горе имот е била консумирана топлинна енергия на стойност
3 101, 61 лева, като е приел, че тази сума е получена след приспадане на
установените от топлинния счетоводител при индивидуален отчет количества за връщане
при изравняването в края на всеки отоплителен сезон. Поради това съдът е приел,
че тази сума се е дължала от въззивниците. Същевременно обаче съдът е разгледал
възражението за погасяване на част от дължимите се суми по давност, като е
приел, че същата е 3-годишна съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като вземанията
за заплащане на топлинна енергия от топлоснабдителното предприятие са
периодични. Поради това съдът е приел, че доколкото задълженията за заплащане
на топлинна енергия са срочни – с падеж на 30-ия ден след края на месеца, за който се отнасят, според общите условия на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, то е приел, че са
погасени всички вземания с падеж преди 15.05.2012 г., или тези за месечните
сметки за месеците до март 2012 г. (вкл.) в общ размер от 833, 88 лева, или
остава дължима се сума от 2 267, 73 лева, за която искът е уважен. Съдът е
приел, че въззивниците дължат и цена за услугата дялово разпределение за
периода отново след април 2012 г. (тъй като задълженията за месеците до март
2012 г. са погасени по давност по посочените по-горе мотиви), като е определил,
че задължението е в размер на 26, 52 лева, и се дължи на въззиваемото
дружество – „Т.С.“ ЕАД, съгласно чл. 36 от общите му условия и чл. 61, ал. 1 от
Наредбата за топлоснабдяването. Затова и този иск е уважен в посочения размер
от 26, 52 лева и отхвърлен в останалата си част. По претенцията за лихва за
забава първоинстанционният съд е приел, че същата се квалифицира по чл. 86, ал.
1 ЗЗД, и че въззивниците са изпаднали в забава на 30-ия ден след изтичане на
съответните месеци, в които са дължали топлинна енергия, както е уговорено в
чл. 33, ал. 1 и 6 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД, като е приел, че за периода
от 01.06.2012 г. до 16.09.2014 г. въззивниците дължат лихва в размер на 221, 84
лева, а в останалата си част претенцията е погасена по давност като акцесорна
на погасена по давност главно вземане съгласно чл. 119 ЗЗД. По отношение на цената
на услугата дялово разпределение съдът е приел, че за същата не е установен
срок за плащане, а тъй като въззивниците не са били поканени преди исковата
молба да я платят, не дължат и лихва за забава върху това задължение.
При
служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК
настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до
нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на
абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в
обжалваната си част.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното
решение настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи,
направени от първоинстанционния съд, освен ако страните не са направили изрично
оплакване за тяхната неправилност във въззивната жалба или отговора. В случая
такива оплаквания не са направени, поради което настоящият съд възприема изцяло
фактическата обстановка такава, каквато е възпроизведена в мотивната част на
обжалваното решение.
Във
въззивната жалба не са оспорени изводите на първоинстанционния съд, че в имота
е имало консумация на топлинна енергия, нито че стойността на консумираната
енергия е изчислена според действащата нормативна уредба на 2 267, 73 лева
за периода, в който вземането не е погасено по давност.
Оспорва
се наличието на облигационна връзка между страните, като се твърди, че тази
връзка няма как да възникне въз основата на общи условия, одобрени от държавен
орган, които не са приети изрично от въззивниците. Вземането обаче не произтича
от общите условия на въззиваемото дружество – „Т.С.“
ЕАД, а от уреден в чл. 153, ал. 1 ЗЕ фактически състав, който включва два
елемента – едно лице да е собственик или титуляр на вещно право на ползване на
недвижими имот в сграда в режим на етажна собственост, и до имота му да се
доставя топлинна енергия. Въззивниците още в отговора на исковата молба (на
лист 60 и 63 от първоинстанционното дело) признават, че са собственици на имот
с адрес: София, ж.к. „********. Поради това е осъществен предвидения в закона
фактически състав, от който възниква задължението на въззивниците
Б. и М.-Б..
Във
въззивната жалба се излагат твърдения, че нормативната уредба в областта на
енергетиката предоставяла държавна помощ на топлоснабдителните предприятия, тъй
като налагала на собствениците на топлоснабдени имоти да им заплащат
доставената енергия, а така се подпомагала нискоефективна
система за разпределение на енергия. Тук следва да се има предвид, че понятието
„държавна помощ“ не пряко свързано с обстоятелството дали дадена система за
производство и продажба на един продукт е ефективно или не. Това е въпрос на
икономическа целесъобразност, който се решава от пазарните субекти, а не на
правна регламентация. Забраната на държавна помощ цели единствено да не изкриви
пазарните решения, свързани с икономическата целесъобразност, като позволи на
държавата да се намеси в полза на определен пазарен субект. Поради това
правилата относно държавните помощи са част от защитата на конкуренцията – те
целят да се предостави равнопоставеност на субектите. В случая се установява,
че разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, която предвижда собствениците да заплащат
доставената до имота им топлоенергия, не представляват държавна помощ, нито пък
начините на изчисляване на задълженията на потребителите. Съгласно дефиницията
на чл. 107 ДФЕС, тълкувана съобразно практиката на Съда на ЕС – вж. напр. § 13
от решението по дело C-150/16 Fondul Proprietatea SA, „държавна помощ“ представлява
облекчение, дадено от държавата, което може да засегне пазарните правила, което
се предоставя селективно на определени предприятия и може да доведе до пазарно
предимство за последните. В случая разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се прилага
за всички топлоенергийни предприятия в България, а
освен това същата кореспондира на правилата относно други предприятия –
доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с
електроенергия, и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ. Следователно
за всички видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома
на потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган,
като същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били
приети писмено и предварително от тях. Следователно не е налице държавна помощ,
която да облагодетелства топлоснабдителните предприятия спрямо другите
енергийни предприятия по отношение на начина на възникване на задълженията на
потребителите спрямо тях.
По
отношение на разпоредбите относно забраната за определени споразумения и
решения, засягащи конкуренцията (чл. 101 ДФЕС) и за забраната за злоупотреба дс господстващо положение (чл. 102 ДФЕС) настоящият съдебен
състав следва да посочи, че тези разпоредби се прилагат само за частноправни
субекти – предприятия. В случая, както беше посочено по-горе, задължението
собствениците да заплащат доставена до имота им топлинна енергия не следва,
както се твърди във въззивната жалба, пряко и единствено от общите условия на „Т.С.“
ЕАД, които действително уреждат елементи на договорна връзка между страните, а
следва от разпоредбата на закона – чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което няма как да
се приеме, че съдът следва да контролира волята на законодателя по отношение на
това дали същата урежда евентуално засягане на конкуренцията. Това може да
стане само по реда за проверка на предоставяне на държавна помощ, а такава по
настоящото дело не се установява.
Следователно,
доколкото правилата за заплащане на топлинна енергия от собствениците на
топлоснабдените имоти са уредени в закона, са неоснователни оплакванията във
въззивната жалба, че разпоредбите на закона не можели да създадат облигационна
връзка, която не се основава на изразена изрично от потребителя воля за
обвързване. В този смисъл освен цитираната от първоинстанционния съд практика
на Върховния касационен съд вече е налице и практика на Съда на Европейския
съюз – с т. 1 от Решение по съединени дела С‑708/17 и С‑725/17 „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД е
прието, че при сгради в режим на етажна собственост задължението на
потребителите да заплатят доставена до и през имота им топлинна енергия следва
от обстоятелството, че инсталацията е изградена в рамките на цялата сграда и
отделните потребители следва да се съобразят с волята на мнозинството в
етажната собственост, което желае сградата да е топлофицирана.
Във връзка с изложеното е без значение
обстоятелството, установено в хода на въззивното производство със заключението
на изслушаната съдебнографическа експертиза, че въззивникът Б. не е подписал заявление – декларация за
откриване на партида за заплащане на топлинната енергия за процесния имот на
свое име. Съдът кредитира заключението на вещото лице като аргументирано и
обосновано с наличните по делото писмени доказателства, но намира, че липсата
на съгласие от въззивника Б. не изключва приложението
на правилото, че той като собственик на имота (а този факт не се оспорва по
делото) дължи заплащане на доставената до последния топлинна енергия въз основа
на закона съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Настоящият съдебен състав намира, че е
недопустимо оспорването на документи, отразяващи решения на общото събрание на
етажната собственост, при положение, че това оспорване се прави далеч след
изтичане на приложимите срокове за атакуване на такива решения по реда на
ПУРНЕС и чл. 40 ЗУЕС. Поради това извършените от въззивниците оспоравания на
документи не оборват извода на първоинстанционния съд, че между страните по
делото съществува облигационна връзка за доставка на топлинна енергия за имот с
адрес: София, ж.к. „********, ап. 162. доколкото първоинстанционният
съд е установил консумация на топлинна енергия в имота за 2 267, 73 лева и
това не се оспорва от страните пред въззивния съд, първоинастанционното решение
е правилно в частта, с която искът на „Т.С.“ ЕАД срещу въззивниците
е уважен за тази сума. Тъй като въззивниците не оспорват и брачната връзка помежду
си, то правилно и първоинстанционният съд ги е осъдил солридарно, доколкото
въззиваемото дружество претендира задължения в полза на семейството съглрасно
чл. 32, ал. 1 СК, и решението му следва да се потвърди и в тази част.
Във
въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу основателността на
претенцията за заплащане от въззивниците на цена за услугата „дялово
разпределение“ и доколкото съдът не открива нарушения на императивни
материалноправни разпоредби, допуснати от първоинстанционния съд по тази
претенция, то първоинстанционното решение следва да се потвърди и в частта, с
която въззивниците са осъдени да заплатят сумата от 26, 52 лева.
По
претенцията за законна лихва за забава настоящият съдебен състав намира, че не
са изложени конкретни оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд за
частична основателност на претенцията, поради което на основание чл. 269 ГПК във
връзка с указанията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС за въззивното производство въззивният съд следва да провери единствено дали
е първоинстанционният съд е приложил правилно императивните материалноправни
норми. В случая според мнозинството от съдебния състав същите са приложени
правилно, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди и
частта относно претенцията за лихва.
Констатира
се обаче, че този пропуск на първоинстанционния съд не засяга крайния изход на
делото, тъй като според изслушаната пред първоинстанционния съд
съдебносчетоводна експертиза за месечните сметки, издадени след 01. февруари
2014 г., не са начислявани лихви за забава за плащане до последната дата преди
подаване на исковата молба, за която се претендират такива – 16.09.2014 г.
Относно
разноските:
При
този изход на спора разноските следва да се присъдят изцяло на въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК. С оглед потвърждаването на първоинстанционното решение изцяло, то
въззивният съд не следва да формира свои мотиви по разноските пред тази
инстанция. Въззиваемото дружеството претендира пред въззивната инстанция
разноски за юрисконсултско възнаграждение, но доколкото процесуалните му
представители не са извършили същински действия по процесуално
представителство, а само са подали молба с бланкетно възражение срещу
въззивната жалба, на дружеството не следва да се присъждат разноски.
Настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
във връзка с чл. 113, изр. второ ГПК, тъй като е постановено по искови
претенции с цена под 5 00 лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
317865/19.01.2018 г. по гражданско дело № 26131/2015 г. на Софийския районен
съд, 53. състав.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ
(О. М.): |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Златка Чолева
по гр.дело № 4165/2018г. по описа на СГС, ІV „в“ състав.
Не споделям извода на мнозинството от съдебния състав
за дължими лихви върху главниците –стойност на ТЕ за съответните месеци , попадащи
в приложното поле на Общите условия за продажба на топлинна енергия да битови
нужди на „Т.С.“ ЕАД от 2014г., при доказана публикация на фактурите на интернет
страницата на „Т.С.“ ЕАД за месечно доставената ТЕ. Считам, че клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този главници ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./, са
нищожни, като неравноправни. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Намирам, че клаузите на чл.33,ал.1
и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като
неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от
нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Приемам, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за
плащане, с притежаването на специално
техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон
/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Намирам, че потребителят не
може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции
за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. Ето защо, приемам, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за месеците от исковия период от време, за който приложими са ОУ
от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, приемам, че ответникът не е изпаднал в
забава, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на
ищеца, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД.
СЪДИЯ:
/Зл.Чолева/