Р Е Ш Е Н И Е
№.....
/...... 04.2020г.,
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на
единадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА
ХЕКИМОВА
при
секретар Мая Петрова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.дело
№84
по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба вх.№92899/12.12.2019г. на ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД, срещу решение №5137/22.11.2019г. по гр.дело
№15697/2018г. на 35 състав на ВРС, с което съдът е отхвърлил предявения от ОТП
Факторинг България, София, иск срещу Н.Н.Р., ЕГН **********, Варна, за
осъждането му да заплати на ищеца сумата от 1 500 лева – главница по
договор за банков кредит, сключен на 14.07.2005г. между ответника и БАНКА ДСК
ЕАД ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска
на 18.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.99 ЗЗД и чл.430 ТЗ.
В жалбата се излага, че постановеното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди се, че съдът е стигнал до погрешен извод за
погасяване на вземането по давност. Съдът неправилно приел за краен срок на
договора за кредит датата 14.07.2010г., а не сочената от ищеца 14.07.2015г.
Според въззивника, в това се състоял и правният спор по делото. Още с исковата
молба ищецът твърди, че са налице обстоятелства, съгласно които срокът на
договора е бил продължен съгласно чл.12 и чл.25, ал.5 от Общите условия по
договора за кредит. Съгласно цит.клауза от ОУ, при изтекли 60 месеца към
2010г., платени определен брой погасителни вноски и липса на изрично изявление
за прекратяване на договора, същият е бил продължен за нови 60 месеца, т.е. до
14.07.2015г. Въззивникът поддържа, че именно тогава е настъпила изискуемостта
на вземането. Съдът, според въззивника, неправилно приел, че клаузата за
продължаване срока на договора е нищожна като противна на закона. Към датата на
подписване на ОУ не е съществувало задължение за подписването на Общите условия
от кредитополучателя, поради което липсата на негов подпис не е от значение за
действието им. Според въззивника, ОУ са действали между страните, поради което
кредитополучателя се е съгласил и с клаузата за продължаване срока на действие
на договора. Съдът не е отчел и наличието на индивидуално договорена клауза на
чл.12 от същия договор, съгласно която се подновява автоматично действието на
банковата карта. Поддържа, че падежирането на договора е настъпило на
по-късната дата 14.07.2015г., поради което и вземането не е погасено по
давност. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявения иск изцяло
ведно с присъждане на ю.к.възнаграждение.
В срока за отговор е постъпило становище на насрещната страна Н.Р., чрез
адв.Р И, преупълномощена от назначения от съда особен представител на ответника
адв.З.З., за неоснователност на жалбата. Според страната, правилно съдът е
приел неравноправност, съотв. нищожност на клаузата на чл.12 от договора за
кредит. Поддържа, че нито една от клаузите му не е индивидуално договорена, тъй
като договорът представлява бланка, върху чието съдържание кредитополучателя не
е могъл да влияе. Правилно съдът е приел, че представените ОУ не уреждат
отношенията между страните, тъй като не са подписани от кредитополучателя, а и
ищецът не е представил доказателства, че именно тези ОУ са действали към
момента на подписване на договора за кредит. Независимо от това се поддържа, че
не са били налице и основанията за продължаване срока на действие на договора,
съответно крайната падежна дата на същия е именно 14.07.2010г. Според ответника
и вещото лице, към тази дата са били налице и други неплатени задължения на
длъжника, поради което не са осъществени предпоставките на чл.12, съотв.чл.25
от ОУ, за продължаване действието на договора. Неоснователно било твърдението
на ищеца, че към този момент длъжникът бил погасил задължението си за такси и
лихви по договора. Поради това се поддържа погасяване по давност на вземането
на банката. Претендира се отхвърляне на жалбата ведно с определяне
възнаграждение на особения представител за въззивното производство.
В съдебно заседание пред въззивния съд жалбата се поддържа от ю.к.Т..
Насрещната страна се представлява в открито заседание от преупълномощен от
особения представител адвокат, който поддържа депозирания отговор за неоснователност
на жалбата.
За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано
по искова молба на „ОТП факторинг България” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Оборище“, бул. „Княз Дондуков“ № 19, ет. 2 срещу Н.Н.Р., ЕГН **********,***, за осъждане на ответника да заплати сумата 1 500.00 лв. – главница по Договор за
банков кредит, сключен на 14.07.2005 год. между „Банка
ДСК”ЕАД и ответника, ведно със законната лихва
върху сумата от предявяване на иска – 18.10.2018 год. до
окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба се излага, че на 14.07.2005 год. между „Банка
ДСК” ЕАД и ответника е сключен договор за стоков кредит чрез
банкова карта, за сумата от 1500.00 лева, при уговорена възнаградителна
лихва от 18%. Договорът е сключен за срок от 60 месеца, като се твърди, че на
14.07.2015 год. е настъпил крайният падеж на задължението. Твърди се още, че на
06.12.2016 год. вземането на банката по договора за кредит е прехвърлено на
ищеца ОТП Факторинг България с договор за цесия.
Първоначално искът е предявен като установителен по отношение на ответника
въз основа проведено преди това заповедно производство, издадена заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК в полза на БАНКА ДСК ЕАД, подадено
възражение от длъжника по чл.414 ГПК. Искът е бил предявен в срока по чл.415 ГПК, считано от уведомяването по ЧГД №3345/2016г. на ВРС. Последното е било
образувано по заявление на БАНКА ДСК ЕАД за издаване на заповед срещу Н.Н.Р. по
чл.417 ГПК, въз основа на извлечение от сметка. В исковата молба е направено
евентуално искане от частния правоприемник ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ, ако съдът
приеме за неосъществени предпоставките по чл.422 ГПК, за разгледа осъдителен
иск на цесионера, но само за главницата от 1500 лева и законната лихва върху
нея.
Съдът констатира, че с определение от март 2019г. съдът е назначил на
ответника Н.Р. особен представител адв.З.З..
Констатира, че с определение от 15.05.2019г. съдът е прекратил
производството по предявения главен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК като заповедта и изпълнителния лист са били обезсилени. Този акт на исковия
съд не е подлаган на инстанционен контрол и е влязъл в законна сила.
В
срока по чл.131 ГПК ответникът Н.Н.Р., чрез назначен особен
представител, депозира писмен отговор, с който оспорва
допустимостта и основателността на иска – както на установителния, така и на
осъдителния иск по идентични
съображения. Възразява срещу легитимацията на ищеца както поради липса на валидна
облигационната връзка, възникнала между банката -кредитодател и ответника,
съотв. невъзможност
вземането да бъде предмет на цесионния договор, така и поради липса на
уведомяване на длъжника за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Оспорва се действителността на отделни клаузи от договора за кредит както и
Общите условия, приложени по делото, съответно и тяхната относимост към
спорното правоотношение. Оспорва действителността на договора поради
противоречието му със закона както и поради наличие на неравноправни
клаузи. Твърди, че както договора, така и ОУ, съдържат неясни уговорки и
условия. Релевирано е и възражение за погасяване на вземането
по давност преди подаване на заявлението за издаване на заповед поради
настъпване на крайната падежна дата на 14.07.2010г. Направено е искане за отхвърляне на претенцията.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
При преценка редовността на жалбата съдът коонстатира, че
същата е подадена срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок, от
надлежна страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител, съобразно
изискванията за редовност на жалбите. Не тези изисквания отговаря и постъпилият
срещу жалбата отговор на насрещната страна, депозиран от особен представител.
Поради това ВЖ е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По
отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения
за неправилност на първоинстанционното решениe по отношение крайния извод на съда, че вземането е погасено по давност съобразно
приетия краен падеж на договора.
Предмет на въззивното производство е постановеното осъдително решение на
ВРС относно претендираната главница и законна лихва от подаване на исковата
молба, т.е. единствено иска по чл.430 ГПК.
По делото са представени сключеният на 14.07.2005
год. между „Банка ДСК“ ЕАД и Н.Н.Р. договор за представяне на стоков кредит
чрез банкова карта както и Общите условия към договора. Видно от договора,
същият е сключен за срок от 60 месеца, а размерът на отпусната сума е 1 500
лева. В чл.2 от договора е уговорена приложимост на Общи условия на банката в
отношенията между страните, като е предвидено, че с подписване на договора,
кредитополучаля се съгласява със същите.
Представени на л.26 – 29 по първ. дело Общи условия по
договора съдържат в т.25, ал.5 условие за автоматично продължаване действието
на договора със същия срок /т.е. за нови 60 месеца/ при условие, че са погасени
всички такси и лихви на крайната падежна дата, освен при изрично писмено
изявление на някоя от страните за прекратяване, направено минимум тридесет дни
преди изтичане срока на договора. В чл.12 от договора е предвидено издаването
на банкова карта за определен срок съгласно Условия за издаване и обслужване на
стокова карта. Предвидено е автоматичното преиздаване на картата след срока и
на валидност ако клиентът не откаже това в срок съгласно ОУ.
С исковата молба е приложен и договор за покупко –
продажба на вземания от 06.12.2016год., сключен между БАНКА ДСК ЕАД и настоящия
ищец „ОТП Факторинг“ ЕАД, вкл. с приложение, в което е включено процесното
вземане спрямо ответника Н.Р. по договор да стоков кредит.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, по която е установено, че отпуснатата сума в размер на 1500 лева, е
усвоена изцяло към 28.11.2005г.; общият размер на плащанията по договора,
считано от 15.08.2005г. до 13.02.2009г. е 2 030 лева, а последното погашение по
договора е извършено на 13.02.2009г.; размерът на непогасената главница
към 25.03.2016 год. е 1 500 лева, на договорната лихва – 357.75 лв., за периода
05.12.2014г. – 25.03.2016г. и на лихвата за забава – 160.83 лв., начислена за
времето от 06.03.2015 г. – 25.03.2016г. С последната вноска в размер на 100
лева са погасени на 13.02.2009г. дължими лихви и такси по договора. Според
вещото лице няма промяна в размера на вземането към подаване на исковата молба
и на заявлението за издаване на заповед на 25.03.2016г. Видно от приложение №2
към ССЕ, длъжникът е заплатил до тази дата през 2009г. сумата от общо 2030
лева. В съдебно заседание вещото лице посочва, че с внесените суми са
погасявани единствено лихви по кредита. След 2009г. картата не е деактивирана
доколкото по нея се начисляват лихви и такси.
Въз основа на горната фактическа установеност въззивният
съд достига до следните правни изводи:
Предмет на производството е единствено иска по чл.430 ТЗ
вр.чл.79 ЗЗД. В останалата част производството е било прекратено с влязло в
сила определение на ВРС.
От приложените писмени доказателства се установява, че
между Банка ДСК и ответника Н.Р. е бил сключен договор за стоков кредит чрез
банкова карта още през 2005г. със срок на действие от 60 месеца /пет години/,
т.е. до 14.07.2010г., при съобразяване посочения в договора начален срок на
действие – 14.07.2005г. От приложените доказателства се установява и
материалната легитимация на настоящия ищец, явяващ се частен правоприемник на
БАНКА ДСК ЕАД въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 06.12.2016г.
/приложен по делото/.
По отношение възможността на особения представител да
приема материалноправни изявления спрямо длъжника /отсъстващ ответник/,
настоящият състав е приемал винаги тази възможност, вкл. уведомление за
извършената цесия между банката и настоящия ищец съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД. В
идентичен смисъл са и аргументите на първата инстанция, които се споделят
изцяло.
Действително, от представените
по делото доказателства не се установява фактът на надлежно
уведомяване на длъжника за извършената цесия, тъй като съобщение до същия не е надлежно връчено.
Същевременно е извършено връчване на книжата, вкл. уведомление за цесията, на
назначения особен представител на ответника в хода на
производството едновременно с връчване препис от исковата молба.
Изрично изявление в този смисъл се съдържа и в исковата молба на цесионера.
Поради това съдът приема, че съобщаване в конкретния случай на извършеното
прехвърляне на вземане е сторено с връчване книжата по реда на чл.131 ГПК, чрез особения
представител. Въззивният състав съобразява в тази връзка, че книжата по делото
са били изпратени на вписаните в регистрите настоящ и постоянен адрес на
ответника като на осн. чл.47, ал.5 вр. ал.1 ГПК предвид
редовно извършена процедура по връчване, на осн. ал. 6 от същата разпоредба, е
назначен особен представител на ответника с цел охрана на интересите
му. Защитата, която се осъществява от назначения по делото особен
представител в тази хипотеза осигурява равнопоставеност на страна по
делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 ГПК. Особеният
представител може да извършва широк кръг от процесуални действия извън
тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34, ал.5 ГПК, съответно той се
явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната страна,
вкл. в хода на процеса. Следователно връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно извършено, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване
правни последици /по този въпрос изрично е постановено и Решение № 198/18.01.19
г. по т. д. № 193/18 г. на Първо т. о. на ВКС/. Поради това, съдът намира за
неоснователни възраженията на особения представител в жалбата,
свързани с липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия.
Напротив, по делото са представени както цесионния договор, така и
приемо-предавателния протокол към същия, описващ процесното вземане, пълномощно
от цедента на цесионера за връчване на уведомленията по чл.99, ал.3 ЗЗД на
длъжниците и потвърждение от БАНКА ДСК ЕАД за извършеното прехвърляне на
вземания.
Следва
да се приеме, че цесията има действие за длъжника и доколкото същия не твърди
да е извършил плащане на прехвърлените суми на предишен кредитор и/или на
цесионера. Нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД е създадена в интерес на
длъжника, с оглед избягване изпълнение на ненадлежен кредитор с т.н. двойно плащане.
Съдът
приема, че между праводателя на ищеца и ответника е бил сключен действителен
договор за кредит като това се установява както от полагане подписа на длъжника
в договора, така и от изслушаната счетоводна експертиза, неоспорени от
страните. Съобразно
клаузите на този договор, срокът му на действие е изтекъл на 14.07.2010г., когато
е настъпил и крайният падеж. Съдът намира, че ищецът - цесионер не е съумял
да установи предпоставките за продължаване действието на договора за нови пет
години до 2015г.
Безспорно, тезата на ищеца за падежиране на договора през 2015г., възлага нему тежестта
да установи основанието за това пролонгиране, вкл. предпоставките на сочената клауза от Общите
условия.
В тази
връзка следва да се извърши преценка на релевираните
твърдения относно настъпилите основания за
автоматично продължаване действието на договора до 14.07.2015г., каквато клауза се съдържа в Общите условия към договора. Соченото от ищеца
основание в чл.25, ал.5 от ОУ предвижда, че действието
на договора се счита автоматично продължено за същия срок /вж.ал.4/ при
условие, че са погасени дължимите такси и лихва на крайната падежна дата, освен
ако никоя от страните не е заявила в 30 дневен срок преди крайния падеж, че
желае прекратяването му. В случая не е налице изрично изявление на
никоя от страните към датата на падежа през 2010г. за прекратяването му. Същевременно се установява от изслушаната и
неоспорена ССЕ /на л.122/, че към датата на падежа са били заплатени дължими
такси и лихви съгласно приложение №2 към заключението. Последно плащане е направено от длъжника на 13.02.2009г. като към тази
дата са били заплатени общо 2 030 лева. От представеното заключение не се установява към падежната дата 2010г.
каква част от лимита по картата е бил използван и колко пъти, ползвана ли е
картата след този момент както и съществувало ли е задължение на длъжника по
главницата, ако да, в какъв размер. Видно пак от заключението, усвояване на
сума по кредита до размера от 1500 лева е сторено още към 28.11.2005г. В
Приложение №1 към ССЕ е отразено усвояването по размер и дати. Видно от същото,
не е извършено друго ползване на лимита по картата след м.11.2005г. На вещото
лице не е поставяна задача да установи съществуващите задължения поотделно по
основания към 2010г. и към 2015г. Видно от заповедното досие, приложено към
настоящото, по което заявител е била банката – цедент, са претендирани суми
както за главница, така и за неплатена договорна лихва и наказателна лихва за
период след падежиране /прекратяване/ на договора, т.е. след 2015г. Това
обстоятелство поставя под съмнение въобще наличието на задължение в претендирания
размер. Поради оспорване на задължението, в тежест на ищеца е било установяване
основанието и размера на вземането, независимо от качеството цесионер, а не
кредитодател. Заключението
установява, че към датата на подаване на заявлението на 25.03.2016г. са
съществували задължения за договорна лихва за периода от 05.12.2014г. до
25.03.2016г. като същевременно се сочи, че задължението за лихва е
било заплатено. Експертизата не дава категоричен отговор на релевантния въпрос
относно наличието на пълно погасяване на задължението за лихва към 14.07.2010г.
/изтичане срока за договора/ От заключението се установява единствено, че с
извършените до 2009г. плащания длъжникът е погасявал единствено лихви по
договора и такси.
При преценка предпоставките за пролонгиране на договора съдът отчита и
твърде неясните клаузи относно формиране на дължимата лихва в чл.5.1 и 5.2
вр.чл.3 от договора, а също и чл.7 от същия относно начина на отнасяне на
погасителните плащания. Тълкуването на тези разпоредби изисква експертизата за
установи начина на ползване на кредита – еднократно или няколко пъти до размера
на лимита както и начина на погасяване с постъпленията по сметката.
Револвиращият кредит, какъвто по естеството си е
процесия, е автоматично възобновяем, т.е. в рамките на определен интервал от
време, едновременно с погасяването на част от кредита, банката предоставя на
клиента сума до определения размер(лимит) на самия кредит, т.е. позволява се да
се теглят непрекъснато средства до определен размер при изпълнението на
определени условия, до настъпване падежа за пълно издължаване на главницата по
кредита, т.е. до срока от 60 месеца, или 14.07.2010г. От заключението в този
смисъл, се установява, че след м.11.2005г. или най-късно след 2009г. длъжникът
не е ползвал сумите по кредита като е заплатил
2 030 лева към 2009г. Срокът на ползване на кредита съгл.чл.25,
ал.4 от ОУ, изтича на крайната падежна дата, посочена в договора, т.е.
14.07.2010г., с изтичане на 60 месеца от сключването му. Усвоената част от
кредита /главницата/ е дължима именно на крайната падежна дата. В заключението
липсва информация какъв е бил този размер към 2010г. Заключението не дава
отговор на въпроса, който е от значение за основателността на иска, респ. за
наличие на основанието по чл.25, ал.5 от ОУ. Съответно, ако към падежната дата,
длъжникът е бил неизряден и е съществувало задължение към банката /тогава/ за
главницата и начислените лихви, то съгл.т.9 от договора е предвидено
прекратяване ползването на кредита, а не продължаване на договора. Единствената
смислена причина за продължаване на договора при тези условия и липсата на
деактивиране на картата, е възможността за начисляване на лихви, за които както
беше посочено по-горе не е ясно изначално дали са година лихва или помесечна.
/в противоречие с чл.39, ал.2 от ЗБ-отм., действал към момента на сключване/
При условие, че е съществувало задължение към 2010г., то същото е станало
изискуемо на тази дата и поради бездействие на кредитора е погасено с изтичане
на петте години съгласно чл.110 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е приел, че клаузата относно
продължаване срока на действие на договора е неравноправна и съответно нищожна,
поради което няма действие за страните, на основание чл.143 ЗЗП. При следване
на този извод съдът е приел, че договорът е преустановил действието си към
14.07.2010г., от който момент е започнал да тече и общият петгодишен срок за
погасяване по давност на вземането. Този срок е изтекъл много преди подаване на
заявлението по чл.417 ГПК на 25.03.2016г. както и преди прехвърляне на вземането
с договора за цесия.
Въззивният съд намира, че при липса на данни за
действителния размер на дълга към 2010г., респ. усвояваната сума по кредита
след този момент както и валидността на кредитната карта по договора към същия
момент /липсват Условията за издаване и обслужване на стокова карта/, ищецът не
е установил основание за пораждане действието на чл.25, ал.5 ОУ, т.е. не е
установено основание за продължаване действието на договора. Не е установено и
поведение на длъжника, което да сочи на активно опериране с картата след 2010г.
С оглед на този извод, съдът споделя изводите, че
изискуемостта на вземането по договора е настъпила на крайната падежна дата
14.07.2010г., поради което и при бездействие на кредитора, същото е погасено
към 14.07.2015г. Поради това, претенцията на ищеца се явява неоснователна.
Решението на РС в този смисъл следва а бъде потвърдено
поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции.
На въззивника не се следват разноски с оглед крайния
резултат по въззивното обжалване. Насрещната страна не е сторила разноски с
изключение на изплатеното на особения представител възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №5137/22.11.2019г., постановено по гр.дело №15697/2018г. по описа
на 35 състав на ВРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: