РЕШЕНИЕ
№ 180
гр. К., 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:С. В. Г.
при участието на секретаря М. Т. М.
като разгледа докладваното от С. В. Г. Гражданско дело № 20225510101440
по описа за 2022 година
В исковата молба пълномощникът на ищцовото дружество юриск. Г.
заявява, че на *** г., „И.“ ЕООД сключило, в качеството на кредитодател, с
ответника, в качеството на кредитополучател, Договор за предоставяне на
кредит от разстояние № ***. Договорът бил сключен при условията на
ЗПФУР.
Сочи, че сключването на самия договор се извършва въз основа на
подробна информация, достъпна на уеб адрес: ***. На същия електронен
адрес са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от
разстояние. Съгласно същите, сключването на договора става след
регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране
на полето "Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно
приема същите. След това кандидатът получава имейл, в който се съдържа
преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде
одобрен, той получава на личния си имейл Договор и общи условия за
писмено потвърждаване. Потвърждаването става по следния начин: клиента
получава чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен
номер четири цифрен, уникален, код. Той получава втори имейл, в който се
съдържа специален линк, като след отварянето му следва да въведе
получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод
клиента получава обаждане на посочен от него телефонен номер, разговорът
се записва. По този начин той отново потвърждава сключването на договора
за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При кандидатстване
ответникът е посочил следния телефонен номер: *** и следният имейл: ***.
Активиращият код е ***.
1
Сочи, че сключването на договора чрез електронната платформа е годно
доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18,
ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. (чл. 3, т. 35 от Регламент
(ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г.)
Твърди, че в хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил
снимка на личната си карта, от което е видно, че предоставените лични данни
съвпадат. Доколкото няма сигнал, че документът за самоличност е откраднат
то е явно, че именно ответникът е предоставил снимките. Изпратена е и
снимка за сравнение. От нея е видно, че лицето на личната карта съвпада със
снимката за сравнение. Прикачена е и снимка тип „селфи" с лицето на
кандидатстващия за кредит и личната му карта. Лицето на личната карта и на
снимащия безспорно е едно и също. Изпратен е вайбър, от който е видно, че
телефонният номер е този, с който е кандидатствано по договора. На вайбъра
също има снимка, съвпадаща с останалите по делото.
По този начин счита, че ответникът е знаел, в какво правоотношение
встъпва, както и че доброволно е предоставил документ за самоличност.
Заявява, че по този начин кредитополучателят сключва договора за
предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпраща
съобщение по телефон, с което го уведомява, че паричните средства са
преведени по посочения от него начин.
Твърди, че до входиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, както и до входиране на исковата молба няма постъпили
плащания.
В резултат на описаната процедура на ответника е отпуснат кредит с
главница в размер на 700.00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Договора
кредитодателят се задължава да преведе на кредитополучателя сума в размер
на 700.00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора предаването на сумата следва
да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя е
преведена по банкова сметка с титуляр ответникът О., а именно: в „Б." ЕАД с
IBAN ***, ВIС ***.
Заявява, че видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането на
главница в размер на 700.00 лв. е разпределено на 1 вноска с падежна дата
04.08.2021 г. Няма плащания за вземането за главница. Цялото вземане за
главница е падежирало, преди подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение.
Пълномощникът на ищцовото дружество сочи, че при изплащане на
вноските по кредита клиента трябва да преведе освен дължимата главница,
още и договорна лихва, която е фиксирана и не търпи изменения по време на
договора. Договорната лихва е уточнена в Договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3
от него лихвения процент е в размер на 40.15%. Няма плащания за договорна
лихва, поради което претендират договорна/възнаградителна лихва за
периода *** г. - 31.03.2022 г. в размер на 23.10 лв.
Твърди, че кредитът е изцяло падежирал на датата на последната
дължима вноска по погасителен план, а именно: 04.08.2021 г.. Същият не е
погасен. Поради това на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД ответникът е в
забава от датата на падежиране на целия кредит – *** г. За периода от тази
2
дата до 04.08.2021 г. тече лихвата за забава. Крайната дата е произволно
избрана, да е преди датата на входиране на заявлението. Затова се претендира
лихва за забава в размер на 46.67 лв. за периода 04.08.2021 г. - 31.03.2021 г.
Ищцовото дружество е правило опити за уреждане на отношенията
между страните по извънсъдебен ред, но същите били безуспешни, като
ответникът не е погасил задълженията си, съгласно договореното.
Заявява, че към датата на входиране на настоящата искова молба
кредитополучателят дължи на Кредитодателя сумата от 769.77 лв., от които:
700.00 лв., главница по предоставения кредит; 23.10 лв., претендирана със
заявление по заповедно производство договорна/възнаградителна лихва за
периода *** г. – 04.08.2021 г. и 46.67 лв. законна лихва/обезщетение за забава
за периода 04.08.2021 г. до 31.03.2022 г., ведно със законната лихва върху
претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума.
Претендира присъждането на съдебни разноски в заповедното и в
настоящото производство.
С оглед гореизложеното, на основание чл. 415 от ГПК моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника С. Р. О., с ЕГН **********, че същият дължи на "И." ЕООД с ЕИК
***, представлявано от Б. Н. чрез, юрк. А. Г. сумата от 769.77 лв., от които:
700.00 лв., главница по предоставения кредит; 23.10 лв., претендирана със
заявление по заповедно производство договорна/възнаградителна лихва за
периода *** г. – 04.08.2021 г. и 46.67 лв. законна лихва/обезщетение за забава
за периода 04.08.2021 г. до 31.03.2022 г., ведно със законната лихва върху
претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение до пълното погасяване на дължимата сума.
Моли съда да осъди ответника да заплати направените и присъдени
разноски в заповедното производство в размер на 100.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение, както и платената държавна такса в размер на 25.00 лв..
Моли, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът да осъдите ответника да
заплати направените и в настоящото производство разноски, включително
държавна такса и такса за изисканите експертизи.
Моли съда, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да осъди ответника да
заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. А. К., в
качеството й на особен представител на ответника С. Р. О., с който заявява, че
счита предявения иск за допустим, но изцяло неоснователен.
Счита, че не са налице данни и доказателства за това, че ответникът
действително е сключил с ищеца договор за кредит, както и липсват
доказателства за това, че ответникът е получавал някакви суми по такъв
договор. Оспорва изцяло твърденията на насрещната страна, че между ищеца
и ответника е сключен договор за кредит, съответно, че е възникнало валидно
облигационно правоотношение.
Сочи, че ищецът се позовава на сключен между страните договор за
предоставяне на кредит от разстояние, твърдейки неизпълнение на
задълженията на заемателя по същия. Легалното определение на този вид
3
договори се съдържа в нормата на чл. 6, ал. 1 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са
посочени подлежащите на доказване факта и обстоятелства, във връзка със
сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на ищеца доставчик на услугата. За
доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕУУ.
Счита, че в настоящото производство ищецът не е представил преки
доказателства за съставянето на електронни документа, във връзка със
сключването на твърдения между страните договор, нито такива, от които да
бъде установено съдържанието на тези електронни документа, ако такива са
били съставени. По делото са представени единствено твърдения договор на
хартиен носител и общите условия към него и платежно нареждане за
извършено плащане, но от същите не се доказват сочените обстоятелства.
Липсват безспорни доказателства, че от името на ответника е направено
заявление за сключване на договор за кредит, а още по-малко такива, че то е
изпратено от обичайно ползвана от него електронна поща. Липсват
доказателства, за това, че от страна на ответника са изпълнени всички
предвидени в общите условия стъпки по сключване на договор, а именно:
попълнен въпросник, съгласие за обработване на лични данни, предварително
искане за предоставяне на кредит от разстояние, молба за кредит, получаване
от ответника на преддоговорна информация във формата на Стандартен
европейски формуляр, действащите Общи условия - неразделна част от
договора, активирането на профила на кандидата, запознаване с проекта на
договор за предоставяне на кредит, изрично потвърждаване сключването на
договора, заедно с Общите условия и Стандартен европейски формуляр,
както и въвеждането на цифров код, нито потвърждаване от страна на
ответника, че е запознат и приема договора, общите условия и стандартния
европейски формуляр и респективно действителното сключване на договора.
Процесния договор е сключен по ЗПФУР, с предоставяне кредит от
разстояние като доказателствената тежест е възложена на ищеца - доставчик
на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на
електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ал. 2/, а
съгласно ал. З преддоговорната информация, както и изявленията, направени
чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние,
видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата
страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата,
съдържащи се в тях. Приложения договор за кредит от разстояние не е
подписан от никоя от страните. В ЗЕДЕУУ е предвидено, че документът,
подписан с електронен подпис, се приравнява на подписан с материален
такъв. В случая, обаче, ищецът не е доказал, че върху представения от него
договор и на хартиен носител е положен с материален или електронен подпис
от ответника. По делото липсват, съгласно чл. 18 ал. З от ЗПФУР разпечатки
на електронната кореспонденция с ответника от платформата на уеб адрес:
. С оглед спецификата на сключване на договор за предоставяне на финансови
услуги неслучайно са въведени изричните правила на чл. 18 от ЗПФУР и с
обяснимо и закономерно ищецът да може да представи документа,
4
проследяващи хронологията на развитие на процедурата, но такива липсват
по делото. Затова следва да намерят приложение неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, а
именно, че между страните по делото не е бил сключен договор за
потребителски кредит от разстояние и следователно между тях не е
възникнала валидна облигационна връзка.
В този смисъл моли съда да приеме за изцяло недоказано твърдението,
че с ответника е бил сключен договор за предоставяне на кредит от
разстояние под формата на електронен документ. Отбелязва, че по делото
липсват и каквито и да било доказателства, че ищецът е изпълнил
задълженията си по Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение
през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения
договор, както и че електронните съобщения, разменени между страните, са
отговаряли на изискванията на ЗЕДЕУУ. Отделно от горното, не се доказва,
че сумата, е получена именно от ответника. Заемът е реален договор,
съобразно чл. 240 от ЗЗД - фактическият състав на същия изисква освен
постигане съгласие между страните, също така предаване и получаване на
даваната сума. В настоящия случай по делото няма доказателства, че
процесният заем като сума е предадена от "И." ЕООД на кредитополучателя,
поради което не може да се приеме, че между страните е налице твърдения
договор за заем и поради липсата на задължителен елемент от фактическия
му състав-получаване на сумата по кредита от страна на кредитополучателя.
Не се доказва и връзка между гореописаните твърдения за
преддоговорни и договорни отношения между страните и евентуално
изплатената сума.
Сочи за очевидно противоречие и твърденията на ищеца и
представените от него доказателства. Писменият договор, представен по
делото е от вида „Бърз до заплата" в размерна 700 лв., а съгласно Общите
условия (чл. 4.2) този вид кредит е с размер от 50 лв. до 500 лв. Също така е
видно съществено разминаване между претендираните от ищеца суми:
първоначално в представените от него съобщения по електронна поща се
претендира сума от 805 лева, след това 835 лв., 764.05 лв., а с исковата молба
се твърди, че главницата е в размер на 700 лв., а договорната лихва 23.10 лв.,
съответно законната лихва за забава - 46.67 лв. Не става ясно има ли
представено обезпечение, съобразно което обстоятелство се определя размера
на общата дължима сума. Освен това счита за нищожни клаузите, касаещи
годишния процент разходи в размер на 48,44% и годишния" лихвен процент,
възлизащ на 40,15%. Липсва ясна методика за определянето им, въвеждат в
заблуждение потребителя, неравноправни са, както и противоречат на
добрите нрави, поради прекомерно завишен и несъобразен размер. Посочва,
че са неравноправни и клаузите за обезпечение на кредита и при липса на
такова от потребителя, начисляване на неустойка.
В настоящия случай не са спазени императивните изисквания на чл. 11
от Закона за потребителския кредит, касаещ задължителните реквизита на
договорите за потребителски кредит. Нарушени са разпоредбите на т. 7, т. 8 и
5
т. 9 от чл. 11 изискващи в договора да бъде посочен общия размер на кредита
и условията за усвояването му, стоката или услугата и нейната цена в брой и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
поради което договорът се явява недействителен и на основание чл.22, ал.1
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7-12 ЗПК. По този начин потребителят е въведен
неправомерно в заблуждение относно действителните условия по договора,
като същевременно в договора не е посочен реалният размер на ГПР и на
главницата и не е спазена методиката на формиране на годишния процент на
разходите. Това подобно нарушение води и до обективно противоречие освен
с императивни норми на закона, така и с добрите нрави, тъй като води до
заблуждение относно преценката на размера на ГПР и тяхното съответствие
със забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Гореизложеното ясно разкрива и
обстоятелството, че не са спазени изискванията клаузите, конто изразяват
основния предмет на договора, респ. съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените
услуги, от друга, да бъдат формулирани по ясен и разбираем за потребителя
начин. Излага съображения и съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и чл. 4 § 2 от
Директива 93/13/ ЕИО.
Предвид изложените обстоятелства счита, че сочените клаузи са
неравноправни по смисъла на чл.143 и следв. от Закона за защита на
потребителите и като такива са нищожни на основание чл.146, ал.1 вр. с
чл.ал. 2 от ЗПП вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Освен това при анализ на процесния договор, е видно, че определената
договорна лихва надминава определения в решение № 378/18.05.2006 г. 2 г.о.
на ВКС размер. Така според касационната инстанция "Противно на добрите
нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен
заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.", което прави
договорката нищожна, поради противоречие на добрите нрави.
Във връзка с всичко изложено моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Моли в случай, че съдът приеме, че са налице предпоставки за
уважаване на исковите претенции, да отхвърли като неоснователен и
недоказан иска за размера над неизплатения остатък от чистата стойност на
кредита, поради недействителност на договора за потребителски кредит,
както и наличие на нищожност на клаузите, с които са уговорени дължимия
годишен процент разходи и клаузата за лихвения процент по договора, както
и неравноправност на сочените клаузи. Моли съда да осъди ищеца да заплати
сторените разноски по делото, съобразно отхвърлената част от исковете. В
съдебно заседание адвокат А. К. моли съда да отхвърли предявените искове
като неоснователни и недоказани.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа страна:
Предявен е иск по чл.415 от ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че
6
вземането на кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за
изпълнение сума се дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта,
от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу
вземането.
От приложеното частно гражданско дело № 837/2022 г. по описа на
Районен съд - К. се установява, че по подадено от „И.“ ЕООД заявление е
издадена заповед №517/07.04.2022 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу длъжника С. Р. О., за сумите: 700 лева главница, 23.10
лева договорна лихва за периода *** г. до 04.08.2021, 46.67 лева лихва за
забава за периода от 04.08.2021г. до 31.03.2022г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 06.04.2022 г. до окончателното й изплащане и
125,00 лева разноски по делото, от които 25,00 лева държавна такса и 100,00
лева адвокатско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от
следните обстоятелства : неизпълнение на парична задължение по Договор за
кредит от разстояние №***/***г. сключен между кредитора и длъжника в
размер на 7000 лева, което е разпределено на 1 броя вноски съгласно
предварително предоставен погасителен план.
Заповедта за изпълнение на парично задължение е връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, и с оглед разпоредбата на чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК,съдът е дал указания на заявителя да предяви иск относно
вземането си.
От представените и приети като писмени доказателства копия на
Договор за предоставяне на кредит № ***/*** г., Общи условия, извлечение
от кореспонденция по e-mail, Платежно нареждане за кредитен превод от ***
г., Известие за предсрочна изискуемост по e-mail, се установява, че на *** г.
страните са сключили Договор за предоставяне на кредит от разстояние за
сумата от 700 лева. Договор за предоставяне на кредит е сключен между
страните със следните параметри : вид на ползвания кредит – потребителски
по продукт „Бърз до заплата“, фиксиран годишен лихвен процент по заема –
40.15 %, лихвен процент на ден приложим при отказ от договора – 0.11 %,
ГПР – 48.44 % , с взети предвид допускания, че договора ще е валиден за
сключения в него срок, като всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране,
лихви за забави и неустойки за неизпълнение, размер на погасителната
вноска – 723.10 лева, общ размер на погасителните вноски – 723.10 лева, брой
на погасителните вноски – 1 месечна вноска, дата на плащане на
погасителната вноска – 03.08.2021г.
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
която е депозирала писмено заключение, което не е оспорено от страните и
съдът възприема същото като компетентно и добросъвестно изготвено. От
същото се установява, че с нареждане от „И.“ сумата в размер от 700 лева е
преведена по банковата сметка на ответника С. Р. О. на ***, с основание
Договор за заем №***. Сумата е изтеглена на *** – 300 лева и 400 лева на
06.07.2021г. Съгласно предоставеното извлечение от „Б.“ ЕАД титулярът на
банкова сметка е С. Р. О.. Посочено е, че от дата на превода по процесния
договор до 09.02.2022г. не е установено погасяване по Договор за заем
***/*** г. От заключението на експертизата се установява, че остатъчната
сума по договор за кредит е 700 лева главница, 23.10 договорена лихва и
7
46.67 лева законна лихва за периода от 04.08.2021 г. до 31.03.2022г.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
Съдът приема, че в случая между страните е сключен договор за
паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.
18, ал. 2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно
този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие
между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за
комуникация от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена
посредством електронната страница на кредитора, на която
кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е
необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.
Според съдебната практика (Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр.
дело № 868/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК),
електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ,
неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на
подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК).
Ищецът се е съгласил да получи изявлението в електронна форма и е
направил такова като страна по представения договор. В достатъчна степен
представените по делото хартиени копия на електронни документи съдържат
индивидуализиращи белези и данни, установяващи по категоричен начин кой
е техният автор, какво е тяхното съдържание и каква е била целта да бъдат
отправени.
За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо
електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни,
отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора,
който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл. 184, ал. 1, изречение
първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като
препис, заверен от страната.
Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за
кредит е сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на
специалния закон. Доколкото се касае за вид заем, който по своята
характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва
реално да е предадена съответната сума на заемателя. От заключението на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че в полза на ответника на
*** г. е преведена сумата от 700 лева. Установи се, че сумата е получена и
усвоена от С. Р. О.. В платежното нареждане заемателят е индивидуализиран
с три имена, а като основание за превода е посочен номерът на договора за
8
кредит.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва
страните и поражда своите правни последици, като с подписване на договора
ответника се е съгласил с всички негови клаузи. Съглашението е било
предмет на индивидуално договаряне, т. е. то е израз на общата воля на
страните, които именно по този начин те са уредили отношенията си.
Заемателят се е съгласил с тези условия, включително и с общите условия
към кредита, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още към
момента на сключването е бил наясно с крайната сума, която ще дължи по
отпуснатия му кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит,
какъвто се явява процесният, е необходимо да отговаря на предвидените в
разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Ответникът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на
разпоредбата на ЗПК, регламентираща формата на договора. Съгласно чл. 10,
ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Предвид спецификата на договора в случая, а именно, че същият е
сключен от разстояние, в електронна форма, съдът намира, че изискванията за
форма са спазени. Съдът намира, че информацията по договора е
предоставена на потребителя по ясен и разбираем начин до степен да бъде
попълнено неговото съдържание с необходимите и посочени в чл. 11, т. 11 и
т. 12 ЗПК реквизити, съгласие за които е било дадено по несъмнен начин от
страните.
В договорът е инкорпориран погасителен план, който според настоящия
състав отговаря на изискванията на чл. 11, т. 11 от ЗПК. Същият съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, съдържанието на всяка погасителна вноска – главница
и възнаградителна лихва. Предвиден е втори вариант на погасителен план,
който включва и неустойка. Не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването, тъй като не е
предвиден различен лихвен процент за периода на погасяване на кредита.
Видно от представения Договор за предоставяне на кредит № ***/*** г.
в същия е посочен фиксиран лихвен процент в размер на 40, 15 %. Посочен е
и лихвен процент на ден – 0, 11%. Предвид изложеното съдът намира, че е
неоснователно възражението за недействителност на договора за кредит на
това основание.
По отношение на клаузата за договорна лихва в договора за кредит и
съответно ГПР. По отношение на довода, че не е спазено съдържанието на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото възнаградителната лихва била нищожна, същият
е лишен от законово основание. Съдът не споделя доводът на особения
представител на ответника, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна.
Същата е уговорена в договора при лихвен процент от 40, 15 % годишно.
9
Цитираната от ищцата практика на ВКС, която указва в кои случаи
възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е
недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити, е загубила
значение, тъй като тази практика е формирана преди изменението на чл. 19,
ал. 4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г. / и касае договори за кредит, сключени преди
изменението. Противоречието с добрите нрави следва да преценя в случай, че
няма изрична законова разпоредба, каквато е предвидена в ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г. / годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б.. Безспорно елемент от
ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход,
който формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в
самия договор, които да следва да бъдат включени в ГПР. Безспорно е, че
неустойката не е включена в ГПР. С оглед изложеното предвидения в
договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум
по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-
голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод
достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на
договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо
размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото
ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер под допустимия
от закона.
По възражението за недействителност на договора за кредит, поради
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която в
договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на
разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от договора, в него е посочен годишния процент на разходите в
размер на 48,44 %, както и общият размер на всички плащания по договора в
размер на 723.10 лева, включващ главница и възнаградителна лихва, а в
случай на непредставяне на обезпечение – 805.00 лева, включващ главница,
възнаградителна лихва и неустойка. Обстоятелството дали така посочения
ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва
същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и касае действителността на клауза, с която се надхвърля размера
на ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор.
Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва
да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос
относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като
цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която е
в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са
10
включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на
законодателя е била именно това, което се разбира и от чл. 19, ал. 6 от ЗПК,
съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита.
В чл. 2, ал. 1, т. 5 от договора, са посочени и взетите предвид
допускания при изчисляване на ГПР.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48,44 %, при положение,
че в него е включена единствено възнаградителната лихва, то това по никакъв
начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията
му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани,
неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, размер на неустойката и при настъпване на какви
обстоятелства се дължи. Други вземания по този договор няма. Още повече,
както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно
посочен е относимо към чл. 19, ал. 4 ЗПК и не води до недействителност на
целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се
тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че
има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредбата по чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно
допусканията при изчисление на ГПР.
Предвид изложеното съдът намира, че сключеният между страните
Договор за предоставяне на кредит № ***/*** г. е действителен и не страда от
пороците, предвидени в ЗПК и ЗЗП, обуславящи нищожност на неговите
клаузи.
В производството по чл. 422 ГПК ищецът следва да докаже факта, от
който произтича вземането му, а ответникът – възраженията си срещу
вземането. В случая, ищецът установява правопораждащия факт, от който
произтича вземането му. Ответникът не ангажира доказателства, че е
изпълнил задължението си по договора.
Предвид гореизложеното, съдът намира предявения установителен иск
за основателен и доказан и следва да бъде уважен.
По отношение на претендираните от ищеца разноски, съдът възприема
следното:
В разпоредбата на чл.236, ал.1, т.6 от ГПК е предвидено задължение за
съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 г., на Общото събрание на Гражданска и Търговска
колегии на ВКС на РБ, съдът в исковото производство се произнася с
11
осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производства, включително и когато не изменя разноските по издадена
заповед за изпълнение. Принудителното събиране на разноските се извършва,
въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по установителния
иск, изпълнителен лист по чл.404, т.1 от ГПК от съда в исковото
производство.
Съгласно разпоредбата на 78, ал. 8 от ГПК, в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Съдът намира за основателно искането на ищеца за присъждане на
разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имало такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска, както следва: в заповедното производство - в размер
на 125 лева представляващи държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, както и в настоящото производство - в размер на 675 лева,
представляващи държавна такса, възнаграждение за вещо лице,
възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл.80 от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най – късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен
случай тя няма право до обжалва решението в частта му за разноските. В
настоящия случай ищецът е представил списък на разноските.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК по
отношение на С. Р. О., ЕГН **********, с адрес село Ш., община М.
съществуването на вземането на „И.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление град С., улица ***, представлявано от управителя Б. И. Н. за
сумите: 700 лева главница, 23.10 лева договорна лихва за периода *** г. до
04.08.2021 г., 46.67 лева лихва за забава за периода от 04.08.2021 г. до
31.03.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
06.04.2022 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
517/02.04.2022 г. по частно гражданско дело № 837/2022 г. по описа на
Районен съд – К..
ОСЪЖДА С. Р. О., ЕГН **********, с адрес село Ш., община М. да
заплати на „И.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град С.,
улица ***, представлявано от управителя Б. И. Н., сумата от 125.00 лева,
представляващи разноски по частно гражданско дело № 837/2022 г. по описа
12
на Районен съд – К..
ОСЪЖДА С. Р. О., ЕГН **********, с адрес село Ш., община М. да
заплати на „И.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град С.,
улица ***, представлявано от управителя Б. И. Н., сумата от 675 лева,
представляващи направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С. с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
13