№ 34
гр. София, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20221001000024 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 265994/06.10.2021г., постановено по гр. дело № 15854/2018 г.,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 13 ти състав е признато за установено по
предявения от „Юробанк България“АД срещу Г. Й. В., че дължи по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008г. и допълнителни споразумения към
него от 18.05.2010г.; 26.10.2012г. и от 02.12.2013г., за което вземане е издадена Заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 64661/2017г. на СРС, 1 ГО,
35с-в следните суми : 33 042,30 швейцарски франка- част от главница за периода от
17.07.2014г. до 12.09.2017г.; 169, 33 швейцарски франка- част от банкови такси за периода
от 19.12.2013г. до 12.09.2017г.; 240 лева- банкови такси за периода от 11.08.2017г. до
12.09.2017г., ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017г. до окончателното
изплащане на главницата.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Г. Й. В., чрез
особения му представител адв. С., в които се съдържа оплакване, че обжалваното решение е
необосновано и неправилно и постановено в нарушение на съществени процесуални
правила. Искането към съда е обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Във въззивната жалба са изложени твърдения за необоснованост и неправилност на
1
изводите на съда относно неравноправния характер на клаузите на чл. 2, ал.1 и ал.3 и чл.6,
ал.2 и ал.4 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008г.
Твърди се, че изводите на съда не са съобразени с разпоредбите на общностното право и
практиката на ВКС постановена по реда на чл.290 ГПК/отм/, съгласно които неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя.
Според жалбоподателя оспорените клаузи от процесния договор имали точно такъв
характер- поради неясното им формулиране и поради това, че не са съставени по прозрачен
начин, пораждали затруднение за потребителя към момента на сключване на договора да
прецени възникналия за него валутен риск при значимо обезценяване на валутата, в която
получава доходите си. Счита, че предоставената от банката информация, че е възможна
промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк, съгл.
уговореното в чл.1 ал.5 от договора за кредит, и че това ще рефлектира върху размера на
дълга, изразен в лева/евро в посока на повишаването му, води до извода, че не е налице
достатъчна информираност на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване. Твърди
се, че изводите на съда не са съобразени с горното, което водило и до извода за
неправилност на обжалваното решение.
Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като
по делото въззиваемата страна „Юробанк България“АД е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който се заявява становище за неоснователността й по съображенията изложени в
отговора.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване,
насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на
„Юробанк България“АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК за
признаване за установено съществуването на вземане в полза на кредитора против длъжника
Г. Й. В. по силата на Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
35198/09.04.2008 г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 64661/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 35 с-в за следните
суми: 33 042,30 швейцарски франка – част от главница за периода от 17.07.2014 г. до
12.09.2017 г., 169,33 швейцарски франка – част от банкови такси за периода от 19.12.2013 г.
до 12.09.2017 г., 240 лева – банкови такси за периода от 11.08.2017 г. до 12.09.2017 г., ведно
със законна лихва, считано от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както
и за направените съдебни разноски по заповедното производство и по настоящото
2
производство.
В обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че между ищеца „Юробанк
България“АД и ответника Г. Й. В. е бил сключен Договор № HL 35198 от 09.04.2008 г., по
силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 45 220 евро
по курс „купува" за швейцарския франк към евро на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ И ЕФ ДЖИ"
АД в деня на усвояване на кредита, както следва:
- равностойността в швейцарски франкове на 5,800 евро, по курс „купува" за
швейцарския франк към евро на Банката в деня на усвояване на кредита за покупка на
недвижим имот, описан в договора, и
- равностойността в швейцарски франкове на 39 420 евро, по курс купува за
швейцарския франк към евро на Банката в деня на усвояване на кредита, за други
разплащания, а кредитополучателят се задължил да върне ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Посочва, че съгласно чл. 3, ал. 1
от договора за усвоения кредит кредитополучателя дължи на банката годишна лихва в
размер на сбора на базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ" АД за
жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,65 пункта.
Твърди се, че към момента на сключване на договора БЛП на Банката за жилищни
кредити в швейцарски франкове е в размер на 4,5%. Заявя, че при просрочие на дължимите
погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, Кредитополучателят
дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния
период на издължаване на кредита, плюс наказателна надбавка от 10 (десет) пункта. Заявява
още, че в началото на всяка следваща година, считано от откриване на заемната сметка по
кредита, кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление в размер на
0,5% върху размера на непогасената главница към същата дата. Крайният срок за погасяване
на кредита, включително дължимите лихви, е 300 месеца, считано от датата на усвояване на
кредита - 17.04.2008г. Излага съображения, че съгласно чл. 19, ал. 1 от договора при
непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от страна на
кредитополучателя на което и да е задължение по договора, банката може да направи
кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. По смисъла на чл. 19, ал. 2 от договора
при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или
частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано
от датата на падежа на последната вноска. Твърди, че към датата на усвояване на кредита -
17.04.2008г., приложимият курс „купува" за швейцарски франк на „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
БЪЛГАРИЯ" АД към евро е 1,6264110, като определеният съобразно този курс размер на
предоставения и усвоен от Кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове е 73
567,00 швейцарски франка. Между страните са подписани 4 допълнителни споразумения,
както следва: на 18.05.2010г., на 26.08.2010г., на 26.10.2012г. и на 02.12.2013г.
3
Твърди се, че с Договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от
15.07.2008г. „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ" АД е прехвърлило на свързаното с
банката дружество „Бългериън Ритейл Сървисиз“АД вземанията си по процесния договор,
ведно с прилежащите му споразумения, за което кредитополучателят е бил уведомен. С
Договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 23.12.2016г.
„Бългериън Ритейл Сървисиз“АД е прехвърлило обратно на ищеца цедираните преди това
от банката, вземания по процесния договор, за което кредитополучателят бил уведомен. На
23.07.2017г. ответникът е уведомен, че поради непогасяване на дължимите погасителни
вноски по кредита, ищецът обявява вземанията по процесния договор за предсрочно
изискуеми.
В исковата молба са изложени също така твърдения, че въпреки поетите задължения
по договора, кредитополучателят не е погасил дълга по предоставения банков кредит,
поради което на 14.09.2017 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК. Твърди, че към датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК общото задължение на длъжника възлиза на 98 632,67
швейцарски франка и 240 лева съгласно извлечение от счетоводните книги на банката към
12.09.2017г., от които:
- 75 015,95 швейцарски франка - главница за периода от 17.07.2014г. до 12.09.2017г.;
- 19 384,50 швейцарски франка - договорна възнаградителна лихва за периода от
17.12.2013г. до 23.07.2017г.;
- 2 498,15 швейцарски франка - наказателна лихва за просрочие (обезщетение за
забава за просрочени плащания) за периода от 17.12.2013г. до 12.09.2017г.;
- 1 734,07 швейцарски франка - банкови такси за периода от 19.12.2013г. до
12.09.2017г. и
- 240,00 лева - банкови такси за периода от 11.08.2017г. до 12.09.2017г.
В заповедното производство пред СРС ищецът е претендирал само част от горните
вземания. По подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 64661/2017г. по описа на СРС,
35-ти с-в, по което в полза на заявителя „Юробанк България” АД е издадена заповед за
изпълнение, с които кредитополучателят е осъден да заплати следните суми: 33 042,30
швейцарски франка, представляваща част от главницата за периода от 17.07.2014г. до
12.09.2017г., 169.33 швейцарски франка, представляваща част от банкови такси за периода
от 19.12.2013г. до 12.09.2017г. и 240 лева, представляваща част от дължимите банкови
такси за периода 11.08.2017г. до 12.09.2017г., както и законна лихва върху главницата от
14.09.2017г. до окончателното изплащане на вземането, присъдени са и сторените по
заповедното производство - разноски.
Искането към съда е било да се постанови решение, с което да установи
съществуването на горното парично вземане срещу ответника в посочения размер и да му се
4
присъдят разноските по делото.
Ответникът Г. Й. В. чрез назначения му особен представител адв. К. С. е оспорил
предявения иск като недопустим, поради ненадлежно уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на
длъжника от цедента „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД за цедиране обратно на „Юробанк
България“АД на вземанията по договора за кредит, което води до възпрепятстване на
прехвърлителното действие по чл. 99, ал.4 от ЗЗД за извършената цесия спрямо ответника и
до липса на процесуална легитимация на „Юробанк България“ АД в заповедното
производство по чл. 417 от ГПК и в исковото производство по чл. 422 от ГПК.
Твърди се, че нотариалната покана с peг. № 1611, том II, акт № 14 от 22.06.2017 г. на
нотариус А. Г., с peг. № *** на НК, с която е изпратено и уведомлението за извършеното
прехвърляне на вземанията по договора за кредит не са изпратени на адреса на ответника,
посочен в процесния Договор за кредит HL 35198 от 09.04.2008 г. В тази връзка поддържа,
че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
стария кредитор (цедент), поради което заявител в заповедното производство може да бъде
само „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД, който е процесуално легитимиран да предяви иска
по чл. 422 ГПК.
На следващо място е оспорил предявения иск по основание и размер. В тази връзка
на първо място оспорва на основание чл. 26, ал.2, пр. 2 ЗЗД твърденията на ищеца, че между
него, респ. „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, и ответника са сключени процесния Договор
за кредит № HL 35198 от 09.04.2008 г., Приложения № 1 и № 2 към договора, както и всички
Допълнителни споразумения към него от 18.05.2010 г.; 26.08.2010 г.; 26.10.2012 г.;
02.12.2013 г. В тази връзка и на основание чл. 193 ГПК е оспорил истинността на подписите
на ответника, положени върху горепосочените договори и споразумения и приложените към
тях други документи.
Оспорил е и валидността на договора и споразуменията, като прави възражение за
нищожност на основание чл. 26, ал.1, пр.1 и чл. 26, ал.2, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 13 ЗПК, вр. чл.
10, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 23, ал.1 ЗКНИП.
Изложил е твърдения, че предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена
надлежно от ищеца, доколкото нотариалната покана не е била изпратена на адреса на
ответника, посочен в договора за кредит. Подържа се, че ответникът не е изпращал до ищеца
никакви писмени уведомления за промяна на адреса си съгласно чл. 30 от договора, както и
че длъжникът не е търсен на посочения адрес и в самото заповедно производство, поради
което и заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно по чл. 47, ал. 5 ГПК.
Направил е и възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл.
10, ал. 3 ЗЗД (забрана за анатоцизъм) на клаузите в допълнителните споразумения към
договора за кредит, както следва: на чл. 2, чл. 3, чл. 4, ал. 2, чл. 5, чл. 6, чл. 7, ал. 2, чл. 10 от
Допълнително споразумение от 18.05.2010 г.; на чл. 2, чл. 3, чл. 4, ал.2, чл. 5, чл. 6, чл. 7,
ал.2, чл. 10 от Допълнително споразумение от 26.08.2010 г.; чл. 2, чл. 3, ал. 2 и ал. 3, чл. 4,
ал. 2 и ал. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 9 и чл. 10 от Допълнително споразумение от 26.10.2012 г.; чл. 2,
5
чл. 3, ал. 2 и ал. 3, чл.4, ал.2 и ал. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 9 и чл.10 от Допълнително споразумение
от 02.12.2013 г.
На следващо място се сочи, че претендираните вземания са формирани въз основа на
клаузи неравноправни клаузи в договора за кредит, които като такива са нищожни по см. на
чл. 143 и сл. ЗЗП, поради което прави възражение за нищожност на основание чл. 146, ал. 1,
във вр. чл. 143, т. 3 и т. 10 от ЗЗП, във вр. чл. 12 от ЗПК на клаузите на чл. 3, ал. 1, ал. 3 и
ал. 5, чл. 6, ал. 1 и ал. 3, чл. 13 от Договора за кредит.
Направил е и възражение за нищожност на основание чл. 146, ал.1, във вр. с чл.143,
т. 9 от ЗЗП, във вр. с чл. 12 от ЗПК на клаузите на чл. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал.2 и ал.4
от Договора за кредит на недвижим имот HL 35198.
Твърдял е и, че клаузите на чл. 3, ал. 3 и чл. 6, ал. 1 от Договора за кредит са
нищожни, освен на посоченото основание и поради това, че водят до анатоцизъм /респ. има
начисляване на лихва върху лихва/, поради което, прави възражение за нищожност на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД на клаузите в чл. 3, ал. 3 и чл. 6, ал.1
от Договора за кредит.
Поддържал е и че клаузата за неустойка, която е предвидена в чл. 3, ал. 3 от Договора
за кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, поради което е направил възражение за нищожност на неустойката, а евентуално, в
случай че съдът не приеме същата за нищожна, на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД прави
възражение за прекомерност на неустойката и моли съдът да намали нейния размер.
На следващо място, на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД е направил и възражение за
изтекла 3-годишна погасителна давност за вземанията на ищеца (заедно с включените в
главницата при „преструктурирането“ на кредита лихви, такси и т.н): за част от главницата
за периода от 17.07.2014 г. до 14.09.2014 г.; за част от банковите такси за периода от
19.12.2013 г. до 14.09.2014 г.
Искането към съда е било да се постанови решение с което искът да бъде отхвърлен
като неоснователен.
От фактическа страна, настоящият състав намира следното:
Между страните не се спори, а и се установява, че на 09.04.2008г. страните са
сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008г., по
силата на който „Юробанк България“АД с предходно наименование „Юробанк И Еф Джи
България" АД, като кредитодател е предоставил на ответника Г. Й. В. в качеството му на
кредитополучател кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 45 220 EUR, по курс „купува“' за швейцарския франк към евро на
„Юробанк И Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита, от които както следва:
- равностойността в швейцарски франкове на 5 800 евро, по курс „купува” за
швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Джи България АД в деня на усвояване на
кредита за покупка на описания в договора кредит недвижим имот.
6
- равностойността в швейцарски франкове на 39 420 евро, по курс „купува” за
швейцарския франк към евро на „Юробанк И Еф Джи България АД в деня на усвояване на
кредита, за други разплащания, а кредитополучателят се е задължил да върне ползвания
кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на настоящия договор.
Съгласно клаузата на чл.5.1. от договора за кредит, страните са уговорили срок на
погасяване на кредита: 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, като
падежната дата на месечните анюитетни вноски е всяко 17-то число на месеца. В чл.4, т.2 от
договора е предвидена дължима от кредитополучателя годишна такса за управление на
кредита в размер на 0,5% върху остатъка от главницата.
В клаузата на чл.2, ал.1 от договора за банков кредит е уговорено, че кредита се
усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя , след представяне на нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека върху имота по чл.1, т.1, удостоверение за тежести върху
имота по чл.1, нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, писмено искане от
клиента за усвояване на суми по кредит и молба за превалутиране.Вземането на банката по
предоставения кредит е обезпечено с учредена в полза на банката договорна ипотека върху
горепосочения недвижими имот.
Съгласно уговореното в чл. 19, ал. 2 от договора за кредит при неиздължаване на
три последователни месечни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се
превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната
вноска.
Не е спорно, а и се установява, че с договор за прехвърляне на вземания по договори
за кредит от 15.07.2008г. сключен между „Бългериан Ритейл Сървисиз“АД и
„ Юробанк И Еф Джи България АД, банката ищец е цедирала свои вземания на "Бългериан
Ритейл Сървисиз“АД, произтичащи от договори за жилищни и банкови кредити, сред които
и вземането срещу ответника Г. В., в приложението към договора за цесия.
Не е спорно, а и се установява, че с последващ договор за прехвърляне на вземания
по договори за кредит от 23.12.2016г. между "Бългериан Ритейл Сървисиз" АД и "Юробанк
България" АД, последната отново е придобила вземанията срещу Г. В., произтичащи от
процесния договор за кредит.
По делото е представена и е приета като доказателство нотариална покана рег.
№.1611/22.06.2017г. до ответника изпратена чрез нотариус А. Г., с която същият е уведомен
от „Бългериан Ритейл Сървисиз“ АД за сключените Договори за прехвърляне на вземания от
15.07.2008 г. и от 23.12.2016г. с „Юробанк България“ АД.
По делото също така е представена и е приета като доказателство и нотариална
покана рег.№1610/22.06.2017г. до ответника Г. В., чрез нотариус А. Г. с рег.№ *** от НК, в
която същият е уведомен от ищцовата банка, за обявяването на кредита по процесния
договор от банката кредитодател за незабавно и предсрочно изискуем, поради допусната
забава в погасяването. В поканата е посочен общ размер на задължението към 13.06.2017г.
възлизащ на 97 007.41 швейцарски франка. Връчването на нотариална покана е на
7
23.07.2017г., видно от нотариалното удостоверяване на гърба на поканата, че същата е
връчена на адресата при условията на чл.47, ал.1 ГПК на адрес: гр.***, ж.к. „***“№ ***,
който съвпада с постоянния и настоящ адрес на лицето.
В производството пред първата инстанция е допуснато изслушването на съдебно-
счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че размерът на
задълженията на ответника по процесния договор към датата на подаване на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 14.09.2017г. е в размер на 98 632.67 швейцарски франка
и 240 лева. Съгласно експертизата, общата платена сума от ответника е в размер на
31 172.98 швейцарски франка по курс към 17.04.2008г. – 1.2304 платена сума в лева –
38 355.23 лева.
По искане на страните, първата инстанция е допуснала допълнителна съдебно-
счетоводна експертиза, от която се установява, че за периода от 17.07.2014г. до 12.09.2017г.
непогасените месечни вноски по главница са в размер на 6 333.03 шв. франка, а
непогасените месечни вноски за лихва са в размер на 11 930.94 шв. франка; непогасени
такси в размер на 1 061.27 шв. франка и 0.06 шв. франка – дължима сума по
застраховка.Вещото лице е изчислило, че за периода от 14.09.2014г. до 12.09.2017г.
непогасените месечни вноски са в размер на 6 333.03 шв. франка; непогасените месечни
вноски за лихва са в размер на 11 273.22 шв. франка; такси в размер на 1 061.27 шв. франка
и 0.06 шв. франка- дължима сума по застраховка.Установява се още, че с внесената сума по
кредита, която е преизчислена като вноска само по главница са погасени суми към
12.09.2017г. в размер на 15 636.39 шв. франка. Остатъка след 12.09.2017г. след приспадане
на внесените суми е 15 536.59 шв. франка.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-графологическа
експертиза се установява, че подписите положени от името на Г. В. в Договора за кредит за
покупко-продажба на недвижим имот от 09.04.2008г., Приложение № 1 от 09.04.2008г. към
него, както и допълнителните споразумения към него от 18.05.2010г., 26.08.2010г.,
26.10.2012г. и от 02.12.2013г. са положени от него.
В производството пред въззивната инстанция е допуснато изслушването на нова
съдебно-счетоводна експертиза със следните служебно поставени от съда задачи :
1/.Как биха се отнесли извършените плащания по кредита, кои вноски биха били
погасени и какви суми биха били дължими към датата на заявлението и към датата на
насроченото открито съдебно заседание, за което заключението е представено в срока по
ГПК, в случай, че : се прилагаше определения в договора курс на швейцарския франк към
лева, респ. на лева към швейцарския франк, определен в договора при усвояването на
сумата, т.е ако са купувани шв. франкове по курса към датата на усвояване на кредита и в
случай, че се прилагаше годишна лихва, посочена в чл.3, ал.1 от договора- за целия период,
без да се променя и без да се вземат предвид допълнителните споразумения ?
2/. Как биха се отнесли извършените плащания по кредита, кои вноски биха били
8
погасени и какви суми биха били дължими към датата на насроченото открито съдебно
заседание, за което заключението е представено в срока по ГПК, в случай, че : се прилагаше
определения в договора курс на швейцарския франк към лева, респ. на лева към
швейцарския франк, определен в договора при усвояването на сумата, т.е ако са купувани
шв.франкове по курса на усвояване на кредита и в случай, че се прилагаше годишна лихва,
посочена в чл.3, ал.1 от договора- за целия период, без да се променя и ако се вземат
предвид допълнителните споразумения?
На първия от така поставените от съда въпроси вещото лице е дало заключение, че
към 22.06.2022г./т.е към датата на изготвяне на заключението/ задълженията на длъжника
към „Юробанк България“АД биха били следните :
неплатена просрочена главница – 19 060,96 шв. франка по 40 бр. месечни вноски с
настъпил падеж, за периода от 17.04.2014г. до 22.06.2022г., съгласно изчисленията на
вещото лице дадени в констативно-съобразителната част на заключението;
неплатена редовна главница- 45 530,44 шв. франка към 23.07.2017г.;
неплатена възнаградителна лихва в размер на 28 088,16 шв.франка за периода от
17.05.2014г. до 22.06.2022г.;
неплатени такси за управление в общ размер на 2 202, 64 шв. франка за периода от
17.04.2015г. до 22.06.2022г.
неплатена наказателна лихва в размер на 11 637,07 шв. франка за периода от
17.04.2014г. до 22.06.2022г.
По втория поставен от съда въпрос вещото лице е дало следното заключение :
неплатена просрочена главница – 17 793,20 шв. франка по 90 бр. месечни вноски с
настъпил падеж, за периода от 17.01.2015г. до 22.06.2022г.;
неплатена редовна главница- 48 744,53 шв. франка към 22.06.2022г.;
Неплатена възнаградителна лихва в размер на 25 275,82 шв. франка за периода от
17.01.2015г. до 22.06.2022г.;
неплатени такси за управление на кредита в общ размер на 2 331,21 шв. франка за
периода от 17.04.2015г. до 22.06.2022г.;
неплатена наказателна лихва в размер на 10 013,30 шв. франка за периода от
17.01.2015г. до 22.06.2022г.
От книжата на представеното по делото и приобщено ч.г.д.№ 6466 / 2017 г. на СРС,
35с-в се установява, че със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ от 07.11.2017 год. СРС е разпоредил на основание Чл.417,т.2 от ГПК, въз основа
на извлечение от сметка по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
35198/09.04.2008г. и допълнителни споразумения към него от 18.05.2010г.; 26.10.2012г. и от
02.12.2013г. ответникът Г. Й. В. е осъден да заплати на кредитора следните суми : 33 042,30
9
швейцарски франка- част от главница за периода от 17.07.2014г. до 12.09.2017г.; 169, 33
швейцарски франка- част от банкови такси за периода от 19.12.2013г. до 12.09.2017г.; 240
лева- банкови такси за периода от 11.08.2017г. до 12.09.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 14.09.2017г. до окончателното изплащане на главницата.
Видно е също така от представеното по делото разпореждане от 10.10.2018год., че
СРС е уведомил молителя „Юробанк България“АД , че в срока по Чл.414, ал.2 от ГПК е
постъпило възражение от ответника, поради което на основание Чл.415,ал.1 от ГПК му е
указал, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от
съобщението, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението е връчено на
кредитора на 23.10.2018г., като видно от представеното копие на искова молба искът е бил
предявен пред Софийски градски съд на 23.11.2018год, т.е в срока по Чл.415,ал.1 от ГПК.
В производството пред въззивната инстанция освен изслушването на съдебно-
счетоводна експертиза не е допуснато събирането на нови доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна :
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради
което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Наведените във въззивната жалба доводи повтарят изцяло същите аргументи, които вече са
били изтъкнати в отговора на исковата молба и в устните състезания, на които в
обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и
следното :
При установените по делото факти съдът следва да формира изводите си за
основателността на предявения иск. Установи се на първо място, че по силата на процесния
договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008 г. между страните е
възникнало облигационно отношение, съгласно което банката се е съгласила да отпусне на
ответника кредититен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на 45 220 евро по курс „купува" за швейцарския франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита.
От заключението на приетата и неоспорена от страните СГЕ се установява по
безпротиворечив начин, че подписът върху договора за банков кредит е положен от
кредитополучателя Г. Й. В., поради което и оспорването на истинността на подписа му съгл.
чл.193, ал.1 ГПК, предприето от назначения му в хода на производството особен
представител, настоящият съдебен състав също както и първоинстанционният съд приема да
е останало недоказано.
Настоящият съдебен състав намира също така за доказано по делото, че банката е
изпълнила задълженията си по договора като е предоставила на 17.04.2008г. уговорената
парична сума по договора по посочената разплащателна сметка, открита на името на
кредитополучателя.
10
Неоснователно и недоказано остана и твърдението на особения представител на
ответника, че последният не е уведомен надлежно съгл. чл. 99, ал.3 ЗЗД за обратната цесия
по силата на която „Юробанк България“АД е придобила обратно от предишния цесионер
вземането по процесния договор за кредит. Видно от доказателствата по делото
уведомлението за цесията е извършено по адреса посочен от кредитополучателя като адрес
за кореспонденция в гр. ***, жк.“***“№ ***, вх.***, ет. ***, ап.***. С оглед изявлението на
кредитополучателя в допълнителното споразумение от 18.05.2010г. и всички последващи
към него допълнителни споразумения, че желае изрично всички писмени кореспонденции да
му бъдат връчвани на посочения от него адрес той не може да се позовава, че писменото
уведомление за цесията следва да бъде връчено по постоянния му адрес, който е различен от
посочения в договора.
По съображения, аналогични на горепосочените е неоснователно и твърдението на
особения представител, че кредитополучателят не е бил надлежно уведомен за изявлението
на банката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, тъй като установява се, че
това изявление на кредитора е било отправено на същия посочен в допълнителното
споразумение към договора за кредит адрес за кореспонденция на кредитополучателя
намиращ се в гр. ***, жк.“***“№ ***, вх.***, ет. ***, ап.***.
Установява се също така от заключението и на приетата и неоспорена в
производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, че последната
погасена вноска по главницата е била на 29.11.2013г., а на възнаградителната лихва- на
20.12.2013г. Следователно към датата на изявлението на банката за обявяване на цялото
задължение по договора за кредит за предсрочно и незабавно изискуемо, което е
обективирано в представената на л.137 от делото нотариална покана, е било налице
предвиденото в чл.19, ал. 2 от договора за кредит основание за това-при неиздължаване на
три последователни месечни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се
превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната
вноска.
Неоснователни са твърденията на особения представител на ответника относно
редовността на извлечението от счетоводните книги на кредитора и тяхната доказателствена
сила. Проверката на редовността на счетоводните книги се извършва от заповедния съд в
хода на производството по чл.417 ГПК, при която същият съобразно изискванията на чл.
418, ал.2 ГПК издава изпълнителен лист и допуска незабавно изпълнение, след като провери
дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на принудително
изпълнение вземане срещу длъжника. В хода на исковия процес с оглед естеството на
правозащитните възражения на ответника кредитополучател срещу иска съдът не е
обвързан от формалната доказателствена сила на счетоводните книги на ищеца, като
съобразно правилото на чл.182 ГПК редовността на счетоводните записвания се преценява
от съда съобразно тяхната редовност и на другите обстоятелства по делото. В настоящия
случай редовността на счетоводните записвания на кредитора се потвърждава от изводите
на основното и допълнителното заключение на вещото лице, поради което и съдът не вижда
11
основателна причина да не ги кредитира. Обстоятелството, че в извлечението от сметката,
въз основа на което кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417
ГПК и изпълнителен лист, липсват някои от твърдените от жалбоподателя реквизити, се
явява ирелевантно за настоящото производство, където се извършва проверка дали
действително съществува вземането предмет на заповедта, а не дали тя е отговаряла на
формалните изисквания по чл.418, ал.2 ГПК, която проверка по реда на инстанционния
контрол се осъществява в хода на обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение.
Преценката дали документът е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо
на принудително изпълнение вземане срещу длъжника инцидентно и по необходимост ще
бъде извършена в хода на производството иска по чл.422, ал.1 ГПК, но не това е целта на
производството по този иск, където се изършва проверката дали това вземане действително
съществува.
В настоящия случай видно от приетото и неоспорено заключение на вещото лице
ССЕ- основно и допълнително заключение, се установява цялото движение по
предоставения кредит и вещото лице не е констатирало наличието на такива факти, които да
опровергават счетоводните записвания на банката, като вместо това е потвърдило изцяло
размера на претенцията по пера и по суми.
Ето защо и оплакванията на жалбоподателя, че решението е неправилно поради това,
че първоинстанционният съд неоснователно бил приел, че извлечението от сметката
притежавало всички необходими реквизити удостоверяващи вземането на банката срещу
длъжника се явява неоснователно, доколкото отразените в него обстоятелства и счетоводни
записвания се потвърждават изцяло от заключението на вещото лице.
Неоснователно е и оплакването във въззивната жалба, че съдът е допуснал нарушения
на съдопроизводствените правила изразяващи се в това, че не е приложил санкционните
последици от прилагането на чл.161 ГПК поради това, че ищецът не е изпълнил
задължението си да представи погасителния план към договора за банков кредит.
Твърдението му за необходимостта от представянето на погасителния план се основава на
това, че само благодарение на него можело да се види коя точно вноска и в какъв размер е
следвало да бъде направена. Следва да се има предвид обаче, че всеки погасителен план е
само изражение на волята на страните, която в конкретния случай е ясно обективирана от
тях в договора за банков кредит с посочване на размер на месечната погасителна с дата на
падежа на погасяването й със съответната дължима наказателна лихва при забава в
плащането й. В случай на забава на плащанията, съгласно уговореното между страните, се
начислява наказателна лихва за забава, която е индивидуална уговорена от страните в
договора и която не фигурира в погасителния план, тъй като не може да бъде предвидено
дали това задължение ще възникне, в какъв размер ще бъде и кога евентуално ще възникне.
Независимо от това, че същата няма да бъде част от погасителния план, това не означава, че
задължението за погасяването й, което е изрично уговорено в договора за кредит, няма да
възникне. От погасителния план не могат да се установят всички задължения по договора за
кредит, тъй като в него не се отразяват нито наказателната лихва за забавено плащане, нито
12
дължимите суми за такси и застраховка на ипотекирания недвижим имот, които са
възникнали въз основата на процесния договор за кредит. Следователно и това оплакване
срещу правилността на обжалваното съдебно решение остана неоснователно и недоказано.
Неоснователно е възражението на ответника срещу иска, сочено и като довод за
неправилност на решението във въззивната жалба, че размерът на главницата не включвал
само вземания с произход от главницата. Със сключването на допълнителните споразумения
към договора за кредит е преструктурирана самата главница по начин по който дължимите
лихви по кредита са добавени към неизплатената и дължима редовна главница и по този
начин лихвите и другите акцесорни вземания, които са капитализирани, са преоформени и
са станали част от вземането за главница и по този начин върху новоформираната сума за
главница е започнало да се начислява възнаградителна лихва от следващия лихвен период.
Действително с разпоредбата на чл. 10, ал.3 от ЗЗД е въведена изрична забрана за
начисляване на лихва върху лихва, освен при определени условия, съобразно Наредба на
БНБ №9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за
установяване на специфичните провизии за кредитен риск. В настоящия случай обаче не е
налице такава хипотеза на забранен от законодателя анатоцизъм, тъй като със сключването
на допълнителните споразумения е била преструктурирана самата главница и по този начин
като краен ефект освен другото целено от банката е постигнато и облегчаване положението
на кредитополучателя тъй като към главницата е натрупана дължимата, но непогасена до
този момент лихва. Това е така, защото с погасяването на равни месечни вноски
кредитополучателят ще е в много по-изгодна позиция, ако вместо това трябваше да търпи
начисляването на наказателна лихва върху целия останал неизплатен остатък и поради тази
причина извършването на тази поредица от действия е позволено съгласно чл.13 от Наредба
№9/03.04.2008г. Договорената между страните лихва ще е възнаградителна, дължима като
цена, която се заплаща на кредитора за предоставените от него парични средства, а не
мораторна/наказателна/ за забавеното плащане на паричното вземане, поради което и не
може да се говори, че с тази договорка е постигнат анатоцизъм, както неоснователно се
поддържа от жалбоподателя, тъй като включената във вноските лихва представлява
печалбата на банката по кредита/ така и Решение № 1001 от 05.07.1999г. на ВКС по гр.дело
№ 357/1999г./.
Основателно е обаче следващото оплакване на жалбоподателя основаващо се на
твърденията му, относно неравноправния характер на клаузите на чл. 2, ал.1 и ал.3 и чл.6,
ал.2 и ал.4 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008г.
Твърденията му са, че тези клаузи са неясно формулирани, не са съставени по прозрачен
начин и са пораждали затруднение за потребителя към момента на сключване на договора да
прецени възникналия за него валутен риск при значимо обезценяване на валутата, в която
получава доходите си и с това те били съобразени с разпоредбите на общностното право и
практиката на ВКС постановена по реда на чл.290 ГПК/отм/, които негови възражения за
неравноправен характер на тези клаузи от договора за банков кредит изобщо не били
отчетени и разгледани от страна на първоинстанционния съд.
13
Съгласно трайно приетото в практиката на касационната инстанция в отговор на
поставен материалноправен въпрос виждане- така напр. решение № 136 от 20.01.2021 г. по
т.д. № 1467/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 168 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019
г. на ВКС, ТК, II т.о., е че хипотеза на банков кредит/, по който цялата сума фактически е
предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/,
а не в чуждестранната валута /щвейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор,
кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в
договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута
на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /щвейцарски
франкове/. Този отговор е съобразен със задължителната практика на Съда на Европейския
съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС
/определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, EU: C: 2018: 103 и решение от 20.09.2017 г.
по дело С-186/16, EU: C: 2017: 703/.
Посочените решения на ВКС са постановени във връзка с неравноправни клаузи в
потребителски договори в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е
предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, съответно в
резервната валута на страна /евро - чл. 29 ЗБНБ/, а не в чуждестранната валута /щвейцарски
франкове/, уговорена в кредитния договор. Кредитът е остойностен в чуждестранна валута
/предоставя се кредитен лимит от равностойността в швейцарски франкове на определена
сума евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване
на кредита/ и е поето задължение за погасяване в същата чуждестранна валута. В така
формирана практика на ВКС е прието, че в посочената хипотеза кредитът е в
чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната - евро, с оглед
валутния режим на Република България - Паричен съвет /Валутен съвет или Валутен борд/,
и именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на договорните
клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя - кредитополучател.
В настоящия случай жалбоподателят
в качеството му на физическо лице, на което по силата на сключения с банката през 2009 г.
договор е предоставен ипотечен кредит по ЗКИ, който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.
1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Въззивният състав счита, че спорните клаузи на чл. 2, ал.1 и ал.3 и чл.6, ал.2 и ал.4 от
договора не са резултат от индивидуално договаряне и постигнато взаимно съгласие по
съдържанието на клаузите съобразно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 2 и, ал. 4 ЗЗП и
постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/17 г. по т.д. № 535/2016 г. на
ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и
решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
14
общи условия /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/, като тежестта на доказване, че определено условие на
договора е индивидуално уговорено, е на търговеца/доставчика - чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от
задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест
за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно
от доставчика на услугата - ответната банка. В настоящия случай презумпцията на чл. 146,
ал. 4 ЗЗП не е оборена въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза и
по делото не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е могъл да изрази
становище по съдържанието на договора, включително по клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от
него, както и да е имал възможност да повлияе върху тях.
В т. 68 от мотивите на решението от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, EU: C: 2018: 750
СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск, спадат към
чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се
извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната
национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и
разбираем език. В т. 3 от диспозитива на посоченото решение е уточнено, че член 4,
параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна
клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен,
се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен
и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен,
но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се
извърши от националния съд.
В съответствие с изложеното в постоянната практика на ВКС е прието, че
"неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от
която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена
по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай не се
прилагат изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП".
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП всяка от клаузите на договора за кредит следва да се
15
тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани
със сключването на договора към датата на сключването. При съобразяване на клаузите на
чл. 1, ал. 1 и, ал. 3, чл. 2, ал. 1 и, ал. 3, чл. 6, ал. 1 и, ал. 2, чл. 3, ал. 1 и чл. 21 от договора за
кредит следва да се приеме, че реален паричен поток от кредитодателя към
кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като действителното усвояване от
кредитополучателя на кредита е в резервната валута на страната - в евро. Независимо от
това липсва основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът,
е евро, тъй като посочените клаузи по ясен начин обективират волята на страните за
предоставяне на кредита в швейцарски франкове /равностойни на определено количество
евро/, с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на
усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в
приложението към договора, и дължима цена /лихва/ за ползване на паричния ресурс в
същата валута - швейцарски франкове. Тези уговорки са ясни и разбираеми, тъй като въз
основа на тях на потребителя е известен еднаквият курс на двойното превалутиране /от
едната валута в другата и обратното/, а от друга страна, средният потребител може да
прецени, че независимо от предоставянето на кредита в швейцарски франкове /в която
валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва/, той реално ще използва
паричен ресурс в резервната валута на страната /евро/ след превалутиране в евро на
швейцарските франкове, с които е заверена блокираната му банкова сметка, с оглед
дължимото плащане в евро на продажната цена на недвижимия имот, за покупката на който
е отпуснат кредитът. Клаузите на чл. 1, ал. 1 и, ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и, ал. 3 относно валутата, в
която се договаря кредитът, касаят основния предмет на договора и тъй като са са ясни и
разбираеми, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП въпросът относно тяхната неравноправност не може
да бъде разглеждан.
Предвид изложеното и неоснователно и необосновано е твърдението на
жалбоподателя във въззивната жалба, че кредитът е отпуснат в евро, тъй като това е
валутата, в която кредитът е бил разрешен и усвоен.
Същевременно обаче следва да се формира извод за неравноправността на клаузата
чл. 6, ал. 2 от процесния договор за кредит, като за да се достигне този извод тази клауза
трябва да се обсъди съвместно с разпоредбата на чл.23, ал.1 от договора за кредит,
доколкото двете разпоредби са взаимно свързани и първата е обусловена от втората.С
клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит, кредитополучателят е декларирал, че е
"запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува
и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането
по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 от
договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в
лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване,
както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/,
произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по
превалутирания кредит". С посочената договорна клауза ищцата е поела за своя сметка
16
риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица
повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. В чл. 23,
ал. 2 от договора ищецът е декларирал да е запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - чл. 23 от договора и е съгласен
с настъпването им. Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява проявление на поетия от
кредитополучателя с клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора валутен риск.
Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП изисква клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно, ал. 2 при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин. Процесната договорна клауза на чл. 6, ал. 2 и относимата към нея клауза
на чл. 23, ал. 1 относно превалутирането при погасяването на кредита по курс "продава" на
банката за швейцарския франк към лева/еврото и поемането на валутния риск от промяната
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лева/еврото
не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. При липса на доказателства за
противното следва да се приеме, че ответната банка не е предоставила на кредитополучателя
преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация,
която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от
клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално
значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално
обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в
която е отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна
на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще
рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока
на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по
смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС.
В случая кредитополучателят е физическо лице - потребител и е сключил договор за
кредит за покупка на недвижим имот - апартамент в швейцарски франкове.В същото време
в договора е предвидена клауза, възпрепятсваща реалното предоставяне на потребителя на
необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана
сметка. Изложените обстоятелства не дават основание да се приеме, че потребителят е приел
предложението на банката за кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на
равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед
по-ниския лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като
една от основните световни валути. Кредитополучателят - потребител е икономически по-
слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо
банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на
информираност. Поради това ответната банка като икономически по-силната страна в
правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно
възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и
17
дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да
предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на
швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато
информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и
какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск.
По делото не са ангажирани доказателства банката да е предоставила на
кредитополучателя подобна информация и да е разяснила реално икономическите аспекти и
рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове, въз основа на които да
вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв
договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи
валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи този валутен риск.
Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на
швейцарския франк, кредитополучателят не е могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема
със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласи с установените
предварително от търговеца /банката/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им,
вкл. на изявленията в чл. 23 от договора, че е "запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - 23 от договора".
По този начин банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото
изпълнение клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 са довели до значителна
неравнопоставеност между страните. Уговорката на чл. 21 от договора не може да обоснове
различен извод, тъй като упражняването на правото на превалутиране на кредита е
предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя
икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден
валутен курс за кредитополучателя.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че е налице значителна
неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи
от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с
потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен
потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената
чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне.
Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния риск
в негова вреда, то се създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от
2015 г., т. е. към момента на сключване на договора/.
Предвид изложеното и на основание чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите на чл. 6, ал.
2 и чл. 23, ал. 1 във връзка с прехвърляне на валутния риск изцяло на кредитополучателя са
неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени в договора за кредит в
18
чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху
потребителя, същите не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят да
може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
преминаване на валутния риск върху него, сключени са в нарушение на принципа за
добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
При преценка за последиците от неравноправните клаузи на чл. 6, ал. 2, чл. 3, ал. 5 и
чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, настоящият съдебен състав съобразява практиката на СЕС
и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност,
ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е
транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в която е
предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори между потребители и
продавачи или доставчици, не обвързват потребителите, при условията, определени в
националното право на държавите членки, и че договорът продължава да е обвързващ за
страните в останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните
клаузи. В практиката си СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно
чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните
клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за
запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се
приложи обективен подход /в този смисъл решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU: C:
2019: 207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU: C: 2019: 250,
т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С-
453/10, EU: C: 2012: 144, т. 32/.
Установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране
на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс "продава" на банката за
швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от
кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи.
Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23,
предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия
и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на
швейцарски франкове на 45 220 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на
усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на
чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и
19
валута - равностойността в швейцарски франкове на 51 000 евро по първоначално
определения курс, т. е. по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня
на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора.
Преценявайки конкретните обстоятелства, настоящият съдебен състав счита, че запазването
на действието на договора без неравноправните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 не
противоречи на интересите на кредитополучателя - потребител.
С оглед неравноправния й характер, клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора се явява
нищожна на основание чл. 143, т. 18 /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015 г. / във връзка с чл.
146, ал. 1 ЗЗП, поради което и това твърдение на жалбоподателя по приницип следва да бъде
зачетено като основателно.
С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на
вредите, свързани с този риск, и задължението на националната юрисдикция да възстанови
предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или
доставчика въз основа на неравноправните клаузи, сумите, които не са заплатени от
кредитополучателя, респ. заплатените суми вследствие на промяната в ущърб на
потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът,
се явяват или недължими или платени при начална липса на основание.
Същевременно съгласно заключението на служебно допуснатата от въззивната
инстанция заключение на вещото лице ССЕ се установява, че размерът на дължимите от
кредитополучателя за периода от 17.07.2014г. до датата на представяне на заключението на
в. л. в с.з на 22.06.2022г., размерът на дължимите от кредитополучателя суми и по двата
варианта от заключението превишава значително размера на заявените в заповедното
производство суми, които са част от общото задължение на кредитополучателя по
процесния договор за банков кредит, които са както следва : 33 042,30 швейцарски франка,
които са част от общия размер на главницата в размер на 75 015,95 шв. франка; 169,33 шв.
франка- като част от общо дължимите такси в размер на 1 734,07шв.франка и 240 лева-
банкови такси за периода от 11.08.2017г. до 12.09.2017г. Следователно макар и
действителния размер на задължението на кредитополучателя да е по-малък от
претендирания от банката общ размер съдебно предявеното вземане не превишава
установения от експертизата размер на общото задължение в хипотезата при която не се
вземат предвид уговорените в тежест на кредитополучателя неблагоприятна клауза за
превалутиране на задължението му в швейцарски франкове по курс към датата на падежа на
съответната погасителна вноска. От което следва извод за дължимостта на претендираните
от банката суми макар и по съображения, които са различни от изложените от страна на
първоинстанционния съд. Направеното от особения представител на жалбоподателя
възражение за прихващане със заплатените в повече от дължимото погасителни вноски е
преклудирано тъй като е заявено след изтичане на съответните процесуални срокове и в
отсъствието на предпоставките на чл.373 ГПК за разглеждането му за пръв път пред
въззивната инстанция- съществуването на насрещното активно вземане да е установено с
влязло в сила решение или заповед за изпълнение.
20
Неоснователен е и последният довод във въззивната жалба, че по отношение на
претендираната погасителна давност за задълженията за главница и такси следва да е
приложима не общата пет годишна, а специалната 3 годишна давност за погасяване на
периодични плащания по чл. 111, б.в“ ЗЗД, като това твърдение на особения представител
на жалбоподателя е в противоречие със задължителната практика на ВКС/така напр.
Решение № 38 от 26.03.2019г. по т.д.№ 1157/2018г. на ВКС, ТК 2- ро отделение, както и ТР
№ 3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая задължението, поето от кредитополучателя е да внася анюитетни вноски за
погасяване на сумата по договора за кредит на определени дати, но това не прави тези
вноски периодични, като съгласно трайната съдебна практика, тези плащания представляват
разсрочено издължаване на договорената по кредита сума, поради което задълженията за
главницата по договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност.
Съгласно трайната практика на ВКС началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков
кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска - така решение № 45/17.06.2020
г. по т.д. № 237/2019 г. на II т.о., решение № 63/1.06.2022 г. по т.д. № 2140/2018 г. на I т.о.
Това разрешение се обосновава с целите на института на погасителната давност - стимулира
своевременното упражняване на субективните права и гарантира правната сигурност, както
и с нормативната обвързаност на давността с изискуемостта на основание чл. 114, ал. 1
ГПК, от който момент самият кредитор може да търси изпълнение на отделните непогасени
и падежирали вноски. Следователно за падежиралите вземания и съобразно съответните им
падежи се прилага петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и
кратката тригодишна погасителна давност - по отношение на възнаградителните и
санкционни лихви. Ето защо, при безспорни данни за извършено от длъжника последно
плащане на задължението по главницата по процесния договор на 17.07.2014г.,
бездействието на банката да предяви вземанията си води до погасяване на правото й на
принудително изпълнение за вземанията за главница за погасителни вноски по договора за
кредит, падежирали до 14.09.2013 г. / пет години преди предявяване на иска по чл. 422 ГПК,
който следва да се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на 14.09.2017г., съобразно правилото на чл. 422, ал.1 ГПК. Тъй като
падежът на вземанията за главница и банкови такси е настъпил след 17.07.2014г. и до
предявяването на заявлението по чл.417 ГПК не е изтекъл общият пет годишен давностен
срок по чл. 110 ГПК, то и възражението на кредитополучателя, че тези вземания са погасени
по давност следва да се приеме за неоснователно.
Предвид изложеното, налага се обоснованият извод за основателност на предявените
искове в уважените от първостепенния съд размери, поради което и поради съвпадение в
крайните изводи на двете инстанции, обжалваното Решение следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба – оставена без уважение като неоснователна.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК и с оглед на направеното искане жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените от него разноски по повод на
21
въззивното обжалване в размер на сумата от 2 000 лева, представляваща внесен от
последния депозит за особен представител.
Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 265994/06.10.2021г., постановено по гр. дело №
15854/2018 г., Софийски градски съд, Гражданско отделение, 13 ти състав е признато за
установено по предявения от „Юробанк България“АД срещу Г. Й. В., че дължи по Договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 35198/09.04.2008г. и допълнителни
споразумения към него от 18.05.2010г.; 26.10.2012г. и от 02.12.2013г., за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело №
64661/2017г. на СРС, 1 ГО, 35с-в следните суми : 33 042,30 швейцарски франка- част от
главница за периода от 17.07.2014г. до 12.09.2017г.; 169, 33 швейцарски франка- част от
банкови такси за периода от 19.12.2013г. до 12.09.2017г.; 240 лева- банкови такси за периода
от 11.08.2017г. до 12.09.2017г., ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017г. до
окончателното изплащане на главницата, като правилно.
ОСЪЖДА Г. Й. В., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.София,
бул.“Витоша“№1А, Търговски дом, ет.2, к-ра 207, чрез адв. Г. В. да заплати на „Юробанк
България“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
Витоша, бул.“Околовръстен път“№260, със съдебен адрес гр.София, ул.“Хан Аспарух“№54,
ет.4, офис 9, чрез адв. Д. М. на осн. чл.78, ал.3 от ГПК разноски по въззивното производство
в размер на 2000 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му при условията на чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22
23