Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260578
гр.Бургас,
14.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47–ми наказателен
състав, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и
двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ТОДОР МИТЕВ
при участието на
секретаря *, като разгледа НАХД № 4227 по описа на БРС за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по повод жалба на „*” ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Перущица“ № 39, партер, чрез управителя – Надя
Александрова, срещу Наказателно постановление № */11.02.2020г., издадено от Директор на
ТД на НАП-Бургас, с което за нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗОПБ, на основание
чл. 5, ал. 1 от ЗОПБ, на жалбоподателя е наложена имуществена санкция в размер
на 4500 лева.
С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно
постановление, като се посочва, че е налице неправилно приложение на
материалния закон.
В открито съдебно заседание жалбоподателят се
представлява от пълномощник – юрисконсулт Динко Стоянов, който заявява, че
поддържа жалбата по изложените в нея доводи, които допълва и доразвива. Моли за
отмяна на НП и присъждане на разноски.
За административнонаказващия орган се явява юрисконсулт
Стоилова, надлежно упълномощена, която оспорва жалбата и моли за потвърждаване
на наказателното постановление и присъждане на разноски
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на
седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, като видно от разписката
на л. 5 гръб – НП е връчено на представител на дружеството на 20.07.2020г., а
жалбата срещу него е депозирана на 23.07.2020г.
Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по
същество жалбата е основателна, като
съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста
на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:
Със Заповед №
Р-02000219003990-020-001/26.06.2019г. била възложена данъчна ревизия на
дружеството-жалбоподател. В хода на тази ревизия св. Д.Б. – гл. инспектор по
приходите в ТД на НАП-Бургас, извършила съответните проверки и изискала
необходимите документи, като констатирала, че съгласно протокол за разпределяне
на дивидент № 02/01.10.2016г. било взето решение за изплащане на дивидент в общ
размер от 200 000 лева на едноличния собственик на капитала – Надя
Александрова. Свидетелката констатира също така, че с РКО № 06/04 от 07.04.2019г.
на Александрова била заплатена в брой сумата от 9000 лева, представляваща част
от дължимия дивидент от 200 000 лева.
На база на горните факти
свидетелката преценила, че дружеството е извършило нарушение на изискванията на
ЗОПБ, поради което и на 09.12.2019г. съставила срещу него АУАН с № F525672,
описвайки горните факти и квалифицирайки ги като нарушение на чл. 3, ал. 1, т.
2 ЗОПБ. Актът бил предявен на пълномощник, който го подписал и получил препис
от него, без да направи възражения. В срока по чл. 44, ал.1 ЗАНН постъпили
писмени възражения, в които дружеството заявило, че не е съгласно с
констатациите в акта и развило съображения за допуснати неясноти и пороци в
ревизионното производство, молейки за отмяна на съставения акт.
Впоследствие, на 11.02.2020г.,
въз основа на акта за установяване на нарушението, било издадено атакуваното
наказателно постановление, като АНО не дал вяра на изложеното във възражението,
а възприел фактическата обстановка, описана в акта, както и правната
квалификация на нарушението и на основание чл. 5, ал. 1 ЗОПБ търговецът бил
санкциониран с имуществена санкция в размер на 4500 лева.
Горната фактическа обстановка се
установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и
гласните и писмени доказателства събрани в хода на съдебното производство,
които са безпротиворечиви и кредитирани от съда изцяло. Жалбоподателят на
пракитка не оспорва фактическата обстановка, изложена в наказателното
постановление и в АУАН.
Съдът въз основа на императивно
вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно
постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно
справедливостта на наложеното административно наказание/санкция и предвид така
установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:
Наказателно постановление е
издадено от компетентен орган (видно от приложената по делото на л. 54-56 –
Заповед № ЗЦУ - ОПР – 17/17.05.2018г. – т. 1.6), в срока по чл. 34 от ЗАНН.
Вмененото на жалбоподателя нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща
му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава.
Въпреки това съдът счита, че в
конкретния случай НП е незаконосъобразно по следните причини:
На първо място, нито съставеният
АУАН, нито – издаденото НП съдържат посочване на мястото на извършване на
твърдяното административно нарушение. Касае се за основен признак от
обективната страна на всяко административно нарушение, а неговата липса
съставлява нарушение на процесуалните правила – по чл. 42, т. 3 ЗАНН,
респективно – чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Вероятно АНО е приел, че мястото на нарушението е седалището на
дружеството, но е недопустимо съществен елемент от състава на нарушението да се
извежда по тълкувателен път. На второ място, нито съставеният АУАН, нито –
издаденото НП съдържат ясно и недвусмислено посочване на времето на извършване
на твърдяното административно нарушение. В обстоятелствената част както на
съставения акт, така и на наказателното постановление, се сочат няколко дати,
но по мнение на съда нито една от тях не е посочена категорично като дата на която се приема, че е довършено
нарушението. Следователно, налице е нарушение на процесуалните правила – по чл.
42, т. 3 ЗАНН, респективно – чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Следва да се отбележи,
че датата на РКО и датата на реалното плащане на сумата по него (фактическото
предаване на паричната сума от дружеството на получателя) могат да се различават
във времето, поради което следва да се посочи изрично кой момент се приема за
дата на нарушението, а както бе посочено вече няма как елементи от фактическия
състав да извеждат чрез тълкуване.
Независимо от горното, съставът
намира, че действително не е бил приложен правилно материалния закон.
Административнонаказателната
отговорност на дружеството е ангажирана за нарушение на императивната норма на
чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ (действаща разпоредба към април 2019 г., ДВ, бр. 95
от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), в съответствие с която, плащанията на
територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка, когато са на стойност под 10 000 лева, представляваща част от парична
престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 10 000 лева. Т.
е., фактическият състав, очертан в хипотезата на тази правна норма включва в
условията на кумулативност следните юридически факти: наличие на договор;
стойността на договора да е равна или да надвишава 10 000 лева и извършване на
частично плащане по договора, независимо от размера на това частично плащане.
Безспорно е налице плащане, като следва да се установи съдържанието на
понятието „договор“, употребено в закона.
На първо място, в самия закон,
чиято разпоредба се сочи за нарушена, липсва дефиниция на понятието.
На следващо място, не могат да се
използват за тълкуване и приложените по делото указания на Министъра на
финансите от 2011 г., тъй като те не могат да се приемат за т.нар. автентично
тълкуване, което може да се направи единствено от органа, издал акта и което
тълкуване е задължително съгласно чл. 51 от Закона за нормативните актове.
При това положение следва да се
използва дефиницията, дадена в чл. 8 ЗЗД, съгласно който, договорът е
съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една
правна връзка между тях. В тази разпоредба се определя родовото понятие за
договор, с което ЗЗД си служи - то обхваща, както договорът, като двустранна
сделка, така и многостранните договори, като този за гражданско дружество по
чл. 357 от ЗЗД, който законодателят също назовава договор, макар да не е двустранна
сделка. Правната доктрина допринася за изясняване на понятието, като въвежда
пояснението, че договорът е двустранна правна сделка и се състои в две или
повече насрещни волеизявления, тоест съвпадащи по съдържание, но противоположни
по насоченост. Договорът е само един от възможните юридически факти, пораждащ
облигационно правоотношение, а престацията е проявление на изпълнение на
задължението на страна по облигационно правоотношение, независимо, дали
последното е възникнало от договор, деликт, едностранна сделка, решение и т. н.
Независимо дали в нормата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ законодателят е
използвал родовото или по-тясното понятие на договор, то и в двата случая,
задължителен необходим елемент, е наличието на поне две насрещни волеизявления,
насочени към пораждане на правна връзка (правоотношение) между субектите.
Решението на едноличния
собственик на капитала на ЕООД представлява едностранна сделка. Съгласно чл.
147, ал. 2 от ТЗ, едноличният собственик на капитала решава въпросите от
компетентността на общото събрание, за което се съставя протокол в съответната
за решенията на общото събрание форма. Решението на едноличния собственик на
капитала на едно дружество с ограничена отговорност за разпределяне на дивидент
е самостоятелен източник на облигационно правоотношение, възникнало между
собственика и дружеството и категорично не е договор. Липсата на волеизявление
е определяща за правната същност на решението, която не съвпада с
облигационните договори по ЗЗД или търговските сделки по ТЗ. Както беше
посочено по-горе решението на едноличния собственик на капитала въобще не е
договор. В тази връзка настоящият състав следва да се позове на задължителната
съдебна практика на ВКС, конкретно на ТР
№ 1/06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ВКС, в което е застъпена
същата теза.
Тук следва да се отбележи, че
дори и да се приеме, че правото на изплащане на дивидент възниква още при
създаване на дружеството по аргумент от чл. 123 от Търговския закон, то отново
в конкретния случай разпоредбата на ЗОПБ в обсъжданата редакция не би била
приложима към ЕООД. Това е така, тъй като в общия случай дружеството с
ограничена отговорност възниква по силата на сключен дружествен договор
съгласно чл. 114, ал. 1 от ТЗ, който представлява договор в горепосочения смисъл.
Когато става въпрос за еднолично дружество обаче, съгласно чл. 114, ал. 3 от ТЗ
се съставя учредителен акт, който вече безспорно представлява едностранна
сделка.
С оглед казаното, приемането на
тезата, че към април 2019г. чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОПБ е регламентирал
ограничаването на всички плащания в гражданския и стопанския оборот на
страната, поради което качеството на страните, вида на сделките, договорите и
операциите по принцип не са от значение по отношение на обхвата на закона, като
правнорелевантен е единствено размерът на предвиденото, определяемото или
извършено плащане, би било разширително тълкуване на закона, което е
недопустимо, когато става въпрос за обосноваване на административнонаказателна
отговорност съгласно чл. 46, ал. 3 от ЗНА. В този смисъл са и Решение № 353 от
10.02.2020 г. на АдмС - Пловдив по к. а. н. д. № 3583/2019 г. и Решение № 973 от 10.05.2019 г. по н. д. № 91 / 2019 г. на Административен
съд – Благоевград, постановени по идентични казуси.
Тук е редно да се направи
разграничение между тълкуване с оглед целта на закона и разширително тълкуване.
Тълкуването с оглед целта на закона представлява способ за тълкуване на
неясната правна норма, докато разширителното тълкуване представлява резултатът
на тълкувателната дейност, като за обосноваването на отговорност е важен
резултатът, а не използваните способи.
При положение, че в случая
изплащането на дивидент на едноличния собственик на дружеството в размер на 200
000 лева е възникнало в резултат от правен акт, който не е договор, то неприложими
спрямо извършеното плащане са разпоредбите на чл. 3 от ЗОПБ в редакцията към
датата на посочения в НП разходен касов ордер (доколкото както бе посочено не
се установява някаква конкретна друга дата).
Допълнителен довод в подкрепа на
тази теза е и историческото тълкуване на правната норма. С ДВ, бр. 94 от 2019
г. (в сила от 29.11.2019 г.) текстът на разпоредбата е променен и вече
изискването плащането да е част от
парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 10 000
лева е променено и в настоящия си вид съставомерни са всички плащания на
стойност под 10 000 лева, които могат да се разглеждат като част от
свързани помежду си платежни операции на едно и също основание, чиято обща
стойност е равна на или надвишава 10 000 лв. Ако действително първоначалната
редакция на нормата е обхващала всички престации, без значение от техния
провопораждащ юридически факт, а не само договорните, то безсмислено би било
текстът да се променя. Очевидно е преценено, че в първоначалната редакция извън
обхвата на нормата остават всички плащания, които не са породени от договор,
поради което и с ДВ, бр. 94 от 2019 г. е разширено приложното поле на нормата и
изрично са включени всички плащания, извършени на едно и също основание, без да
се ограничава с изискване за характера на това основание.
С оглед всичко казано
по-горе съдът счита, че в конкретния случай дружеството не е извършило
твърдяното нарушение, поради което и издадено срещу него НП е незаконосъобразно
и следва да се отмени.
Към момента е настъпила законодателна промяна в
разпоредбата на чл. 63 ЗАНН ( ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в
производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на
страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща
към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане
на разноските ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В
конкретния случай разноски се дължат в полза на жалбоподателя, тъй като същият
поиска присъждането им. В негова полза следва да се присъдят претендираните
разноски за възнаграждение за юрисконсулт. При определяне на дължимите разноски
за юрисконсултско възнаграждение следва да се приложи разпоредбата на чл. 63,
ал. 5 ЗАНН, съгласно която размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ, който препраща към Наредба за заплащането на
правната помощ. Съгласно чл. 27е от Наредба за заплащането на правната помощ
възнаграждението за защита в производства по Закона за административните
нарушения и наказания е от 80 до 120 лв. С оглед фактическата и правна сложност
по делото, съдът достигна до извод, че за осъщественото от юрисконсулта
процесуално представителство в полза на жалбоподателя следва да се определи и
присъди възнаграждение в размер на 80 лв. Съгласно чл.
205 от АПК за разноските, направени от жалбоподателите при обжалване на
наказателни постановления, издадени от органите на НАП, следва да отговаря
агенцията, а не териториалното й поделение (доколкото само агенцията е
юридическо лице съгласно ЗНАП), поради което съдът намира, че следва да осъди
именно НАП да заплати сторените в настоящото производство разноски.
Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.3 ЗАНН,
Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление
№ */11.02.2020г., издадено от Директор на ТД на НАП-Бургас, с което за
нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗОПБ, на основание чл. 5, ал. 1 от ЗОПБ, на „*”
ЕООД с ЕИК: * със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ул. „Перущица“ № 39, партер, е наложена имуществена
санкция в размер на 4500 лева.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите- София, да заплати на „*” ЕООД с ЕИК: *, със седалище и
адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Перущица“ № 39, партер, сумата от 80
(осемдесет) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението
да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОДОР МИТЕВ
Вярно с оригинала: Д.Б.