Р Е Ш
Е Н И Е
№ _____________ от _______ декември 2017г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание, проведено на шестнадесети
ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕПА
ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА
ИВАНОВА
мл. с. БОГДАН
РУСЕВ
При участието на секретаря КАПКА ЛОЗЕВА,
Като разгледа въззивно гражданско дело № 10172 от 2017-та
година по описа на Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на глава
ХХ ГПК вр. чл. 317 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, вх. № 5106183/10.07.2017г. на СРС, подадена от В.М.Н. чрез адв. К.Т. ***
срещу Решение № 158416/28.06.2017г. по гр.д. № 6863/2017г. на Софийския районен
съд, ІІ ГО, 158 състав, с което са отхвърлени предявените от нея срещу 133
Средно училище „А. С. Пушкин“ в град София искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за признаване за незаконно и
отменянето на уволнението ѝ, осъществено със Заповед № 103-463/29.11.2016г.
на основание чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, както и за заплащане на обезщетение за
оставане без работа поради незаконното уволнение, съответно за разликата между
получаването по последващо трудово правоотношение по-ниско възнаграждение и дължимото
по трудовото правоотношение с ответника. В.Н. е осъдена да заплати на 133
Средно училище „А. С. Пушкин“ сумата от 609,00 лева за адвокатско
възнаграждение.
С въззивната жалба описаният
съдебен акт се оспорва като неправилен и незаконосъобразен и постановен в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че в периода от
сключване на трудовия договор до момента на прекратяването му В.Н. не била
осъждана за умишлено престъпление от общ характер, а към момента на сключавне
на трудовия договор нормата на чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ не била в сила. След
промяната на ЗПУО работодателят не бил прекратил трудовия договор на съответно
правно основание, а тъкмо обратното – сключил допълнително споразумение за
изменяне на длъжността на ищцата-въззивница. Ако считал, че Н. вече не
отговаряла на нормативните изисквания за заемане на длъжността, той следвало да
прекрати трудовото правоотношение с нея. Осъждане не било настъпило.
Безпредметно било обсъждането на обстоятелството, че въззивницата е депозирала
доклад, в който изтъквала неприложимост на реабилитацията, доколкото последната
настъпва по силата на закона и не е обусловена от ничии изявления.
Обосновавайки по този начин основателността на предявения иск по чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ, се застъпва и защитава тезата и за основателност на предявените
искове по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ. Моли се решението
на първоинстанциония съд да бъде отменено, а предявените искове – уважени.
Претендират се разноски за двете инстанции. В проведеното пред въззивния съд
публично съдебно заседание въззивницата не се явява, като се представлява от
адв. Т.. Същата след указания на съда уточнява, че обективираната в исковата
молба претенция по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ е за сумата от
184,62 лева. Заявява, че поддържа въззивната жалба, като становището си
аргументира и в хода на устните състезания. Представя списък по чл. 80 ГПК,
като декларира липса на възражения по претендираните от насрещната страна
разноски.
Уведомено за подадената
въззивна жалба на 21.07.2017г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемото
133 Средно училище „А. С. Пушкин“ чрез адв. Я.Я. ***, е депозирало отговор,
наречен „възражения“, вх. № 2115713/31.07.2017г. на СРС, в който подробно
аргументира позиция за правилност и законосъобразност на оспорения съдебен акт,
съответно за неоснователност на подадената срещу него въззивна жалба,
акцентирайки върху подадения от служителката доклад и факта, че едва на
29.11.2016г. работодателят е узнал, че тя не може да изпълнява заеманата по
трудовото правоотношение длъжност. В проведеното пред въззивния съд публично
съдебно заседание въззиваемата страна се представлява от адв. Я., който оспорва
въззивната жалба, аргументирайки становището си и в хода на устните състезания.
Декларира липса на възражения по претендираните от насрещната страна разноски.
Софийският градски съд, като
взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба е депозирана
в срока по чл. 259, ал. 1 вр. чл. 315, ал. 2 ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след
осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора
по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение.
Първоинстанционното
производство е образувано по предявени с искова молба от 02.02.2017г.
(депозирана по пощата на 30.01.2017г.) обективно кумулативно съединени искове
по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 4 КТ (искът по т. 4 е оттеглен с молба от
15.03.2017г.) от В.М.Н. срещу 133 Средно училище „А. С. Пушкин“ в град София за
признаване за незаконно и отменяне на уволнението ѝ на основание чл. 330,
ал. 2, т. 10 КТ, както и за заплащането на обезщенетие по чл. 225, ал. 1 КТ за
оставане без работа за периода от 01.12.2016г. до 11.12.2016г. и от 29.12.2016г.
до 29.01.2017г. в размер от 1296,12 лева, както и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ за периода 12.12.2016г.-28.12.2016г., съобразно изложеното в исковата молба
и последвалото уточнение, в размер от 184,62 лева. Основателността на иска си
ищцата е аргументирала с обстоятелството, че към момента на сключване на
трудовия ѝ договор не е била в сила чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, както и че
след промяната на ЗПУО работодателят не е прекратил трудовото ѝ правоотношение,
а напротив – изменил го е досежно заеманата от нея длъжност. За периода от
22.04.2013г., когато бил сключен трудовият договор, до датата на връчване на
заповедта за уволнение (29.11.2016г.), ищцата не била осъждана за престъпление
от общ характер. Ответникът е подал отговор на исковата молба, в която е посочил,
че едва на 29.11.2016г. и след доклад на ищцата е узнал за наличието на
обстоятелство, обосноваващо прекратяване на трудовото правоотношение. След
влизането в сила на ЗПУО той само изменил наименованието на длъжността ѝ
съобразно нормативната регламентация. По делото са събрани писмени
доказателства. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел,
че, независимо от датата на осъждането, наличието на последното се явява
достатъчно основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като
изискването за чисто съдебно минало било законово установено, то дали то било
посочено или не в изискванията за заемането на длъжността било без значение.
Поради това и уволнението било извършено законосъобразно. Оттам неоснователни
се явявали и предевените искове по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и
ал. 2 КТ.
Въз основа на Трудов договор №
963-1512/22.04.2013г. В.М.Н. е заела длъжността „помощник-директор АСД“ в 133
СОУ „А. С. Пушкин“ в град София, считано от 22.04.2013г. и за срок до
21.04.2014г. С Допълнително споразумение № 862-1277/17.04.2014г. трудовото
правоотношение е изменено за неопределен срок. С Допълнително споразумение №
1932-2121/02.08.2016г. е изменена заеманата от Н. длъжност на
„заместник-директор АСД“, считано от 01.08.2016г.
С Доклад, вх. №
748/29.11.2016г. на 133 СУ „А. С. Пушкин“, въззивницата-ищца е уведомила
директора на училището, че на същата дата ѝ е станало известно, че
реабилитацията ѝ по право, заличила осъждането ѝ, не била в сила
съобразно чл. 215 ЗПУО. Поради тази причина тя губела правото си на труд в
системата на образованието и следвало трудовият ѝ договор да бъде
прекратен по реда и при условията на Кодекса на труда. Върху доклада е
поставена резолюция от 29.11.2017г. с текст „Да“. Със Заповед №
103-463/29.11.2016г. трудовото правоотношение на въззивницата е прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, чл.
215, ал. 1, т. 1 и ал. 4 ЗПУО и подадения доклад, считано от 01.12.2016г.
Заповедта е връчена на Н. на 29.11.2016г.
Видно от приложеното от
въззиваемия-ответник копие от Свидетелство за съдимост с рег. №
75615/15.07.2013г. на СРС, В.М.Н. не е осъждана, като същото важи за
„пом.директор“. Видно от Справка за съдимост, рег. № 365/26.05.2017г. на Районния съд в град Ихтиман, В.М.Н. е
осъждана, както следва:
1. с Присъда по НОХД № 141/2008г. на Районния съд в град Велики
Преслав, изменена с Решение на Окръжния съд в град Шумен, в сила от
25.11.2009г., на 6 месеца пробация за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК,
извършено в периода 23.06.2006г.-15.01.2007г.;
2. с Присъда по НОХД № 2/2015г. на Районния съд в град Велики
Преслав, в сила от 28.12.2016г., на лишаване от свобода за срок от 3 месеца,
чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 3 години,
за престъпление по чл. 201 НК, извършено в периода 30.06.2008г.-17.09.2009г.
Съгласно чл. 215, ал. 1, т. 1
ЗПУО, не може да заема длъжност на педагогически специалист лице, което е
осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от
реабилитацията. Това изискване, съобразно ал. 4 на същия член, важи и за всички
останали длъжности в училищата. Според чл. 215, ал. 3 ЗПУО, при възникване на
обстоятелство по ал. 1, т.е. и при осъждане за умишлено престъпление от общ
характер, трудовото правоотношение следва да бъде прекратено при условията на
чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, т.е. едностранно от работодателя без предизвестие.
Действително съгласно чл. 88а,
ал. 1 НК, когато от изтърпяването на
наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 НК, и осъденият не е
извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават, независимо
от предвиденото в друг закон или указ. Видно от представената справка за
съдимост, към 29.11.2016г. за въззивницата е налице осъждане на наказание
„пробация“ за срок от шест месеца за деяние, осъществено в периода
23.06.2006г.-15.01.2007г., като присъдата ѝ е влязла в сила на
25.11.2009г. Настъпването на реабилитацията има за своя абсолютно необходима
предпоставка наложеното със съответния акт на наказателния съд наказание да е
изтърпяно, като разпоредбата на НК изрично посочва, че срокът за реабилитиране
започва да тече именно от изтърпяване на наказанието. В настоящото производство
не са ангажирани доказателства Н. да е изтърпяла наказанието си, наложено по
НОХД 141/2008г. на Районния съд в град Велики Преслав (изменено на пробация с
решение на Окръжния съд в град Шумен). Макар да става дума за реабилитация,
установена с императивни публичноправни норми на наказателното право,
настоящото производство се развива по реда на ГПК, при който действа принципът
на диспозитивното начало. Затова и страните следва да докажат наличието на
съответните предпоставки за настъпване на реабилитация към 29.11.2016г., когато
е връчена заповедта за уволнение и съобразно който момент се преценява нейната
законосъобразност. Тъй като се касае за отрицателен факт – липса на настъпила
реабилитация, доказателствената тежест да установи наличието на съответните
предпоставки за реабилитация, в това число момента на изтърпяване на наложеното
наказание, е за въззивницата-ищца. От нейна страна, а и въобще, по делото данни
в тази насока не са ангажирани. Поради това съдът приема, че към 29.11.2016г. е следвало В.Н. да бъде третирана като осъждано
лице по смисъла на чл. 215, ал. 1, т . 1 вр. ал. 4 ЗПУО, откъдето са били
налице и предпоставките за едностранно прекратяване на трудовото ѝ
правоотношение от работодателя без предизвестие на основание чл. 330, ал. 2, т.
10 КТ, както правилно е приел първоинстанционният съд.
Неоснователно е възражението
във въззивната жалба, че в периода 22.04.2013г.-29.11.2016г. ищцата не е била
осъждана за умишлено престъпление от общ характер. Обстоятелството, че тя е
осъдена преди сключването на трудовото правоотношение, не елиминира качеството
ѝ на осъдено лице по смисъла на чл. 215, ал. 1 т. 1 вр. ал. 4 ЗПУО,
доколкото не се установи настъпването на пълна реабилитация по право по чл. 88а НК. Ирелевантно е дали е настъпила непълна реабилитация по право по чл. 86 НК,
тъй като този вид реабилитация не съставлява пречка лицето да бъде считано за
осъждано, ако специален закон, какъвто в случая е ЗПУО, предвижда това. Неоснователно
е и възражението, че към момента на сключване на трудовия договор не е била в
сила нормата на чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ. Законосъобразността на основанието,
на което се прекратява трудовото правоотношение, се преценява към момента на
връчване на заповедта за уволнение, т.е. достатъчно е посоченото нормативно основание
към тази дата – 29.11.2016г., да е било в сила, каквато е настоящата хипотеза.
Несъстоятелен е и доводът, че
работодателят не бил прекратил трудовото правоотношение незабавно след влизане
в сила на ЗПУО, а напротив – изменил съответни параметри по него. Наличието на
фактическо основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 330,
ал. 2, т. 10 КТ позволява уволнение във всеки един момент, докато това
основание обективно е налице. Докато лицето се третира като осъждано
работодателят може във всеки един момент, констатирайки този факт, да прекрати
трудовото му правоотношение едностранно и без предизвестие. Житейски обоснован
е и изводът, че е възможно представителите на образователната институция със
закъснение да са узнали за факта на осъждане на въззивницата-ищца, още повече
че тя в един по-късен момент сама е депозирала доклад от 29.11.2016г., в който
е заявила, че трудовото ѝ правоотношение следва да бъде прекратено по
реда и при условията на Кодекса на труда във връзка с неприложимостта, според
нея, на реабилитацията ѝ. Допълнително следва да се изтъкне и
обстоятелството, че доказателства ръководството на 133 СУ „А. С. Пушкин“ да е
било уведомено към по-ранен момент за наличието на несъвместимост по отношение
на Зам.-Директора Н. по делото не са представени.
Обстоятелството, че искът по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се преценява като неоснователен, неминуемо води до извод за неоснователност и
на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, доколкото липсва
абсолютно необходима предпоставка за уважаването му – наличие на установено
незаконно уволнение. Поради това и в тази си част първоинстанционното решение
като краен извод е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските пред въззивната
инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал.
3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. Тъй като подадената въззивна жалба се отхвърля, то право на
разноски има само въззиваемото 133 СУ „А. С. Пушкин“ в град София. От страна на
същото е налице своевременно искане за присъждане на разноски, като е
представен списък по чл. 80 ГПК за сумата от 609,00 лева адвокатско
възнаграждение. Представеният договор
за правна защита и съдействие от 31.07.2017г. предвижда, че възнаграждението за
услугите на адв. Я.Я. е в размер на 609,00 лева, като същото е заплатено по
банков път. В такъв случай заплащането на сумата следва да бъде удостоверено
със съответните банкови документи (ТР 6-2013-ОСГТК, т. 1), каквито по делото не
са представени. Следователно претенцията за разноски на въззиваемия-ответник
пред въззивния съд е неоснователна.
Въззивницата е освободена от
заплащане на държавна такса и не дължи такава за настоящото производство,
независимо от отхвърлянето на жалбата ѝ.
Така мотивиран и на основание
чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 158416/28.06.2017г. по гр.д. № 6863/2017г. на
Софийския районен съд, ІІ ГО, 158 състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски съд в
едномесечен срок от съобщението.
Решението да се съобщи на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
с особено мнение
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
към
Решението по в.гр.д. № 10172/2017г.
на Софийския градски съд, ГО, ІV-Б състав,
от
младши съдията Богдан Русев – докладчик по делото
Не съм съгласен със
становището на мнозинството от съдебния състав относно неоснователността на
подадената въззивна жалба. Намирам, че извършеното уволнение е незаконно, като
съображенията ми за това са следните:
Съгласно чл. 215, ал. 1, т. 1
ЗПУО, не може да заема длъжност на педагогически специалист лице, което е
осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от
реабилитацията. Това изискване, съобразно ал. 4 на същия член, важи и за всички
останали длъжности в училищата. Според чл. 215, ал. 3 ЗПУО, при възникване на
обстоятелство по ал. 1, т.е. и при осъждане за умишлено престъпление от общ
характер, трудовото правоотношение следва да бъде прекратено при условията на
чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, т.е. едностранно от работодателя без предизвестие.
Съгласно чл. 88а, ал. 1 НК,
когато от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82,
ал. 1 НК, и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер,
за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците
му се заличават, независимо от предвиденото в друг закон или указ. Видно от
представената справка за съдимост, въззивницата е осъдена на наказание
„пробация“ за срок от шест месеца за деяние, осъществено в периода
23.06.2006г.-15.01.2007г., като присъдата ѝ е влязла в сила на
25.11.2009г. Доколкото няма данни кога е приключило изпълнението на
наказанието, следва да се приеме, че за периода от 25.11.2009г. до 29.11.2016,
когато е ищцата е уволнена, при всички положения са изтекли двугодишният срок по
чл. 82, ал. 1, т. 5 и тригодишният такъв по чл. 82, ал. 4 НК вр. чл. 88а, ал. 1 НК. Липсват данни в този период ищцата да е осъдена за друго ново умишлено
престъпление от общ характер – наложеното ѝ по НОХД № 2/2015г. на
Районния съд в град Велики Преслав наказание „лишаване от свобода“ е за деяние,
което е осъществено (23.06.2006г.-15.01.2007г.) преди влизане в сила на
присъдата по НОХД № 141/2008г. на Районния съд в град Велики Преслав
(25.11.2009г.), т.е. не отговаря на изискването да е новоосъществено
престъпление – такова, чието изпълнително деяние е реализирано след влизане в
сила на осъдителната присъда. До влизането на присъдата по НОХД № 2/2015г. на
Районния съд в град Велики Преслав в сила (28.12.2016г.) е липсвало законово
основание осъщественото деяние в периода 30.06.2008г.-17.09.2009г. да бъде
третирано като престъпление, съответно Н. – като негов извършител и осъдено за
него лице. Това води и до неприложимост тогава на разпоредбата на 88а, ал. 4
НК, доколкото законосъобразността на уволнението се преценява съобразно момента
на връчване на заповедта за уволнението на работника/служителя. Затова към
29.11.2009г. следва да се приеме, че В.М.Н. е била пълно реабилитирана по право
по смисъла на чл. 88а, ал. 1 НК за осъждането по НОХД № 141/2008г. на Районния
съд в град Велики Преслав. Пълната реабилитация по право премахва всички
неблагоприятни за дееца последици, които държавата и обществото свързват с
факта на осъждането му, независимо от противното, предвидено в друг закон или
указ. Това означава, че дори и закон, указ или друг нормативен акт да
предвиждат, че лицето следва да не е осъждано, независимо дали е реабилитирано
или не, то при настъпване на реабилитация по чл. 88а НК то се третира за целите
на приложението на този закон, указ или друг нормативен акт като неосъждано.
Оттук и към 29.11.2016г. В.М.Н. е била неосъждана и е следвало да се третира
като такава и по смисъла на чл. 215, ал. 1, т. 1 вр. ал. 4 ЗПУО. За
работодателя ѝ 133 СУ „А. С. Пушкин“ не е било налице правно основание да
прекрати трудовото ѝ правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 10 КТ, поради което издадената в тази връзка от него Заповед №
103-463/29.11.2016г. е незаконосъобразна и следва да бъде отменена със следващите
се от това последици, включително уважаване на предявения иск по чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ в съответно установения като основателен
съобразно доказателствата по делото размер.
Следователно Софийският
районен съд е постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, който
следваше да бъде отменен, като уволнението бъде признато за незаконно и
отменено и бъде присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ в
установения по делото като основателен размер.
Мл. съдия Богдан Русев