РЕШЕНИЕ
№ 174
гр. София, 15.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Камен Иванов
Членове:Владимир Астарджиев
Виолета Магдалинчева
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
в присъствието на прокурора А. М. А.
като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Наказателно дело за
възобновяване № 20231000600435 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава ХХХIIІ от НПК.
Образувано е по искане на адв. В. С. - упълномощен защитник на осъдения И. И. П., за
възобновяване на производството по н.о.х.д. № 5088/2021г. на СРС, НО, 129 състав и
потвърждаващото го решение по в.н.о.х.д. №4988/2021 г. на СГС.
С цитираните актове И. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по член
144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и е осъден на една година и шест месеца
лишаване от свобода с отложено изтърпяване от три години. Със съдебните актове е уважен
частично предявеният от пострадалата Р. М. граждански иск, като на подсъдимия са
възложени и разноските по делото.
В искането се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при
решаване на горните дела, за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на
наложеното наказание. Относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се
твърди, че в нарушение на чл. 14 от НПК съдът не е положил усилия и не е събрал
доказателства в подкрепа на защитната теза. За да се обоснове наличието на касационно
основание по чл. 248, ал. 1, т. 1 от НПК, в искането се поддържа, че е осъдено невинно лице,
тъй като извън показанията на пострадалата липсват други доказателства за осъществена
спрямо нея закана с убийство. По отношение на явната несправедливост на наказанието е
посочено, че осъденият е с необременено съдебно минало и без противообществени прояви,
поради което наложената му санкция се явява прекомерно завишена.
Искането е апелативният съд да възобнови наказателното производство и след като
1
отмени първоинстанционната присъда и потвърждаващото я въззивно решение да се
възползва от една от законоустановените възможности по чл. 425, ал. 1 от НПК.
В съдебно заседание пред САС защитникът адв. В. С., поддържа искането за
възобновяване по всички съображения, изложени в него. Смята, че справедливостта изисква
наказателното производство по делото да бъде възобновено.
Осъденият И. П. отправя същото искане към апелативния съд.
Представителят на Апелативна прокуратура - гр. София (САП) пледира за отхвърлянне
на искането. Счита, че съдебните инстанции, разгледали делото по същество, са взели
предвид всички налични доказателства и въз основа на тях са направили изводите си за
авторството, вината и наказанието.
За да прецени основателността, респективно неоснователността на искането за
възобновяване съдът прие следното:
Искането е процесуално допустимо. То е направено в установения в чл. 421, ал. 3 НПК
шестмесечен срок – въззивното решение е постановено на 03.10.2022 г., а искането е
подадено на 03.04.2023 г., насочено е срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава
ХХХIII НПК и изхожда от процесуално легитимирано лице – упълномощен защитник на
осъдения И. И. П..
По същество искането е неоснователно по следните съображения:
С решение № 595/03.10.2022г. по в.н.о.х.д. № 4988/2021 г. на СГС, НО, 2 състав е
потвърдена присъда на РС-София по н.о.х.д.№5088/2021 г. на СРС, НО, 129 състав, с която
подсъдимият И. П. е признат за виновен в извършване на осъществено при условията на
продължавано престъпление деяние по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за
което е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било
отложено с изпитателен срок от три години.
В искането, станало повод за образуване на настоящото производство, се претендира
възобновяване на въззивното и първоинстанционното наказателно дело от общ характер.
Начинът, по който това искане е формулирано, налага уточнения в следните посоки:
1. На първо място, предмет на контрол в настоящото производство е въззивното
решение, поради което критиките към първоинстанционната присъда ще бъдат разгледани
единствено в релация с процесуалната пълноценност на въззивната проверка, осъществена
от Софийски градски съд.
2. На следващо място, и при касационна проверка /с изключение на трето гледане на
делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела/, и при произнасяне по
искане за възобновяване на наказателното производство, ВКС, респ. апелативният съд в
случаите по чл. 424, ал. 1 от НПК, остава съд по правото, а не по фактите. Съгласно
разпоредбата на чл. 426 от НПК правилата за касационната ревизия се разпростират и върху
производството по възобновяване за неуредените с особени правила случаи. Това означава,
че се прилага разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК за основанията, на базата на които съдът
се произнася. В светлината на казаното следва да бъде посочено, че част от доводите на
защитата са свързани с оспорване на възприетите факти по делото, собствен анализ на
2
доказателствените източници и принципен извод за недоказаност на обвинението. Това се
субсумира под оплакване за необоснованост, която не е касационно основание и не търпи
никакво съдебно обсъждане от настоящата инстанция.
3. В рамките на допустимост на искането остават твърденията на защитата за:
-опорочено вътрешно убеждение на решаващите съдилища, предвид несъобразяване с
принципите, заложени в разпоредбите на член 13, член 14 и член 107 НПК;
-неправилно приложение на материалния закон и
-явна несправедливост на наложеното наказание.
В искането за възобновяване са релевирани и трите касационни основания по чл. 348,
ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК - нарушение на закона, съществено нарушение на
процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Наличието на
тези възобновителни основания е мотивирано по следния начин и с посочване на следните
твърдения:
1. Нарушение на закона има, тъй като е осъден невинен човек.
2. Същественото нарушение на процесуалните правила е налично, тъй като не са
събрани достатъчно по обем и качественост доказателства, които да обосноват тезата на
обвинението;
3. Налице е явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като предвид чистото
съдебно минало и липсата на други осъществени от осъдения противообществени прояви
спрямо него би следвало да се приложи член 55 от НК.
4. По оплакванията на искателя по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Несподеляема е тезата на искателя, че вътрешното убеждение на решаващите съдебни
инстанции е било опорочено.
За да осъдят подсъдимия И. П. за извършено от него престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с
ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, решаващите по фактите и правото съдилища са счели, че
събраната доказателствена съвкупност е достатъчна за мотивиране на ясен и категоричен
извод за неговата виновност. Тезата на прокурора, възприета от районния и потвърдена от
въззивния съд, касателно престъплението е, че на двете инкриминирани дати /07.07.2020 г. и
08.07.2020 г./ посредством конкретни вербални изрази /“Ще те ***, ще ти ***! Няма да
излезеш жива оттук“ и „Не ти ли стигна това вчера, ще те ***! Ясен ли съм? Затваряй
си устата, защото ще те ***!“/ осъденият П. е осъществил закана с убийство по
отношение на Р. М., като и в двата случая изреченото би могло да възбуди у пострадалата
основателен страх за осъществяване на заканата.
Въззивният съд е възприел тезата на обвинението, като е счел, тя намира цялостна
подкрепа в доказателствата по делото. Изложените от въззивния съд аргументи са
убедителни, а доказателствата от значение за главния факт са тълкувани вярно. В тази
насока съдът се е позовал на първични и производни доказателства, но също и на експертни
становища.
В първата група логично се включват показанията на самата пострадала. В разказа си тя
е конкретна и информативна, като показанията й са снети след предупреждение за
наказателната отговорност по член 290 от НК.
Не само изложението на пострадалата обаче е било ценено от въззивния съд, а и другите
налични доказателства, които на практика са били еднопосочни що се отнася до време,
3
място и начин на извършване на деянията и участието на подсъдимия в тях. В тази връзка
производните доказателства - показания на свидетелите Я. М. и И. И., правилно са били
поставени в основата на съдебните доказателствени изводи. Първото лице, освен че
възпроизвежда разказаното й от пострадалата за инкриминираните събития от 07.07.2020 г.,
се явява очевидец и на отправените на 08.07.2020 г. заканителни изрази по адрес на М. по
телефона. Втората свидетелка е видяла пострадалата непосредствено след първия инцидент
на 07.07.2020 г. и дава конкретна информация за нейното състояние в този момент. Няма
нито една причина, поради която разказът на тези лица да бъде определен като
недостоверен. Той е в подкрепа с показанията на самата пострадала, но и с останалите
доказателствени данни. Не се установява мотив двете свидетелки да излагат пред съда
неверни факти в ущърб на подсъдимия.
Ценено като подкрепящо обвинителната теза е и заключението на комплексната съдебно
психолого-психиатрична експертиза по делото, от която се установява, че при пострадалата
се открива тревожно състояние с чувства на витална застрашеност, придружено с
вегетатитивни явления, избягващо и защитно поведение, което не само е нарушило
пълноценното й социално функциониране, а е и свързано с поведението на осъдения П..
В категорична подкрепа на тези изводи се явява листа за преглед от УМБАСЛМ
„Н.И.Пирогов“, от който е видно, че на 07.07.2020 г. пострадалата е посетила болничното
заведение по повод оплакване от болки в областта на гръдния кош, като при прегледа е
открита травма в областта на лявата гръдна половина и малък хематом на ниво 8 ребро
вляво. Оплакванията и констатираните по време на прегледа увреждания добре отговарят да
са получени на първата процесна дата, когато извън вербалните заканителни реплики,
вещаещи смърт, по отношение на пострадалата е било използвано и физическо насилие.
Последното не е инкриминирано като съставомерно поведение, но идва да потвърди
показанията на пострадалата и подкрепящите ги по съдържание и насоченост изявления на
свидетелките М. и И..
При коментираната по-горе доказателствена маса и при прецизно проведено от първата
инстанция съдебно следствие не може да се твърди, че обективната истина не е била
установена, а вътрешното убеждение на съда е било опорочено.
Вярно е, че съдилищата не са събирали доказателства извън тези, които е посочило
обвинението. Делото обаче не е разкривало потенциал и нужда от допускането на такива.
Пред двете съдебни инстанции подсъдимият И. П. се е възползвал от правото си да не дава
обяснения, а на досъдебното производство е направил кратко изявление, в което е отрекъл
участието си в инкриминираните действия.
Нито той, нито защитата са отправили към съда доказателствени искания за
потвърждаване на тяхната теза. Едновременно с това, доказателствата, на които се е
основало частното и държавно обвинение, са били едностранно насочени и достатъчни по
обем за формиране на финални фактически и правни изводи. Поради това съдът, който
поначало има служебно задължението да разкрие обективната истина, не е следвало да
предприема собствена инициатива за допускане и събиране на други доказателства. Във
възможния им с оглед спецификата на казуса обем тези доказателства вече се били
допуснати, събрани и проверени от съдилищата в хода на първоинстанционното и въззивно
съдебно следствие. Ето защо не може да се приеме, че инстанциите по същество са
допуснали съществено процесуално нарушение при формиране на вътрешното убеждение
(чл. 14, ал. 1 НПК) и във връзка с разкриване на обективната истина (чл. 13, ал. 1 НПК).
Вярно е, че пострадалата и подсъдимия са се познавали преди процесните събития-
двамата са имали интимна връзка и за кратък период от време дори са живяли заедно. Нищо
от това обаче не променя възприетия за несъмнен от инстанциите по същество факт, че на
двете процесни дати подсъдимият е използвал вербални изрази, натоварени със
застрашителен потенциал и заплахи за смърт, които по естеството си са били годни да
възбудят основателен страх за осъществяване на заканите у пострадалата. Показанията на М.
в тази връзка, както и по-горе бе коментирано, са изключително конкретни относно тези
4
обстоятелства, а описанието на използваните изрази съвпада с инкриминираните такива.
Извън гласните доказателства, които по дефиниция биха могли да бъдат определени като
субективни и пристрастни, по делото са налице и обективни находки, установени
посредством медицински документ, които потвърждават употребата на насилие на първата
инкриминирана дата, за каквото говори пострадалата.
5. Относно твърдението за нарушение на материалния закон- възобновително основание
по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК
Оплакването на осъдения за постановяване на влязлото в сила въззивно решение при
наличието на основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 от
НПК се мотивира с нарушения в оценъчната дейност по проверката на доказателствени
източници. В този смисъл са изложени твърдения, че въззивният състав е възприел
неправилния подход на първия съд, кредитирал е доказателствата, подкрепящи
обвинителната теза, и без основание е приел, че е осъществено престъпление против
личността на Р. М..
С тези твърдения по същество се оспорва начина на формиране на вътрешното
убеждение по фактите, което е суверенно право на оценяващия доказателствата съд и не
подлежи на последваща проверка. Всеки съд е самостоятелен при решаване на въпроса за
достатъчността и достоверността на доказателствените източници при изграждане на
фактическите изводи. На последваща проверка подлежи спазването на правилата за
формиране на волята му, а именно дали изводите му почиват на съвкупна преценка на
доказателствените материали, дали те са оценени поотделно, в логическата им връзка и
съобразно действителното им съдържание, без извращаване на съдържащата се в тях
информация и дали при противоречието между тях е мотивирано решението кои
противоречиви доказателствени материали се кредитират. Нарушаването на тези правила
ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден, само ако
обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 от НПК.
Както и по-горе бе посочено, Софийски апелативен съд прие, че инстанциите по
същество не са тълкували превратно доказателствата. В този смисъл и на това основание не
е допуснато твърдяното нарушение на материалния закон.
В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният
и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно е прието, че
поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на
престъпленията по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Изложените в тази
насока съображения от въззивното решение почиват на вярно разбиране на закона и се
споделят от настоящия съдебен състав.
Посочените в обвинителния акт заканителни действия се свеждат до вербална
деятелност от страна на осъдения към пострадалия чрез изразите: “Ще те ***, ще ти ***!
Няма да излезеш жива оттук“ /на първата инкриминирана дата/ и „Не ти ли стигна това
вчера, ще те ***! Ясен ли съм? Затваряй си устата, защото ще те ***!“ /на втората
инкриминирана дата/. По убеждение на апелативния съд използваните изрази обективират
състава на заканата с убийство, защото пряко насочват към подобно намерение. Те са
натоварени със застрашителен потенциал и по етимологичното си значение нееднозначно
изразяват желание на дееца да се разправи с пострадалата. Преценявайки и употребеното на
07.07.2020 г. физическо насилие срещу жертвата /което не е инкриминирано/,
неочакваността на ситуацията, факта, че пострадалата и извършителят са били сами в
неговото жилище, то изразите несъмнено и еднопосочно насочват към закана с убийство.
Второто деяние е осъществено на следващия ден, без провокация от страна на жертвата,
която обаче е била под влияние на емоциите и страха от вече случилите си събития.
Нормално е при това положение поведението на осъдения не само да е довело до смут,
уплаха и тревога у пострадалата, но и до убеждение, че заканата би могла да бъде
5
изпълнена. Това е изводимо от разказа на св. М. и от заключението на съдебно психолого-
психиатричната експертиза. Предвид обстановката, времето, мястото и начина на отправяне
на заканите, у пострадалата не само е имало възможност да възникне основателен страх от
осъществяването им, но тя и действително се е уплашила от действията и думите на
осъдения.
От субективна страна интелектуалният момент е включвал съзнание у дееца, че отправя
заплаха с престъпление срещу личността на пострадалата, съзнание, че заканата се
възприема от нея и че у жертвата може да възникне основателен страх за осъществяване на
престъплението. Налице е и волевият момент в умисъла, тъй като цялото поведение на
осъдения показва, че той е имал за цел заплахите да бъдат възприети от пострадалата и тя да
изпита страх от възможното им осъществяване.
6. Относно явната несправедливост на наложеното наказание-възобновително основание
по член 348, ал. 1, т. 3 от НПК
За престъплението по член 144, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК съдилищата са
определили на осъдения наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода.
Във връзка с това възобновително основание защитникът посочва, че предвид чистото
съдебно минало на осъдения и липсата на други извършени от него противообществени
прояви съдът е следвало да му определи наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2 от НК.
Доводът на защитата е неоснователен. В конкретния случай е извършено едно
престъпление против личността, което е усложнено по своя начин на извършване, доколкото
включва два самостоятелни акта. На първата процесна дата извън вербалната съставомерна
агресия осъденият е използвал и физическа такава, която не е инкриминирана, т.е. може да
се преценява като обстоятелство, отегчаващо отговорността на дееца. Няма данни по делото
пострадалата да е провокирала подсъдимия и с поведение или с действия да е станала
причина за неговия гняв. Нещо повече – заканителните реплики са употребени по
отношение на лице, с което осъденият е имал интимна връзка и е бил, макар и за кратко, във
фактическо съжителство. Вследствие на процесните събития животът на пострадалата е
трайно променен – тя е изтрила профилите си в социалните мрежи, сменила е номерата на
телефоните си и е променила местоживеенето си. Всичко това показва, че случилото се е
белязало трайно съзнанието и битието й. Сочените от защитата обстоятелства – чисто
съдебно минало и липса на други противообществени прояви – са по-скоро обичайни по
своя характер и на самостоятелно основание не биха могли да доведат до приложение на чл.
55 от НК. Следва да се посочи, че цитираната разпоредба влиза в действие, когато са налице
многобройни смекчаващи вината обстоятелства или дори едно, но изключително по своя
характер такова, което прави и най-лекото възможно наказание необосновано тежко. По
отношение на конкретния осъден обаче тези условия не са налице.
При така посочените обстоятелства, наложеното от съдилищата наказание не е
прекомерно или явно несправедливо, още повече, че то е определено значително под
средния размер и е отложено по реда на чл. 66 от НК с минималния предвиден в закона
изпитателен срок.
В обобщение – не е налице нито едно от възобновителните основания по чл. 348 от
НПК, поради което и искането на защитника на осъдения следва да бъде оставено без
уважение.
Водим от изложените съображения, Софийски апелативен съд, Наказателно отделение,
6 състав
6
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. В. С.-упълномощен защитник на
осъдения И. И. П., за възобновяване на производството по н.о.х.д. № 5088/2021г. на СРС,
НО, 129 състав и потвърждаващото го решение по в.н.о.х.д.№4988/2021 г. на СГС, НО, 2
състав.
Решението е окончателно.
Преписи от него да бъдат изпратени на САП, адв. С. и осъденият И. П..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7