Р
Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
град
София,
03.
06. 2022 г.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, IV
– А въззивен състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Стела Кацарова
Членове:
1. Галина Ташева
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Цветелина
Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. дело № 1065 по описа на
Софийския градски съд за 2021 г., за
да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство К.Л.М., ЕГН **********, адрес *** чрез упълномощения представител адвокат К.
Г.срещу решение № 59075, постановено на 07. 03. 2019 г. от Софийския районен съд, 67-и състав, по гр. д. № 74794 по описа за 2017 г., поправено по чл. 247 ГПК (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд частично е
уважил предявения иск с правно основание чл. 200 от Кодекса на труда КТ) за
сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
За разликата до пълния претендиран размер от 40 000 лева искът е бил
отхвърлен.
К.Л.М. обжалва решението в частта, в която предявеният иск е
частично отхвърлен. Поддържа, че съдът е обвързан от разпореждането на
териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ), с което
злополуката е призната за трудова. Заявява, че отговорността на работодателя е
обективна и че може да бъде изключена само при умисъл на работника, а при
обикновена небрежност не може дори да се намали. Оспорва извода на първата
инстанция, че за претърпените болки и страдания следва да се определи
обезщетение в размер на 20 000 лева. Заявява, че всъщност те отговарят на
сумата в размер на 40 000 лева. Излага доводи за многократни постъпвания в
болница, няколко претърпени интервенции, отпуск по болест, значителни физически
и психически болки и страдания. Твърди, че през първите три – четири месеца е
изпитвал интензивни болки, че възстановителният период е една година, като и
след него е продължил да търпи болки. Иска от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи иска до пълния
предявен размер. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд претендира
разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „С.-**“ ООД, ЕИК********, седалище и адрес на управление ***, ж.
к. “********вх. „Б“, ет. партер, адрес за призоваване
град София, ул. „********чрез процесуалния
представител адвокат Р.И.. Оспорва
въззивната жалба на
К.Л.М. като неоснователна и недоказана и твърди, че първоинстанционното решение
е правилно и законосъобразно в обжалваната с нея част. Твърди, че заявената от
насрещната страна сума от 40 000 лева и произволно определена и че в
жалбата не са посочени конкретните фактори, които се имат предвид в практиката
при определянето на размера на дължимото обезщетение. Излага доводи във връзка
с понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД). Твърди, че ищецът се е възстановил за период от десет месеца
и половина; че е изцяло възстановен, защото продължава да работи на същата
длъжност (арматурист), като оспорва показанията на свидетелите А. и М., че я
заема само формално. Поддържа противоречие между съдебно-медицинската
експертиза и твърденията на бащата на ищеца. Твърди, че последната интервенция
през 2017 г. не се дължи на инцидента. Излага доводи във връзка с
икономическата конюнктура, стандарта на живот, и обстоятелството, че по време
на неработоспособността си ищецът е получавал обезщетение от общественото
осигуряване. Позовава се на съдебна практика на ВКС по конкретни дела. Иска от
Софийския градски съд да потвърди обжалваното решение в частта, в която искът
частично се отхвърля.
По делото е постъпила също така въззивна
жалба от „С.-**“ ООД срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск е частично уважен за сумата от
20 000 лева. Твърди, че при постановяването на съответната част от
решението си първоинстанционният съд е допуснал нарушения на материалния и
процесуалния закон. Поддържа, че неправилно е било отхвърлено доказателствено
искане (за изискване на длъжностната характеристика на ищеца при настоящия му
работодател). Намира, че съдът е бил обвързан от разпореждането на органа по
чл. 60, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и че е трябвало да
съобрази посочения в него механизъм на злополуката, вместо да посочва съвсем
друг механизъм. Твърди, че допускането на свидетелски показания относно
изпълняваната от ищеца позиция е недопустимо. Добавя, че първата инстанция не
се е произнесла по всички изложени от ответника аргументи и доказателства.
Заявява, че при определянето на размера на обезщетението първоинстанционният
съд не е имал предвид обществено-икономическите отношения и стандарта на живот
в страната, поради което е присъдил прекомерно обезщетение. Оплаква се, че
първоинстанционният съд не е посочил съдебна практика, нито е коментирал
посочената съдебна практика от ответника; че не е обсъдил посочените от тях
конкретни доводи за съпричиняване и за спазване на безопасни условия на труда.
Допълва, че на ищеца не е определена група инвалидност, поради което следва да
се приеме, че той напълно се е възстановил. Оспорва заключенията на „съдебно-техническата“
експертиза като некомпетентни, изготвени и почиващи на препис на документи по
делото и показанията на свидетеля. Излага доводи за задължителната сила на
разпореждането за признаване на злополуката за трудова, а също така и
евентуални съображения, ако съдът приеме, че то няма задължителна сила. Оспорва
твърденията на бащата на ищеца. Счита, че присъденото обезщетение не следва да
надвишава 5 000 лева. Иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в частта, в която искът е частично уважен, и да постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 е постъпил
отговор на въззивната жалба на „С.-**“ ООД от К.Л.М.. Оспорва тази въззивна
жалба като неоснователна и твърди, че в обжалваната с нея част решението е
правилно и законосъобразно. Намира за безспорно установено, че вследствие на
трудовата злополука на ищеца е било причинено увреждане, че лечението и
възстановяването му са били дълги и продължителни, че е постъпвал многократно в
болница и е претърпял няколко
интервенции. Развива доводи във връзка с интензивността и продължителността на
твърдените болки и страдания. Приема, че гражданският съд е обвързан от
разпореждането на Националния осигурителен институт (НОИ), с което злополуката
е призната за трудова. Прави извод, че при безспорно наличното трудово
правоотношение за ответника възниква задължение да репарира причинените
неимуществени вреди. Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната
жалба на „С.-**“ ООД и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната с
нея част.
По делото също така са постъпили две
частни жалби срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК от първоинстанционния
съд по същото дело определение № 146541 от 20. 06. 2019 г. С обжалваното
определение районният съд е изменил решението в частта за разноските, като е
осъдил К.Л.М. да заплати на „С.-**“ ООД разноски с оглед на отхвърлената част
на иска след редуциране на адвокатското възнаграждение на „С.“ ООД. „С.-73“ ООД
оспорва определението като неправилно и незаконосъобразно. Намира, че
първостепенният съд е пропуснал да съобрази оттеглянето на иска за имуществени
вреди, а при оттеглянето на иска ответната страна също има право на разноски.
Поддържа, че адвокатското възнаграждение всъщност не е прекомерно с оглед на
фактическата и правна сложност на делото. Позовава се и на осъществените чрез
процесуалния представител правни действия. Иска от въззивния съд да отмени
обжалваното определение. Срещу тази частна жалба не е постъпил отговор. Втората
частна жалба срещу определението е от насрещната страна К.Л.М.. С нея съдебният
акт се оспорва като неправилен с доводи, че първостепенният съд е следвало да
определи размера на адвокатското възнаграждение съобразно отхвърлената част на
иска, а не съобразно предявения му размер. Иска от въззивния съд да отмени
обжалваното определение. В законоустановения срок срещу тази частна жалба е
постъпил отговор от „С.-**“ ООД, с който тя се оспорва като неоснователна и
недоказана. Поддържа, че разноските за адвокатско възнаграждение се определят
първоначално върху цената на предявения иск и с оглед на сложността на делото,
едва след което се присъждат съразмерно на отхвърлената част. Приема
използваната от районния съд формула за вярна, но не споделя крайния извод
относно размера на дължимото възнаграждение.
Пред въззивния съд двете страни
претендират разноски и правят възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните пред първоинстанционния съд доказателства, направи следните
фактически и правни изводи.
Въззивните жалби са подадени в
законоустановения срок от заинтересовани лица чрез надлежно упълномощени
процесуални представители срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. По
въззивната жалба на „С.-**“ ООД е събрана държавна такса в необходимия размер,
а по въззивната жалба на К.Л.М. такава не се събира на основание чл. 83, ал. 1,
т. 1 ГПК и чл. 359 КТ. При това
положение и двете въззивни жалби са редовни и допустими.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно и допустимо. Относно правилността му приема следното.
Предмет на делото е иск с правно
основание чл. 200 КТ. Съобразявайки правопораждащия фактически състав, предвид
конкретните твърдения, направени с исковата молба, както и с оглед на
оттеглянето на иска за обезщетение за имуществени вреди и частичното
прекратяване на производството, в тежест на К.Л.М. е да установи наличието на
валидно трудово правоотношение между него и „С.-**“ ООД към 27. 10. 2014 г.,
внезапно увреждане на здравето на същата дата, неимуществени вреди (болки и
страдания), причинна връзка между внезапното увреждане на тялото и
неимуществените вреди, както и внезапното увреждане на здравето да е било през
време и във връзка или по повод на извършваната работа. В тежест на „С.-**“ ООД
е да докаже възражението си по чл. 201, ал. 2 КТ, че К.Л.М. е допринесъл за
трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Страните не спорят, а и от представените
пред първостепенния съд доказателства се установява, че на 12. 11. 2008 г. те
сключили трудов договор, по силата на който К.Л. М. (работник) приел да
изпълнява длъжността „арматурист“ за неопределен срок, а „С.-**“ ООД
(работодател) се задължил да му заплаща трудово възнаграждение. Въпросната
длъжност включвала извършването на машинно опъване и изправяне на армировъчна
стомана, рязане и огъване на армировъчна стомана, връзване с тел на армировъчни
пръти, профилактични прегледи на машините за изработка на арматурна заготовка и
други дейности. Освен това съгласно длъжностната характеристика К.Л. М. бил
длъжен да спазва правилата за здравословни и безопасни условия на труд и да
ползва предоставените му лични предпазни средства. Безспорно между страните се
установява също така, че на 27. 10. 2014 г., на работното място, находящо се в
град София, на ул. „********, метална греда паднала върху десния крак на К.Л. М..
Страните спорят относно причината за
падането на металната греда върху крака на К.Л. М. (механизмът на увреждането),
както и относно размера на неимуществените вреди.
При направено възражение по чл. 201, ал.
2 КТ съдът трябва да установи механизма на увреждането, след което да се
произнесе и по основателността на възражението (решение № 114 от 19. 07. 2019
г. на ВКС по гр. дело № 2413/2018 г., III г. о.).
Относно механизма на увреждането са
представени две групи доказателства. Според първата от тях К.Л. М. се придвижвал
в склада, минал покрай металната греда, която била поставена на пода и в този
момент гредата се обърнала странично и го ударила в крака (обяснение от К.Л. М.,
л. 113 от делото на районния съд; и разпореждане № 17409 от 06. 11. 2014 г. на
НОИ – Териториално поделение София-град, л. 11). Според втората група
доказателства, докато К.Л. М. се придвижвал в склада, повдигателните съоръжения
(крановете) в него били управлявани дистанционно от трето лице („А.“), което
нямало необходимата правоспособност. При това положение куката на един от
крановете, която била без предпазен механизъм, неправилно се закачила към
планката (ухото) на една от металните греди. При повдигането на металната греда
тя се откачила и паднала върху крака на К.Л. М. (в този смисъл са показанията
на свидетеля А.Р.А. и експертните заключения по съдебно-техническата и
допълнителната съдебно-техническа експертиза). Първостепенният съд е установил
механизма на внезапното увреждане на здравето съобразно втората група
доказателства за сметка на първата, след което е направил извод за неоснователност
на възражението по чл. 201, ал. 2 КТ.
Въззивният съд споделя тези изводи на
първата инстанция по следните съображения. Официалните документи се ползват с
материална доказателствена сила. Това положение е установено от закона с
нормата на чл. 179, ал. 1 ГПК, която е съответна на чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.).
Разпореждането, с което злополуката е била призната за трудова, е документ,
издаден от длъжностно лице, посочено от директора на Териториалното поделение
на НОИ София-град в предвидената от закона форма и по съответния ред (чл. 57 –
60 от Кодекса за социално осигуряване). Като индивидуален административен акт
то подлежи на обжалване, но в настоящия случай няма нито твърдения, нито данни
да е било обжалвано, поради което следва да се приеме, че е влязло в сила. При
това положение следва да се приеме, че разпореждането отговаря на
характеристиките на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, в
смисъл че е издадено от длъжностно лице в кръга на службата му и по
установените форма и ред. От друга страна, според същия текст такъв официален
документ съставлява доказателство за изявленията пред длъжностното лице, както
и за извършените от длъжностното лице и пред него действия. Затова според
съдебната практика официалният свидетелстващ документ не се ползва с материална
доказателствена сила за факти, които не са резултат на преки възприятия на
длъжностното лице относно тяхната истинност, както и ако констатациите в документа
са оспорени. В този смисъл са: решение № 85 от 28. 05. 2009 г. на ВКС по т.
дело № 768/2008 г., II т. о.; решение № 24 от 10. 03. 2011 г. на ВКС по т. дело
№ 444/2010 г., I т. о.; решение № 110 от 04. 09. 2013 г. на ВКС по т. дело №
194/2012 г., II т. о.; решение № 98 от 25. 06. 2012 г. на ВКС по т. дело №
750/2011 г., II т. о. Макар и цитираната съдебна практика да се отнася до друг
вид официални документи (протоколи за пътнотранспортни произшествия), тя съдържа
принципни постановки относно всички официални документи, чието издаване не е
резултат от преки възприятия на длъжностните лица (определение № 956 от 09. 12.
2014 г. на ВКС по т. дело № 767/2014 г., I т. о.). В настоящия случай
установеният с разпореждането на длъжностното лице към Териториалното поделение
на НОИ механизъм на увреждане не е резултат от негови непосредствени възприятия.
Затова данните от него относно механизма на увреждането следва да бъдат
преценени с оглед на всички останали доказателства, събрани в хода на делото.
Обяснението на Б.М.М.(л. 114) по
същество представлява писмени свидетелски показания, които не са събрани по
установения в ГПК ред и затова не следва да бъдат анализирани от съда. Нито
една от страните не е поискала от първата инстанция да допусне разпит на Б.М.М..
Протоколът за разследването на трудовата злополука (л. 116) е съставен от комисия
съобразно заповед на „С.-**“ ООД. Дори и този протокол да се приеме за
официален свидетелстващ документ, законът изрично предвижда, че констатираното
с него е валидно до доказване на противното (чл. 58, ал. 6 от Кодекса за
социално осигуряване). Обяснението на К.Л.М. (л. 113) по същество представлява
извънсъдебно признание на механизма на увреждането, което обаче следва да бъде
преценявано от съда с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 175 ГПК).
Въпросното обяснение е било представено в Териториалното поделение на НОИ на
31. 10. 2014 г., четири дни след увреждането, поради което съдът приема, че към
момента на съставянето му К.Л.М. все още е бил в трудово правоотношение със „С.-**“
ООД.
От друга страна, показанията на
свидетеля А.Р.А. са логически последователни и излагат редица подробности,
които впоследствие се потвърждават и от извършения оглед на място от вещото
лице по съдебно-техническата експертиза (относно броя на повдигателните машини,
обстоятелството, че те се управляват дистанционно, както и конкретният начин,
по който се повдигат металните греди). Към момента на даването на показанията
свидетелят вече не е бил в трудово правоотношение със „С.-**“ ООД, поради което
няма основание те да бъдат дискредитирани заради заинтересованост (чл. 172 ГПК). Експертните заключения на вещото лице по основната и допълнителната съдебно-техническа
експертиза следва да се приемат за компетентно дадени. При изготвянето им
вещото лице е използвало не само свидетелските показания на А.Р.А.; то също
така е отчело данните от разпореждането на Териториалното поделение на НОИ и
обяснението на К.Л.М.. За да възприеме механизма на увреждане, който
съответства на показанията на А.Р.А., вещото лице освен това е извършило оглед
на място, включително на повдигателните машини и металните греди. При това
положение обосновано с експертните заключения се възприема механизъм на
увреждането, различен от посоченото в разпореждането на Териториалното
поделение на НОИ.
Затова правилно първостепенният съд е
възприел данните от експертните заключения по основната и допълнителната
съдебно-техническа експертиза и показанията на А.Р.А.. Съответно съдът не дава
доверие на данните за механизма на увреждането от разпореждането на
Териториалното поделение на НОИ, защото не почиват на непосредствени
впечатления на длъжностното лице. Относно данните от обяснението на К.Л.М. съдът
приема, че те не отговарят на истината и са били дадени заради наличното към
този момент трудово правоотношение и фактическата неравнопоставеност на
страните по него. А данните от протокола за разследване на трудовата злополука
съдът дискредитира поради установяването на противното. Допълнителен довод за
дискредитирането на всички изброени данни е обстоятелството, че описаният в тях
механизъм на увреждане е непълен и неясен. В частност от тях не се изяснява коя
е механичната сила, под чието въздействие поставената на пода метална греда с
тегло над 500 килограма се е обърнала странично. Данните от показанията на А.Р.А.
и от съдебно-техническите експертизи, от друга страна, дават логично обяснение
за наличието на такава сила, упражнявана от повдигателна машина (кран), под чието
въздействието гредата е паднала.
Съдът кредитира показанията на А.Р.А. и
в частта, че повдигателната машина е била управлявана от третото лице „А.“. От
съдебно-техническата експертиза се установява, че за управлението на тези
съоръжения се изисква специална правоспособност, както и че това трето лице нито
е разполагало с изискуемата правоспособност, нито е преминало инструктаж. При
това положение възражението на „С.-**“ ООД по чл. 201, ал. 2 КТ правилно следва
да бъде отхвърлено като неоснователно. К.Л.М. няма вина и не е допринесъл за
настъпването на увреждането.
Съдът не е обвързан от преценката на
длъжностното лице към Териториалната дирекция на НОИ за механизма на
увреждането, но за сметка на това съобразно актуалната съдебна практика е
обвързан от преценката му, че увреждането е станало през време и по повод на
извършваната работа и съставлява трудова злополука (в този смисъл решение № 180 от 05. 11. 2019 г. на ВКС по
гр. дело № 1885/2018 г., III г. о., и цитираната в него практика на ВКС).
Страните не спорят и от доказателствата по делото (епикриза от 27. 10. 2014 г.
и експертното заключение по съдебно-медицинската експертиза) се установява, че
в причинна връзка с трудовата злополука К.Л.М. е претърпял неимуществени
вреди. Страните спорят относно размера на имуществените вреди и обстоятелството
дали първоинстанционният съд справедливо е присъдил обезщетението за тях.
От събраните по делото доказателства се
установява, че претърпяното от К.Л.М. увреждане се изразява в открито счупване
(разкъсно-контузна рана, в чиято дълбочина се виждали костни краища) на тялото
(диафизата) на голямопищялната кост (тибията) на дясната подбедрица. Травмата е
причинила силни болки и страдания на К.Л.М., което е наложило медикаментозно
обезболяване непосредствено след злополуката. Вследствие на увреждането той е
изпаднал в състояние на временна неработоспособност. Наред с началното
увреждане, при определянето на обезщетението за неимуществените вреди съдът
следва да отчете също така и последвалите интервенции, дали е настъпило пълно
възстановяване и какъв е бил възстановителният период, съответно периодът на
неработоспособността, както и евентуални усложнения и ексцеси в здравословното
състояние на К.Л.М., които са в причинна връзка с началното увреждане.
Два дни след злополуката и постъпването
на К.Л.М. в болнично заведание му е била извършена операция за репониране и
метална остеосинтеза с поставяне на интермедуларен пирон и винтове за
застопоряване на счупените костни фрагменти. След операцията били приложени
първичен отложен шев и гипсова имобилизация. Настъпило трайно затруднение в
движението на десния долен крайник за период от 11 месеца до 04. 09. 2015 г. (в
този период били прилагани криотерапия, превръзки и рехабилитация, като първите
3 – 4 месеца К.Л.М. бил гипсово имобилизиран, а сетне трябвало да използва
помощни средства, за да се придвижва); периодът на временната
неработоспособност продължил до 14. 04. 2015 г.
Като последици от първоначалната травма,
намиращи се в пряка причинна връзка с нея, следва да се посочат пластичната
операция на 18. 11. 2014 г. за отстраняване на получилия се в процеса на
зарастване на раната грубоват хипертрофичен ръбец. С нея била извършена
ексцизия и покриване с автокожна пластика 50 сантиметра. Приложена била терапия
с „Bactigrass“. След това на 10. 12. 2014 г. оперативно
били отстранени част от наложените остеосинтезиращи елементи, което било
съпроводено с медикаментозна терапия и динамизация на обездвижената коленна
става. Освен това като усложнение следва да се посочи и констатираната на 06.
07. 2015 г. от ТЕЛК непълна консолидация на счупването. На 20. 01. 2017 г.
оперативно, след частична остеотомия, бил отстранен и остатъкът от металните
остеосинтезиращи елементи – интермедуларният пирон, като операцията отново е
била съпроводена с медикаментозна терапия. След тази последна интервенция К.Л.М.
отново бил в състояние на временна неработоспособност до 26. 04. 2017 г.
От
изслушването на вещото лице пред първостепенният съд се установява, че няма да
настъпи консолидация на счупването и на увредените тъкани във вида, който е бил
преди инцидента. Това на свой ред води и ще продължава да води до изпитване на
болки при по-продължително натоварване или при рязка смяна на времето, които
могат да се предотвратят с болкоуспокояващи или чрез спазването на щадящ режим.
Съдът кредитира експертното заключение
по съдебно-медицинската експертиза като компетентно и обосновано. Показанията
на свидетеля Л. Е. М., баща на К.Л.М., следва да бъдат изцяло кредитирани дори
и при преценката им по чл. 172 ГПК, защото съответстват на изложеното в
медицинските документи и експертното заключение, както и на данните от
изслушването на вещото лице.
При това положение доводите на „С.-**“
ООД за настъпило пълно възстановяване са неоснователни. Обстоятелствата, че К.Л.М.
не е бил инвалидизиран от трудовата злополука, както и че периодът му на
временна неработоспособност е изтекъл, не е равнозначен на пълно възстановяване
и прекъсване на търпените от него неимуществени вреди. Видно от експертното
заключение и изслушването на вещото лице, поради естеството на увреждането
пълно възстановяване няма да настъпи. Възраженията, свързани с
доказателственото му искане за представяне на длъжностната характеристика на К.Л.М.
при настоящия му работодател също са неоснователни. Действително, в откритото
съдебно заседание на 27. 09. 2018 г. първостепенният съд е предоставил
възможност на „С.-**“ ООД да представи проект на съдебно удостоверение, по
силата на което да се снабди с трудовия договор и длъжностната характеристика
на К.Л.М. при настоящия му работодател. Впоследствие обаче с проекта на съдебно
удостоверение страната е поискала да се снабди само с препис от трудовия
договор, не и от длъжностната характеристика. Макар и длъжностната характеристика
да е свързана с трудовия договор, тя все пак не е част от него. Това е така,
защото трудовият договор съдържа задълженията на страните по трудовото
правоотношение, а длъжностната характеристика съдържа данни за трудовите
функции на работника или служителя, както и за необходимата за осъществяването
им професионална квалификация. Двете понятия формално се разграничават и при
езиковата анализа на нормата на чл. 127, ал. 1, т. 4 КТ. След като в един текст
на закона се използват два различни термина, то следва да се приеме, че те
обозначават две различни правни понятия (по аргумент за противното от чл. 37,
ал. 1 УПЗНА). При това положение законосъобразно в следващото съдебно заседание
първостепенният съд е оставил без уважение доказателственото искане на „С.-**“
ООД за представяне и на длъжностната характеристика като преклудирано, каквито
доводи въззивният съд вече изложи подробно в определението си от 03. 10. 2019
г. Що се отнася до представения трудов договор, от него се установява, че след
края на неработоспособността на К.Л.М. е започнал работа
на 16. 05. 2017 г. при нов работодател на същата длъжност „арматурист“ на пълно
работно време – 8 часа. Действително, макар и да не е представена длъжностна
характеристика, ноторен факт е, че длъжността „арматурист“ е свързана с
полагането на тежък физически труд. Това обстоятелство обаче не противоречи на
извода от съдебно-медицинската експертиза и изслушването на вещото лице, че
липсва пълно възстановяване. Според последните болките вследствие на травмата
могат да се редуцират при прилагането на по-щадящ режим. Тъкмо в този смисъл са
и показанията на свидетеля Л. М., според които настоящият работодател
освобождава К.Л.М. от тежката работа.
Размерът на обезщетението за така
претърпените неимуществени вреди следва да се определи от съда по справедливост
съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД, което намира приложение и в случаите на
договорна отговорност. Понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да
се определя във всеки конкретен случай съобразно конкретно установените
правнорелевантни обстоятелства (т. II от
Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г.). В разглеждания
случай при преценката за размера на обезщетението съдът преценява всички
гореизложени обстоятелства, свързани с началното увреждане и силните болки и
страдания, началната оперативна интервенция и последвалите интервенции,
усложненията, причинени от първоначалното увреждане, продължителният период на
временна неработоспособност и на затруднено движение, както и обстоятелството,
че К.Л.М. не се е възстановил напълно и при определени обстоятелства продължава
да изпитва и ще продължава да изпитва болка. Освен това съдът взема предвид и
икономическата конюнктура в страната и развилите се инфлационни процеси от датата
на увреждането към момента на приключването на устните състезания пред
въззивния съд. При съобразяването на всички тези фактори въззивният съд достига
до извода, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 20
000 лева, колкото е присъдил и първостепенният съд.
По изложените съображения въззивният съд
приема обжалваното решение за правилно и законосъобразно.
По
отношение на постъпилите частни жалби срещу постановеното от първостепенния
съд определение по чл. 248 ГПК въззивният съд приема следното. Частните жалби
са постъпили своевременно от заинтересовани страни срещу съдебен акт, който
подлежи на обжалване, поради което са процесуално допустими. Действително, с
исковата молба са били предявени два иска: един иск за обезщетяване на
неимуществени вреди в размер на 40 000 лева и втори иск за обезщетяване на
имуществени вреди в размер на 331 лева и 60 стотинки. След указания на районния
съд за уточняване на втория иск ищецът е направил лично изявление за
оттеглянето му. Така този иск е бил оттеглен преди връчването на преписа от
исковата молба на ответника. При това положение ответникът не е сторил разноски
във връзка с този оттеглен иск.
При своевременно направено възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК с обжалваното определение първостепенният съд е намалил
разноските за адвокатско възнаграждение на ответника (работодателя).
Нормативноустановеният минимум на адвокатското възнаграждение по този тип дела
зависи от интереса (чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Този интерес в производството пред първоинстанционния
съд е била цената на единствения иск, по който ответникът се е защищавал. Тоест
минималното възнаграждение на адвоката на ответника зависи от цената на иска за
обезщетение на неимуществени вреди. Тогава съгласно приложимата редакция на чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредбата минималното възнаграждение на адвоката е възлизало
на 1 730 лева. С обжалваното определение първата инстанция е намалила
разноските на ответника за адвокатско възнаграждение от 4 000 лева на
2 000 лева, при което е отчела фактическата и правна сложност на делото.
Едва след това от така намаления размер на адвокатското възнаграждение е
присъдила разноски в размер на 1 000 лева пропорционално на
неоснователната част от предявения иск. Последователността в логическите
действия на районния съд (първо е намалил адвокатското възнаграждение с оглед
цената на целия иск, по който е осъществявана защитата, а едва след това от
така намаленото възнаграждение е присъдил пропорционално разноски) е вярна. По
тези съображения въззивният съд приема и двете постъпили частни жалби за
неоснователни, а обжалваното с тях определение: за правилно и законосъобразно.
Разноски. Предвид изхода
на въззивното производство на нито една от страните не се полагат разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
решение № 59075, постановено на 07. 03. 2019 г. от Софийския районен съд, 67-и състав, по гр. д. № 74794 по описа за 2017 г., поправено по чл. 247 от Гражданския процесуален
кодекс.
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
определение № 146541 от 20. 06. 2019 г. на Софийския районен съд, 67-и състав, по
гр. д. № 74794 по описа за 2017 г.,
постановено по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписа при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.