№ 914
гр. София, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100514184 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20179398/31.08.2021 г., постановено по гр. д. №
29505/2020 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, е отхвърлил предявените от
„Т.С.“ ЕАД против С. П. С. и С. С. Б. искове с правно основание чл. 415, ал.1
ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
между страните, че С. С. и С. Б. дължат разделно при квоти по ½ на „Т.С.“
ЕАД сумата от общо 2878,34 лв., от които 2469,70 лв. – главница,
представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за
имот на адрес гр. София, общ. Люлин, ж.к. „*******, за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 27.08.2019 г. до окончателното й изплащане; 366,14 лв. -
представляваща лихва за забава за периода от 14.09.2017 г. до 19.08.2019 г.,
както и сума за дялово разпределение в размер на 34,87 лв. – главница за
периода 01.07.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 27.08.2019
г. до изплащането на вземането и 7,63 лв. – лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 20.04.2017 г. – 19.08.2019 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49426/2019 по описа на
СРС, ГО, 143 състав. Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на ищеца: „Т.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че
решението е необосновано и е постановено в нарушение на материалния
закон. Счита, че неправилно и в противоречие на действителното фактическо
1
и правно положение първоинстанционният съд е приел, че ответниците С. С.
и С. Б. не са потребители на топлинна енергия за битови нужди. Твърди, че по
делото е доказано, че С. Б. и П. С. са придобили процесния топлоснабден
имот по договор за продажба от 15.04.1992 г. На 27.07.2014 г. П. С. починал и
оставил като наследници С. С.а и С. С.. Сочи се, че съгласно чл. 63, ал. 1 от
Общите условия за продажба на ТЕ за битови нужди при смърт на клиент –
ФЛ, наследниците или лицето, придобило жилището по силата на гледане и
издръжка или дарение, са длъжни да уведомят продавача в срока по чл. 12
(30-дневен срок), чрез подаване на заявление за промяна на партидата. Други
конкретни възражения срещу първоинстанционното решение не са
формулирани. Във въззивната жалба се цитират разпоредби на ЗЕ и общите
условия на дружеството - въззивник. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение и да уважи предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответниците С. Б. и С. С., с който я оспорват. Излага се, че не е установено
С. да е собственик на процесния топлоснабден имот, т.к. С. се отказал от
наследството на покойния си баща. Сочи се, че макар и да е доказано, че Б. е
собственик на ½ ид.ч. от процесния апартамент, искът срещу нея е
неоснователен, т.к. не е доказано, че Б. не е осигурила достъп до имота, за да
бъде извършен отчет на топломерите. Твърди се, че въззивникът и третото
лице помагач не са направили опит да посетят имота, за да извършат отчет.
Поддържа се изводът на първоинстанционния съд, че след като искът не е
доказан по размер, то същият следва да се отхвърли. Иска се потвърждаване
на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Трето лице – помагач на ищеца – „Т.“ ООД, не е депозирал в срока по
чл. 263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК,
намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове съответно с правно основание
чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1
ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди, че ответниците С. С. и С. Б. са
потребители на топлинна енергия за битови нужди, с аб. № 183590, за
топлоснабден имот на адрес гр. София, п.к. 1324, общ. Люлин, ж.к. „*******,
като му дължат разделно при квоти по ½ сумата от общо 2878,34 лв., от които
2469,70 лв. – главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия за имот на адрес гр. София, общ. Люлин, ж.к. „*******, за
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 27.08.2019 г. до окончателното й изплащане; 366,14 лв. -
представляваща лихва за забава за периода от 14.09.2017 г. до 19.08.2019 г.,
както и сума за дялово разпределение в размер на 34,87 лв. – главница за
периода 01.07.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 27.08.2019
г. до изплащането на вземането и 7,63 лв. – лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 20.04.2017 г. – 19.08.2019 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49426/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 143 състав. Претендира установяване на вземанията му, за които е
2
постановена заповедта за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са депозирали писмен отговор, с
който са оспорили предявените искове като неоснователни. Ответникът С.
твърди, че не е имал достъп до процесния топлоснабден имот, не е живял в
него и не е ползвал ТЕ в него. Сочи, че индивидуалните уреди в имота не са
отчитани коректно. Прави възражение за изтекла погасителна давност.
Евентуално, възразява срещу претенцията за лихва върху търсената сума за
дялово разпределение, като твърди, че не е изпаднал в забава. Формулира
въпрос за СТЕ. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Ответницата Б. прави възражение за недопустимост на исковата молба, т.к.
нямала обичайно местопребиваване на територията на страната, поради което
на основание чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК не следвало да се издава заповед за
изпълнение срещу нея. Евентуално, твърди, че не е имала достъп до
процесния топлоснабден имот, не е живяла в него и не е ползвала ТЕ в него.
Сочи, че индивидуалните уреди в имота не са отчитани коректно. Прави
възражение за изтекла погасителна давност. Евентуално, възразява срещу
претенцията за лихва върху търсената сума за дялово разпределение, като
твърди, че не е изпаднала в забава. Формулира въпрос за СТЕ. Иска
обезсилване на издадената заповед за изпълнение и връщане на исковата
молба, а в условията на евентуалност - отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
От събраните писмени доказателства се установява, че С. Б. и П. С.,
последният починал на 27.7.2014 г., са закупили от Общински народен съвет
„Люлин“ – София, по реда на Наредбата за държавните имоти, апартамент №
109 с административен адрес – гр. София, общ. Люлин, ж.к. *******. По
делото не е установено купувачите да са били в брак към датата на
закупуване на имота. Видно от приложеното по делото удостоврение за
наследници, П. С. е оставил за наследници дъщеря си С. П.на С.а и сина си С.
П. С.. На 21.01.2015 г. в особената книга при Софийския районен съд е вписан
отказа от наследство на ответника С. С. от наследството останало след
смъртта на неговия баща П. С.. На 06.02.2015 г. С. П.на С.а дарила на майка
си С. Б. ½ ид. част от апартамент № 109 с административен адрес гр. София,
общ. Люлин, ж.к. *******.
На 23.09.2002 г. е подписан договор № 143 между ЕС в гр. София, общ.
Люлин, ж.к. ******* и „Т.“ ООД за извършване на индивидуално измерване
на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода вкл. издаването на обща и индивидуални
сметки.
Съгласно заключенията по съдебно – техническата и съдебно –
счетоводната експертиза за имота е начислявана топлинна енергия и са
издадени 3 общи фактури за отопление и подгряване на вода на С. П. С. – аб.
№ 183590 и ид. № 150408, както следва: - Обща фактура № **********, която
обхваща периода 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. на стойност 1267,59 лв. с вкл.
ДДС; Обща фактура № **********, която обхваща периода 01.04.2017 г. до
06.04.2017 г. и от 07.04.2017 до 30.04.2017 г. на обща стойност 43,23 лв. с вкл.
ДДС и Обща фактура № **********, която обхваща периода 01.05.2017 до
30.04.2018 г. на стойност 1158,98 лв. с вкл. ДДС, като общата стойност на
фактурите е 2469,70 лева. За периода от 01.05.2016 г. до 27.08.2016 г.
3
начислените суми за доставена топлинна енергия до процесния апартамент е
в размер на общо 191,37 лв.
Установява се, че в процесния период ищецът е начислявал суми за
доставяна топлинна енергия при съобразяване на Общи условия за продажба
на топлинна енергия, такива по смисъла на чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, съгласно който продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
клиенти за битови нужди в гр. София. За процесния период и по отношение
на ответниците са действали и са били в сила Общи условия, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г, както и
Общи условия, влезли в сила от 11.07.2016 г.
Първоинстанционният съд е приел, че С. С. Б. е придобила
собствеността върху имота и съответно е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Въпреки това съдът е
отхвърлил исковата претенция, тъй като ищецът не е доказал количествата
топлинна енергия за процесния период. По смисъла на общите условия,
посочени по-горе, за да се използва начисляването на топлинна енергия на
база „служебен отчет“ се следва да потребителя клиент да се изпратят
известия и съответно протоколът за неосигурен достъп да е съставен от
служител на доставчика и двама свидетели. В случая ищецът не е доказал
изпълнен този сложен фактически състав, който да дава основание на ищеца
да начислява топлинна енергия при количества 140 литра на денонощие на
база един потребител, което е сторено в казуса. Съдът е приел, че е в
невъзможност да определи цената на доставената топлинна енергия по
правилото на чл. 162 ГПК, тъй като за част от процесния период в имота са
били затапени 3 броя от радиаторите.
По отношение на ответника С. С. с оглед на доказания отказ от
наследство, вписан преди претендирания от ищеца период на доставка на
топлинна енергия се следва, че този ответник няма качеството битов клиент
по смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката и за него не е налице
валидно облигационно правоотношение, по което същият да има задължение
за плащането на цена на доставена до имота – апартамент № 109 топлинна
енергия. За този ответник исковата претенция не е доказана по основание в
частта на твърдяната облигационна връзка и подлежи на отхвърляне.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
4
задължение по чл. 410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок.
Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
За да бъде основателен предявения иск, ищецът следва да докаже, че
между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение през
процесния период, както и че той е изпълнил задължението си по него да
достави в топлоснабдения имот претендираното количество топлинна
енергия.
Предвид нормата на чл. 153 ЗЕ в приложимата за процесния период
редакция (преди ДВ бр. 54/2012 г.), всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с решение № 35 от
21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановено по реда
на чл. 290 ГПК, потребител на топлинна енергия е лицето, което получава
топлинна енергия и я ползва за собствени нужди, като ползва топлоснабдения
имот по силата на вещно или по силата на облигационно право на ползване.
По силата на закон – чл. 150 ЗЕ, между битовия потребител и топопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им
приемане от потребителя.
Пред СРС са представени доказателства, че С. С. се е отказал от
наследството на баща си П. С. С., починал на 27.07.2014 г., който отказ е
вписан в специалната за това книга. Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № 148 от 10-12-1986 г. на ОСГК на ВС, както и решение №
145/23.11.2011 г. по т. д. № 1018/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по
реда на чл. 290 ГПК, с вписването на валидно направения пред СРС отказ от
наследство, настъпват правните последици, изразени в заличаване на
наследственото правоприемство. С отказа от наследство наследникът се
лишава от включените в наследството права и не приема включените в него
задължения. Той не само представа да бъде наследник, но се счита, че не е
бил такъв, тъй като отказът от наследство произвежда действие от откриване
на наследството. С оглед на това отказалият се от наследството не е придобил
правата, включени в наследството, както и не отговаря за задълженията на
наследодателя. Отказалият се от наследството в нито един момент след
откриването му не е имал право върху него. В доказателствена тежест на
ищеца да установи, че отказът от наследство не е произвел правно действие. В
хода на производството не са ангажирани доказателства, че преди вписване
на отказа от наследство ответникът е приел наследството. По изложените
съображения съдът счита, че ответникът С. С. не е наследник на П. С. С. и
съответно не е съсобственик на топлоснабдения имот по силата на твърдяното
от ищеца наследствено правоприемство. С оглед на това следва да се приеме,
че ответникът С. С. няма качеството на потребител на топлинна енергия,
поради което същата не е надлежно пасивно материално – правно
легитимирана да отговаря по предявения иск. Ето защо правилно с
5
обжалваното решение същият е бил отхвърлен.
Първоинстанционното решение е неправилно в частта, с която е
отхвърлен искът на ищеца срещу С. Б. и в тази си част следва да се отмени
поради следното:
Редът за отчитане на показанията на уредите на клиентите, неосигурили
достъп до имотите си, се урежда в общите условия на договорите по чл. 149,
149б и 150 ЗЕ, а съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 ЗЕ, общите условия на
топлопреносното предприятие задължително уреждат реда за осигуряване на
достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други
контролни приспособления. Така посочената законова делегация урежда
отклонение от разпределението на доказателствената тежест досежно
изпълнението на задължението на потребителя за осигуряване на достъп – не
е в тежест на последния доказването на предоставения достъп до имота, а в
тежест на топлопреносното предприятие е да установи, че е извършен отчет в
сградата, при който отчет не е бил осигурен достъп до имота на потребителя.
Съгласно чл. 41, ал. 1, изр. последно от общите условия, приложими към
договора, неосигуряването на достъп се констатира с протокол, подписан от
упълномощен представител на продавача и от двама свидетели, които не са
служители или на граждански договор при търговеца или продавача. Според
чл. 13, ал. 1, т. 3 от ОУ, клиентите избират лице или лица от етажната
собственост, които да подписват протоколите за неосигурен достъп в датите
за отчет. Посочените уговорки уреждат по недвусмислен начин реда за
установяване и доказване на неосигурения достъп – чрез съставяне на
протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на
топлопреносното предприятие /респ. на съответната ФДР/ и един или повече
представители на етажната собственост.
В конкретния случай по делото са представени такива протоколи, от
съдържанието на които става ясно, че до уредите, монтирани апартамент №
109, достъп не е осигуряван през исковия период.
За да се установи, че топлинна енергия не е ползвана в апартамента,
както се твърди от ответната в производството, следва да е била осигурена
възможност служителите на дружеството за дялово разпределение да отчетат
индивидуалните уреди в имота - водомери, уреди за дялово разпределение,
поставени на радиаторите. Ако няма достъп до имота, служителите съставят
протокол за неосигурен достъп и част от отчетената от общия топломер в
абонатната станция на сградата топлинна енергия се начислява на
собственика на апартамента служебно, независимо от това дали е реално
ползвана именно от лицата в този имот или не. Тъй като топлопреносното
предприятие е предоставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия
се дължи плащане, нормативната уредба позволява да се определи служебно
частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от
показанията на общия топломер, доколкото задължението за осигуряване
достъп до имота за извършване на отчет е на клиента. От страна на
ответницата през периода не е сторено нищо от горепосоченото, а като не е
осигурен достъп до апартамента за отчет, за ищеца е възникнало правото да
определи служебно количеството на топлинната енергия за апартамента и
клиентът не може да се брани с твърдението, че не е потребил начислената
топлинна енергия.
6
От заключението на приетата по делото СТЕ, която съдът кредитира
изцяло, се установява, че стойността на потребената топлинна енергия за
периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. е на обща стойност 2469,66 лв. От тази
сума следва да бъде извадена сумата от 191,37 лв., представляваща
стойността на начислените суми за доставена топлинна енергия до процесния
апартамент за периода от 01.05.2016 г. до 27.08.2016 г. поради погасяването
на вземането за тях с изтичането на тригодишната погасителна давност по чл.
111, б. „в“ от ЗЗД, съгласно ТР № 3/2012 г. по т. дело № 3/2011 г. С оглед
изложените мотиви настоящата съдебна инстанция приема, че дължимата
сума, представляваща неизплатената цена на ТЕ за частта от исковия период,
извън давността е 2278,29 лв. С исковата молба ищецът претендира от
ответницата Б. ½ от стойността на начислената ТЕ, поради което предявеният
иск следва да бъде уважен за сумата от 1139,15 лв. Обжалваното решение в
частта на отхвърлената претенция за главницата за разликата над сумата от
1139,15 лв. до пълния предявен размер от 1234,85 лв. следва да бъде
потвърдено.
Настоящият съдебен състав намира за основателна жалбата на ищеца
срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена исковата
претенция за лихва за забава върху главницата в размер 1139,15 лв. - цена на
ТЕ за периода 27.08.2016 г. – 30.04.2018 г., натрупана за периода на забавата
за плащане 14.09.2017 г. - 19.08.2019 г., която е в размер, изчислен по реда на
чл. 162 ГПК, на 223,07 лв. В настоящия случай ищецът е претендирал
мораторна лихва в размер на 183,70 лв., който размер е по-малък от
дължимия, поради което искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение на вземането за главница за дялово разпределение при
липса на договорен падеж и изискуемост на вземането след покана съгласно
чл. 114, ал. 2 ЗЗД /каквато по делото не е представена/, погасителната давност
е започнала да тече от датата на възникване на задължението или от първия
ден след изтичане на месеца, за който е извършена услугата. Поради
изложеното вземанията за м.07.2016 г. за главница за дялово разпределение
са погасени по давност. За периода м.08.2016 г. - м.04.2019 г. размерът на
дължимата сума за услугата дялово разпределение видно от заключението на
ССчЕ възлиза на 33,24 лв. Заплащането на цената за услугата „дялово
разпределение“ от потребителя на продавача е предвидена в чл. 61 от
Наредба № 16-334/2007 г. (отм.) и чл. 36 от ОУ от 2014 г. и 2016 г. Условие за
заплащане на цената за дялово разпределение от потребителя е да е
извършена такава услуга. От приетата техническа експертиза се установи, че
ФДР е изготвяла изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, като
изчисленията са съгласно методиката за дялово разпределение към
действащата нормативна уредба в областта на енергетиката.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
главница за услугата дялово разпределение е основателен за ½ от сумата
31,61 лв. или в размер на 15,81 лв. - за периода 01.09.2016 г. – 30.04.2018 г., а
за разликата над посочения до пълния предявен размер от 17,44 лв., същият е
неоснователен, тъй като вземането е погасено по давност.
Ответницата не дължи мораторна лихва върху претенцията за дялово
разпределение, тъй като в ОУ не е предвиден срок за плащането й и с оглед
7
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за изпадането на потребителя в забава е било
необходимо отправянето на покана, каквато по делото не е представена,
поради което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата 3,82 лв. за мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 20.04.2017 г. - 19.08.2019 г. следва да се отхвърли
като неоснователен.
Поради частично разминаване на крайните изводи на двете инстанции
обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която са отхвърлени
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
главница за топлинна енергия за отопление за сумата 1139,15 лв. за периода
27.08.2016 г. – 30.04.2018 г. и за главница за услугата дялово разпределение
за сумата 15,81 лв. и за периода 01.09.2016 г. – 30.04.2018 г., в частта, с която
е отхвърлен иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 183,70 лв. за периода от 14.09.2017 г. до 19.08.2019 г., както и в
частта, с която ищецът е осъден да заплати разноски на адв. В. В. –
процесуален представител на ответника С. Б., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. за сумата над 20,95 лв. до 300 лв., възнаграждение по ч. гр. д. №
49426/2019 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, както и за сумата над 27,72 лв.
до 396,89 лв., възнаграждение по гр. д. № 29505/2020 г. по описа на СРС, ГО,
143, вместо което следва да се постанови решение, с което исковете в
посочените части да се уважат. В останалата част решението следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
въззиваемата С. Б. следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от
461 лв. - разноски за първата инстанция за държавна такса, юрисконсултско
възнаграждение и съдебни експертизи, сумата от 73,28 лв. - разноски за
заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, както и сумата от 119,79 лв. - разноски за настоящата
инстанция за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение или общо
654,07 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. В. – процесуален представител на С. Б., по реда на чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. в размер на 32,17 лв. с ДДС -разноски за настоящата инстанция,
съобразно отхвърлената част.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на адв. В. – процесуален представител на С. С., по реда на чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. в размер на 460,62 лв. с ДДС -разноски за настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ 20179398/31.08.2021 г., постановено по гр. д. № 29505/2020
г. по описа на СРС, ГО, 143 състав в частта, с която са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С. С. Б. искове с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница за топлинна
енергия за отопление за сумата 1139,15 лв., представляваща стойност на
8
доставена и незаплатена топлинна енергия за имот на адрес гр. София, общ.
Люлин, ж.к. „*******, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 27.08.2019 г. до окончателното й
изплащане; 183,70 лв. - представляваща лихва за забава за периода от
14.09.2017 г. до 19.08.2019 г., както и сума за дялово разпределение в размер
на 15,81 лв. – главница за периода 01.09.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със
законната лихва от 27.08.2019 г. до изплащането на вземането, както и в
частта, с която „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати разноски на адв. В. А. В.
сумата над 20,95 лв. до 300 лв., възнаграждение по ч. гр. д. № 49426/2019 по
описа на СРС, ГО, 143 състав, както и за сумата над 27,72 лв. до 396,89 лв.,
възнаграждение по гр. д. № 29505/2020 по описа на СРС, ГО, 143, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******“ № *******, срещу С. С. Б., ЕГН **********, чл. 415, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. С. Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата 1139,15 лв., представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия за имот на адрес гр. София, общ. Люлин, ж.к. „*******, за
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 27.08.2019 г. до окончателното й изплащане; 183,70 лв. -
представляваща лихва за забава за периода от 14.09.2017 г. до 19.08.2019 г.,
както и сума за дялово разпределение в размер на 15,81 лв. – главница за
периода 01.09.2016 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 27.08.2019
г. до изплащането на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49426/2019 по описа на СРС, ГО,
143 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА С. С. Б., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
******* сумата 654,07 лв. на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата, за предоставена безплатна правна помощ на С. С. Б.,
да заплати на адвокат В. А. В. от САК сумата 32,17 лв. адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата, за предоставена безплатна правна помощ на С. П. С.,
да заплати на адвокат В. А. В. от САК сумата 460,62 лв. адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач „Т.“
ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280,
ал. 3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10