№ 108
гр. П., 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101410 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са първоначални обективно (евентуално) съединени искове по
чл. 26, ал. 1, предл. 3 и 1 ЗЗД, както и насрещна искова претенция по чл. 240, ал. 1
ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.
Ищцата – Н. П. М., с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № 22, ЕГН **********,
твърди, че между нея (като кредитополучател) и ответника (като кредитодател) е бил
сключен Договор за потребителски кредит с № 871392/31.05.2023 г. Сочи, че в чл. 11,
ал. 1 от този договор е предвидено да заплати на кредитодателя неустойка, тъй като не
му е предоставила обезпечение (гаранция). Счита, че цитираната уговорка е нищожна,
защото влиза в колизия с добрите нрави и противоречи на разпоредбите на чл. 143, ал.
1 във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Смята, че не дължи на кредитодателя вземането по
насрещния иск, защото кредитната сделка е и изцяло недействителна по чл. 22 ЗПК,
заради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от с. з. Иска нищожността на неустоечната
клауза да бъде прогласена от съда, а насрещната искова претенция – отхвърлена.
Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил
безплатна правна помощ по настоящото дело, да бъде присъдено съответно
възнаграждение.
Ответникът – „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Ц. ш.“ № 115 Е, ет. 5, ЕИК ***, изразява позиция, че клаузата, уреждаща неустойката
по договора, който е сключил с ищцата, е валидна и не страда от пороците,
1
поддържани от последната, Пояснява, че кредитът е бил изцяло усвоен, но не са
изпълнени задълженията по неговото надлежно погасяване, а вече е настъпил
крайният му падеж. Заявява, че в тази връзка ищцата дължи заплащането на
кредитната сума от 1 000 лв., като сега претендира само част от нея – 602 лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба (04.11.2024 г.)
до погасяването. Изтъква, че задължението за връщане на тази сума ще е налице дори
и сделката да бъде приета за недействителна по чл. 22 ЗПК, защото тогава ще се
дължи невърнатата чиста стойност от кредита. Настоява визираното вземане да му
бъде присъдено, заедно с направените съдебно-деловодни разходи.
Съдът приема следното:
1.) По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
1.1.) Относно първоначалните искове:
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява
всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат
юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с
разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на нищожността на правна сделка
или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в
исковата молба порок. А ако нищожността е от значение за решаване на друг правен
въпрос (например за дължимостта на претендирани вземания), съдът е длъжен да се
произнесе по нея в мотивите на решението както при направени изрични възражения в
тази насока, така и когато няма такива възражения, но самата нищожност произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и
диспозитива на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК
на ВКС).
В практически аспект е възможно една сделка (или клауза от нея) едновременно
да страда от няколко порока, всеки от които да обуславя нищожността й, и всички те
да са заявени от ищеца по съдебен път. Тогава ще става въпрос за първоначално
обективно съединяване на искове (чл. 210, ал. 1 ГПК), понеже всяко различно
основание за нищожност представлява основание на отделен иск (вж. Определение №
494/05.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/11 г., IV г. о. на ВКС).
В такава ситуация кумулативното разглеждане на исковете ще е допустимо, ако
с уважаването на всеки от тях ще се постигнат различни правни последици за страните
(вж. Решение № 245/31.10.2011 г. по гр. д. № 1189/10 г., ІІ г. о. на ВКС ).
2
В случай че подобен правен интерес не е обоснован от ищеца, обективното
съединяване на исковете за нищожност ще е от евентуален тип, при което уважаването
на един от тях (т. е. на едно от изтъкнатите основания) ще изключи необходимостта от
произнасянето по останалите (вж. Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/11 г., І т.
о. на ВКС). Логиката е, че така ще се постигне резултатът, търсен от ищцовата страна,
и съответно няма да съществува правнолегитимен интерес от разглеждането и на
другите пороци за нищожност, защото ефектът от съдебното прогласяване на
нищожността поначало е еднакъв при всичките й основания (чл. 34, ал. 1 ЗЗД).
Тъй като определянето на основанието на предявения иск и на юридическата
квалификация на правата и на възраженията, заявени от страните, е в прерогативите на
съда, сезиран със спора (чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), той разполага и с правомощието
да извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените
искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца в тази връзка (вж. Решение №
527/21.06.2010 г. по гр. д. № 1363/09 г., ІV г. о. на ВКС).
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, е отделено за
ненуждаещо се от доказване признатото от страните обстоятелство за сключването
помежду им на процесния договор, включително в частта му за неустоечната клауза,
чиято нищожност ищцата релевира. Според тази уговорка, кредитополучателят е
длъжен да заплати на кредитодателя неустойка от 734,28 лв., ако не му предостави
обезпечение чрез банкова гаранция или посредством поръчителство.
От съдържанието на договора и на погасителния план към него, копия от които
са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и останалите базисни
параметри на кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 1 000 лв.;
- годишен процент на разходите – 56,76 %;
- годишен лихвен процент – 45,50 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 1 155,72 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 155,72
лв.;
- краен срок – до 27.12.2023 г.;
- погасяване – чрез 30 седмични погасителни, разписани по размер и падеж
в погасителния план.
Съгласно постановките, възприети в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/09 г., ОСТК на ВКС, както и в съдебната практика, формирана след
неговото приемане (вж. например Решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/16 г.,
III г. о. на ВКС), една клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се прави във всяка отделна хипотеза
към момента на сключване на договора. Семантичната конструкция, върху която се
3
базира обсъжданото разрешение, се извежда от обстоятелството, че автономията на
волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят
свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като
общи юридически принципи или произтичат от тях (вж. и Решение № 776/05.01.2011 г.
по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС).
Критериите, от които е детерминирана преценката дали дадена неустоечна
уговорка накърнява пределите на нравствената допустимост, трябва да се основават
на: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойката;
вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена тя; начина на
определянето й (като глобална сума или процент от главницата); базата за нейното
начисляване (съотношение между задължението и предварително определеното
обезщетение за вредите); наличието или липсата на уговорка за плаващо нарастване на
размера на неустойката, с оглед на продължителността на неизпълнението; наличието
на други правни способи, обезпечаващи изпълнението; принципа за забрана за
неоснователното обогатяване, респ. възможни са и други критерии (вж. отново
цитираното вече Решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/09 г., IV г. о. на ВКС , а
също и Решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/11 г., II т. о. на ВКС, Решение №
74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/10 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 142/12.03.2011 г. по т.
д. № 336/10 г., II т. о. на ВКС и Решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/08 г., I т. о.
на ВКС).
В сегашната хипотеза уговорената неустойка е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното му задължение да
предостави обезпечение на кредитодателя. Задължението за обезпечаване на
основното задължение (за главницата и за договорната лихва) има вторичен характер и
неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху последното. На тази плоскост и
доколкото неустойката е свързана с неизпълнението на вторично задължение, липсва
адекватен критерий за преценка дали и как размерът й ще надхвърли вредите от
неизпълнението. Същевременно непредоставянето на обезпечение за дадено (основно)
задължение не води до претърпяването на някакви конкретни вреди. Размерът на
самата неустойка се равнява на фиксирана сума (734,28 лв.), която представлява 73,43
% от главницата, и то заради непредоставяне на обезпечение, след като сделката вече е
била сключена. Кредитополучателят е физическо лице, встъпило в договора с цел
удовлетворяване на лични потребности от парични средства, а кредитодателят –
търговско дружество, предоставящо потребителски кредити по занятие. В този смисъл
кредиторът, въпреки че е имал възможността предварително да прецени участието си в
договора, се е съгласил да предостави кредита без обезпечение. Ето защо и
санкционирането на длъжника само поради последващо непредоставяне на
обезпечение, с начисляването на неустойка, равняваща се на почти 3/4 от сумата по
4
кредита, явно не кореспондира с риска, който кредитодателят носи.
Очертаните характеристики на неустойката, съотнесени към принципните
критерии, визирани по-горе, дават основание да се приеме, че неустоечната клауза е
натоварена с функции, излизащи извън присъщите за нея обезпечителен и
обезщетителен ефект. Тя пряко нарушава принципа на справедливостта и създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя, за сметка на
кредитополучателя, което противоречи на добрите нрави и я прави нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното се налага финалната констатация, че първата от
обективно евентуално съединените ищцови претенции е основателна, поради което не
подлежи на разглеждане по същество втората такава, която е ориентираната към
идентичен процесуален резултат, но на друго основание – за нищожност на същата
договорна клауза, заради противоречието й със закона (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД).
1.2.) Относно насрещния иск:
Уважаването на предявената насрещна искова претенция е последица от
фактически състав, включващ кумулативната даденост на определени предпоставки,
които се свеждат до: 1/ валидно облигационно отношение, породено от договора за
кредит, което обвързва ответника (като кредитодател) и ищцата (в качеството й на
кредитополучател); 2/ реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя
на кредитната сума; 3/ изискуемост (настъпил падеж) на вземането, касаещо нейното
връщане, и 4/ неизпълнение на корелативното задължението на кредитополучателя в
тази насока.
Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия
граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ответника, в качеството му на
ищец по насрещния иск, да установи положителните предпоставки по него, а ако това
бъде сторено, ищцата трябва да проведе доказване относно погасяването на
задължението.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК дава регламентация на специален вид
недействителност, отнасяща се до договорите за потребителски кредит (вж. Решение
№ 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на ВКС).
Процесният договор разкрива именно признаците на такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010
г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
при сключването на договора, ответникът е действал в качеството на „кредитор“,
според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на
„потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
5
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договорите за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. П., Решение
№ 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение
№ 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение №
260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, както и
Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на ВКС).
В чл. 3, ал. 2, изр. 1 от договора за потребителски кредит, сключен между
страните, е отразено, че изчисляване на годишния процент на разходите по него е
извършено „в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК съгласно формулата по
Приложение № 1 към ЗПК и включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва“.
В този контекст се налага констатацията, че кредитният договор наистина не
съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него отсъства ясно и конкретно
визиране как всъщност е бил е бил формиран годишният процент на разходите, щом
6
като не е уточнен конкретният начин, по който е била получена крайната му величина.
Вместо това са изложени общи формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше уточнено, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор по чл. 22
ЗПК.
Когато договорът за потребителски кредит е недействителен по чл. 22 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по него – чл. 23 от с. з. Понеже обсъжданата недействителност, както и
механизмът за уреждане на последиците й, са специални спрямо общата уредба на
аналогичните материалноправни институти в ЗЗД, при установяването й в хода на
исковото производство, съдът е длъжен да признае с решението си дължимата
главница по недействителния договор за потребителски кредит, без да не е нужно
нейното връщане да се извършва в отделна съдебна процедура по чл. 55 ЗЗД (вж.
Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г., IV г. о. на ВКС, Решение №
60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/20 г., I т. о. на ВКС и Решение № 50056/29.05.2023
г. по т. д. № 2024/22 г., I т. о. на ВКС).
Съобразно чл. 4, ал. 1 от процесния договор, ищцата е получила от ответника
кредитната сума от 1 000 лв. в брой, като самият договор служи за разписка по този
повод.
Според справка за плащанията по договора, ангажирана от ответника и
неоспорена от ищцата, същата е платила по кредита общо 398 лв.
Следователно невърнатата чиста стойност от кредитния дълг възлиза на 602 лв.,
претендирани по насрещния иск, поради което той подлежи на уважаване.
Върху сумата по насрещната искова претенция не трябва да бъде присъждана
поисканата законна лихва от деня на подаването на насрещната искова до
погасяването, тъй като:
- Разпоредбата на чл. 23 ЗПК има за цел да транспонира в националното
българско законодателство изискванията на чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, според
които държавите-членки на ЕС установяват система от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, и вземат всички
необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, а самите санкции следва
да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Макар изборът на конкретните
санкции да е в прерогативите на държавите-членки, мерките, предвидените в тази
връзка, трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи (вж. съображение 47
от преамбюла на цитираната директива).
- Ако в случая кредиторът беше изпълнил изискването за посочване в
договора на компонентите и на начина на формиране на годишния процент на
разходите, той би имал право да получи уговорената възнаградителна лихва,
определена на основата на един немалък лихвен процент (44,50 %). Ако при
7
приложението на чл. 23 ЗПК върху неиздължената чиста стойност на кредита се
присъди поисканата законна лихва за забава, чието начисляване ще е до окончателното
изплащане на вземането, санкцията за кредитора, наложена поради неизпълнение на
изискванията на ЗПК при сключване на кредитния договор, няма да има реално
възпиращ ефект, за да го мотивира занапред да спазва задълженията си по Директива
2008/48/ЕО и по националното законодателство, което я транспонира.
- Същевременно присъждането на законна лихва върху чистата стойност на
кредита допълнително ще влоши положението на потребителя, което пък ще е в
отклонение от целта да бъде постигнато високо ниво на защита на правата на
потребителите (вж. съображение 9 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО).
- Затова е необходимо да бъде отхвърлено искането на ответника за
присъждане в негова полза на законната лихва за забава върху невърнатата чиста
стойност от кредита, считано от депозирането на насрещната искова молба до
погасяването.
2.) По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски и на двете насрещни
страни (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които се полагат на ищцата, се формират от
заплатената държавна такса по уважения първоначален иск (50 лв.).
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д.
В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П. „О. и К.““ №
3Б, ет. 2, ап. 5, трябва да бъде присъдено съответно възнаграждение (по чл. 38, ал. 2
ЗАдв.). То е нужно да се фиксира на 240 лв. (с включен ДДС от 40 лв.). Определянето
му е извършено от сегашния съдебен състав на базата на действителната фактическа и
правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в
Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в
този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не
са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален
размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с
действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. Преценката на
съда в една така ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на
защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални
действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените
съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за
строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което
носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на
разглеждания казус показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение
8
кореспондира напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от
правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова молба,
която обаче е ориентирана към доводи за нищожност на неустоечната клауза от
процесния договор. Проведено е само едно открито заседание, в което процесуален
представител на ищцата не е взел лично участие. Събрани са единствено писмени
доказателства и то в много малък обем. Спорният предмет е на доста ниска материална
стойност. Разгледаната правна проблематика е с невисок интензитет на сложност,
включително по нея има трайно установена съдебна практика.
Тъй като адвокатът, на когото се присъжда възнаграждението за безплатната
правна помощ, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на
удостоверение за регистрация, издадено от органите на Националната агенция по
приходите, в него е включен и дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г.
по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. №
1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II
т. о. на ВКС).
Съдебно-деловодните разходи, чието възстановяване търси ответникът по
насрещния иск, включват внесена държавна такса (50 лв.) и заплатен адвокатски
хонорар (480 лв.).
Основателно е оплакването на ищцата за прекомерност на разходите за адвокат
(чл. 78, ал. 5 ГПК). При отчитане на разрешението, дадено в посоченото вече Решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г.на СЕС, националният съд не е длъжен да прилага
и ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, ако установи, че трудът на адвоката е бил
съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната,
предизвикала спора, а поведението на насрещната страна, която не е положила
дължимата грижа, при което уговореното над адекватния размер остава за нейна
сметка (вж. Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/24 г., IV г. о. на ВКС ).
С оглед описаните по-горе специфики, които разгледаният насрещен иск повдига от
фактическа и от правна страна, коментираните разноски, полагащи се на ответното
дружество, подлежат на редуциране наполовина (до сумата от 240 лв.).
Така в крайна сметка съдебно-деловодните разходи, които ищцата следва да
възстанови на ответника, предвид уважения насрещен иск, възлизат общо на 290 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД клаузата за
неустойка, съдържаща се в чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит с №
9
871392/31.05.2023 г., сключен между Н. П. М., с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № 22,
ЕГН ********** (като кредитополучател) и „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., бул. „Ц. ш.“ № 115 Е, ет. 5, ЕИК *** (като кредитодател), поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА Н. П. М. , с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № 22, ЕГН **********, да
заплати на „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Ц. ш.“ №
115 Е, ет. 5, ЕИК ***, сумата от 602 лв., представляваща невърнатата чиста стойност
по чл. 23 ЗПК от кредита по Договор за потребителски кредит с № 871392/31.05.2023
г., сключен между първата (като кредитополучател) и последното (като кредитодател),
като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на законна лихва за забава върху тази сума,
считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 04.11.2024 г., до
погасяването, която сума е част от вземане с общ твърдян размер 1 000 лв.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Ц.
ш.“ № 115 Е, ет. 5, ЕИК ***, да заплати на Н. П. М. , с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“
№ 22, ЕГН **********, сумата от 50 лв., представляваща съдебни разноски, дължими
за производството по делото, с оглед уважения първоначален иск.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „С. К.“ ООД, със седалище и адрес
на управление в гр. С., бул. „Ц. ш.“ № 115 Е, ет. 5, ЕИК ***, да заплати на адвокат Д.
В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П. „О. и К.““
№ 3Б, ет. 2, ап. 5, сумата от 240 лв., представляваща възнаграждение, с включен ДДС,
за безплатната правна помощ, която последният е оказал на ищцовата страна по
делото, с оглед уважения първоначален иск.
ОСЪЖДА Н. П. М., с адрес в с. К., общ. П., ул. „Б.“ № 22, ЕГН ********** да
заплати на „С. К.“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Ц. ш.“ №
115 Е, ет. 5, ЕИК ***, сумата от 290 лв., представляваща съдебни разноски, с оглед
уважения насрещен иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
10