Решение по дело №12729/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е  №

 

                                                19.04.2022 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 12729 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 170593 от 06.08.2020 г. по гр.д. № 20383/2019 г. Софийски районен съд, 63 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.Л.И., ЕГН **********, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, следните суми: 11 564.75 лева – непогасена главница по сключен между И.Л.И. и „Ю.Б.“ АД договор за потребителски кредит № FL687304 от 14.05.2013 г., вземанията по който са цедирани с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. в полза на „Е.М.“ ЕООД, ведно със законната лихва от 17.10.2018 г. до окончателното плащане, и 209.88 лева – договорна лихва за периода от 17.10.2015 г. до 31.12.2015 г., като отхвърлил иска за главница за разликата над уважения размер от 11 564.75 лв. до пълния предявен размер от 11 653.82 лв., и иска за договорна лихва - за разликата над уважения размер от 209.88 лв. до пълния предявен размер от 4 001.56 лв. и за периода от 14.05.2013 г. до 17.10.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 66912/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав. Съобразно изхода на спора са разпределени разноските за исковото и за заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника И.Л.И., който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно районният съд приел, че е налице валидно договорно отношение по договор за кредит, а липсата на такова водела и до липса на предмет на договора за цесия. Евентуално поддържа, че клаузите за лихви, БЛП и ГПР били нищожни. Уговорената възнаградителна лихва била прекомерна и нищожна като противоречаща на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а на същото основание нищожни били и клаузите на договора досежно предвиденото оскъпяване на БЛП и ГПР, в които по прикрит начин били уговорени прекомерно високи лихва и такси за обслужване на кредита. Същевременно тези клаузи противоречали и на чл. 143 ЗЗП и били неравноправни. В случай на недействителност на договора, приложима била разпоредбата на чл. 23 ЗПК (отм.) и потребителят връщал само чистата стойност на кредита. Съгласно разрешението, дадено с т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следвало да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „Е.М.“ ЕООД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове:

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК  вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 11 653.82 лв. - главница по договор за потребителски кредит № FL687304 от 14.05.2013 г., сключен между ответника и „Ю.Б.“ АД, вземанията по който били цедирани на ищеца с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., и

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата 4 001.56 лв. – договорна лихва за периода 14.05.2013 г. - 31.12.2015 г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 17.10.2018 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 66912/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваните части. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

По делото се установява, че с договор от 14.05.2013 г. „Ю.Б.“ АД предоставила на ответника потребителски кредит в размер на 12 000 лв., със срок за погасяване до 14.05.2020 г. Според чл. 7, ал. 1, кредитът се погасява на равни (анюитетни) месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план – приложение към договора. Съгласно чл. 3, ал. 1, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката променлива лихва в размер на сбора от БЛП на банката за потребителски кредити в лева плюс договорна надбавка в размер на 0.75 %, като към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 13.20 %, или уговореният лихвен процент по договора е 13.95. Съгласно чл. 3, ал. 3, ГПР по кредита е 18.83 %, а общата сума, дължима от кредитополучателя е 20 528.42 лв. В чл. 3, ал. 5 е посочен ред за изменение на променливия компонент от лихвата – БЛП.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира доводите на въззивника за неоснователни. В жалбата не са посочени конкретни основания за твърдяната недействителност на договора за потребителски кредит. Договорът и погасителният план към него, подписани от потребителя, съдържат информацията, изисквана от чл. 11, ал. 1 ЗПК в редакцията му към датата на сключване на договора (ДВ бр. 30/26.03.2013 г.), вкл. за общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски; наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване. Клаузите на договора относно срока на издължаване, падежа на всяка вноска, размера на вноските, сумата по кредита, ГПР и ГЛП са ясни и разбираеми, както изисква чл. 11, ал. 1 ЗПК, а клаузите относно ГПР отговарят на изискванията на чл. 19 ЗПК.

За неоснователни съдът намира доводите на въззивника за нищожност на клаузите относно уговорените възнаградителна лихва и ГПР като противоречащи на добрите нрави. В тази връзка правилно районният съд е приел, че с оглед размера на предоставения кредит, срока за връщане на сумата, липсата на предоставени обезпечения и при съпоставка с размера на законната лихва, възражението за нищожност на тези клаузи е неоснователно. Неравноправна и като такава – нищожна е клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора относно едностранното изменение на БЛП от банката, доколкото не съдържа ясен механизъм за изменение на БЛП, тъй като не е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател, нито каква е тежестта на всеки един от посочените показатели, а изменението е предоставено на волята на банката, като увеличава БЛП със ставка, която тя счете за целесъобразна. Недействителността на тази клауза обаче е неотносима за правилността на атакуваното решение, тъй като районният съд е определил размера на дължимите главница и възнаградителна лихва съобразно погасителния план към договора, отразяващ уговорения с договора лихвен процент, и след отчитане на погасените по давност вземания за главница и договорна лихва.

Неотносимо за правилността на атакуваното решение е и позоваването от въззивника на разясненията, дадени с т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. Макар ищецът да е твърдял предсрочната изискуемост на кредита да е настъпила на 15.09.2018 г. по силата на чл. 14, ал. 5 от договора, по делото няма доказателства тази предсрочна изискуемост да е била обявена на ответника-кредитополучател. Същевременно крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на 14.05.2020 г., в хода на исковото производство, който факт правилно е взет предвид от СРС по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове правилно са уважени от районния съд до размера на непогасените по давност вземания за главница и договорна лихва. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части.

При този изход, но при липсата на претенция от въззиваемия, съдът не се произнася по разноските за въззивното производство.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 170593 от 06.08.2020 г., постановено по гр.д. № 20383/2019 г. на Софийски районен съд, 63 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД, че И.Л.И., ЕГН **********, дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********,  сумата 11 564.75 лева – непогасена главница по сключен между И.Л.И. и „Ю.Б.“ АД договор за потребителски кредит № FL687304 от 14.05.2013 г., вземанията по който са цедирани с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. в полза на „Е.М.“ ЕООД, ведно със законната лихва от 17.10.2018 г. до окончателното плащане, и сумата 209.88 лева – договорна лихва за периода от 17.10.2015 г. до 31.12.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 66912/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав.

В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 20383/2019 г. на Софийски районен съд, 63 състав е влязло в сила.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                               

 

 

 

 

 

                                                                                                  2.