Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 9487 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 59932 от 06.03.2020 г. по гр.д. № 1080/2018 г. Софийски районен
съд, 47 състав признал за установено по предявения от „А.З.С.Н.В.“ АД, ЕИК ******,
срещу В.В.В., ЕГН **********, иск с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от
1 222.70 лева - главница по договор за паричен заем № 2389782 от
18.09.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД,
прехвърлено на ищеца с договор за цесия, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението -31.05.2017 г., до окончателното плащане, като отхвърлил
иска за установяване дължимост на главница за разликата над 1 222.70 лева
до пълния предявен размер от 1 367.40 лева, както и исковете за сумите
181.50 лева - договорна лихва за периода от 02.11.2015 г. до 27.06.2016 г., 45.00
лева - такса разходи за събиране на просрочени задължения, 177.75 лева - лихва
за забава за периода от 03.11.2015 г. до 30.05.2017 г., и 946.40 лева - неустойка
за неизпълнение за периода 02.11.2015 г. до 27.06.2016 г. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 278.89 лева –
разноски в исковото производство, и 52.18 лева – разноски в заповедното
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата В.В.В., чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител адв. С.С. от САК, срещу решението в
частта, с която искът за главница е уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Районният съд не обсъдил направеното с отговора на исковата молба
възражение, че ответницата не дължала плащане, тъй като не била надлежно
уведомена за цесията. От приложеното известие за доставяне било видно, че
пратката не е получена от ответницата. Липсвали и доказателства какво е било
съдържанието на този плик и дали в действителност писмото е съдържало
уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Поради това моли съда да отмени решението в
обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
иска.
Въззиваемата
страна „А.З.С.Н.В.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата
и моли съда да потвърди решението в атакуваната част. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 1 367.40 лв. - главница по договор за
паричен заем № 2389782/18.09.2015 г., сключен между ответницата и „И.А.М.“ АД,
вземанията по който били прехвърлени на ищеца съгласно приложение 1 от
01.05.2016 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 181.50 лв. – договорна лихва за периода
02.11.2015 г. - 27.06.2016 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за
сумата 946.60 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 02.11.2015 г. - 27.06.2016 г.;
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
за сумата 45 лв. – такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
177.75 лв., представляваща лихва за забава за периода 03.11.2015 г. - 29.05.2017
г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 30.05.2017 г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 34673/2017 г. на СРС, 47 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е оспорила
предявените искове, вкл. с възражение, че цесията не е надлежно съобщена на
длъжника. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваната част. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни правни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по
следните съображения:
Не е било спорно и се установява, че между ответницата и „И.А.М.“ АД е бил
сключен договор за паричен заем № 2389782/18.09.2015 г., вземанията по който са
били прехвърлени на ищеца с приложение № 1 от 01.05.2016 г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. Не е било спорно също и
се установява, че цедентът е упълномощил цесионера от негово име да съобщи
цесията на длъжника (приложено към исковата молба пълномощно – л. 18 от делото
на СРС), като изпратеното до длъжника от цесионера, като пълномощник на цедента
уведомление за цесията не е било връчено до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (уведомление и обратна разписка на л. 9 и 10 от делото на СРС).
С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорен
пред настоящата инстанция е само въпросът съобщена ли е надлежно цесията на
длъжника.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който
кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът
го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по договора,
но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето
лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие –
съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи
действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с
оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на
цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети
лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г.
по т.д. № 3501/2015 г., І ТО, решение № 449/06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011 г., IV
ГО, решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II ТО,
решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ІІ ТО, решение №
40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г., І ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т д.
№ 1711/2013 г., І ТО и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението,
извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането
в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо
длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление ме е връчено
като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение №
204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г., І ТО, решение № 156/30.11.2015 г. по
т.д. № 2639/2014 г., ІІ ТО, решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г., III ГО и
др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава,
че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано
с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по
волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор.
Последователно в практиката на ВКС (решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., I
ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г., II ГО и
др.) се приема, че кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин
за връчване на уведомлението на длъжника за цесията, вкл. и чрез нотариална
покана, и то ще се счита за връчено, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1 - 5 ГПК, като отсъствието от постоянния/настоящия
адрес се удостовери от длъжностното лице. При редовно проведена процедура
по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, съобщението ще се счита за редовно връчено и без
да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
В случая до назначаване на особен представител на
ответницата се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответницата
с преписи от исковата молба и приложенията е редовно връчено по реда на чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК. Установената в нормата
на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението
се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на
съда или общината се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на обявения
от него постоянен/настоящ адрес, нито по месторабота/местослужене или място на
стопанска дейност. При неявяване на ответника да получи книжата в двуседмичния
срок от залепване на уведомлението, съобщението и книжата се смятат за редовно
връчени – чл. 47, ал. 5 и ал. 6, изр. 1 ГПК.
Ето защо в случая преписите от исковата молба с приложенията към нея, вкл. уведомителното
писмо за извършената цесия, изходящо от цедента чрез пълномощника му –
цесионер, следва да се счетат за редовно връчени на ответника по силата на
установената в закона фикция, а не чрез особения представител, назначен
впоследствие с оглед защита правата на ответника в исковото производство. Само
за пълнота следва да се посочи, че с решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., I ТО на ВКС е
възприето принципното разбиране, че изявления, пораждащи материалноправни
последици за ответника, могат да бъдат отправяни до него чрез особения му
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.
По тези съображения настоящият състав намира, че изходящото от заемодателя -
цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца -цесионер и
достигнало до ответницата с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на
вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия,
който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ и предвид извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в
настоящата инстанция, въззивният съд определя възнаграждение в размер на 80 лв.
Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г.
по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивницата следва да бъде осъдена да
заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 25.00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 59932 от 06.03.2020 г., постановено по гр.д. № 1080/2018 г. на
Софийски районен съд, 47 състав в обжалваната
част, с която е признато за установено по предявения установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 99 ЗЗД, че В.В.В., ЕГН **********, дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ******, сумата сумата 1 222.70 лева - главница по договор за
паричен заем № 2389782 от 18.09.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, което вземане е
прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2016 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва
от 31.05.2017 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 34673/2017 г. по
описа на СРС, 47 състав.
ОСЪЖДА В.В.В., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „******, да
заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК
сумата 80.00 лв. (осемдесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.В.В., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „******, да
заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата
25.00 лв. (двадесет и пет лева),
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 1080/2018 г. на
Софийски районен съд, 47 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.